Доцент, доктор, завършил философия с профил социология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на осем монографии и книги, както и на повече от 130 научно-теоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Един призрак буйства по света – този на бедността. Неговата кошмарна реалност е толкова осезаема, че никой вече не се наема да предположи края на присъствието му и жертвите, които той ще принесе върху олтара на своя безмерен и неконтролируем апетит.
На историческия хоризонт се задават странни и страшни облаци – символи и предзнаменования на одиозни тенденции. В новия глобализиращ се свят прииждат и се установяват свойски и гостоприемно такива реалии, които сякаш са исторически непознати. По-внимателното и прилежно вглеждане в техните физиономии обаче би ни отвело до някои причудливи (на пръв поглед) асоциации и аналогии. Става дума за обстоятелството, че макар и с всички достойни за подобно дръзновено, дори дръзко начинание условности, може да се говори за особено “поциганяване” на огромни части от планетарното, континенталното, регионалното, националното или локалното пространство в условията на развилняващата се неолиберална версия и социалдарвинистка (”вълча” по своя нрав) природа на глобализацията. При цялата хиперболизация на подобно “откритие” и “откровение” “поциганяването” на огромни човешки масиви е горчив факт в битността и съзнателността, в съдбата и екзистенцията им. Тук, естествено, не може да става дума за пълна аналогия, за буквално историческо и социокултурно “ксерокопиране” на битността и душевността на циганите от представители на различни по етногенезис нации, народи, общества и държави. Смисълът е в дискретната близост и репродукция на някои екзистенциални и ментално-поведенски всекидневни структури на отделни лица, социални групи или значими масиви. Циганите вече са не само определен етнос, но и метафоричен глобализиран етнос, който е събирателен образ и инкарнация за конкретни човешки маси в тяхната актуална или перспективна екзистенциална драма, историческа орис и т.н.
Едновременно с изключителните си позитиви и невероятни възможности за положително и прогресивно уплътняване на социоисторическото пространство и ускоряване на социоисторическото време, сегашната версия на глобализация предоставя любезно и лицемерно амбивалентни възможности, предпоставки, условия и механизми за “използване” ресурсите на човечеството. Изключителната несправедливост при разпределението и консумацията на благата и богатствата и тяхната концентрация в съответни локуси предполагат драматични и конфликтни реалии. Създават се пространства на ослепително и главозамайващо богатство, както и такива на смразяваща бедност и потресаваща безперспективност от историческо и всекидневно житейско естество за огромни маси. Преференциално и фаворизирано се изграждат оазиси на благоденствие за производство, обръщение, размяна и консумация на всички най-съвременни и перспективни производи на високите технологии, на последните модни тенденции в научно-техническите революции и т.н. Паралелно с тях, в други топоси се легитимират своеобразни бунища, сметища, резервоари и депа за трансфер, употреба на производствени, разменни и консумативни техники и практики. Те са с изключително нездравословно въздействие върху човешката битност и рационалност, при това задържащи ги исторически, социално, културно и прочее.
Цели региони, държави и даже континенти неоповестено, но последователно се превръщат в ареали, където се допускат или транслират амортизирани технологии от всякакво естество. Тук не става дума само за производствени, но и за социално-управленски, аксиално-нормативни и др. техники и практики с вече “изтекъл гаранционен срок”, с историческа “износеност”, негодност, нерентабилност и неконкурентоспособност, с предмодерна или неразвита или ограничена индустриална спецификация при решаване на възникналите или стари дилеми и конфликтни ситуации.
Всичко, което в най-развитите и богатите общества и държави не влиза в динамично променящите се критерии и вкусове, е предопределено за експорт в подобни региони, държави, общества и култури – бунища. Амортизирани производствени технологии и капацитети, овехтели и износени, демодирани автомобили, битови техники, складови наличности с изтекъл или привършващ гаранционен срок, нискокачествени и “недостойни” за взискателния пазар стоки и производи са благословени да влязат в невероятно пъстрите и богати регистри на предопределената за трансфер към тези метафорични и реални “бунища” продукция. Демодираната, дефункционализираната, остарялата, ненужната и с изчерпани или полуизползвани ресурси стокова наличност “великодушно” и “щедро” се преотстъпва или продава на уж невероятно изгодни цени на изпадналите в криза, зависимост и драматични затруднения страни. Тук историческите и етнокултурните метафори за даруването на “ромите” (истинските или метафоричните) придобиват странни съвременни въплъщения в необичайни мащаби. Става дума за етнокултурния трафарет в много държави и общества за оценяване на циганите като хора “от втора ръка”, “по-нисша порода”, на които може да се позволи (без всякакви морални притеснения и угризения) да се дарява това, което на “своите” (етничнохомоложни) ближни и събратя никога не би се допуснало да бъде подарено, а именно неща, които са вече демодирани, дефункционализирани, ненужни и излезли от употреба.
В новите глобални реалии историческите и етнокултурните метафори за даруването на ромите придобиват странни съвременни въплъщения в необичайни форми и мащаби. Днешните “цигани” се оказват страни, нации, народи, общества и култури, които по етногенезис нямат или нищо общо, или твърде малко с непосредствено ромския етногенеалогичен човешки материал. Това ги превръща в контраверсни топоси на оазисите на глобалната цивилизация, т.е. в пустинни или полупустинни ареали за човешка екзистенция, резервати на примитивни или примитивизиращи стандарти и начини на живот от големи човешки масиви с различен, етнически, социален, културен и др. произход и принадлежност.
Глобализациата в този й вид, който днес се легитимира, обуславя и насърчава невероятни процеси и тенденции на маргинализация, лумпенизация, пауперизация, декласиране на значими човешки маси. Тяхната битност, настоящето и особено бъдността им (или безбъдността им) пламенно и самоотвержено ги приобщават към “циганското” житие-битие в неговите социоисторически и културални форми. “Бразилизацията” на цели народи, общества, държави, региони и континенти, при която неимоверни богатства симбиотично процъфтяват рамо до рамо с неподозирана и непомерна за края на ХХ век мизерия, е известен факт, печална тенденция за не една или две страни.
Някак твърде странно образът и орисията на циганина се превръщат в метафорични, символни изображения и емблеми на драмата на човечеството, на взаимоотношенията между два свята, които са раздалечени и неразбиращи се един друг. При така разполовения, разсечен и антиномичен до пароксизъм свят естествено и неизбежно е срещу облагодетелстваното малцинство на богатите и възмогнали се държави, нации и общества да е дислоциран и настървен (явно или спотаено) “отвъдният свят” – този на световната бедност, безперспективност и културна изостаналост на социумите, които губят исторически шансове и позиции.
В констелацията на подобна амбивалентност деликатният проблем за “боклука” трескаво, панически и неотвратимо напуска своето леговище, свързано с доскорошни етнически и етнокултурни идентификации. Днес не само отделен набеден, нарочен етнос може да бъде номиниран като социален боклук, историческа измет, бреме и зло, ненужна и заразна съставка в новия глобализиращ се свят. С подобно благоволение на етикиране могат да се “зарадват”, изненадат или уплашат твърде много етноси, народи, нации, общества и държави, които са изпаднали в историческа немилост, които са изостанали или отпадащи, губещи и обречени при триумфите и пировите победи на днешната версия на глобализация.
“Боклукът” вече е интерниран от предразсъдъчното си леговище и е разпознаваем в една многоликост на глобално отворения свят. “Смет” вече могат и реално стават цели социално-стратификационни кохорти, пропилели своите статусни позиции и шансове поколения, които с “изветрялата” си менталност и прагматика, със сенилните си световъзприятия и трафарети са в остър конфликт и неподозиран контраст с настъпващите нови модели на световно и локално устройство и порядък. А и те могат да се надяват единствено на стоки и услуги от “втора употреба”, на стоки, услуги и отношения с изтекла давност и пр. Луксът и модната “конфекция” на богатите и господстващите държави, общества и култури принципно не са “по джоба им”, не съответстват на техните социални и персонални “платежни” ресурси и позволени (или наложени им) избори и практики.
Тази изумително парадоксална, но драматично-трагична пертурбация и “етнизация” (в метафоричен смисъл) на историята обуславя и стимулира “поциганяването” на огромни пространства и битийности в света. Тя формира близостта и употребата или злоупотребата им (доброволна или наложена) с “излишествата” на историческите и културните “сметища”, които днешната глобализация безразборно създава и безотговорно или користно разпространява.
Динамизмът и неудържимата инструментализация на глобализацията изпращат с тежки присъди на ешафода на историята или към нейните гробища (бунища) различни дълготрайно битували и властвали цивилизационно-културни техники и практики на менталност и поведение. Те обричат на историческо закъсняване, изоставане или окончателно пропускане на последните шансове и “влакове” на такива макросубекти да се включат в общоисторическото движение по графика на глобализацията. Всяко такова изоставане естествено и неминуемо води най-малкото и най-лесното до херметизация, капсулиране, изолация от “другите” и от повелите на историята и времето. То (както при ромите) се “храни витаминозно или как да е, за да оцелее” от останките на миналото, от все по-анемичната и неконкурентна репродукция на трафаретите в непривичното и неприличното настояще на глобалния свят. Такова закъснение от пулса на историята за огромни масиви от човечеството, откъсването им от “спринтиращите” и постигащите немислими за тях “рекорди” благоденстващи и господстващи днес страни неизбежно поражда съответни нови дистанции, предразсъдъци и аутизми. Историческото и социокултурното самочувствие на едните е полярно на това на другите. Ако едните се чувстват и даже вманиачават в ролята си на цивилизовани и менторстващи цивилизатори, на другите безапелационно се отрежда ролята и трагичната партия на варвари, аборигени, примитиви, социални и исторически “примати”, които следва да се очовечат, превъзпитат, да се “обърнат и върнат в правата вяра”, да им се покаже “истината” за нужните модели на мислене и поведение. Парадигмите на етническа и етнокултурна доминация, преференция, фаворизация или дискриминация се мултиплицират до неузнаваемост за огромни части от човечеството и в значими ареали от планетата ни.
Историческото раждане, “творчеството”, валидизация и легитимация на подобни йерархии и координации между “нашата” и “чуждата” идентичност в пределите на глобализиращия се свят придобиват остри и конфликтни очертания, натоварват се с взривоопасен потенциал и пр. Прокуждането на огромни масиви от човечеството от властовите ресурси и права да решават своето настояще и бъдеще и безцеремонната “приватизация” на тези ресурси и права от ограничен брой силно развити и конюнктурно господстващи държави, общества и култури или от корпоративни и транснационални интереси, проекти и институции поставят немалко човешки маси в многострадалната циганска орисия на историческа и властова обезправеност, на страдателна пасивност и зависимост, на лицемерно фиктивни и инструментални жестове на съпричастност.
Все повече държави, нации, общества и култури се превръщат в условията на “вълчия нрав” на сегашната глобализация в силуети на това, което са били, или направо в просяци, зависими от “донорите” и благодетелите си. Не само у нас, но и в световен план скитничеството, просията, клошарството бележат непознати допреди години рекорди и размери. В битка около кофите за боклук или на сметищата са вече не само етничните цигани, но и метафоричните социални, исторически, културни “роми” с различен етногенезис, социален статус, образователен и професионално-квалификационен ценз, с различна възрастово-поколенска биографичност и т.н. Всички те, изпаднали в невероятна и непоносима житейска несрета, в покъртителна оскъдица и мизерия, се превръщат в “помиярите” на новия глобален модел и порядък, старателно и преднамерено развъждани и дресирани в условията на Новия световен ред. Миналата биографичност е без значение, важно е само настоящето, а то, както знаем, е алфата и омегата на постмодерната глобализация, за която единствено сегашното време е най-привилегированото.
За пръв път (подобно на многовековния страх от безразборното плодене на циганското племе) стават толкова напористи и кошмарни страховете и фобиите от демографската пренаселеност на планетата. Зловредният “баласт” на човешки масиви в неразвити и изоставащи страни и общества става обезпокоителен и застрашителен за богатите нации, общества и държави. Съответно на това стават фрапиращи или далеч по-рафинирани имитативно-маскиращите технологии за справяне с тревожната наличност на това “излишно” човечество. Това е наложително, за да се гарантират и “освободят” исторически полезните и нужни за “ледоразбивачите на прогреса” – богатите и господстващи държави и нации, общества и култури – ресурси и “жизнено пространство”, исторически перспективи и гарантирано-ваксинирани футуристични проекти. Исторически непознат досега цинизъм се излива и прокламира, оправдава и обосновава спешното “прочистване” на човечеството от “излишна маса” и “свръхнормативно тегло”.
Великодушието стига дотам, че се постулира възможността при съхранение на досегашните демографски тенденции този човешки баласт да се примири със своята житейска и историческа, социална и културна несрета, мизерия и безнадеждност. Никакви очаквания и претенции за изравняване на стандартите на живот и консумативни потенциали не се позволяват между историческите и обезвластените днес от цивилизацията различни по раса, цивилизация, етногенезис, социален и др. статус “цигани” по земята. Предварително набелязани и осъдени като жертви на подобни манипулации и екстраполации етноси, народности, нации, общества, култури и държави следва да прозрат и приемат своята безрадостна съдба като “боклук” на историческите мутации на глобализацията или като нискоразреден производ и ресурс с понижени квалификационни и консумативни качества. На сметището на историята трябва да отидат мнозина макросубекти, макар някои от тях да притежават многократно по-дълга и богата историческа и цивилизационна биографичност от своите настоящи съдници и екзекутори.
Цялата фриволно и инструментално танцуваща несправедливост и безчовечност в сегашната версия на неолибералния глобализъм предопределят огромни части от човечеството да се “поциганят”. Те следва да се задоволят с настоящето или в бъдеще да се надяват на подхвърленото им като останки, огризки или най-много на “доброволните и филантропични благодеяния” на могъщите и богатите страни. Така ще бъдат реално обезвластени и поставени под опека от външни сили и институции, с ограничен или напълно редуциран национален, политически, културен и др. суверенитет. Така (подобно на историческата и актуалната орисия на циганите) те ще бъдат “притежатели” само на фиктивни и формални, а не на реални, пълноправни, равностойни на другите, “стоящи по-горе” нации, народи, култури и общества, права и свободи. Всички познати ни от историята стереотипи на конфликтност и антиномичност между “свои” и “чужди”, между роми и не роми днес могат условно да се инфилтрират в тълкувателните матрици на глобалните йерархии.
За много народи, общества, култури и държави бъдещето е или в настоящето, или в бъдещето им на сметището на историята, при борбата за “докопване” до отпадъците и ненужните, дефункционализирани, демодирани от съвременна употреба вещности и услуги на свръхбогатия и властващ свят. Тази неотрадна футуристична панорама е потресаваща, понеже обуславя и катализира исторически и етнокултурни вече познати и консумирани модели, техники и практики на предразсъдъчно комуникиране и взаимодействие между “висшестоящите” и “нисшестоящите” в глобалните йерархии на Новия световен ред.
На циганите винаги се е гледало подозрително – като на опасни чужденци, скитници, номади, чергари във всякакъв смисъл и битийност. Глобализацията разтваря радушно обятия за нови преселения на народи, за непознати по пулсации и мащаби миграции и трансфери на човешки маси. Чужденците не са епизодична гледка, те са всекидневна реалност, банална тревога и опасност за местните, уседналите и нагодилите се към своя стандарт на живот общества, култури и нации. Затова и митарствата, преживелиците, драматизмът на чергаруването на някогашните цигани в днешните реалии метафорично се повтарят в преобразувани форми, в модифицирани инкарнации от мигранти, имигранти или емигранти. Драматизмът на тяхната ресоциализация, преадаптация, акултурация, на парциално възползване от социални облаги при елиминирани други политически, културни и човешки права е “цената” на този трансфер. Аклиматизацията на циганите към чужди на техните автентични и архаични религиозни, културни, езикови, битови и др. стандарти и трафарети сега се превръща в биографичен проблем и всекидневна колизия за доста от мигриращите маси, естествено, не в директен и непосредствено повтарящ се маниер. Цената и жертвата за подобни исторически “услуги” – да се вклиниш и приспособиш към друг, радикално различен натюрел на битийност и менталност, могат вече да имат своите ретроспективни визуализации при циганската орисия. Днешните, бъдните им “допълнени и преработени издания”, нови и завишени курсове са адаптирани към глобалния порядък и безалтернативни за новите символични “цигани” на миграцията, на новото преселение на народи в отворения свят.
Дифузията на проблематиката за боклука има не само глобалистични, но и по-скромни националисторически измерения и резонанси. В условията на енигматичния преход, облагодетелствал по перфидни сценарии скоропостижно малцина и срутил българския народ в преизподнята на своеобразна, нечувана и невиждана от десетилетия житейска и историческа оскъдица, метафорично споделената тенденция към “поциганяване” има свои орбита и темп.
Безработицата, гладът, мизерията, отчаянието, апокалиптичните житейски перспективи, обречеността за цели генерации (най-вече за старите поколения и за младите хора) реанимират невероятни и непознати за българина (като социоантропологичен и социоисторически типаж) възможности и инструменти за оцеляване. Последните са свързани с новите, неизбежни и масовизиращи се срещи на българина с “боклука” във всички негови модификации и идентификации.
При катастрофалната деиндустриализация и декапитализация на държавата и стопанството единствено това, което е останало все още от близкото минало, може да се вкара в оборот и да “закърпи” нещата. Макар и дефункционализирано, демодирано, износено, неконкурентно, то се оказва екзистенциално спасително, нужно за преживяване и ситуативно удовлетворително за конкретния момент.
При пълната разграденост на държавността в страната ни се вкарва и излива в неподозирани и неконтролируеми мащаби всякакъв “боклук”, засягащ всички фибри в тъканта на социалния ни живот. Нискокачествени, сурогатни или фалшифицирани по качество и марка стоки и производи от държави и икономики, които допреди десетилетия не смееха и да си помислят, че имат някакъв шанс да се наместят даже и в най-забутаната пазарна ниша у нас, сега грандомански се настаняват и чорбаджийски се държат. Не говоря само за стоковия импорт от Турция, Гърция или от страни от Близкия и Далечния изток. “Ориентализацията” на пазара ни чрез нелегална, нелегитимна, спекулативна и нискокачествена продукция и интервенционизъм е публична тайна, която вече не предизвиква кисели гримаси и нервни реакции, още повече при пълната дезинтересираност или институционална торпилираност на протекционизъм за продуктите на националното ни стопанство. Напротив, за много българи емоционално-оценъчната реакция за ползата от този стоков асортимент е нещо вече нормално и даже полезно, а за това е и гарантирана с други възприятия, чувства и нагласи и нови стереотипи, напълно съзвучни на сега ставащото.
Невероятно, но факт е, че на българските пазари се “инсталират” все повече цигани, с всички техни субкултурни нагласи и трафарети. Докато преди години циганите разчитаха, макар и не всички, на подобни ползи от преоценени стоки, сега вече те са онези, които дирижират доста пазарни ниши в качеството им на продавачи, пласьори, дилъри и бизнесмени от легалния и сенчест дребен бизнес.
Нашествието и произшествието на българския потребител с “боклука” във всичките му инкарнации парадоксално видоизменя пазарните и социалните роли или поне безкрайно ги сближава и даже отъждествява. В масовия случай българинът вече не се срамува и не страни от чуждестранния “боклук” от стоки и разнообразни производи. Той е с променен и хищен апетит за по-честа и изгодна среща с него. При това не става дума само за “ориентализирания” боклук, но и за “западнизирания”. Пазарни вкусове и нагласи към стоки и изделия от втора ръка, от втора употреба безалтернативно стават доминиращи. “Боклуците” от Запада се внасят и пласират безпроблемно у нас. Не става дума само за автомобили, бяла техника, аудио-видеосистеми и др. “Хуманитарни помощи” от стокови наличности с изтекъл срок на годност, с влошено и опасно за здравето качество предизвикват напливи и баталии за “уреждане” при съответното им “регламентирано” или “институционално” разпределяне. Българите все повече и “от душа и сърце” се прехласват “по боклука”, пренаселяващ сергии, пазари и социално-търговски пространства, надявайки се той да им “реши проблемите”. Нека вземем за пример само магазините за стоки втора употреба. В отминалите времена на авторитарно-партократичния режим на социалистическо устройство имаше някакви техни протоподобия в магазините за преоценени стоки. Посещенията и покупко-продажбите в тях обаче вървяха редом със саркастични погледи, ироничен присмех и неодобрение към естетическите и потребителските апетити на онези, които “опираха” до решаване на своите проблеми в такива обекти. Макар и с беден асортимент и с не най-добро качество, родното производство даваше и легитимираше на обикновения българин възможност да се сдобива само с нови стоки и артикули, разбира се, не луксозни и не от екстра суровини.
Днес вече глухата и незабележима локализация на обектите за стоки с намалени цени е изчезнала. На нейно място навсякъде, даже и в централните части на столицата, никнат като гъби след дъжд магазини за стоки втора употреба, за внос на подобни изделия от Запада и Изтока, за неудържим и безграничен трансфер на “боклуци” и пр. Клиентелата расте, социалнопсихичните и социокултурните прежни бариери, депривации, фрустрации, дистанции от употребата на подобен “боклук” са снети от “дежурство” и изпратени в забрава или в глухата провинцията на мълчанието. Вече не само циганите, но и българите, всички (застигнати от нуждата и житейската колизийност) търсят ефикасните и ефектните ползи на “евтинията” на пазарно разгащилия се стоков “боклук” на неродни производители. Бедността, мизерията, нищетата, оскъдицата, променените пазарни и потребителски вкусове и нагласи на обикновения българин стремглаво насърчават и отприщват неговото неудържимо и мащабно нахлуване, атакуване, съучастие, съпричастие и общуване с изобилието и съблазнителните оферти на разнообразния “боклук” на другите. Дефункционализираното, демодираното вече е функционално изгодно, модно, тъй като е спасително или конюнктурно решаващо острите нужди на българина като потребител. Поциганяването е печален, естествено ставащ, неизбежен факт при тази орбита на историческа и човешка съдбовност и трагичност. Драматичен симптом за този факт е и драстичната доминация на житейско-всекидневна логика “живот ден за ден”, както и редукцията на средносрочни и особено на дългосрочни проекции и перспективи за формулиране, регулация и реализация на персоналната биографичност. Тъкмо снижението и дезавуирането, дифузията и мащабното разпространение (като метастаза в тъканта на всекидневния живот на човека) на такъв тип целеполагане във времето е типично ромската ментално-поведенска матрица на световъзприемане и всекидневно-практически опит.
Поциганяването има и едно друго зримо или дискретно измерение – това на проблема за гетото. Макар проблемите и колизиите около циганското “гето” да имат далеч по-разнородно и разнолико историческо и актуално присъствие в нашето динамично и противоречиво историческо време. От една страна, понеже не са рядкост преднамерените упреци и обобщения, че едва ли не исторически и културни общества и държави като нашето иманентно носят в себе си “бацилите” на етнична, етнокултурна и др. непоносимост към другостта, чуждостта и различието. За да бъдат приобщени към цивилизацията, за да влязат наистина в историята подобни общества и култури, нации и държави трябва да се разделят с предразсъдъците, трафаретите и инструментариумите на “гетото”.
Всъщност, ако коректно и научно се третира и аргументира генезисът и инструментализацията на “гетото”, то се оказва, че неговата социоисторическа и социокултурна поява и присъствие не са естествено и неизбежно творение на Изтока в Стария континент. Обратно, тъкмо в Запада на Европа, по-точно в средновековна католическа Испания, се зараждат, легитимират, институционализират първите гета. В тях се локализират, контролират психически и малтретират евреите. Далеч по-късно и по изпитан “европейски” образец (вестернизиран) подобни гета се създават и разрастват и на други (източноевропейски) територии. Историческите биографии на гетата, в които се въдворяват чуждостта и различието, опасната другост и подозрителната идентичност, не подминава нито една от най-развитите и богати днес държави и общества. Трябва ли да премълчаваме гетата за японците и другите азиатци в САЩ по време на Втората световна война (прераснали в концлагери за изолация и репресивност)? А “черните гета” на Бронкс, Харлем и др. Това не са единствените и тъжни случаи.
От друга страна, съвременният глобализационен модел предпоставя небивала “гетоизация” на различни територии и общности. Историческото неравновесие във властовите статуси и имуществените ресурси на различни общества и държави обуславя естественото или изкуственото валидизиране на едни от тях като “достойни” да бъдат исторически, социални и културни “гета”, които да се съхраняват и транслират по инструментални причини във времето и пространството. Анемията и ерозията на националната държава, историческите колабирания или тежките сривове, редукции и колапси на различните модели на гърчещата се социална държава, геостратегическите променени политически, икономически, културни и др. баланси и позиции “обосновават” и “оправдават” (от позицията на силните в момента) необходимостта и естествеността на подобна “гетоизиция” на човечеството в дадени страни, на цели държави, общества, култури, региони и континенти. Плурализмът на постмодерното глобалистично мислене и действие не само не възразява, но и радушно или бездушно приема като нещо нормално едновременното наличие на диаметрално противоположни поселения – цъфтящи и проспериращи мегаполиси и дистанцирани извън, покрай или дори в тях гета. Той не роптае и срещу едновременната разновременност на историческа сензитивност, менталност и прагматика спрямо пулса на времето, която е присъща на капитолия и провинцията, на мегаполиса и гетото, на центъра и периферията. Тъй че “гетоизацията” няма само дефинитивно цигански адрес, а днес тя все повече се превръща в общочовешки съдбовен проблем. От неговото решение зависят новите исторически координати и йерархии на различните етнични, културни и др. различности, другости, идентичности (като менталност и практика) в “отворения” свят.
Превръщането на огромни територии в специфични исторически, социални, културни и др. бунища, неизбежно води до естествени и кошмарни последици. Защото процесът и тенденцията на компостиране на огромни човешки масиви, цивилизационни натрупвания, културни (обезценени инструментално) богатства и фондове на човечеството неумолимо предпоставя (както винаги се случва при подобна хаотична и нерегулирана компостираност в бунищата) на непредсказуеми по време и обхват експлозии, до взривове с неочакван вредоносен ефект за техните причинители, а и за всички, които могат да бъдат засегнати от подобна екологическа злина и бедствие, типични и очаквани за неолибералната алтернатива на глобалистично мислене и безцеремонно действие.
Компостирането на човешки материал в спекулативни и инструментално съградени “сметища” на социален, културен, цивилизационен и др. ресурс (нарочен като безперспективен и амортизиран) катализира исторически екологични бедствия за хората. В този контекст “поциганяването” на огромни човешки маси (рано или късно) води до своето възмездие и сурови цени, които стореното в предишни исторически времена и социоуправленски практики са оставили като жестоко бреме, като сизифов товар на човечеството. От друга страна, тези процеси предпоставят и катализират непознати изисквания към радикални изменения на демокрацията като форма на гражданско (общностно и персонално) устройство и проява на същностните сили и потенции на човека. Това е неизбежен процес, който вече е започнал и ще се развихря все повече.