ПЪРВАНОВ ОТКРИ И “ДРУГАТА БЪЛГАРИЯ” В ЛАТИНСКА АМЕРИКА

0
185

Родена е в Рим. Детството си прекарва в Москва. Завършила е Факултета по журналистика в СУ “Св. Кл. Охридски”. Работила е във вестниците “Народна младеж”, “Диалог”, “24 часа”, “Сега”. Като журналист-международник е била в Куба, Никарагуа, Испания и др. Автор е на книгата “Под небето на Матагалпа” (1985 г.). Специализирала е по проблемите на Латинска Америка. Журналист във в. “Монитор”.
Първите официални визити на български държавен глава в южноамериканските “локомотиви” Чили и Бразилия от 10 до 14 януари т.г. бяха сериозен дипломатически пробив за България. Пътуването на президента Георги Първанов разчупи модела на външнополитическите ни контакти, които от години стигат само до рамките на ЕС и НАТО; прескочи провинциалните скрупули на комплекса “колко сме малки”, за да излизаме от сателитната си орбита; отвори за страната ни стратегическата писта на амбициозни проекти за сътрудничество с най-перспективните икономики под Южния кръст.

Но имаше и още нещо. Българският президент преживя при двете посещения и вълнуващи откривателства в досег с хора и съдби, свързани с България. Още в първия ден от обиколката – в Сантяго, Първанов бе дълбоко трогнат от неформалната си среща с около 70 някогашни чилийски емигранти, живели и учили у нас по време на диктатурата на Пиночет. Всичките – свързани с някогашното Народно единство на Салвадор Алиенде и с идеалите за едно по-човечно и справедливо общество. Всичките – натъжени от невъзможността да открият мечтите си нито в днешно Чили, нито в днешна България…

Просълзени, те благодариха на български на страната ни, че ги е приютила в труден момент, рецитираха свои стихове за България – пак на български, пяха наши народни песни заедно с децата си, много от тях родени от смесени българо-чилийски бракове… В отговор на следващия ден Първанов посвети отличието си на почетен гражданин на Сантяго “на чилийците, живели в България и на българите, свързали живота си с Чили”.

В Бразилия “българската следа” беше още по-”нависоко”. Бразилската делегация, която водеше деловите преговори с нашата, се водеше от министърката на мините и енергетиката Дилма Ваня Русеф – дъщеря на български емигрант, заселил се в страната на какаото и карнавалите. Сантименталната й връзка с България предопредели и полезността на диалога, и сърдечността му.

Социалната ангажираност на министърката, оглавяваща толкова “технократски” сектор, обаче остана загадка за част от делегацията, запозната с произхода й, но не и с личната й биография. А тази биография е достойна за приключенски филм.

Дилма е едва на 18 години, когато през 1967 г. – годината на гибелта на легендарния Че Гевара в съседна Боливия – се включва в лявата групировка “Работническа политика” (ПОЛОП) в щата Минас Жераис. По онова време тя вече е омъжена и влиза в политиката заедно с мъжа си Клаудиу Галеану де Магаляиш Линяриш. Пак заедно с него малко по-късно напуска ПОЛОП и се прехвърля в още по-лявото, радикално и нелегално Командване за национално освобождение, в чието ръководство е избрана през април 1969 г.

В Бразилия по онова време цари жестока военна диктатура, която поставя извън закона всички партии. С особен хъс се преследват представителите на левицата. Развихрят се т. нар. ескадрони на смъртта – военизирани десни групировки, които под закрилата на властите избиват противниците на режима. Мнозина са отвлечени и изчезват безследно.

Отговорът отляво е още по-рязко радикализиране. Тенденцията е обща за цяла Латинска Америка и става типична за политическите настроения там в края на 60-те и началото на 70-те години, когато е и най-бурният възход на т. нар. ултралеви.

Ярък епизод от този период е отвличането на американския посланик в Бразилия през септември 1969 г., за което повече от две десетилетия по-късно бе сниман филм “Четири дни през септември”, излъчвани и у нас.

Дилма Русеф по това време развихря бурна конспиративна дейност вече в редиците на Революционния въоръжен авангард “Палмариш”. Сменя нелегални квартири и имена. Подвизава се ту като Естела, ту като Луиша, ту като Патрисия, ту като Ванда. Любим певец й е американският бунтар Боб Дилън.

При един вътрешен конфликт я отстраняват от участие във въоръжени акции, но на нейна страна застава видният революционер Карлуш Франклин Паишао ди Араужу. Тя заживява с него и двамата продължават борбата в друг щат – Риу Гранди ду Сул. После – в Сау Паулу. Но там ги застига провал.

На 16 януари 1970 г. 21-годишната Дилма е арестувана и прекарва 22 дни в затвора в Сау Паулу, където я подлагат на жестоки изтезания.

33 години по-късно, в едно интервю, я питат как преживяното зад решетките е повлияло на характера й. “Мъченията ни научиха да преодоляваме слабостите си”, отговаря днешната министърка, която пое поста си след победата на левицата в президентските избори през 2002 г. и обявяването за държавен глава на профсъюзния герой от барикадите Инасио Лула да Силва.

Темпераментът на Дилма и сега е същият като в най-борческите й години. Езикът й е остър, позициите – принципни. Тя продължава да мрази екстравагантните тоалети и да работи по 15 часа на ден. Заради твърдостта си е спечелила и прозвището “желeзната лейди”. С тази особеност, че всичката й настъпателност е подчинена на социалните ангажименти, поети от новия управляващ екип, дошъл на власт заедно с президента Лула.

В Работническата партия на Лула – който също като Дилма е дете на революционния дух на 60-те и 70-те години – тя влиза преди 5 години. Бившата “градска партизанка” е и един от авторите на икономическата програма, с която Лула спечели изборите с 63% от гласовете през октомври 2002 г. Сега тя не само оглавява министерството на мините и енергетиката, но и координира инфраструктурните проекти на новия кабинет.
Днешната й роля е преди всичко на социално ангажиран технократ.

Бурната й революционна биография не й пречи навремето блестящо да завърши икономика във Федералния университет на Риу Гранди ду Сул. Има и докторат по теория на икономиката и финанси.

След падането на военните от власт през 1985 г. Дилма работи като икономически секретар в общинския съвет на Порто Алегре(1986 – 1988 г.). През 1991-1993 г. е председател на фондация за икономика и статистика в Риу Гранди ду Сул. Пак там от 1993 до 1994 г. и от 1999 до 2002 г. е секретар по енергетиката, мините и комуникациите в щатското правителство. Целия си революционен хъс тя хвърля в реализирането на социални проекти. Местните гаучоси дълго ще я благославят за усилията й да прокара ток до бараките им.

Какъв е приносът за това на българската кръв във вените на бразилската Пасионария никой не знае, но със сигурност за нас е ласкателно да знаем, че тъкмо нашенска издънка отървава милиони бразилци от познатия и нам режим на тока.

В Бразилия и днес има около 10 милиона души, които практически са лишени от електричество. “Нашата цел е да ги въведем в цивилизацията, като достъпът до електроенергията стане всеобщ”, зарече се Дилма Русеф в дадено преди време интервю за най-големия бразилски вестник “О Глобу”. Звучи почти като прочутата Ленинова фраза: “Комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна.” Прагматици се зачудиха за цената на един такъв експеримент на бразилска почва.

Публикацията в “О Глобу” беше с красноречивото заглавие “Огнената сила на една бивша партизанка”. Тази сила обаче се оказа недостатъчна, за да се пребори с изискваното от МВФ 30-процентно увеличение на цените на тока в Бразилия, което удари тъкмо по най-бедните слоеве. Икономиката на страната остро се нуждаеше от отпуснатия все пак от МВФ 30-милиарден заем, но той бе обвързан с условия, които не позволяват бързо подобряване на живота на хората. Това подкопа популярността на правителството, което влиза във втората си година с доста спаднало доверие, за чието издигане вече не е достатъчна само носталгията по лявата романтика на 70-те.

При встъпването си в длъжност Лула изрече прочувственото заклинание: “Ако до края на мандата си осигуря на всички бразилци възможността да закусват, обядват и вечерят, аз ще съм изпълнил мисията на своя живот.” Същата емоция със сигурност зарежда живота и на Дилма, и на цялата плеяда други бивши борци с диктатурата, които днес са из министерските кресла и висшите държавни постове в Бразилия. Ако те успеят, може би това ще е реваншът на мечтите от барикадната им младост. Ако се провалят, може би това ще е поредното убийство на копнежа за един по-човечен свят.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук