Професор, доктор на юридическите науки. Завършил е Юридическия факултет на СУ “Св. Кл. Охридски” и аспирантура в Лайпциг – ГДР. Работил е в Съвета по законодателството при Министерството на правосъдието, а след това като научен сътрудник в Института за науките за държавата и правото при БАН. От 1990 до 2001 г. е народен представител. Автор на 7 монографии по правни проблеми и четири книги публицистика. Председател на Комитета по правата на човека. Почетен председател на Българския антифашистки съюз.
В бр.12/2004 г. на сп. “Ново време” е публикувана статията на Ивайло Христов “Българската национална съдба в творчеството на Николай Хайтов”. В статията си И. Христов дава редица верни оценки както на творчеството на Хайтов, така и на самия Хайтов. Заедно с това обаче той предлага на вниманието ни такива моменти от неговото творчество, които, съответно подчертани, дават една не съвсем точна, дори деформирана представа за него.1
Не ще и дума, че Хайтов е не само голям писател (писател от световна величина!), но и голям българин. Няма да сгреши онзи, който изрече и най-възторжени думи за този забележителен човек. Заедно с това си мисля обаче, че никой, включително и личности като Хайтов, не бива да бъдат превръщани в икони. Ние се нуждаем във всички случаи от светли примери, но все пак не и от иконописани образи. Иконата предполага вид слепота. Трябва да си наистина сляп, за да не можеш да видиш какво стои отвъд поставената пред теб икона… Нямам желание да съм сляп дори и за най-красивите образи в света. Искам да ги виждам такива, каквито са в действителност – само тогава те могат да бъдат и истинска мярка за моето собствено поведение.
Хайтов живя в едно трудно за него време. Но тъкмо в това време той и стана това, което е. Именно при социализма той постигна своите собствени върхове, върховете и на националната ни литература. Без колебание ще кажа, че Хайтов е социалистически писател, т.е. писател, израснал и утвърдил се в годините на социализма. Той е неотделим от годините на социалистическото съзидание, колкото и каквито да са огорченията, които те му поднесоха. Вярно е, че Хайтов, подобна на всяка крупна личност, не приемаше безкритично заобикалящата го социална действителност. Но критиката му, според мен, бе насочена не срещу същността, а срещу някои от явленията на социализма. Силно обаче ще сгреши онзи, който реши, че Хайтов винаги е бил прав, когато, следвайки своите критически устреми, е давал негативните си оценки за хора и събития. В творчеството му можем да открием и възгледи, които трудно могат да бъдат споделени. При цялата си подчертано силна индивидуалност Хайтов нерядко се поддава и на чужди на собствената си природа внушения. Ще кажа така: той често биваше не-той.
Не мисля, че трябва да канонизираме и още по-малко да експлоатираме ония възгледи на Хайтов, които в крайна сметка се оказват несъгласуеми със самия него. По-скоро, обратното. Винаги съм поддържал, че сериозното отношение към един автор изисква критично отношение и към допусканите от него отклонения. По този начин всъщност става възможно да се поддържа и необходимата “хигиена” на образа му.
Хайтов се отклонява от себе си само когато се заема да теоретизира. (В това няма нищо необичайно. Великите писатели невинаги са успявали да бъдат и велики теоретици.) Необходимите доказателства в тази насока ни предлага полемичната книга на Хайтов “Време за разхвърляне на камъни”.
Когато четях тази книга, постоянно се спъвах във възраженията си срещу автора й. Но имах странното усещане, че зад моите възражения срещу него понякога стоеше самият той. Това именно ми даде и куража да напиша отзива си за книгата почти веднага, след като той ми я подари. (Надписът върху книгата е с дата 2 март 2004 г., а отзивът ми е с дата 5 – 8 март същата година.)
Мисля, че Хайтов се отнесе с внимание към бележките ми по застъпените в книгата му възгледи. Не съм сигурен, че му бе особено приятно това, което прочете, но във всички случаи той не възрази срещу него. Ще ми се да вярвам, че той всъщност мълчаливо призна основанията на критичните ми бележки. Предлагам на вниманието ви тези мои бележки2.
7 януари 2005 г.
Някои бележки по книгата на Николай Хайтов “Време за разхвърляне на камъни”
Удоволствието, което доставя тази книга, е смутено – тук и там – от някои разсъждения, твърдения, виждания.
1. В първата си статия “Историята, историците и “критиците” на българския народ” Хайтов полемизира с автори (напр. с Николай Генчев), които смятат, че българският народ е едва ли не генетично увреден, че той е по предопределение “предател”.
Хайтов е несъмнено много прав, като се противопоставя на подобни автори. Аз самият трудно понасям ония, които, следвайки изтърваната от П. Р. Славейков фраза, хулят народа ни. Мисля, че никой не бива да се произнася по качествата на един народ, след като не е живял сред поне още един друг народ. Дали един народ е добър или лош, ще може да се разбере само ако бъде съпоставен с други, също така добре познати народи. (Иначе сравнението не може да бъде коректно проведено.) Живели ли са обаче критиците на нашия народ сред други народи? Познават ли ги? Уверени ли са, че например руският народ е по-добър от нашия народ, че по-добър от нашия народ е румънският народ, полският народ, германският народ и т. н. Питам се дали, ако те познаваха другите народи, нямаше да подобрят мнението си за собствения си народ.
Хайтов за съжаление не остава при позициите, заети в тази статия. Само след три-четири години той проявява готовност да отстъпи от тях. В интервюто, озаглавено “Ще излязат ли прави Славейков, Стамболов и Каравелов?”3, той, разглеждайки поведението на някои лица при тоталитарната система, заключава, че “националното поведение в общи линии остава непроменено. Накрая се досещаш, че става дума не толкова за тоталитарна система, а може би за тоталитарна природа” (стр. 44) Оказва се следователно, че не системата, а народът ни е тоталитарно обременен.
В края на разговора интервюиращият го Б. Кръстев му напомня, че той, Хайтов, е имал друго мнение, когато е спорел с Н. Генчев дали българинът е генетично увреден.
“Имах – отговаря Хайтов, – но като гледам в каква кал е затънала нашата преса и като виждам, че това е същата архаична кал, в която газим от времето на Иван Шишман, започвам да преосмислям своето мнение за съвременния българин. Мисля, че много скоро ще получим отговора на този въпрос и ще видим прави ли са били Каравелов, Славейков и Стамболов в своите прокоби за българина и за България” (стр. 56).
Непонятно отстъпление.
Най-напред не бива да се правят изводи за народа ни от поведението на някои вестникари. Твърде често наблюдаваме това: ония, които претендират да представляват народа, да нямат нищо общо с него. Дори лидерите на някои политически партии нерядко се оказват съвършено чужди на собствената си партия. Всъщност и самият Хайтов по друг повод прави ясна разлика между народа и службогонците.
На второ място, никой не бива да си позволява увереността, че калта, в която е затънала нашата преса, е “същата архаична кал”, в която газим “от времето на Иван Шишман”. Непомерна е претенцията да обхванем с погледа си толкова столетия.
На трето място, бих искал да зная на какво основание може да се смята, че “много скоро” ще получим отговор на въпроса дали … и пр., и пр. Какво тук значи “много скоро” (колко “скоро” – след седмица-две, след година-две или след един-два века? И каква е тази увереност, че полученият отговор ще бъде верен?
Хайтов е “стъписан” от факта, че “всички големи българи като Вазов, Ботев, дядо Петко Славейков и дори Любен Каравелов, че и Левски, в края на живота си са се разочаровали от българина, за когото те са били готови да умрат.” (стр. 55)
Основание за стъписване няма.
Та кой ли човек – и малък, и голям – не е изричал в минути на тежки изпитания най-горчиви думи за свои близки, оказали се неспособни – по една или друга причина – да му окажат очакваното съдействие! Болката, колкото и да е силна, не е довод, защото тя във всички случаи остава единствено и само чувство.
В същото интервю Хайтов прибягва до някои обобщения за българите и за славяните изобщо, при което те по един неблагоприятен за тях начин са съпоставени с турците. Той е напълно съгласен с П. Р. Славейков, според когото “У българите именно, или изобщо у славените в Турско, няма ни най-малка част от онази народна гордост, каквато има у турците.” (с.54)
Колкото тежки, толкова и несправедливи думи.
Трудно е за един народ, жестоко потискан в продължение на пет века, да си изработи чувство за гордост. Та българите, както и сам Хайтов отбелязва, не са имали право дори на островърха шапка (вж. стр. 83). Как тогава ще могат да имат основание за гордост!? Гордостта е свойство, което се проявява в отношенията с другите. Възможно ли е било обаче то да се прояви в отношенията с турците? Проявявало се е, разбира се, но за това се е плащало всеки път твърде скъпо, което в никакъв случай не е могло да действа насърчително спрямо останалите българи. За господарския тогава народ, турците, чувството на гордост, напротив, е било естествено. Те са притежавали ясно изразено съзнание за превъзходството си спрямо “раята”. Българите, напротив, дълго време са нямали и не са могли да имат дори национално самосъзнание (едва Паисий внася свяст у тях). Аз признавам на милите ми българи от онова време правото да се срамуват, че са българи. Не се срамувам от срама им. Та кой няма да се срамува от принадлежността си към презираната рая?! Преди да ги укорим за срама им, трябва да им дадем съзнание за собственото им превъзходство.
А що се отнася до “изобщо славените”, ще напомня за сърбите: те са без съмнение народ с подчертано чувство за достойнство. И обяснението е може би в обстоятелството, че, оказали се в периферията на турската империя, те са могли да съхранят съществени елементи от своята природа. Те и по-рано от нас успяват да се освободят. Само в условията на свобода могат да се формират пълноценни национални добродетели. Несвободата (робството) деформира всичко, включително и добродетелите.
В това интервю Хайтов цитира и Стамболов, според когото не бивало народите да бъдат освобождавани – те трябвало или да се освободят сами, или да се оставят да загинат. Стамболов дава и своята рецепта за подобряване на социалната порода на българите: “Добро дело би направил този, който би отровил всички българи над 20 години: имаме нужда от един нов род, чужд на турците, чужд на русите…” (стр. 56) Странно! Не разбира ли Хайтов, че цитира всъщност един предтеча на Пол Пот?
В интервюто “Помашката карта” в голямата игра” Хайтов направо предава всички свои предишни позиции, от които е защитавал българите: “Що се отнася до личното ми отношение към турците, аз по-скоро им завиждам, че са така единни и не проявяват присъщата на нас, българите, склонност да се предават един друг.” (стр. 74)
Тезата за предателската природа на българите е преутвърдена. Сравнението между българи и турци отново е във вреда на българите.
Хайтов очевидно пренебрегва различните – коренно различните! – условия, при които са били поставени българи и турци. При турците предателството е било изключено още като хипотеза. Ако българин отиде в конака и съобщи, че комитите готвят въстание, това без съмнение ще бъде предателство. Но ако турчин отиде при комитите и им съобщи, че турската власт подготвя залавянето им, това в никакъв случай няма да бъде предателство. Напротив! Това ще бъде достойна за възхвала нравствена проява. Откъде идва различието? Очевидно от предварително дадения по време на робството статус на българина и на турчина, един статус, за който трудно можем да виним природата на българина. Господарят не предава, той благоволява, удостоява, целесъобразява; предава слугата, робът, раята.
Така или иначе във всички случаи предпочитам Хайтов от 1987 г.: “В оцеляването няма чудеса! Оцелява се с мъжество, а не с предателство: с борба, а не с пасивност. Смелите оцеляват, а не страхливите, уважаеми съдници на своя народ!” (стр. 11) Тук Хайтов има предвид оцеляването на българите.
2. Хайтов е писал по-голямата част от книгата си след установяване на “демокрацията” у нас. Естествено е той все още да се е намирал под влиянието на своите пълни с огорчения чувства, натрупани по времето на социализма (”тоталитарната” система). Огорченията му са основателни, но разсъжденията, изградени върху тях, са не всякога оправдани. Твърде често, увлечен от собствената си болка, Хайтов тръгва да обясни някои явления със свойствата на “деспотичния социализъм”, с “марксизирането” на обществения ни живот, с Тодор Павлов и пр.
Така в статията си “Предателят в сянка” Хайтов отново и отново полага усилия (мисля, справедливи) да реабилитира поп Кръстю, натоварен с мълвата, че е предал Левски. Но той допуска и неприемливи увлечения.
Хайтов ни предлага тезата, че версията за предателството на поп Кръстю трябва да се обясни и с “предприетия още през 1946 г. гигантски опит за марксизиране на нашата история и за нейното целенасочено (по идеологически съображения) дегероизиране…” По този начин, продължава Хайтов, “версията за издайничеството на поп Кръстю получи особена стойност: първо – като оръжие за омаломощаване авторитета на църквата и, второ, за намаляване градуса на националното ни самочувствие.”(стр. 233)
Съвършено незащитима теза.
Трябва преди всичко да кажа, че версията за предателството на поп Кръстю бе внедрена в нашето съзнание далеч преди “марксизирането” на историята ни. Аз лично (но естествено не само аз) безусловно вярвах в тази версия не защото съм търпял влиянието на “марксизираната” история, а защото се намирах под непреодолимото въздействие на Вазовото стихотворение за Левски. Вазов, а не Д. Страшимиров, не Тодор Павлов, не някой друг поддържаше у мен увереността, че Левски е предаден именно от поп Кръстю. Тъкмо Вазовият поп Кръстю по-късно влезе в съзнанието на народа ни като синоним на предателството. (Спомням си, че когато Кръстю Петков като ръководител на профсъюзите призова работниците на стачка срещу правителството на Луканов, хората, преминали в самоотбрана, го нарекоха “поп Кръстю”.) За съжаление този подчертано негативен смисъл на понятието “поп Кръстю” няма да може скоро да бъде преодолян, въпреки извършваното днес “демарксизиране” на историята ни.
Не мисля освен това, че версията за предателството на поп Кръстю е била специално насочена срещу църквата, т.е. Българската православна църква. Ако Вазов не е използвал тази версия срещу църквата, защо трябва да се смята, че срещу църквата ще я използва социалистическата власт? Строго взето, социалистическата власт бе не срещу църквата, чиято огромна национално-освободителна роля никой никога не е поставял под съмнение, а срещу религията (условно казано). У нас възпитанието бе наистина атеистично, но самата църква като национална институция не е била подлагана на особени ограничения. Аз самият съм атеист, но винаги съм се отнасял с уважение към нашата църква – тя е била майка-закрилница на нашия, българския, дух през вековете. Как мога да не я уважавам!?
Не разбирам най-после откъде идва това убеждение, че социалистическата власт си е поставила задачата да намали “градуса на националното ни самочувствие”. Никога не съм имал усещането, че властта у нас (до 10 ноември 1989 г.) е била заинтересована от поддържането на ниско национално самочувствие. Напротив. Вярно е, че се поддържаше тезисът за социалистическия интернационализъм, но този тезис не противоречеше (и не може да противоречи) на необходимостта да се утвърждава националното ни самочувствие.
Изобщо голяма грешка допускат всички, които смятат, че интернационализмът и национализмът са несъвместими. Интернационализмът е възможен всъщност само там, където има национализъм (защото само там би могло да се говори за интер-национализъм). Национализмът изчезва не при интернационализма, а при космополитизма. Много важно е при това какво се влага в понятието национализъм. По този въпрос публикувах статия в “Нова зора”, където посочих, че има и ляв, и десен национализъм. Левият национализъм е този, който съчетава любовта към собствената нация с уважението към другите нации; десният национализъм е този, който не признава друга нация освен собствената и който много често е изпълнен с ненавист към останалите нации4.
Ще кажа освен това, че гледната точка на Отечеството е важна, много важна. Но тази гледна точка е все пак не най-високата. По-висока е гледната точка на Човечеството. Човек, неиздигнал се до тази гледна точка, не би могъл да има верни съждения за онова, което се вижда от една по-ниско разположена гледна точка. Искам, с други думи, да кажа, че не би могъл да бъде истински патриот (родолюбец) онзи, който не е истински човек. В съвремения свят тази най-висока гледна точка, на човечността, се нарича марксизъм. Ето защо ми се струва някаква грешка на обстоятелствата, че такъв човечен човек като Хайтов изпитва враждебност към марксизма. (Или може би той си играе на враждебност към марксизма? Но и в този случай той се оказва под собственото си равнище.)
3. Хайтов понякога изпада в морализаторстване – иска да обясни редица явления и процеси с липсата на морал в поведението на определени хора и групи от хора. Така на стр. 41 Хайтов пише, че “За демокрацията се иска човещина”, че “Демокрацията иска чисти хора…” Малко по-нататък – на стр. 54 – четем същото: “Демокрацията е морал!”
Че днес липсва морал в демокрацията, няма съмнение, но Хайтов е поставил в обратен ред взаимно обуславящите се социални ценности. Преди да питаме за морала в демокрацията, трябва да питаме за самата демокрация и в частност дали тя е възможна при господстващата днес обществено-икономическа система.
