БЪЛГАРСКОТО ПОЛИТИЧЕСКО РЕВЮ

0
221


Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.

През февруари т.г. в Дания се провеждат парламентарни избори. Либералната партия, водеща в управляващата коалиция, обещава при следващ мандат да инвестира в образованието и научните изследвания 10 милиарда датски крони (1$ е равен приблизително на 6.5 крони). Следващите крупни ангажименти, които обявява министър-председателят Андерс Расмусен, са: 60 000 нови работни места преди 2010 г., по-добри икономически условия за семействата с деца и продължаване на мораториума върху повишаване на данъците.

Основният конкурент на Расмусен – социалдемократът Могенс Ликетофт, анонсира 50 000 нови работни места през следващите пет години, акцент върху инвестициите, образованието и изследванията, така както и превантивна работа срещу предислоцирането на датски компании в чужбина. Неговият лозунг е “Произведено в Дания”. Основната критика на Ликетофт срещу управляващите – 40 000 загубени работни места в частния сектор от 2001 г. насам.

Лидерът на Консервативната народна партия, втора в управляващата коалиция, Бенд Бендсън обещава да се бори за намаляване на данъците и за усъвършенстване на политиката на социална сигурност. “На изборите ние сме заедно с Либералната партия, но ние имаме собствено виждане за бъдещата политика. Курсът трябва да се промени”, заявява Бендсън, срещайки учудване, че неговите заявления в основни пунктове принципно се различават от тези на Расмусен.

Проучването на общественото мнение показва, че избирателят смята за естествено по-малката партия на Радикал-либералите да се присъедини към Консерваторите и Либералите и да участва в трипартийна коалиция след изборите. Нейният лидер Мариан Йелвд обаче е категорична: “Това е невъзможно. Ние сме против правителственото замразяване на данъците. Нашите приоритети са социалната система и премахването на привилегиите в пенсионната система”.

Социалистическият лидер Холгер Нилсън поставя друг акцент – по-добри условия за децата, младите хора и семействата с деца. Той също е против замразяване на данъците. Според него това е направило невъзможно изпълнението на предизборните обещания от 2001 г.

Основната критика на червено – зеления Алианс срещу Либералите е във връзка с изпращане на датски войски в Ирак. “С тези пари можеха да се открият нови работни места и да се подобрят грижите за децата и възрастните хора”, обясняват те.

От 1909 г. в Дания нито една партия не е имала абсолютно мнозинство в Ригстага, което е принудило политическите сили да превърнат диалога и компромиса в своя втора природа.

И още нещо, твърде любопитно за българския читател – управляващата Либерална партия квалифицира себе си като лява. Всъщност от двете основни управляващи партии едната е лява, а другата дясна. В опозицията конфигурацията е същата.

В България през тази година също ще има парламентарни избори. Тук обаче проблемите са други. Най-важните въпроси са коалиционните формули. Това е храната за електората, която се предлага на публичната трапеза.

НДСВ пак ще управлява, защото пак ще се коалира с ДПС. Не са изключени управленски партньори и от дясно. Изключено е, казва Свинаров, да сме партньори с БСП, защото са нереформирани. Други жълти обаче допускат и такова коалиране. ДПС както винаги дава всякакви сигнали. Сегашното управление е успешно, затова най-естествен е съюз с НДСВ. В същото време единствените нормални партии били БСП и ДПС. В същото време на България й било необходимо десноцентристко управление. Въпреки че преди време ДПС казваше, че най-подходящо е социаллиберално управление. Зад тези политологични формули обаче не се крие тип управление, защото ако се криеше, щеше да бъде разшифровано. Зад тях стоят намеци, подсказки и анонси за коалиране във всички посоки на българското политическо пространство.

В дясно е толкова оживено, че свят да ти се завие. Надежда Михайлова щяла да спечели изборите, защото ще направи широка дясна коалиция. Тази коалиция няма друга цел освен да спре БСП по евентуалния й път към властта. Иван Костов обаче не ще да влиза в тази коалиция, защото в нея има хора, които сега са в управляващото мнозинство; защото ССД на Стефан Софиянски харесвал Сакскобургготски като премиер и го искал пак за такъв; защото Михайлова се е извинила за управлението на СДС и прочие управленски съображения. Хората на Мозер искат коалиция с ВМРО и със ССД, но добре би било да се създаде съюз и със земеделските формирования на Яне Янев и Георги Пинчев. На което самата Мозер отговаря, че съюз със ССД е проблематичен по съображения, изказани най-напред от Костовите хора. Това кара съпартийците на Мозер да я подозират, че иска да остави отворена врата към ДСБ.

На фона на този алъш-вериш БСП стои някак скучно. Предизборната коалиция е старата, най-много да се появят един-два елемента от принципно политическо естество без особени електорални претенции. Като левите земеделци например или Зелената партия. Социалистическото говорене за след изборите също е твърде оскъдно. Коалиционната формула за управление е най-добра за България дори при абсолютно мнозинство на една политическа сила. Как ще бъде уплътнена тази формула обаче е твърде рано да се прогнозира. А и вариантите на БСП не са чак толкова много и не са чак толкова трудни за разпознаване.

Отдръпвайки се от големия политически панаир, на който всеки трескаво търси булка или жених, БСП се опита да предложи теми за дискусии. На Националното си съвещание от 9 януари Сергей Станишев изброи няколко кръга, по които уж цялата опозиция недоволства от правителството – чужди инвестиции, стимулиране на българския износ, обвързаност на ръста на БВП с ръста на доходите. Повдигането на тези теми се целят в един-единствен въпрос – подходи за гарантиране на ускорен икономически растеж.

Останалите политически сили пренебрежително, смръщено или подигравателно казаха “Популизъм!” и отказаха да влязат в дебати. Затова пък вдигнаха във въздуха като ловец паничка обещанието да бъдат изтеглени българските части от Ирак, ако левицата спечели изборите. След което продължиха да разнасят прокоалиционните си разсъждения в политическото ревю, където дефилиращи на подиума и публика постоянно сменят местата си.

В България има само едно поле за смислен политически спор – как да се осигури ускорен икономически растеж. Как да се промени балансът между внос и износ. Как външната политика да помогне на вътрешната икономическа политика. Как българските фирми да се подготвят за суровите условия на европейското семейство. Как да се произвежда повече и по-качествено. Как да ядем български, а не канадски пуйки. Как да си купуваме български, а не македонски домати. Как да спрем настъплението на отдавна победени болести. Как да нахраним и облечем децата си в сиропиталищата. И все такива скучни, банални и незначителни въпроси.

Ние, журналистите, обаче сме наивни и смешни. Колко му е да внушиш на бедния и стресиран електорат, че ето, идват ясните европейски правила и в бъдеще няма какво много, много да разсъждаваме – достатъчно е да бъдем в стойка “мирно” и да козируваме на Брюксел. Те знаят. Те ще се погрижат за нас.

Колко му е да лъжеш, че пазарът си знае работата, че демократичността на изборите е достатъчна предпоставка за прогрес. Колко му е да хвърляш цялата си политическа пара в наколенкаджийската си външна политика, като я гарнираш с високопарни излияния за морал и съпричастност към глобалната справедливост.

В Англия през следващата година предстоят парламентарни избори. Управляващите лейбъристи са сложили на заглавната страница на своя електронен сайт три прости и разбираеми неща: “Най-ниска безработица от 29 години насам”, “Най-ниски ипотечни лихви от 40 години насам” и “Най-дълъг период на икономически растеж от 200 години насам”.

Торите на Дейвид Хауърд обаче атакуват – разхищенията на правителството са за 35 милиарда паунда. Спестени, тези пари ще бъдат пренасочени към образованието, здравеопазването и вътрешната сигурност, ако консерваторите спечелят изборите.

Трескаво се правят изчисления. Доказват се излишества, необходимости и несправедливости. Лейбъристите от своя страна припомнят как по време на управлението техните противници са преливали пари от масовото държавно образование към елитните частни училища.

Пари, пари и пак пари. Дори темата за Ирак, по която Блеър се чувства толкова неуютно и пред свои, и пред чужди, е оставена на заден план. Идеологемите и общите лозунги се появяват, но бързо потъват, натиснати от конкретните анализи на конкретните проблеми и предложения за тяхното решаване.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук