Петър Калинов е роден в София през 1977 година. Завършил е Испанската гимназия в София, а след това – Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Връзки с обществеността”
Строежът на една къща не е проста работа. Първо се копае. После се слагат здрави основи от желязо и бетон. Бие се първата плоча. Едва тогава идват на ход по-тънките работи. Зидарията. Колоните. Поясите. Новите плочи. Покрив. Керемиди. Изолации. Довършителни работи. Телевизорът се вкарва най-накрая. В строителството, обаче, си има желязно Общо правило. И то е – здрава основа. Върху здрава основа може да се построи всякаква къща, с всякакви екстри, от всякакъв материал.
В биологията също си има железни Общи правила. Като във всяка наука. И в математиката на първо място са аксиомите, теоремите и лемите, а след това се появяват и частните случаи.
Генетиката е едно от най-железните железни Общи правила в биологията. Когато самозвани “учени” като Лисенко и Мичурин се опитват да я отрекат, подпомогнати от идеологическите нелепости на сталинизма, се получават крайно неприятни резултати. Дини с вкус на тиква и глад за милиони.
В развитието на една държава Общото правило е стабилната реална икономика. Тя е основата, върху която се градят надстроечните елементи. Така поне е според Маслоу, а той съвсем не може да бъде обвинен в “комунизъм”.
За да има, обаче, стабилна реална икономика, са нужни и стабилни реални хора, знаещи и можещи, с трезви умове и ясни идеи. Такива хора са нужни както по места, така и в управлението на страната.
България днес определено е страна на частните случаи. Има достатъчно надстроечни елементи, които си висят във въздуха и се чудят защо не им вървят нещата.
И няма как да им вървят. В материалния живот повечето неща стават с пари. А парите идват от икономиката. И икономиката я няма. Защо? Много просто. През последните 15 години изчезнаха хората с трезви умове и ясни идеи.
1. Наследството
Икономиката на социалистическа България определено беше нещо повече от добра основа. Беше си цяла сграда. Вярно, груба, неизмазана, без екстри, но солидна. Дотолкова солидна, че би могла да понесе последствията от неизбежния преход без особени сътресения.
Въпреки идеологическите спънки, за 45-годишния период на управление на БКП в България бяха създадени достатъчно на брой производствени мощности. Страната развиваше на повече от добро ниво както отрасли на тежката и леката промишленост, така и на селското стопанство. Имаше я и необходимата инфраструктура. Ако някой се пита как е могло да съществува безплатно здравеопазване и образование без НЗОК и частни уроци, и без унищожителни данъци, отговорът е прост. Чрез фондове, ежегодно захранвани със средства от държавната икономика. Ако някой се пита как е могло да сме пета-шеста спортна сила в света, отговорът също е прост. Чрез фондове, ежегодно захранвани със средства от държавната икономика. А откъде е имала средства държавната икономика? От печелившите си предприятия. За сведение, само в обединението “Металхим”, основна част от военно-промишления комплекс на България, е реализирана годишна печалба от 600 милиона щатски долара в периода от 1976 до 1990 г. За 15 години сумата възлиза на 9 милиарда долара. И това е само чистата печалба. Разходите за заплати на 100 000 работници не влизат в тая сметка. 9 милиарда долара! От едно предприятие! Между другото, колко щяхме да получим от ЕС? То че не е кой знае колко хуманно да се печелят пари от оръжия, не е. Но след като някъде там хората по света са решили да се избиват, то те ще го направят и с голи ръце. Оръжието не убива, убива този, който натиска спусъка.
За да не изглеждат нещата толкова розови, е нужно да се спомене, че социалистическата икономика носеше и своите отрицателни характеристики, за които обаче е говорено достатъчно. Истината е, че 10 ноември 1989 г. завари България в прилично състояние, но също така е истина и че трябваше да се извършат определени преобразувания, за да може икономиката да заработи в по-ефективните пазарни условия. Имаше натрупана материална база, но тя трябваше да се модернизира. Имаше българско производство, но то трябваше да стане по-конкурентоспособно. Новите условия в световен мащаб изискваха съревнование на пазарен принцип между държавното производство и частната инициатива. А частна инициатива до 1989 г., с изключение на неудачния Указ 56, в България нямаше. Т.е. приватизация беше необходима. Но каква? Нека честно се върнем за 15 години назад и да се попитаме кои предприятия подлежаха на приватизация – печелещите или губещите. Къде беше нужно да се даде простор на частната инициатива – в дребното производство на неща за бита, в сферата на услугите или в производството на оръжия, например?
Какъв беше пътят на селското стопанство – плавното преструктуриране на кооперативите в акционерни дружества или пълната разруха, предизвикана от безразборното връщане на земите в “реални” граници?
На тези въпроси преходът отговори по един или друг начин. Категорично. Сградата беше срутена. А на нейно място сме започнали да градим въздушни кули. Вярно, красиви. Но! В природата има Общи правила и гравитацията е едно от тях! Като паднем, много, ама много ще боли.
2. Преходът в политиката
Колкото и да не им се ще на някои, преходът към демократизация на обществено-политическия живот завърши на 17 юни 1990 г., след втория тур на изборите за Велико Народно събрание. Дотогава, най-вече благодарение на усилията на реформираната БСП, бяха приети необходимите нормативни актове, които гарантираха плурализма, свободата на вероизповеданията, свободата на словото и печата, свободата на събранията, деполитизацията на армията и полицията, деидеологизацията на държавата. Беше насрочена дата за свободни, честни избори, които се проведоха в нормална обстановка. С две думи, поне на книга в България бяха гарантирани правата на човека, почти в пълен унисон с Международната харта, приета от ООН през 1948 г. За да не се осъществи демократизацията на практика, основната вина носи една друга политическа сила. Т. нар. Съюз на демократичните сили, който в противовес с всяко демократично мислене се дърпаше от идеята за свободни избори на кръглата маса. Може би искаше да вземе властта с жребий. После отказа да подпише предложената от президента Петър Младенов декларация за ненасилие (между другото, подписана от над 4 милиона пълнолетни български граждани). Накрая загуби катастрофално изборите и не пожела да участва в предложеното от Андрей Луканов правителство на националното съгласие. А когато все пак Луканов състави правителство, СДС без да даде дори общоприетия толеранс от 100 дни, изведе най-лумпенизираните си привърженици на улицата и блокира нормалното развитие на страната. За дреболии, като палежа на Партийния дом, изобщо не трябва и да се говори.
Жестоката истина е, че ако някой е отговорен за определени недемократични явления по време на вече 15-годишния преход, то това определено не е БСП.
3. БСП
През споменатия период върху главата на столетницата се изсипа толкова помия, че обикновените симпатизанти и членове на партията не смеят да огласят публично убежденията и идеите си. А ако се погледне реално, ще се види, че въпреки определени грешки, най-вече в икономиката, БСП е единствената партия, която може да претендира за демократичност. Хронологията на нещата категорично потвърждава тази теза.
– БСП на два пъти се отказа от властта (в края на 1990 и началото на 1997 г.) под натиск от улицата в стремежа си да запази гражданския мир.
– От самото начало БСП търси диалог с останалите партии в стремежа си да създаде дискусия по жизненоважните за страната въпроси. Подадената ръка обикновено увисва във въздуха.
– Толкова сатанизираният от медиите Андрей Луканов всъщност беше от малкото хора, които познаваха международната ситуация и бяха наясно, че с конфронтация и некадърност обричаме страната на разруха. За сведение, както се случва с повечето умни българи, Луканов първо попадна в ареста за недоказуеми обвинения, а впоследствие беше и зверски убит. Това беше благодарността, която той получи за усилията си да постави България на правилни политически и икономически релси.
– От самото начало БСП настояваше за плавен преход към пазарна икономика. Същият плавен преход донесе повече от добри резултати в Словения, Чехия и Словакия. Докато негативите на шоковата терапия продължават да се усещат в Полша например, където нивото на безработица надвишава 15 %.
– Макар и лява партия, БСП за 15 години не е организирала нито една проява, в която да има и най-малък повод за насилие и безредици. Барикадите отново са патент на десницата.
– БСП поднесе извиненията си за възродителния процес, агресията в Чехословакия и лагерите. Показа, че се е отказала от тези нечовешки практики.
– БСП не поднесе извиненията си за безплатното образование и здравеопазване.
– БСП първа се раздели с елитаризма на черния хайвер и слезе при хората, за да се запознае с проблемите им.
Всъщност неудачите на столетницата се проявиха най-вече в икономическата политика. Но за това също си има обяснение. След 10 ноември БСП е имала само две собствени правителства, които общо взето не са управлявали повече от 3 години. При това “управлявали” е силна дума. Защото, както беше споменато, и правителството на Луканов, а и това на Жан Виденов работеха в крайно неприятна обстановка, наподобяваща познатия от футболния стадион рефрен “сами срещу всички”.
– На Луканов се приписват всякакви вини от сорта на “червените куфарчета” и “баща на организираната престъпност”. А всъщност, на него така и не му беше позволено да реализира поне част от намеренията си в икономическата област. Що се отнася до пачките в “червените куфарчета”, ако се съди по размерите, обявявани в медиите, то това вероятно не са били червени куфарчета, а червени вагони от влакови композиции! Още по-нелепа е идеята за “бащата на организираната престъпност”. Може би Луканов спря достъпа на спортистите до базите им, може би той спря издръжката им, може би той остави на улицата хилядите здрави момчета, даде им по шепа хероин и кокаин и им нареди да рекетират гражданите, осмелили се по някакъв начин да развиват дребен бизнес! Че и Ал Капоне не е имал толкова мафиотски талант. Една престъпност не се появява с партийно постановление. Тя си се ражда на улицата или в крайния квартал и започва да се развива. За да зачене, й е необходим не Андрей Луканов, а определен социален фактор. И този фактор се нарича бедност. Обедняване. Съчетано, разбира се, и с някои други нещица като срутването на държавността, например, но там своята “благотворна роля” изигра един друг политик с отвеян поглед и големи обувки. Истината е, че с Андрей Луканов умря идеята за нормалност в общественото и икономическо развитие на България. И за тази истина тепърва ще плащаме.
Що се отнася до Жан Виденов, случаят е по-различен. Виденов бе прекалено млад и неопитен за заемания пост. Даването път на младите, за да се покаже, че БСП действително се е демократизирала, изигра лоша шега. Беше пренебрегнато цяло поколение опитни специалисти и управленци. А знанията и опитът на старите пушки не може да се наваксат със себераздаването и емоционалността на младите. Какво да се прави – биология! И въпреки всичко, грешките на Виденов отново не са тези, за които го обвиняват. Най-малкото, и той беше принуден да работи в ненормална среда. Идва ред на хронологията за ключовата 1996 година:
– Началото е повече от добро. Страната има положително търговско салдо. Износът надхвърля вноса с 479 милиона долара. Показателите за 1995 г. са добри. Има развитие на производството. Курсът лев – долар е 74:1. Слабият лев в този случай създава предпоставка за икономическо развитие (в момента ситуацията е същата със слабия долар и ускореното развитие на американската икономика. Слабият долар, без човек да е специалист, предполага ниска цена на американската продукция, ниската цена води до повече продажби, повечето продажби – до по-голям оборот, а когато се движат, парите се увеличават, с две думи – не само ние, българите, предпочитаме евтиното). Кабинетът предлага и приема да отпадне таванът за парите за печелившите държавни производства. Цената на дизела е 27 цента за литър. Очертава се бюджетен дефицит за около 600 милиона долара. Правителството изплаща държавен дълг в размер на 1,2 милиарда долара. Цената на телефонния вътрешноградски разговор е 0,5 цента след увеличението! За бутилка олио – 67 цента. За кило лук – 7 цента. Ако се обърне цената в сегашни пари по курса на деня, ще се забележи една очебийна разлика. Накратко, показателите са добри в началото на годината, но неопитността на Виденов залага една определена бомба за бъдещето развитие. На кой му трябваше това изплащане на външния дълг? Дълг или се погасява нацяло, или само се подсигуряват изискуемите от банката или от който и да е било друг дължител вноски. Това го знаят и малките деца. Но не и Виденов, който с един удар максимално утежни състоянието на българските финанси, и то в момент, когато се вижда, че икономиката е в подем!
– Средата на 1996 г. е белязана от политическите спорове около кандидатурата на Георги Пирински за президент. Хубав удар под кръста и Пирински е отстранен.
– На 2.X.1996 г. убиват Луканов.
– БСП губи президентските избори.
– Създадена е основа за политическа дестабилизация, която прераства в икономическа. Доларът расте! Инфлацията е голяма. Централната банка вдига лихвения процент до 300, за да компенсира нещата. Българските граждани с по един удар стават собственици на жилища.
– Някой би казал: ами фалитът на банките, ами зърнената криза! О.К.! Реално в пазарна среда могат ли да фалират банки – могат. Реално всеки сам ли избира къде да вложи парите си? Съвсем сам! Ами тогава вложителите трябва да се сърдят сами на себе си и на никой друг. Същият е случаят и с пирамидите. Просто хората в стремежа си да постигнат по-висок жизнен стандарт се впуснаха в глупави авантюри, за които не са им виновни нито Жан Виденов, нито БСП. Малко трезв разум веднага би забелязал, че зад високия лихвен процент стои нещо гнило. Няма такава банка, уважаваща себе си, която да осигурява печалба на клиентите си. Тя печели от тях и това е! Генетика! Общо правило! Да, банката улеснява хората, но тя не е благотворително дружество.
– Колкото за зърнената криза, за нея определена вина носи и тогавашният “стратегически партньор” на БСП – БЗНС “Александър Стамболийски”, представян от земеделските министри Чичибаба и Шиваров. Изобщо, една столетница би трябвало да подбира по-добре партньорите си, след като така или иначе всички я обвиняват за всичко, а тя гузно се самообвинява за неща, за които по принцип би трябвало да търси благодарност.
– Но не е само това. Ако някой си мисли, че без 100 000 тона пшеница от Полша, докарани от президента, щяхме да измрем от глад, жестоко се лъже. При нужда БСП също щеше да докара пшеница, само че от друго място! Изобщо, за един PR-специалист винаги ще е трудно да разбере как хората се ловят на евтини PR-трикове. По-важно е да се види цената на хляба! Тогава и сега.
– Накрая Жан Виденов се предаде без борба. При курс на долара 424 към 1, на 25 декември 1996 г. премиерът подаде оставка. Повлиян до известна степен и от нормалната вътрешнопартийна критика, която за една демократична партия е напълно в реда на нещата! Без да направи задължителното в такава ситуация! Да събере хората с икономически опит, които можеха, и това е безспорно, да извлекат от хиперинфлационната среда не просто намаляване на негативите, но дори и положителен резултат. Защото много икономически специалисти по света говорят за хиперинфлацията като за един оздравителен за икономиката процес, който при добра реакция води до голям ръст на производството. Друг е въпросът и за отражението на хиперинфлацията в социалните процеси. Има прекрасна книга на Ерих Мария Ремарк “Черният обелиск”, която много точно показва случващото се в обществото по време на хиперинфлация и още по-точно, показва кой идва на мястото на хиперинфлацията. Да, кой, а не какво! Защото през 1933 г. в условията на хиперинфлация в Германия на власт идва Адолф Хитлер и “заздравява” германската икономика и още по-силно “заздравява” германското общество.
– Жан Виденов остави всичко в ръцете на потенциалния си наследник Николай Добрев. На 10 януари 1997 г. общественополитическата ситуация, обаче, беше друга. По болшевишки маниер (желязото се кове, докато е горещо) десните сили в страната започнаха да организират обичайните си протести и барикади, включващи не просто заплахата от насилие, но и самото насилие, и идеята на Добрев и БСП за правителство на националното съгласие за пореден път пропадна.
На 4 февруари 1997 г. при курс на долара вече доближаващ 4000 лв. (нормално, в една парализирана от стачки и “народни” вълнения страна) Добрев взе единственото правилно решение да върне мандата за съставяне на правителство. И спаси страната от гражданска война. А впоследствие се оказа, че по този начин спаси и БСП. За благодарност, покойният, за жалост, честен социалист, получи упреци от своите и подигравки от чуждите. Добре, че на този свят има история, та да поставя нещата на мястото им.
От 1997г. до ден днешен БСП продължава политиката си на търсене на компромис в името на националното съгласие. И продължава да не среща никаква подкрепа. На обикновените членове и симпатизанти все повече започва да им писва. Те се дразнят и от постоянните малки завойчета надясно. Казват си: “След като никой не ни ще и толкова ни плюят, защо изобщо търсим срещи с тях. Не е ли по-добре да се явим сами на избори, да ги бием, защото сме повече и да се опитаме да направим най-после нещо за страната. Но каквото и да си казват редовите социалисти, то все повече остава глас в пустиня. Истината е, че случаят от края на 1996 г. наля олово в краката на столетницата. Ръководството на партията все повече се капсулира, а дори и елитаризира, отказва да чуе гласа на “хеви-метълите”, “хард-лайнерите”, “червените бабички”. Няма я характерната за периода до 1997 г. отвореност. Различните мнения се пренебрегват. Сякаш отново има желание да се живее и управлява в характерния за тоталитарната епоха дух на безкритичност. Подобен дух обаче не води до нищо добро. Защото разумно критикува само оня, който държи на онова, което критикува. Който мрази, просто плюе, а не критикува. Има разлика. Както има разлика между “хеви-метълите”, “хард-лайнерите”, “червените бабички” и настоящото ръководство на БСП. Първите недоумяват що за левица е тази, която препоръчва абдикацията на държавата от образованието и здравеопазването. Що за левица е тази, която не се стреми да запазва, а защо не и да открива държавни предприятия. Що за левица е тази, която не се бори за нормални държавни субсидии в земеделието?! Що за левица е тази, която не знае какви са интересите на работещите и не ги защитава?! Не е ли прекален лукс за БСП да тръби навсякъде за бедността на пенсионерите и как трябва незабавно да им бъдат вдигнати пенсиите, а да не защитава работниците, които с труда си така или иначе допринасят за развитието на страната. Всички партии от ляво по света не крият симпатиите си към работника. Неслучайно лявата партия в Испания се нарича Испанска социалистическа и работническа партия. Работническото движение е коренът на лявата идея. Но явно БСП не мисли така. Коренът на лявата идея са пенсионерските движения и пенсионерите изобщо. Пенсионери от всички страни, обединявайте се! Нямам нищо против пенсионерите, но за да им бъдат вдигнати пенсиите, е необходима здрава икономическа основа, а такава в България, за жалост, няма. Поне засега. Въпреки че от 7 години на власт е десницата. Въпреки че всяка нормална десница по света прибира данъци, дере по десет кожи от човек с една единствена цел, да събере пари, които впоследствие да инвестира в икономиката и да стабилизира по този начин финансовото положение на дадената страна. Навсякъде по света десниците затварят губещи производства, наливат средства в печелившите и създават благоприятни условия за частния бизнес. Реже се, което тежи, поощрява се това, което носи. Проста система. Но ефикасна. Иначе англичаните нямаше да държат толкова години на власт Маргарет Тачър. Те го правеха с ясното съзнание, че торите ще ги изведат от икономическата криза. И в крайна сметка Желязната лейди ги изведе на чист хоризонт, за да дойде левият Тони Блеър с широките пръсти и да започне да харчи за дейности, които не са особено печеливши.
Въпросът за България стои по съвсем друг начин. След 7 години дясно управление има ли пари в държавата? Има ли какво да се харчи? И какво точно му беше “дясно” на дясното управление? 10-те % на Божков, продажбата на печеливши предприятия за жълти стотинки, разхищението на държавни пари за все по-разрастваща се администрация и бюрокрация, предстоящата продажба на Булгартабак, подаряването на БТК. Или, може би, е “дясно”, след като (това не може да се отрече) в края на настоящата година има бюджетен излишък от 1 млрд. лв. За да не изпада в подобни смешни ситуации, БСП, между другото единствената партия, която в последните 60 години е допринесла с нещо за българската икономика, трябва много внимателно да подбере икономическия си екип. Има достатъчно експерти, практици и аналитици, способни да свършат добра работа. Обеците на ухото от времето на Жан Виденов всъщност са доста хубаво нещо, което трябва да напомня, че в икономиката се работи преди всичко с много разум, много знания и още по-много практически умения. Излъчи ли силен икономичски екип, БСП няма да има проблем със спечелването на изборите.
И все пак е хубаво да се внимава с “хеви-метълите”, “хард-лайнерите” и “червените бабички”. Нашите гласове не могат да бъдат компенсирани нито с PR-техники и тактики, нито с гласовете на хомосексуалистите.
4. Частни случаи
Всички са тръгнали да оправят положението на българската икономика. Идеи всякакви пъплят. Милен Велчев настоява за тотална компютризация на българското училище. Александър Божков твърди, че сме бедна на ресурси страна и затова трябва да компенсираме с квалифицирана работна ръка. Вечният “социалдемократ” Александър Томов иска да въвежда почасово заплащане.
Хубави хора, хубави идеи. Действително практични. Осъществими. Необходими.
Само че аз тези идеи съм ги чел. Всичките. В една дебела книжка. Със странното заглавие “Икономическата политика на Българската комунистическа партия”. Издание на Партиздат от 1982 г. А автор е… Тодор Живков.
Приятели, цитирайте източниците си на информация. Не е коректно. Още повече, че бай Тошо, на ваш фон, действително изглежда много голям държавник.
И не забравяйте най-важния урок на вашия учител. “Важна е цялостната концепция!” Иначе ще си останем страна на частните случаи.
Ще вкарваме в затвора циганин, откраднал кокошка. Ще го линчуваме даже, без да се замислим, че за деянието си той не заслужава нещо повече от ден-два общественополезен труд. И същевременно ще потупваме по рамото богаташи, забогатели от мародерстване на държавна собственост.
Ще се сърдим, че по телевизията има предавания с нецензурен език, ще роптаем за чистотата на книжовния език, без да се замислим, че един майстор-строител псува на всяка втора дума и същевременно строи неща, които надживяват времето.
Ще искаме все по-сурова цензура за медиите. Нов СЕМ. Нов НСРТ. Да затвори плювалниците на тези сатрапи – журналистите, без да се замислим, че ще загубим по този начин свободата на словото.
Ще си я караме все така на дребно, алъш-веришец по пантофки, ще си оцеляваме като кротки мижитурчици, без да се замислим, че по този начин губим държавата си.