ОКУПАЦИЯТА НА ИРАК И ИНСТИТУТЪТ ЗА “ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА”

0
212

Роден е през 1971 г. в Добрич. Завършва ВИПОНД, магистър по право. Притежава магистърска степен по специалността “Сравнително конституционно право” и от Правния департамент на Централноевропейския университет в Будапеща, докторант по “Наказателен процес” към Института за правни науки на БАН. Има собствени академични разработки и участия, организирани от Правна инициатива за обучение и развитие и Центъра за обучение по европейско право (София). В момента е адвокат в адвокатска кантора “Консултлекс”, София.
Настоящото изложение следва три основни линии на анализ:
I. Първата част задава международноправната квалификация на американската инвазия в Ирак и най вече на последващата окупация. Въпросната оценка има качеството на “преюридициален факт” по отношение на останалите две нива на анализ.

II. Вторият кръг от въпроси изследва в критичен дискурс българската позиция и поведение по отношение “Втората война в Залива”.

III. С оглед изразеното и аргументирано становище за неправомерността на инвазията, съответно на българските действия по нейното улесняване и за стабилизиране на резултатите от същата, фокусът се премества върху основния проблем за статията – отговорността на българската държава спрямо пострадалите от неправомерната политика български граждани. Под “пострадали” се имат предвид военнослужещите, ранени при изпълнение на служебния си дълг на иракска територия, но в изпълнение на неправомерни заповеди, близките на тези ранени и най – вече на загиналите на иракска територия военнослужещи. Фактическото основание за повдигане на тези проблеми е тъжната равносметка от самоубийствената атака, осъществена от терористи – камикадзе в Ирак на 27.12.2003 г. срещу настанения български батальон в Кербала в база “Индия”.

I. Правно-фактическа оценка на окупацията в Ирак.

1. През последните месеци станахме свидетели на ново повишаване на интереса на международната общност към конфликта в Ирак, предизвикано от:

а. Ожесточаване на сблъсъците между представителите на съпротивителното движение и коалиционните части, подкрепяни от “редовната” иракска армия и сили за сигурност. (Отражение на тази тенденция са и проведените, “наказателни” по своето същество, акции на коалицията за “прочистване” на “бунтовническите бази” във Фалуджа, Самара, Наджаф и други райони на Ирак.

б. Отчаяните опити на коалицията и “иракското правителство” да “стабилизират” преди изборите (предвидени за януари 2005 г.)1 своя контрол върху останалата част от страната, в която съпротивата все още не е приела формата на открито военно противопоставяне срещу “официалната власт”.

Горепосочените обстоятелства на засилено напрежение в “свободен” Ирак поставят на дневен ред два взаимосвързани въпроса:

– за причините за проблематичната “нормализация” на положението в Ирак, дори и след падането на Баасисткия режим, по-специално за връзката между действията на коалиционните сили в страната и засилващия се отпор срещу тяхната политика;

– за статута и правомощията на коалиционните сили в Ирак, преди и след условното “предаване на суверенитета” на “избраното иракско правителство” (28 юни 2004 г.).

Отговорът на тези въпроси изисква по-внимателен анализ на нормативната история на коалиционното присъствие в Ирак и характера на водената от тях окупационна политика в страната.

С резолюция № 1483 от 22. 05. 2004 г. на Съвета за сигурност (СС) към ООН беше признат статусът на представителите на международната коалиция като “окупационна сила под общо командване”. В това им качество международната общност им предписа да “съблюдават съобразно приложимото международно право специфичните за тяхното положение отговорности и задължения”, по-специално с Женевските конвенции от 1949 г. и Хагските правила от 1907 г. Страна по този ангажимент станаха не само САЩ и Великобритания, като основни членове на коалицията, но и останалите им съюзници, сред които е и нашата страна.

В допълнение към посочените нормативни препратки СС на ООН делегира ограничени правомощия на коалицията да “способства за създаването на преходна иракска администрация”, която да представлява интересите на иракското общество до “възобновяване на иракското самоуправление чрез свободния избор от иракския народ на представително иракско правителство”. Главният администратор на Ирак Пол Бремер използва посочената разпоредба за учредяване на Иракския управляващ съвет, чието първо заседание се състоя на 13 юли 2003 г.

В продължение на мерките за възстановяване на контрола върху ситуацията със следващата си Резолюция за Ирак № 1511 от 16.10. 2003 г. СС на ООН задължи коалиционните власти да инициират процес по изработване на нова конституция за Ирак като “първа крачка към плавното предаване на властта”. В замяна на признаването на това задължение САЩ и коалиция получиха неясно формулирано разрешение за продължаване на своите операции по “обезпечаванена сигурността и стабилността в Ирак”.

Според твърдения на коалицията, поетите ангажименти по отношение гарантирането на иракския суверенитет са изпълнени с “предаването на суверенитета” на 28 юни 2004 г. на Иракския управителен съвет, който излъчи Временно иракско правителство, оглавено от премиера Алави. Като следствие от този довод, се декларира, че същата дата е и краят на “окупацията” на Ирак.

Дали обаче това е наистина така?

Няколко аспекта на прокламираното събитие опровергават придаденото му от коалицията значение.

Войските на коалицията (140 000 военнослужещи, подкрепени от
20 000 наемници) не напуснаха Ирак, а останаха в страната “по покана” на управление, излъчено от самите тях.

Не бе преустановено задържането на хилядите, арестувани като заподозрени в сътрудничество и участие в “злодеянията на бившия режим”. Това деяние е и флагрантно нарушение на международното право, съгласно чл. 85, ал. 4 от I Допълнителен протокол (ДП) към Женевските конвенции. Цитираният нормативен акт не е ратифициран от САЩ и Великобритания, но има статуса на кодифициращ съответните принципи на “международно обичайно право”, т. е. предполага императивност на предписанията.2 Мнозинството от постановените от бившия главен администратор Пол Бремер останаха в сила и запазиха своята задължителност за иракските граждани.

Предстоящите избори ще се наблюдават и отчитат от избирателна комисия, назначена по начин, сходен на този за Иракския управителен съвет, с правото да дисквалифицира партии, организации и кандидати от изборно участие, както и да се произнася по въпроса за нарушения на новоприетите избирателни закони. (Заповеди 92, 96 и 97 на главния администратор на Ирак)3.

Ръководителите на “силовите ведомства”, както и тези на разузнаването и службите по сигурността са назначени след консултации с коалиционното командване, с мандат за 5 години. Заповед №№ 68/1.04.04 г. и 69/4.04.04 г. на главния администратор на Ирак). Към всички новосъздадени ведомства в иракската администрация е предвидена длъжността “главен инспектор”, която да следи за политическата лоялност на служителите към “новата власт”. (Заповед № 57/10.02.2004 г. на главния администратор на Ирак)4.

Споменатите канали на въздействие от страна на коалицията спрямо иракските власти са само част от институционалните ангажименти, които насочват към извода, че кадрово, организационно, военно, както и в крайна сметка икономически днешен Ирак е откровено зависим от САЩ и съюзници, а пътят до действителната независимост ще бъде определено дълъг и проблематичен.

Сам по себе си такъв извод не би бил толкова отрицателен, ако резултатите от изведената зависимост не бяха толкова незавидни за иракското общество.

Намесата на окупационите сили, най вече чрез “законодателните” инициативи на Бремер дадоха сериозни негативни отражения както в политическата, така и в социо-икономическата сфера.

Обект на сериозна критика станаха издаването на Заповед № 1/16.05.2003 г. за “Де – басиизация на публичния апарат” и № 2/23.08.03 г. на главния администратор на Ирак за разпускане на редица публични организации и институции, в това число армията и органите по реда и сигурността. Резките институционални “рокади” доведоха до пълен хаос в страната през първите месеци на окупация, а впоследствие до захранване на съпротивителното движение срещу коалицията. Неговият ръст с основание се разглежда от редица анализатори за сигурен знак за бъдеща политическа фрагментация и нестабилност на иракското общество, предвестник на изтощителна гражданска война.

Друга грешна стъпка според редица анализатори е създаването на комисия “за обезщетяване на жертвите на бившия режим” (Заповед № 90/29.05.2004 г на главния администратор на Ирак). Този проект се активира като явен опит за мобилизация на бившите опоненти на режима на Саддам Хюсеин за изграждане на стабилна обществена база за промените, но заедно с това засилва динамиката на непреустановяваща конфронтация.

Още по-безцеремонна се оказа коалиционната политика по отношение “реформирането на икономическата сфера”. С прословутите Заповеди №№ 39 и 54/04.04.2004 на главния администратор на Ирак иракското стопанство се отвори за бързо раздържавяване с преобладаващо чуждестранно участие, а либерализацията на пазара доведе до допълнително напрежение за съществуващите икономически структури.

Стремеж за контрол на вътрешноикономическата ситуация и капитализиране на военния успех демонстрираха и опитите за “преструктуриране” на местния военнопромишлен комплекс и “консолидация” на предприятията държавна собственост. (Заповед №№ 75 и 76/28.05.2004 г. на главния администратор на Ирак).

За нас остава само да гадаем до каква степен договорните отношения, заложени в тези “поощрителни” за стопанството мерки, ще “надживеят” американската окупация на Ирак, както и по какъв начин ще се разрешават в бъдеще двустранни и многостранни отношения, свързани с установената чуждестранна собственост върху иракски активи и натрупани за иракска сметка задължения от дейността на коалиционната администрация. С други думи, установената фактическа обстановка навежда на извода, че “окупационните власти” са злоупотребили с правно гарантираните им правомощия на окупационна сила, предвидени в Четвъртата женевска конвенция за успешното осъществяване на позитивните задължения по нормализацията и стабилизацията на обстановката в окупираните райони. Този порок се оказа толкова сериозен, че напълно делегитимира коалицията пред иракските граждани, като фактически постигна точно обратен на прокламирания ефект – пълен стратегически и политически хаос в Ирак.

Отговорността на окупационните сили обаче следва да се търси не само на плоскостта на неизпълнените позитивни задължения5, но и от гледна точка на нарушенията на негативните задължения6. Такива са зачестилите факти за нарушения на международното хуманитарно право, консумирани от окупационните сили, в периода преди и след “частичното предаване на суверенитета на настоящото правителство на Ирак”:

– Превишаване допустимите граници на използване на военна сила “при операциите по възстановяването на сигурността”, довело до сериозни жертви сред гражданското население и разрушения на обекти, нямащи военно значение (операциите в градовете Фалуджа, Наджаф и Самара, в нарушение на чл. 48 и 51 от I ДП към Женевските конвенции).

– Осъществяването (отново там) на действия на колективна принуда спрямо цивилно население за получаване на информация за съпротивата (Нарушение на чл. 31 от IV женевска конвенция) и т. н.

Гореизложеният порочен правно-фактически комплекс от действия на окупационните сили мотивира засилващата се съпротива срещу коалиционното присъствие в страната и срещу схващания като марионетен режим на Преходното иракско правителство.

Задачата на това изследване обаче е не толкова изработване на фактическа оценка на процесите в Ирак, а правният анализ на същите.

Ключът към тази проблематика е тълкуването на комплексното понятие на “окупация” по смисъла на Конвенцията за защита на цивилните лица по време на война (IV женевска конвенция) и Резолюция № 1483/22. 05. 2003 г. на СС на ООН (Параграф 13 на Преамбюла)7.

Визираният институт е добре осветлен в международното хуманитарно право. Доктрината признава две категории на окупация, обособени в зависимост от основанията за възникване на цитираното правно положение и отношенията между окупационната сила и адресатите на упражняваната принуда:

– “Вражеска” окупация, която представлява фактическо положение на окупиране на територията на победена държава от държава агресор. Характерното при нея правно положение е, че такива действия следва да се осъдят от всички членки на международната общност. Страната окупатор е задължена да преустанови незабавно противоправните си действия, а всички мерки, излизащи извън предписаните от Хагската конвенция от 1907 г. и Женевските конвенции от 1949 г. хуманитарни такива, следва да се считат за нищожни и непораждащи никакви правни последици. (Тълкувателно решение от 1971 г. на Международния съд в Хага по делото “Намибия”, с което се осъжда противоправната окупация на страната от ЮАР).

– Оторизирана (разрешена) от СС на ООН окупация. В този случай мандатът на СС му позволява да разшири правомощията на окупиращата сила да излезе извън ограничителния режим на Хагската конвенция от 1907 г. и Женевските конвенции от 1949 г. Допълнителните правомощия могат да са предназначени не само за “гарантиране на мира и сигурността”, но и за осъществяване на политики от съществено значение за възстановяване на социалния, икономическия и политическия потенциал на окупираните общества. (В съответствие с гл. 7, чл. 39 – 41 от Устава на ООН).

Доколкото в настоящия случай на окупация на Ирак операцията беше проведена без изрично оправомощаване от страна на СС на ООН и дори в противоречие със становището на мнозинството от постоянните членки, то и окупацията, последвала военната инвазия, трябва да се постави в първата категория. Тази квалификация предполага доста стриктни стандарти за оценка действията на окупационните сили. Правомощията за интервенция във вътрешнополитическото и икономическото развитие на окупираното общество са сериозно стеснени от изискването за “наложителността” на тези мерки, от гледна точка на окупираното население, за да се избегне установяването на чужд диктат. (Чл. 42-56 от Хагските правила от 1907 г. и чл. 47-78 от Четвърта женевска конвенция, които имат статуса и на международно обичайно право)8.

Третирането на коалиционната окупация като “вражеска” не се опровергава и от факта на приетите резолюции на ООН (№ 1483, № 1500, 1511 и последната – №1546) за урегулиране на окупационните действия. Дебатите в СС на ООН показват, че тези юридически актове не са приети да “амнистират” участниците в коалиционната инвазия и окупация. На тях следва да се гледа по скоро като резултат на наложен от коалицията (със силата на оръжието и поставянето пред свършен факт) компромис на ООН, в който и двете страни се примириха с частично удовлетворяване на собствените си цели. Коалицията (САЩ) получи така желания “мандат” от международната организация, срещу което дадоха своето съгласие за ускоряване на политическия процес към възстановяване на суверенитета в Ирак. От правна гледна точка поради приемане на резолюциите “a posteriori” след осъществяването на инвазията и окупацията те имат чисто конюнктурен, декларативен характер. С тях се задава единствено временен статут на “търпимост” на действията на окупационните сили с цел насърчаване нормализацията и стабилизацията на ситуацията в Ирак.

От друга страна, трябва да се приеме, че дебатът относно присъствието и действията на международната общност в Ирак въобще не е приключил, а може би дори и не е започнал. Неговото начало може да се очаква едва с установяване на истински представително и демократично иракско правителство, което да ревизира отношенията на Ирак с останалия свят. При такова развитие може да се очаква да се поставят на дневен ред два въпроса.

До каква степен резолюциите на СС на ООН по проблема са в рамките на неговите правомощия и в съответствие с мандата му по Устава на ООН. По-специално трябва да се има предвид фактът, че органът на международната общност пропусна да санкционира нарушението по чл. 2, ал. 4 от устава за забрана за използване на неоправдана военна сила и да реагира съгласно чл. 1, ал. 1 от устава за “вземане на ефективни колективни мерки за потушаване действията на агресия и други нарушения на мира.”

Дори и да се приеме, че въпросните резолюции са напълно валидни, остава вторият въпрос. Това е за “пропорционалността” (съобразеността) на действията на САЩ и коалиция с предписаните от СС на ООН цели на продължаващото присъствие в Ирак на “стабилизация и нормализация”.

С оглед изброените нарушения на международното хуманитарно право както по отношение на позитивните, така и относно негативните задължения на “окупиращата сила”, следва да се отчете, че действията на коалицията не са “пропорционални” на гласувания (доста спорен) мандат от СС на ООН. В съответствие с този извод е възможно в бъдеще да се активира международноправната отговорност на страните, ангажирани в “коалицията на желаещите”, за негативните последици за иракската държава от войната и последвалата окупация. Извод, релевантен и за нашата страна като участник в коалицията. (Спр. – Типовите правила от 2001 на Международната правна комисия за отговорността на държавите за осъществени международноправни деликти).

II. Предходната констатация е от основополагащо значение и за оценката на българското участие във визираните събития, изразено в:

– Първоначалното предоставяне на въздушни коридори за осъществяване от “коалицията” на военните операции. (Решение на НС, обн. ДВ. бр. 13 от 11.02.2003 г.).

– Последващото включване в окупационния корпус въз основа на решение на НС на РБ от 29.05.2004 г. за изпращане на български военен контингент от близо 500 души в Ирак.

С предоставените военни коридори РБ стана страна в инвазията, като “улесни и подпомогна” осъществяването на фактическите действия по оказването на военната принуда (чл. 3, т. 1 и 5 от Резолюцията на Генералната асамблея на ООН за дефиниране на акта на агресия от 14.12.1974 г., представляваща “кодификация” на обичайното право, свързано с това международно престъпление, потвърдена с Решението от 26.11.1984 г. на Международния съд в Хага по делото “Никарагуа”).

Втората ни стъпка на обвързване – участието в структурата на окупационния корпус със собствен контингент, под общото командване на войските на коалицията – ни придаде статуса на окупационна сила по смисъла на цитираните по-горе международноправни инструменти. (Хагската конвенция от 1907г. за зачитане законите и обичаите на сухопътната война, Конвенцията за защита на цивилните лица по време на война и Резолюция № 1483 на СС на ООН, която указва ясно, че съюзническите контингенти също трябва да се съобразяват със съответните предписания на хагските правила и четирите женевски конвенции).

Предвид това определение, същите не могат да се третират едновременно и като “умиротворители” (сини каски), независимо от квалификациите на българския политически елит. Разликата между двата института е значителна. Категорията на “умиротворителите” е запазена за трета, “контролираща” страна в съществуващ вътрешен или международен конфликт, чийто мандат е предварително одобрен от СС на ООН. От предметна гледна точка действията на умиротворителите следва да са насочени изключително към възстановяване на “мира и сигурността”, а не и към “демократични преобразувания”, каквито цели видяхме, че преследва коалицията в Ирак.

Може да се заключи, че поради установената за нашата страна организационна зависимост в рамките на “многонационалната коалиция” сме заплашени от потенциалните санкции спрямо основните участници в операцията – САЩ и Великобритания, за всички нарушения на международното хуманитарно право, визирани в предходния пасаж.

Във връзка с развитието след Втората световна война на правната доктрина за “основните човешки права”, материализирана в редица международноправни инструменти, като Международната харта за гражданските и политическите права от 1966 г., Факултативния протокол от 1976 г. и най-вече Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи от 1950 г. (ЕКЗПЧОС), обсъдените действия на Република България може да бъдат оспорени не само от иракската държава, но и от частни лица, засегнати от тези действия. Подобни оплаквания, най вече по чл. 2 от ЕКЗПЧОС, регламентиращ “правото на живот”, могат да изхождат както от чуждестранни, така и от български граждани. Като окупационна сила РБ упражнява, в рамките на общото командване, определена юрисдикция в района на Кербала, Ирак, за който отговаря българският контингент. Независимо от факта, че първичните ни задължения в това отношение са по международното хуманитарно право, същото не може и няма как да бъде разграничено от определени задължения по международното право за човешките права и свободи. Тъй като правото на живот не е от тези права, които могат да бъдат дерогирани от страните членки по ЕКЗПЧОС във време на война, се поражда и възможност за търсене на отговорност от нашата държава за действията на нейните органи – военнослужещите под български флаг в Ирак9. А нашата държава носи отговорност и към самите военнослужещи. Съгласно мотивите от делото LCB с/у Великобритания на Европейския съд по правата на човека ЕСПЧ) от 1998 г., компетентните държавни органи, представителите на Министерство на отбраната в конкретния случай, биха били в нарушение, ако не са изпълнени всички разумни и възможни мерки за намаляване на опасността, резултат от участието на българските войници в мисия с повишен риск. На тази хипотеза, за отговорността на държавата спрямо българските граждани, негативно повлияни от проведената незаконосъобразна военна мисия на РБ, ще се спрем по-подробно в следващата точка. Тази правна възможност, съгласно принципа на субсидиарността, ще се обсъди във взаимовръзка с по-ефикасните вътрешноправни средства за защита на изброените хуманитарни ценности от неоснователно посегателство на българските публични власти.

III. Прехвърляме се на плоскостта на националното право за проверка законосъобразността по националното ни право на Решението от 29.05.2003 г. за изпращане на български контингент в Ирак и предприетите последващи действия по оказване на реална военна помощ на коалицията.

Анализът трябва да започне с преглед за конституционосъобразността на обсъжданите актове и действия.

Съществен за преценка на военната политика на страната текст е този на чл. 9 от конституцията.

“Чл. 9. Въоръжените сили гарантират суверенитета, сигурността и независимостта на страната и защитават нейната териториална цялост.”

Съгласно естеството на защитените ценности пределно ясният нормативен език предполага един-единствен възможен извод. Това е съждението, че на българската армия се задава мандат за осъществяване на изключително отбранителни функции, съответно конституционна норма задължава българското правителство за провеждане на строго отбранителна военна политика.

Въпрос, пределно ясен, доколкото редакцията на конституционния текст е приета през 1991 г. именно с цел предотвратяване на проблемни от международноправна гледна точка операции на българската армия, като прецедентът на Чехословакия 1968 г.

В “основния закон” присъства и друг релевантен текст – на чл. 24 от конституцията, с по-обхватна дефиниция за външнополитическите ангажименти на РБ, към които се прибавя задачата да се “съдейства за установяване на справедлив международен ред”. Приложното поле на двете норми обаче трябва да се отграничава. Чл. 24 от конституцията третира външната политика на страната като член на ООН, съгласно чийто устав РБ е поела ангажимент за упражняване на активна външна политика за постигане позитивните цели на международната общност. (Преамбюлът на Устава на ООН), но с традиционните невоенни средства на дипломацията, политиката и икономиката, каквато е нормалната практика за организацията. Като допълнителна гаранция за тази “нормалност” на външнополитическото ни поведение и в съответствие с принципа за засилен граждански контрол върху силовите структури на властта, възможността за активиране на военния потенциал на нацията е изведена съвсем съзнателно в отделна категория. С чл. 9 от конституцията тази възможност за управленско поведение е поставена под “ограничителен” режим, съответстващ както на общите принципи на международното право, така и в политически аспект на очаквания и подкрепян от българското общество профил на “новата българска република” като модерна, пацифистки (това не е мръсна дума) ориентирана държава.

Изведената йерархия на инструменти за провеждане на външнополитическите цели се потвърждава и от структурната подредба на въпросните предписания. Проблематиката за използване на военна сила за защита на националната сигурност и интереси е получила приоритетно внимание в системата на основните начала на конституцията и е поставена преди по-общото задължение на упражняващите държавната власт за принос към “запазване на световния мир и сигурност”.

Действително въпросът за използването на българските въоръжени сили се разглежда в още един конституционен текст – чл. 84, т. 11 от конституцията, на който НС основава своето решение от 29.05.2003 г. Там изрично се указва възможността за изпращане на български контингенти зад граница. Това, което правителството “пропусна” да прецени, е, че цитираната разпоредба има чисто оперативен характер, поради което не може да бъде гаранция за конституционосъобразност на подобно решение, ако то не е съобразено преди това с ограниченията в материалната компетентност на НС по чл. 9 от конституцията.

Какъв все пак е обхватът на “ограничителния режим” за използване на българските въоръжени сили съгласно конституцията. Действително терминът “сигурност” в чл. 9 от конституцията разширява значително групата от фактически основания за ангажиране на българската армия, но “сигурността” все пак следва да се търси в контекста на “националния суверенитет”, който е водещата ценност в тази конституционна норма. Изложеното тълкувание не изключва възможността за военно сътрудничество на РБ с други държави, но доколкото подобни действия трябва да са подчинени на императива за обезпечаване на националната отбрана, те биха били допустими само ако намаляват, а не увеличават рисковете за сигурността на страната. Това изискване е изпълнено в хипотезата на участие на РБ в международни договори за колективна отбрана. Отношенията в подобни структури се характеризират с реципрочност между държавите членки по отношение придобитите права и поети задължения. Поради тази корелация и за нашата страна би могла да възникне ситуация, в която се налага да се ангажират българските военни сили за предотвратяване на заплахи, ненасочени пряко срещу “националния суверенитет”. Такава ситуация реално би могла да възникне във връзка с действителното ни членство в НАТО при хипотеза на задействане на чл. 5 от Пакта и необходимостта от подпомагане на отбраната на съюзническа държава при насочена срещу нея агресия. (Това би задействало правната фикция, че “нападението би следвало да се счита за такова срещу всяка една от другите членки”, като отбранителните интереси на засегнатата държава се приравняват на нашите собствени). Само в тази хипотеза изпращането на български войски зад граница, дори и за осъществяването на бойни действия в защита на преки чужди интереси, ще бъде от значение и за обезпечаване на българската отбранителна сигурност, т. е. в съответствие с “ограничителния” режим на конституцията.

Изведеният по-горе конституционноправен аргумент за органичната взаимовръзка между заплаха за националната отбрана и правомощието за използване на българска военна сила зад граница е развит и на законово ниво с първоначалната редакция на приетия през 1996 г. Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България (ЗОВСРБ).

Терминът “отбрана” е използван не само в заглавието на посочения нормативен акт, но и в първоначалната редакция на абсолютно всички функционално определящи норми в глава Първа на закона – “Основни положения. Така разпоредбите на чл. 6, т. 12 и 16 очертаваха изключително отбранителния мандат на българските въоръжени сили с ограничителното оправомощаване за:

– използване на въоръжените сили “за защита на територията на страната” (чл. 6, т. 14 от ЗОВСРБ);

– осъществяване на сътрудничество с други държави и международни организации, “свързано с отбраната на страната” – чл. 6, т. 16 от ЗОВСРБ10.

Законът действително упоменава, извън изброените случаи, хипотезата за ангажиране на военните ни сили за изпълнение на “международни задължения”. Тези действия обаче чл. 57 от ЗОВСРБ обвързва с юридическия факт на “обявяване на положение на война”. Следователно и тази клауза визира вече осветленото положение за ангажимент в рамките на включваща страната система за колективна отбрана – нападение срещу друга страна от НАТО, и не може да даде основание за участието в операцията срещу Ирак от 2003 г. Като се има предвид, че:

– в конкретната ситуация с Ирак липсва предварително международноправно задължение за участие на България, заместено от едностранното ни обвързване с “коалиция на съгласните”; и

– същата е осъществила агресия в противоречие със съществуващата международноправна уредба, се налага единствено правилният извод, че действията на българските власти по ангажиранена страната в стратегическо и военно отношение с политиката на САЩ в Ирак, са в нарушение както на международното, така и на вътрешното ни право. Същите са противоконституционни, като материално некомпетентни, поради противоречие с чл. 9 от конституцията и съответната законова уредба.
От предходната аргументирана констатация преминаваме към третия план на настоящото изследване – анализ на отговорността на държавата към българските граждани, пряко засегнати от действията на правителствените органи, ангажирани с промоцирането на незаконосъобразната (противоконституционна) външна политика.

На конституционно-правно ниво съответната отговорност се извежда в чл. 7 от конституцията.

“Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.”

Санкционното положение е доразвито чрез институционалните решения на два отделни закона, които в настоящия случай имат кумулативно действие, доколкото уреждат отговорността на различни държавни органи. Така общият Закон за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, урежда общо отговорността на длъжностните лица за “вреди, причинени на граждани от незаконни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност”.

Извън “общата клауза” за “държавния деликт” по цитирания закон законодателят е предвидил и диференцирано санкционно основание за военнослужещи, допринесли за настъпването на противоправни резултати. Така в Гл. 11, раздел III от ЗОВСРБ е казано, че “за вреди, причинени на трети лица от военнослужещ при или по повод изпълнение на служебните задължения, които не са резултат на умисъл или извършено престъпление, военнослужещият не носи отговорност към увредения”, а се замества от “държавата, длъжна да обезщети увредения за всички имуществени и неимуществени вреди, които са му причинени, съобразно общото гражданско право”.

Какво е касателството на цитираните норми към българското военно участие в окупацията на Ирак и съответно към жертвите, дадени в Кербала?

Отговорът на този въпрос изисква сбит преглед на фактите по случая:
Във връзка с цитираното по-горе решение на НС, за участие в четвъртата фаза на операцията “Стабилизиране и възстановяване на Ирак”, правителството подготвя изпращане на пехотен батальон от Българската армия и на отделни военнослужещи на територията на Ирак под централното командване на САЩ и командването на Многонационалните съвместни оперативни сили.

На място военната единица е дислоцирана в района на гр. Кербала, религиозен център за шиитската общност в страната. След пристигане българската част поема функциите по “стабилизацията” в града и околностите, включително и на военно патрулиране и издирване на уличени в престъпления срещу коалицията лица, членове на сваления баасистки режим. В рамките на изпълнение на описаната дейност членовете на батальона стават обект на нарастваща омраза от страна на местното население, изразено в системни нападения от страна на местната съпротива11. (Независимо от многобройните сигнали за повишаващо се ниво на опасност за участниците в контингента, база “Индия”, в която са разквартирувани българските войници, остава относително неукрепена12, а с контингента така и не са проведени учения за действия при кризисни ситуации.)

На 27.12. 2003 г. кола с взрив, управлявана от атентатор “самоубиец”, прониква на територията на база “Индия”. Там машината се взривява заедно с товара и нанася крупни поражения както сред личния състав на батальона, така и върху материалната база. В резултат на атаката загиват 5 военнослужещи, други 27 са ранени, а част от контингента получава тежки психически травми, поради което впоследствие се налага тяхното отзоваване за България. Гореизложените трагични факти са сравнително добре известни на българската общественост. По-малко известни са обаче други две групи от факти:

А. Нормативните, разгледани в предходните пасажи, по повод законосъобразността на операцията като цяло;

Б. Организационните – за липсата на:

– достатъчна предварителна информация за ситуацията в Ирак – проблем, отразен в реакцията на голяма част от контингента на разигралата се трагедия;

– подходяща подготовка за действие в критични ситуации, включително и в случай на терористично нападение в стил “камикадзе”;

– отсъствие в достатъчна степен на съоръженост както на военнослужещите, оставени без специализирано тежко стрелково оръжие за отбиване на атаки от по-крупни вражески обекти като камион например), така и по отношение на базата, неукрепена в достатъчна степен, за да отговаря на съответните инженерни стандарти и оперативната обстановка. Подобни съображения може би са и причина за последващото взривяване на базата, като опит за прикриване на следите от небрежността на военното командване на мисията да обезпечат тиловата сигурност на българските военнослужещи.

Всяка от визираните две групи от факти разкрива възможността за търсене на отговорност от държавата чрез органите на Министерство на отбраната, съответно на две групи от основания:

1. Материална некомпетентност поради противоречие с чл. 9 от конституцията и съответните норми на ЗОВСРБ, на предприетите длъжностни действия и постановени индивидуални административни актове по подготовката и изпълнението на мисията. По-специално това са заповедите за формиране и изпращане контингента и зачисляването на участващите в батальона военнослужещи, поставяне на българския батальон под “командването на коалиционните сили” и възлагане на несъвместими с мандата им, гласуван от НС, оперативни функции в Кербала.

2. Нецелесъобразност по закон на предприетите действия от страна на органите на МО, осъществяващи военното командване на контингента. Въпросната констатация се извежда от фактите на допуснатата професионална небрежност по повод обезпечаване на сигурността на батальона и подготовката на включените в него военнослужещи, както и от пропуска да се преформулира, с оглед на оперативната обстановка, мандатът на мисията, с което са се създали условия за застрашаване здравето и живота на членовете на мисията.

Вследствие на визираните по-горе закононарушения, допуснати по повод изпълнението на служебните функции от органите на МО, загинаха или бяха ранени български военнослужещи. Семействата на жертвите са лица, пострадали пряко от незаконосъобразното ангажиране на българския контингент в Ирак. По тази причина на основание чл. 7 от конституцията във вр. с чл. 301, ал. 1 от ЗОВСРБ, алтернативно чл. 7, във вр. с чл. 1 от ЗОДВПГ, се активира отговорността на държавата към засегнатите лица13.

Бележки
1 Настоящата статия е предадена за печат в началото на януари 2005.
2 Показателен за намесата и контрола на коалицията в правораздавателната сфера е фактът, че обвинителите в новосформирания Централен наказателен съд, които евентуално ще се заемат и с делото срещу сваления президент, работят по предстоящите обвинения с “американски консултанти”. AP Report, 14.03.2004.
3 http://www.iraqcoalition.org/regulations
4 Left behind: The false pretense of ‘handover” of Iraqi sovereignty and Saddam Hussein; Phyllis Bennis, Foreign Policy in Focus.
5 Задължения “да се направи нещо”.
6 За въздържане от определени действия.
7 Amnesty International http://web.amnesty.org/library/Index/ENGMDE141572003
8 Повече по темата Military occupation of Iraq I and II. – http://www.ihlresearch.org/iraq/feature.php?a=20.
9 BANKOVIC: AN OBSTACLE TO THE APPLICATION OF THE EUROPEAN CONVENTION ON HUMAN RIGHTS IN IRAQ?; Dr. Kerem Altiparmak; 2004; Oxford University Press.
10 За съжаление и при “Косовската криза” друго българско правителство демонстрира особена готовност за включване в “коалиция на желаещи”. Логичен резултат на тези намерения беше “реформата” на ЗОВСРБ с козметичните промени в текста на закона от 2000 г., целящи въвеждането в заблуждение на общественото мнение относно режима на законосъобразно използване на въоръжена сила от българските военнослужещи. Недостоен прийом, който за съжаление дава резултати в настоящата ситуация.
11 Серия от интервюта с участници в първия батальон във в. “Виж”.
12 Статия на о. з. ген. Д. Димитров, в. “Виж”, 13.02.2004 г.

13 Настоящата статия не взема никакво отношение към наказателноправната отговорност на виновните за катастрофата длъжностни лица, тъй като в момента този въпрос е предмет на съдебно разследване, а и поради засекретеността на делото липсва достатъчна информация за извеждане на конкретни изводи по същото

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук