Михаил Леонтиев е известен руски журналист. Роден е през 1958 г. През 1989 г. е поканен като кореспондент в отдела за политика на в. “КоммерсантЪ”, а през 1990 г. става завеждащ на отдела по икономика във в. “Независимая газета”. През 1993 г. участва в организацията на в. “Сегодня”. От 1997 г. е ръководител и водещ на телевизионната програма “На самом деле”. От 1999 г. е водещ на програмата “Однако” на Първи канал. Лауреат е на авторитетната премия “Златното перо на Русия”. Леонтиев съсредоточава вниманието си върху най-драматичните въпроси от днешния ден, като се стреми да улови връзките им с миналото и да предвиди бъдещи насоки на развитие. Предлагаме откъси от негови коментари в рубриката “Без цензура” на сайта KM.ru .
В коментарите си от последните месеци Леонтиев отделя значително място на размириците във Франция и техните възможни последици за съдбата на Западна Европа и западната либерална цивилизация.
Крахът на западната либерална цивилизация
Неотдавна на читателите бе представена книгата на известната руска писателка Елена Чудинова “Джамията на Парижката Света Богородица”, в създаването на която взех участие и аз. След известно време върху нас се посипаха обвинения в ислямофобия, разпалване на национална омраза и т.н. Романът е написан в жанра на антиутопията и разказва за нашето възможно бъдеще. Действието се развива през 2042 г. в ислямски Париж, където непрекъснато избухват въстания на християните и въобще на немохамеданите. Катедралата на Парижката Света Богородица, символ на католическата църква, се превръща в джамия.
Масовите бунтове на арабите в Париж и предградията му вече надминават по темпове на развитие сходната ситуация, описана в антиутопията. Това е най-убедителното доказателство, че проблемът не само съществува, но и че е бил правилно обозначен в романа. Етническите безредици се засилват в отговор на слабата държавна политика. Погрешно би било да се смята, че проблемът е свързан главно с агресивността на отделни ислямски елементи и някакви други социално-политически и културни фактори. При това днешното изостряне на религиозните страсти, илюстрирано от събитията във Франция, изразява вече не просто кризата, а краха на т. нар. западна либерална цивилизация.
На пръв поглед може да изглежда, че европейската цивилизация е построена върху основата на политическата коректност и търпимостта. В действителност е изградена тъкмо върху отсъствието на реалните идеали и ценности на вековната западна култура. Да не кажем нещо повече – върху разрива с основите на европейската цивилизация.
Днес на практика протича процес на демонстративен отказ от ценностите на собствената история. Това може да се проследи и по европейските конституции, а и по концепцията за обединяване на Европа (което е най-главното). Освен това огромна роля за отхвърляне на европейските ценности играят САЩ. Именно американизацията като обществено явление е главната причина за отказа от собствената история.
Силата на всяка цивилизация е в историята на нейните прадеди. Както казват, никой няма да те обикне, ако не обичаш сам себе си. Същото се отнася и за цивилизациите. Всяка цивилизация, която се отказва от собствените си ценности, не може да се защити от агресивния външен свят. Тя става беззащитна пред културните ценности на чуждата държавност. Цивилизацията е жизнена само когато нейните представители живеят така, както са живеели техните прародители. В частност, когато съхраняват и предават на новото поколение традициите, историческата памет, културата и много други неща. Точно това изработва у тях своеобразен имунитет пред натиска на външния свят.
Проблемът на етническите безредици във Франция няма да се реши само с ожесточаване на миграционната политика. Подобни действия засягат само техническата страна на нещата. Ала за оцеляването на цивилизацията в условия на масова имиграция е задължителна социалната асимилация на имигрантите, която не се обсъжда в политическите кръгове. Това, разбира се, не означава арабинът да се превръща непременно в истински англичанин, французин или руснак. Мюсюлманинът винаги трябва да си остава мюсюлманин. Ако ти самият вярваш, че твоята религия ти дава спасение, не можеш да отказваш на другите това право.
Но сега става дума за друго. Изключително важно е имигрантите, които са взели съзнателно решение да живеят в друга страна, да признават нейните норми и обичаи, да се съобразяват с тях. В противен случай нищо няма да се получи. Та нали тази чужда за тях европейска цивилизация им е предоставила всички блага и условия за живот, принципно несъизмерими с условията, при които са съществували преди това?
Арабите не са докарани насила във Франция. Още от времето на Френската революция Франция е крайно секуляризирана страна. В действителност тя сама се е отказала от своето историческо наследство, от онези традиционни ценности, на които е била изградена френската цивилизация. Но главното е, че поради социално-политическото си устройство френската република не може нищо да противопостави на агресивния натиск. Редица политически дейци, които биха искали промени, просто няма на какво и на кого да се опрат. Струва ми се, че Франция се разрушава сама. По принцип тя е обречена. Вярно е, че във френското правителство има хора, които искат да разрежат този възел, но те не могат да предприемат нищо. Има воля, но няма инструменти. Те няма да могат да намерят сериозна опора в самото френско общество, сред финансово-политическия елит, който постоянно флиртува с арабския свят. Това е обяснимо, но все пак не е повод да предават собствената си страна.
Възпроизводството на нацията е ключ към самосъхранението на цивилизацията. Социалните програми за адаптация, помощите – всичко това е демагогия, измама. Тези проблеми са съществували и съществуват винаги. Имигрантите, които са дошли да живеят в чужда страна, не могат да бъдат на едно стъпало на социалната стълбица с местното население. Социалната система, която съществува в днешна Франция, не е най-лошата, даже напротив. Проблемът е в друго. Самите европейци нямат желание и воля за оцеляване и съпротива. Те трябва да осъзнаят, че ценностите на тяхното общество са вечни, непреходни, да го твърдят на всеослушание. Убеден съм, че повечето французи нямат желание да защитават ценностите на своята цивилизация. Уви, тя е загубена.
Дори демографският проблем, пред който са изправени много европейски държави, в това число и Русия, не се лекува с никакви укази и социални програми. Демографската “яма” – това е волята на нацията за самоунищожение. Всичко е съвсем просто. Ако нацията не желае да се самовъзпроизвежда, тя ще загине. Едва ли нещо може да я спаси.
Същата тема продължава в интервюто на М. Ганаполский (1) с Михаил Леонтиев в студиото на радио „Эхо Москвы” от 11.11.2005 г. Ето какво казва Леонтиев в това интервю:
„Това е цивилизационно предизвикателство. Казват, че там не се издигат ислямистки лозунги. Ако имаше поне два-три ислямистки лозунга (все пак става дума за мюсюлмански райони и предградия), ако някой напишеше нещо такова на стената, бих повярвал, че като цяло това не е ислямистко движение. Ала такова пълно, дисциплинирано отсъствие на ислямистки лозунги в огромния котел, където положително съществуват много проислямистки структури и то при положение, че на сцената действат радикални елементи, говори, че това е абсолютно организиран ход. Преценили са, че не е още време за ислямистки лозунги. Сега е време само да покажат съществуването си.
Реакцията може би ще бъде проста. Нови социални програми, преселение от големите мръсни многоетажни домове в по-малки, не така многоетажни, в по-хубави райони, разселване, програми за адаптация и създаване на работни места.
Миграцията е нужна, Европа не може без нея, а и ние не можем без миграция (дали е легална или не, е по-скоро полицейски въпрос, а не политически). А проблемът на адаптацията е в следното. Щом в страната постоянно и в огромни мащаби прииждат хора от друга цивилизация, друга култура, за да ползват благата й, то обществото й, ако иска да оцелее и признава като ценност своите културни идеали, своите традиции, своя начин на живот, своя език, своите исторически паметници, своята историческа съдба, трябва категорично да се стреми да постигне социалната им асимилация.
Това не означава, че от арабина трябва да искат да стане французин, немец, руснак и т.н. Това означава, че този човек в социалното си битие трябва безусловно да уважава ценностите на страната и нейния начин на живот. А ако той поради своите идеи, убеждения и начин на живот не може да съжителства с нейните ценности, значи, не е трябвало да пристига в страната. Ако не искаш да си свалиш шапката, когато влизаш в православен храм, по-добре не влизай. Но щом си влязъл, ако обичаш, свали си шапката. Това е общ принцип.
Западните общества обаче са построени върху съвършено други концепции и са отишли твърде далеч (особено френското общество), поради което не могат да издигнат такова искане. Защо ли? Защото нямат такива ценности. Те са ги демонтирали, заменили са ги с някаква “либерално-политико-коректно-хедонистична” каша. Ценностите на арабските младежи и техните учители, които ще ги предвождат, са по-силни. Те са ни чужди, но са по-силни.
Ако имаше ясна, отчетлива система на ценности, историческо мирозрение, религиозно, нямаше да съществува този проблем. Впрочем, и демографският проблем не би съществувал. Една фундаментално-християнска страна не може да има проблеми с демографията.
Ако някоя популация от животинския свят (и хората в това число) се откаже от разширеното си възпроизводство, ако тя въобще се откаже да възпроизвежда себеподобни, значи тя няма воля за съществуване. Тя ще умре, щом не иска да живее. Ако някои народи, култури и цивилизации не искат да живеят, те ще умрат. Имайте предвид, че това е неизлечимо. Една от особеностите на социалното поведение, генетично присъщи на съвременния либерален модел, е отказът от раждане на деца. И това е неговата присъда. Това е индикатор, а не причина, но в него се оглежда всичко… Защото хедонистичните ценности, ценностите на личния успех, на житейските наслади, изтласкват традиционните ценности – на семейството, държавата, общността, самоценността. Нали държавата на либералите не съществува като самоценност, в нея няма такова нещо. Тя е страж на хора, които си правят каквото си искат, нали така? При това в най-циничната възможна форма. И цялата тази система на ценности е универсална, тя отрича културата като такава. Но няма универсална история. Китайци, французи, немци, араби, руснаци – всички имат своя собствена история, различна от историята на другите народи.
Нашата вяра дава спасение, а християнството не е етническа вяра, не предполага съществуването на особен Бог за избран народ, който единствен да вярва в него, а другите да не могат. Така че ако нашата вяра ни дава спасение, значи нашето оръжие е проповедта. Тя не трябва да бъде конфликтна по отношение на останалите конфесии. Вярващият човек може социално да уважава чуждата религия, но не да я споделя, защото тя не е неговата религия. Избираш едно от двете – или вярваш, или не вярваш. Или си тук, или си там. По средата не става.
Когато разсъждава върху измеренията на свободата и демокрацията, Леонтиев не подминава въпросите, смятани за неудобни от „политкоректното” съзнание. Това му е спечелило немалко противници, но привлича неизменно симпатиите на хората, които не се оставят да бъдат хипнотизирани от утвърдените клишета. Ето как реагира Леонтиев на тенденцията за превръщане на сексуалните малцинства в „свещена крава”, едва ли не кумир на демокрацията:
Сексуалните малцинства – кумир на демокрацията?
Когато на конгреса на Германската социалдемократическа партия или на нейната столична организация с възторг се посреща признанието на един лидер, че той се придържа към нестандартна сексуална ориентация и участниците аплодират това изказване на крака, това просто няма да доведе страната до нищо добро. Може би всичко това е прекрасно, но тя ще свърши зле. И Париж вече го показа.
Напреженията между единствената свръхсила и останалия свят са постоянен обект на анализ за М. Леонтиев. В специален анализ за KM.RU той разглежда този въпрос през “латиноамериканската призма”:
Единствената свръхсила и останалият свят
Антиамериканските настроения в Латинска Америка са съществували винаги. Съветските историци и политолози наричаха Латинска Америка «горящия континент». Фактически същността на неоколониализма в Латинска Америка бе нагледно показана от самите Съединени щати. Това винаги е предизвиквало напрежение във всички културни елити в латиноамериканските страни. С политиката си САЩ се стремяха целенасочено да унищожават всякакви прояви на национална самоличност.
Достатъчно е да се вгледаме в историята на Куба. Спомням си един много интересен и по своему уникален разговор за Куба с един от най-близките съратници на Аугусто Пиночет Серхио Риен. Той е посещавал многократно Куба и неговото разбиране за същността на преврата, извършен в Куба от Кастро, се основава на лични впечатления. По неговите думи Куба е била своеобразен „рай” за САЩ. Серхио Риен казваше също, че действията на Кастро са били разбираеми. В този „рай” практически всичко – от кибритените кутии и тоалетната хартия до автомобилите – е било произведено в Съединените щати. В такива условия Куба е била обречена на пълна загуба на собствената си самоличност. При това за разлика от някои други страни в Латинска Америка Куба се е освободила от испанско господство 100 години по-късно, затова романският дух там е по-силен, отколкото в другите латиноамерикански страни, например, в Мексико. И Кастро с основание решил, че ако не извади Куба от сянката на САЩ, след време ще стане твърде късно. Но Кастро не бързал да се хвърля и в прегръдките на Съветския съюз, осъзнавайки цялата сложност на такива отношения. И той взел решение, че Куба трябва да остане независима. Точно така става. Друг въпрос е, че страната затъва в нищета, но първостепенната задача все пак е била решена.
Уго Чавес, президентът на Венецуела, разбира се, е социален демагог, но в неговата позиция има повече истина, отколкото у неговите опоненти. Кастро също е достоен за голямо уважение. Ако някоя страна загуби за един ден 80% от абсолютния си внос и износ, тя едва ли ще е в състояние да оцелее, но Куба оцеля. Да не забравяме, че и СССР ги изостави. Историята познава малко подобни примери. Страната успява да оцелее в условия на колосален външен натиск. Естествено е подобни лидери да станат култови фигури в народното съзнание.
Образуването на зона за свободна търговия в Латинска Америка, за която така упорито се борят Съединените щати, би означавало тотално проникване на интересите им в региона. Но трябва да се знае и другото, че интересите на САЩ може би съвпадат с икономическите намерения на редица латиноамерикански страни. Съединените щати вече не произвеждат нищо, не се канят да произвеждат и занапред. Те само ще изнасят производствени мощности на територията на други страни, преди всичко в Латинска Америка. Например, известните “крачета на Буш”(2) отдавна вече не се произвеждат в Съединените щати, основното им производство е съсредоточено в Бразилия.
Разбира се, тази стратегия носи на американските компании големи доходи. Същевременно те създават много работни места. Навярно скоро и самолетите „Боинг” ще се сглобяват в Латинска Америка. Това дава основания да се предполага, че в средносрочна перспектива кризата на еднополярния свят ще бъде предизвикана преди всичко от финансово-икономически причини, а не от политически.
Рано или късно Съединените щати ще бъдат принудени да се откажат от стратегията на тоталното господство. Ще съсредоточат вниманието си върху своята стара доктрина “Монро”, а именно на Западното полукълбо, където имат колосални предимства. Ако САЩ наистина започнат да се отдръпват от другите региони, това ще доведе до още по-активното им навлизане в Латинска Америка. А Южна Америка няма да бъде в състояние да се справи с подобно нашествие.
Ако допуснем, че в бъдеще може да започне частична деглобализация, тоест да се образуват по-затворени агломерации, например азиатска, европейска, американска, то Съединените щати със сигурност ще доминират в една от тях. Никога няма да изтърват такава възможност. Но нещата се движат в посока към деглобализация, а това е постоянна заплаха за САЩ.
Голямата страст и болка на този изтъкнат журналист очевидно си остават постсъветските реалности и съдбата на Русия. И тук той не само че не робува на никаква прекомерна дипломатичност, но дори е доста рязък в оценките си, понякога твърде емоционални, но като правило сериозно аргументирани. В специален коментар за KM.RU от 25.10. 2005 г. той с горчивина отбелязва:
“В американската политология има термин, обозначаващ съветското пространство като “Боклукостан”
В Киргизия отново се проведе операция за дестабилизиране на обстановката в Централноазиатския регион. С други думи, целта беше да се превърне Киргизия в малък полигон на оранжевата революция в Централна Азия. Друг въпрос е защо трябва да се прави революция в Бишкек? Режимът и без това си беше абсолютно слаб и проамерикански. Днес за пореден път стана ясно, че Киргизия е ненужна никому като страна. Разбира се, в Бишкек не успяха да сложат марионетно проамериканско правителство, което незабавно да пристъпи към установяване на демокрация по принципа на Саакашвили. Но това би било невъзможно. Главното е, че Съединените щати успяха да превърнат страната в полигон за дестабилизация на региона. Отдавна е известно, че участниците в андижанските събития са минавали подготовка в самата Киргизия. Никой няма да се учуди, когато същите хора вземат непосредствено участие в подобни събития в съседен Узбекистан (вярно е обаче, че Узбекистан вече направи своя политически избор), а също така и в Казахстан, където предстоят избори. При сегашните обстоятелства метежниците могат спокойно да се подготвят в Киргизия. Защото Киргизия във всеки един момент може да се дестабилизира до такова състояние, при което ще бъде невъзможно да се осъществява контрол над региона като цяло.
Киргизия беше заразена с “оранжева” болест. В действителност тя беше фитил, който днес бе просто облят с бензин и във всеки момент могат да го запалят. Киргизия не е стратегически важна страна. Тя е само държава, с помощта на която “оранжевата” зараза ще се разпространява към редица други региони, от Китай и Казахстан до Узбекистан. Та нали в Азия националните граници са доста условни? Това се отнася и за граничната Ферганска долина, и за провинцията Ош, и за Чуйската долина, където в полята расте огромно количество див коноп.
В подобна обстановка Киргизия може да се сравни само с разчовъркана рана. Сега през нея спокойно може да се вкарва зараза. Според мен външните сили, които провокираха обстановката, не си поставят конкретни цели. Например, да свалят премиер-министъра Феликс Кулов от поста му. Всичко това са дребни детайли, с които никой няма намерение сериозно да се занимава. Същевременно е пределно ясно, че революцията няма да донесе нищо положително на Киргизия – нито обещаната демокрация, нито борба с корупцията, нито стабилизация.
Азербайджан като по чудо остава засега встрани от “оранжевата” холера. За него всичко тепърва предстои. Той само се готви да потъне в подобно състояние. Азербайджан е все още в най-ранната фаза на дестабилизацията. Президентът на страната Илхам Алиев се оказа по-решителен и властен политик, отколкото се предполагаше. А навсякъде, където се извършват оранжеви революции – била то в Киргизия, Украйна или Грузия – задължително условие за успешното им провеждане е предателството на значителна част от управляващия елит, в това число и структурите на властта. Всъщност тъкмо това стана в Азербайджан. Групата на финансово-икономическия блок на страната реши да предаде управляващия режим. Действията им обаче се оказаха прибързани. Доколко предотвратяването на опита за държавен преврат е в състояние да спаси Азербайджан от сериозни неприятности, ще стане ясно в най-скоро време.
Оранжевите революции се провеждат по една и съща стандартна схема. Например, развитието на революцията в Украйна. В страната се провеждат избори, след които опозицията обявява себе си за победител. Действащата власт, от своя страна, също не се признава за победена. Никой не се интересува от това кой всъщност е победил. Безспорно е, че в Азербайджан с голяма преднина изборите бяха спечелени от сегашната власт, особено като се има предвид ситуацията в страната. Разбира се, равнището на демократичните процеси в страната може да се оценява различно. Но е ясно едно – на изборите опозицията не може да получи пълна победа, обаче и това не представлява интерес за никого. В резултат на което започват улични стълкновения. Властта е принудена да окаже някакво противодействие, по самата си природа тя би трябвало да бъде устойчива срещу подобни нападки. Но доколкото в Бишкек предателството бе подготвено предварително, очевидно е, че рано или късно действията на властта за охрана на реда ще бъдат блокирани или въобще провалени.
Всички тези експерименти и манипулации са насочени към превръщане на цялото постсъветско пространство в един общ пояс на управляем хаос, с което веднъж завинаги да се реши въпросът с Русия.
Лоялността към Америка няма да спаси нито един режим от агресия. Като цяло ситуацията показва, че никакъв конструктивен диалог, никаква лоялност към Съединените щати не могат да спасят нито един режим от натиск. От гледна точка на логиката на американците тези страни изобщо не са им нужни, те са за еднократна употреба, затова и режимът в тях трябва да бъде за еднократна употреба. Главното е начело на държавата да се сложи марионетка, която няма да се съобразява с никакви сериозни вътрешни интереси. Човек трудно може да нарече Шеварднадзе, Акаев, Кучма и Пинчук антиамерикански политици. Те обаче не могат и да се определят и като марионетки, не са назначени направо от американците. Те имаха свои лични интереси, амбиции и потребности – вярно, понякога прекалено големи. А на САЩ са нужни хора, които изцяло да се посветят на интересите на американския елит.
Ако Америка не успее да постигне това, в ход влизат други средства. Остава им само да съдействат ситуацията в страната да напомня пълен хаос.
Изводът е: страните от Централноазиатския регион в действителност не са нужни никому. В американската политология се използва термин, обозначаващ съветското пространство- “Боклукостан”(3) . За САЩ те са именно такива. Според схващанията на САЩ отделно взетата страна трябва да се ръководи не от директора на сметището, а от булдозер, който да изтиква сметта само в една посока – към Русия.
Подбор и превод от руски
Нели Чалъкова
Бележки:
(1) рус.- Ганапольский (популярен телевизионен и радиоводещ).
(2) Често употребяван израз за пилешките полуфабрикати, които САЩ изнасят за Русия (бел.пр.)
(3) Рус. – “Мусоростан”