Какво всъщност е демокрацията, ако не способ за вземане на решения. Тя повелява решенията в дадена общност да се вземат от нейното мнозинство (условно казано, от демоса). Но очевидно е, че мнозинството ще може да вземе “демократично” решение само ако съставляващите го единици са равни помежду си. Не са ли равни, т.е. с равни права, тогава структурата на мнозинството ще претърпи сериозни деформации. Ще стане възможно една неголяма част в мнозинството, основавайки се на по-големите си по същество права, да се конституира като мнозинство, без всъщност да е такова. Възможно е, значи, мнозинството да се окаже малцинство, респ. решенията, представяни като решения на мнозинството, да се окажат решения на малцинството.
В капиталистическото общество демокрацията търпи именно такива превращения. Още по дефиниция капитализмът изключва равенството на хората. При него хората са с подчертано неравни социални възможности, поради което в крайна сметка се оказват и с неравни правни възможности. Всеки – юридически – може да се кандидатира за президент, но само онзи, който притежава необходимите финансови средства, ще може да си позволи да направи това. Всеки може да издава вестник, но само онзи, който разполага освен с намерението още и с пари (с много пари!), само той ще може да го и издаде. В изборите за представителни органи, които трябва да са висшият модел на демокрацията, най-често печели не онзи, който е по-добър, а онзи, който е успял да усвои по-голямо количество пари. (Парите означават телевизия, радио, вестници и различни още форми на въздействие, т.е. на манипулиране на общественото мнение.) Следователно демокрацията, в която участват бедни и богати, не може да функционира съобразно собствения си смисъл. Тя се изключва от самата още природа на капиталистическото общество.
Изводът е: ако искаме да имаме демокрация, трябва да създадем обществена система, при която хората ще могат да действат съобразно със законите на човека, а не със законите на парите. И едва тогава ще е правомерно да говорим за морал, за човещина, за чисти хора. Преди да сме изградили такава обществена система, приказките за морал, за човещина, за чисти хора ще бъдат именно морализаторстване, т.е. приказки, които ще ни оставят далеч от иначе добрите намерения.
4. Хайтов поддържа в себе си и някои други илюзии от подобен характер.
На стр. 167 той например “плюе” по т. нар. “пропорционална изборна система. Система е мажоритарната, защото е свързана с избор на лица, на които вярваш или не вярваш”. Това е теза, с която само отчасти мога да се съглася.
Аз самият съм за мажоритарната система. Но не бива да си затваряме очите пред обстоятелството, че мажоритарният избор би могъл да бъде толкова лесно опорочен, колкото и пропорционалният.
Трябва преди всичко да се има предвид, че твърде малко са личностите, които биха могли да се изберат, ако нямат подкрепата на определена масова партия. Участващата в изборите личност може да се радва на доверието на една сравнително неголяма част от избирателите (тези, които имат собствено отношение към нея). В огромната си част избирателите най-често нямат и представа за личните качества на кандидата (дали може или не може да му се вярва). Неизбежно е следователно те да търпят внушенията, които идват отстрани – от партиите, от радиото, телевизията, вестниците и пр. и пр. Освен това мажоритарно избираният кандидат трудно може да си осигури необходимите за избирателната му кампания финансови средства. Той ще е принуден да ползва парите или на партии, или на не всякога чисти финансови групировки. В последна сметка мажоритарният избор – в повечето случаи – би могъл да се окаже “скрит” пропорционален избор.
Изобщо без една предварителна политико-нравствена чистота, осигурена от съответна обществено-икономическата система, никоя избирателна система няма да може да функционира съобразно собствения си смисъл.
За съжаление твърде малко хора си дават сметка за огромното значение на системата, вътре в която функционират определени подсистеми. Законите на системата са – в една или друга степен – закони и на подсистемите. Подсистемите няма да могат да се освободят напълно от въздействието на системата, ако не успеят да излязат извън нея (за да започнат да функционират като собствени системи.) Ако злото е система, а доброто – негова подсистема, тогава то, доброто, трудно би могло да бъде достатъчно добро.
5. Една друга заблуда на Хайтов е свързана със значението на частната собственост.
Питат Хайтов дали той не предлага ТКЗС-тата да се запазят. Той отговаря:
“Съвсем не. Ако има нещо, в което съм убеден, то е в почти вълшебната сила на частната инициативата и собственост.” (стр. 38)
Няма да коментирам пасажа за ТКЗС-тата. Ще премина направо към въпроса за значението на частната инициатива и частната собственост.
Аз също вярвам във вълшебната сила на частната инициатива и частната собственост, но тъкмо тя, вълшебната им сила, ме и плаши. Защото инициативата, основана върху частната собственост, не знае къде трябва да спре – нейната неудържимост може да я отведе отвъд полезния й смисъл. Благодарение на частната инициатива днес вече дори в отделни лица се натрупаха огромни финансови средства. (Бил Гейтс сам притежава 80 милиарда долара). Големите пари могат обаче да бъдат колкото добри, толкова и лоши, при което колкото по-големи са те, толкова по-голямо би могло да бъде доброто, респ. злото, причинено с тях. Не изключвам опасната за човечеството възможност отделни свръхбогати лица да използват постиженията на науката и техниката, за да установят собственото си господство върху човечеството. Съюзът между низкия морал на някои милиардери и низкия морал на някои учени би могъл да бъде фатален за човечеството. Очертават се и формите на бъдещия фашизъм. Той, общо взето, няма да прибягва до класическите форми на насилие върху хората. Той ще бъде безкръвен, но не по-малко ужасен. Той ще действа по принципа на т. нар. чисти бомби, които умъртвяват моралната тъкан, без да разрушават нейния телесен носител. С други думи, бъдещият фашизъм, без всякога да умъртвява тялото, винаги ще умъртвява духа.
Аз не завиждам на богатите хора, защото всъщност съм им равен – и аз, и те имаме тъкмо толкова, колкото искаме. Но аз се боя от тях, защото с онова, което притежават, те биха могли да причинят небивали нещастия на хората. Необходимо е следователно те да бъдат поставени под определен контрол, респ. при обществена система, която ще осигури такъв контрол. Тази обществена система се нарича социализъм. Социализмът трябва да осигури човечност в световното общество.
Още един извод, мисля, е необходим.
Научно-техническите постижения – особено в областта на физиката, химията, биологията – досега са били благодат за човечеството. Но все повече се очертава двойствената им природа: днес те могат да бъдат поставени в услуга на съвършено противоположни цели. Още Норберт Винер е посочил опасността, която се крие в различните научни открития, ако те се окажат в съответен (негативен) социален контекст. Ето защо се питам дали трябва и по-нататък да се насърчават откритията в тези рискови зони. Не би ли трябвало да се обърнем към Нобеловия комитет с предложението да не се дават вече награди за постижения в областта на физиката, химията, биологията, доколкото те биха могли да бъдат използвани срещу човека и човечеството? Нобеловите награди трябва да бъдат присъждани единствено за постижения в областта на изкуствата – литературата, музиката, изобразителните изкуства, изобщо за постижения, които ще способстват човека да бъде повече човек. Човекът би имал смисъл само доколкото би бил човек.
6. В книгата на Хайтов намирам някои трудно защитими тези, свързани с националната ни история, каквато е например тезата му за Ахмед ага Тъмръшлията.
През 1885 г., пише Н. Хайтов, Захари Стоянов бил заминал за Тъмръш, за да се срещне с помашкия главатар Ахмед ага. В Тъмръш той се бавил около седмица, написал дори и репортажи, но дори и “с една дума не обяснява” защо всъщност е отишъл на тази среща. На въпроса как все пак трябва да се обясни пътуването на З. Стоянов до Тъмръш, Н. Хайтов отговаря категорично: “За да осигури неутралитета на българите-мохамедани.” Малко по-нататък научаваме, че без този толкова оклеветяван “помак” “съединение през паметната 1885 г. едва ли щеше да има.” (стр. 66) Прекалено смела теза, при това неподкрепена с никакви доказателства.
Откъде наистина Хайтов знае защо З. Стоянов е заминал за Тъмръш, след като и самият той, З.Стоянов, не е написал и една дума по този повод. Хайтов, от друга страна, не сочи някакви други доказателства за смисъла на предприетото от З. Стоянов пътуване до Тъмръш. Празнота, изцяло изпълнена с въображение.
Реабилитацията обаче на Ахмед ага, който, както разбрахме, е не по-малко патриот от З. Стоянов, се е оказала, според Хайтов, несъвместима с господстващите по онова време “класово-партийни позиции”. Че по онова (социалистическо) време господстваха “класово-партийните позиции”, няма никакво съмнение. Какво обаче в тези класово-партийни позиции е изисквало да не се съобщи един исторически факт? Ами щяло да бъде “неправилно” от едни именно такива, класово-партийни позиции, да се героизира “деребей” като Ахмед ага. Но защо, ще попитам, да не го героизираме, след като в резултат на установената “историческа истина” той, Ахмед ага, ще престане да е “деребей”? Падне ли характеристиката му на “деребей”, тогава ще падне и произтичащата от класово-партийните позиции забрана да се героизира деребеят.
7. Все с класово-партийните позиции от онова време Хайтов обяснява и някои други явления (доколкото наистина са съществували): “По същата причина не можеше да се каже добра дума в учебниците по история нито за цар, нито за болярин. Затова имената на такива боляри като Кракра Пернишки изчезнаха от историческите съчинения.” (Пак там, с. 66)
Това е вече прекалено.
Трябва да направя някои справки в учебниците по история отпреди десетина години, за да видя какво е казвано там за нашите царе и боляри. Струва ми се обаче, че и без справка ще мога да кажа какво са писали за Симеон, за Калоян, за Иван-Асен. Не вярвам да са пропуснати обстоятелствата, които говорят за величието на тяхното дело.
Кракра Пернишки бил изчезнал! Вероятно е така, както казва Хайтов. Но има една подробност, която не бива все пак да се пренебрегва. Учебникът по история във всички случаи има един постоянен обем, напр. от 300 страници. Той е бил 300 страници преди 50 години, той е пак с 300 страници и днес. Но това означава, че не всичко, което е влязло в учебника преди 50 години, и днес ще може да влезе в същия този учебник. Историята непрекъснато се “нагнетява” със събития, поради което, за съжаление, не всички събития от миналото ще могат да останат в учебника за история. Друг е, разбира се, въпросът, кой (какво) трябва да остане и кой (какво) ще трябва да отпадне. Грешките ни в оценките са неизбежни и без да сме “марксизирани”.
В текста на Хайтов се съдържа общият упрек, че в годините на социализма у нас изобщо не се е писало за царе и боляри. Това просто не е вярно. Десетки са съчиненията, посветени и на царе, и на боляри. (Да не ги изброявам.) За някои от тях (царете и болярите) имахме и филми, че и опери. Любопитен съм обаче колко исторически съчинения, посветени на нашите владетели в миналото, ще се появят сега, след като историческата ни наука е демарксизирана.
Боя се, че Н. Хайтов е позволил на огорченията, изживявани по “наше” време, да го изместят от собствената му гледна точка. В стремежа си да преодолее несправедливостта, която социалистическата власт е извършила спрямо него, сега самият той допуска несправедливост спрямо нея.
Вече отбелязах, че болката не е довод. Не искам да й отрека правото да каже своята дума. Но не бива все пак тя да има последната дума. Къде остава разумът, отразил в себе си не само собствената болка, а и болката на всички останали, ще кажа световната болка? Именно световната болка трябва да ни издигне над самите нас, за да видим цялата грозна панорама на човешкото страдание.
8. Хайтов обявява “невъзможността на комунизма”, за него комунизмът е “утопия”, една “красива приказка” (стр. 169). Но не е ли християнството една също толкова красива приказка и кой си е позволил на това именно основание да го отрича? Човечеството се нуждае от своите красиви приказки, доколкото те са съсредоточие на високите идеи, към чието осъществяяване неизменно се стреми.
Признавам, че много болезнено понасям високомерното отношение към комунизма. Пред комунизма всеки, мисля, трябва да се чувства малък и кротък, защото комунизмът е концентриран израз както на световната болка, така и на световния копнеж по справедливост. Аз не мисля, че комунизмът, разбиран като социализъм, е чак толкова невъзможен. Нека някои си мислят каквото щат, но ще кажа, че ние почти успяхме със социализма, доказвайки по този начин и неговата осъществимост.
Социализмът е велико достижение на човечеството, поискало да заживее върху основата на друга ценностна система, изградена не върху парите, а върху човека. Опитът бе грандиозен. Той би трябвало да ни изпълни с въодушевление и надежди. За пръв път в световната история се промениха вековните закони, които властваха над човека, поддържайки в него не човешката, а животинската му природа. Наистина новите закони, законите на социализма, трудно постигаха своя програмиран ефект. Социалистическите държави се намираха в една враждебна на тях система – капиталистическата система, способна все още да упражнява мощно въздействие навън, защото бе не само многовековна и многопространствена, но и твърде богата. Тази система деформираше непрекъснато собствените закони на социализма, поради което не всичко в социалистическите държави успяваше да е достатъчно социалистическо.
Но социализмът не бе все пак сам по себе си “деспотичен”. Съдържаха елементи на деспотизъм политическите режими, при които той се осъществяваше. Политическите режими при социализма имат своето “от – до”. Те могат да бъдат много различни, точно както много различни могат да бъдат политическите режими и при капитализма. Те не могат да ангажират самия социализъм.
При всичката си външна обремененост социализмът ни даде много, извънредно много, невероятно много. Няма да правя параден преглед на социалистическите ни постижения. Ще кажа само, че 45-те години социализъм бяха за българската култура истински златен полувек. Като красив сън ще останат условията, при които бяха поставени писатели, артисти, музиканти, художници. Именно при социализма бяха достигнати небивали върхове на литературното творчество. (Няма да споменавам имена, за да не се окажа едностранчив). Хайтов сам отбелязва литературните ни успехи през годините на социализма, но прави това някак свенливо.
Мисля обаче, че несъмнената гражданска почтеност на Хайтов ще го върне към самия него, за да възстанови вътрешното му единство. Мощният му дух няма да позволи да остане закотвен към собствената си болка, колкото и дълбочинна да е тя. Струва ми се, че той всъщност вече се е върнал при себе си.
Преди няколко дни двамата коментирахме известната мисъл, че ако на млади години човек не е социалист, това ще означава, че няма сърце, но ако и на стари години е социалист, това ще означава, че няма ум. Казах по този повод, че тъкмо способността на човека да бъде социалист на стари години разкрива величието на духа му. Лесно е да си социалист на млади години, когато всичко изглежда толкова лесно, трудно е да си социалист на стари години, когато си разбрал колко трудно е да бъдеш човек – но пък колко по-възвишено е това! Да си социалист на зрели години, означава да си се оказал по-голям от планините дребни грижи, натрупани от всекидневието. Хайтов се съгласи с мен.
Хайтов, вярвам, вече вижда, че злините на социализма са злини не на самия социализъм, а на хората, заели се да го осъществяват, докато злините на капитализма са злини именно на самия капитализъм. Казвал съм, ще кажа и сега: злините на социализма могат (можеха!) да се преодолеят с едно решение на пленум на ЦК на БКП или с един закон; злините на капитализма не могат да бъдат преодолени с никакви решения, с никакви закони. Те могат да бъдат преодолени единствено с преодоляването на самия капитализъм.
Това са само някои от бележките ми по книгата на Хайтов. Те не са критика.Те имат характера по-скоро на диалог с автора. Затова именно и не правя опит да ги уравновеся с някои похвали. Хайтов е автор, който не се нуждае от похвали. Той стои над укорите и над похвалите. Той ще ги надживее.
Бележки
1 Съжалявам, но не мога да спестя тази оценка за статията на Христов. Той наистина ни поднася един не съвсем точен портрет на Хайтов, като използва някои негови не всякога добре премислени, подбутнати от временни огорчения думи. При това Ив. Христов, за да засили антисоциалистическия образ на Хайтов, прибавя към него и собствени щрихи. Без сянка от притеснение Христов ни уверява, че “националното обезличаване и потискането на националното съзнание” започвало “от установяване на социализма в България, когато идеалът, наречен отечество, бива отричан и провален, когато понятието родина се превръща в отживелица, а за родолюбие е смешно и дори опасно да се говори.” (с.134) Това са, извинете, откровени глупости, с които не смятам да се занимавам. Отбелязвам тези позиции на Христов единствено, за да очертая контекста, в който по-нататък ще ни бъде представен самият Хайтов. (Използвайки скобите, ще си позволя все пак да запитам как и кога този млад човек – през 1989 г. той е само на 19 години – е успял да разбере, че е било чак опасно да се говори за родолюбие.)
2 Тези бележки почти не се различават от бележките, които дадох на Н. Хайтов. Направил съм някои незначителни съкращения, както и някои чисто стилистични (редакционни) поправки.
Ако сега бих ги писал, бележките ми – след като още неведнъж прочитах страници от книгата – биха били, мисля си, повече. Но повече биха били, уверен съм, и бележките, с които Хайтов би се съгласил. Социалната действителност днес е толкова несъвместима с човечността, че не мога да не се запитам дали Хайтов, този човеколюбец, нямаше в крайна сметка да предпочете все пак грешния социализъм пред праведния капитализъм.
3 Интервюто е от края на 1991 г.
4 Преди време ВМРО разпространи материали, които трябваше да създадат ненавист към сърбите като нация, не към следваната от някои среди в Сърбия шовинистична политика, а към цялата сръбска нация. (Това е бележка, написана сега – 7 януари 2005 г.)