ЛЕВИЯТ ЗАВОЙ В ЮЖНА АМЕРИКА (Хроника на една предизвестена победа)

0
166

Роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има след-дипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Издава в Германия две книги в областта на корпоративното право. Автор на поредица от статии в немските списания “Икономика и право в Източна Европа”, “Източно-евпропейско право” и “Годишник на източното право”. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
В сърцето на Латинска Америка, в подножието на величествените Кордилери, на територия от над 1 млн. кв. км и с население от 9 милиона, от които 80% са индианци и метиси, е разположена трагично красивата страна Боливия.

Трагичното в съдбата на тази богата на петрол, газ, сребро, злато, калай, олово и др. полезни изкопаеми държава е постоянното обедняване на нейното население, 3/4 от което днес вегетира в условията на нечовешка мизерия. В района на Потози, където живеят най-бедните от бедните, принудени от глада и нищетата невръстни деца пълзят в ниските и прашни галерии на сребърните рудници и извличат оттам скъпоценния метал за миннодобивните компании само за 2 долара на ден. Тези дечица с откраднато детство, експлоатирани при нечовешки условия по 12 часа на ден, с разядени от прах и химикали дробове, нямат шанса да доживеят и 30-ия си рожден ден. А германският телевизионен екип, който снима филм за тях, не издържа и четвърт час в условията на този ад под земята.

Още в началото на 80-те години на миналия век Боливия изпада в тежка икономическа криза – инфлацията достига хиляди проценти на година и това дава повод на управляващите да я поставят под опеката на Международния валутен фонд (МВФ). От този момент нататък страната е принудена ултимативно да изпълнява неговите неолиберални рецепти: да отвори пазарите си за свободен внос на стоки и трансфер на капитали; да приватизира всички доходоносни отрасли от икономиката си (мини, телекомуникации, транспорт, водо- и енергоснабдяване, добива на нефт и газ); да извърши масови съкращения на работници и служители и да намали с 25% заплатите им, с което Боливия се превръща в страна на свръхевтина работна сила.

След този остър завой надясно в духа на неолибералните доктрини на МВФ приходите на държавата рязко спадат, а дълговете й съответно нарастват, достигайки днес 7 млрд. долара, което е 40% от брутния вътрешен продукт и 3.5 пъти повече от общия експорт. За кратко време Боливия се превръща в най-бедната държава на Южна Америка, въпреки несметните богатства, които крие в недрата си. В популярна легенда се говори, че само от добитото там сребро може да се построи мост през океана до Севиля в Испания. Тези богатства десетилетия наред се ограбват от чуждестранни корпорации в сътрудничество с местни продажни правителства на бялото малцинство.

Тоталната приватизация доведе до скок в цените и на жизнено необходими стоки и услуги. След отдаване на водоснабдяването в столицата Ла Пас и в другия голям град, Кочабамба, на британската компания “Бехтел” и на френската “Суец” само за 3 години цената на питейната вода скочи с 600% и тя се превърна в недостъпен за много хора лукс. Години наред тези компании трупаха за сметка на населението огромни печалби, докато накрая, през 2000 г. обстановката се взриви и се стигна до т.нар. водни бунтове в бедните предградия на столицата. Белите управляващи бяха принудени да анулират договорите с двата чуждестранни гиганта.

Постепенно под натиска на създаденото през 1999 г. Движение за социализъм Боливия започна да се отърсва от сковаващата схватка на МВФ, на транснационалните корпорации и на местния клептократичен “елит”. Ръководител на Движението за социализъм е профсъюзният активист Ево Моралес. Той произхожда от най-онеправданите слоеве на населението – роден в бедна индианска колиба на семейство с 12 деца от народа на аймаросите. Самото Движение за социализъм не е класическа партия, а по-скоро обединение на локалните социални движения и инициативи. Основните му политически искания са: свикване на Велико народно събрание за промяна на конституцията, пропорционално включване на индианското мнозинство в политическото управление на страната, отказ от прокламираната от САЩ Общоамериканска зона за свободна търговия (FTAA), експулсиране на чуждестранните компании от снабдителните сектори и облагане с минимум 50% данък на печалбите от добива на нефт. По-далечна цел е ренационализиране на природните ресурси в интерес на цялото общество. Самият Ево Моралес уточнява идеята по следния начин: “Много от транснационалните компании действат по силата на незаконни или противоконституционни споразумения, извършват контрабанда, не плащат данъци. Ние ще искаме спазване на законите, но главно залагаме на национализацията на основата на диалога и договарянето.” Очевидно този модел разчита не само на ръководната роля на държавата, но и на капиталите и техническото “ноу-хау” на чуждестранните инвеститори, след като те имат интерес от експлоатация на природните богатства на Боливия. Страната притежава и вторите по големина залежи от природен газ в Южна Америка. Подобна идея с успех се осъществява във Венецуела и Китай.

Под натиска на инициираните от Движението за социализъм и други социални организации “газови бунтове” през 2003 г., в които протестиращите дадоха стотици убити и ранени, на 18 юни 2004 г. бе проведен референдум за статута на находищата от нефт и газ. Населението масово откликна на допитването и гласува с над 70% за тяхното национализиране и за повишаване на данъка за експлоатацията им от 18 на 50%. По този начин държавата получи по-голямо участие в нефтодобива и повече средства за реализиране на социални проекти.

Успоредно с успехите се засилиха и нападките срещу Движението за социализъм от страна на САЩ. Ево Моралес бе обявен за “наркококалеро”(1), за инструмент на Кастро и Чавес, за популист и едва ли не за терорист и привърженик на Революционното партизанско движение в Колумбия. Независимо от това социалните протести и брожения в Боливия продължиха и през 2004 и 2005 година. В крайна сметка Конгресът, опасявайки се от гражданска война, насочи преждевременни парламентарни избори за 18 декември 2005 г. Този исторически вот беше убедително спечелен с над 50% от Движението за социализъм и Ево Моралес.

Резултатът от тези най-демократични избори в историята на Боливия предизвика нескрито раздразнение във Вашингтон, който от 1829 г. с доктрината „Монро” е свикнал да гледа на субконтинента като на свой заден двор. За първи път в тази зона на стратегически интереси на САЩ избори се печелят от индианец, представител на коренното население, който при това е и ляв социалист с радикални намерения за национализиране на нефтодобивната промишленост. Този портрет на Ево Моралес въобще не се вписва в представата на богатите североамериканци за латиноамерикански управник, дошъл на власт или с тяхна подкрепа, или с военен преврат. Още един нов последовател на Кастро тепърва ще създава главоболия в задния им двор.

Смяната на управляващия бял “елит” в Боливия съвсем не е случайно явление; тя е закономерен резултат от поредица бунтове и размирици. Само през последните две години там бяха свалени от власт трима президенти. Успехът на Движението за социализъм представлява поредния етап от един процес в Латинска Америка, който започна преди половин век в Куба и през последните 10 години промени облика на целия субконтинент. Страните от тази част на света все по-осезателно завиват наляво, макар и с различна скорост. Така например това се случи през 1998 г. във Венецуела, когато за президент бе избран левият полковник Уго Чавес. Той национализира петролодобивната промишленост и на тази основа стартира широкомащабна програма за повишаване на жизнения стандарт на населението. В негово лице и в Куба правителството на Боливия ще намери солидарната подкрепа на истински приятели.

Тези три страни не са изключение. И в други държави-членки на латиноамериканския общ пазар Меркосур – Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай, управляват леви правителства. Дори в даваната доскоро за пример Чили възникнаха остри социални противоречия и последните избори за президент бяха спечелени от социалистите. Тяхната кандидатка за балотажа на 15 януари 2006 г. Мишел Бачле може да стане първата жена, и то лява президентка в региона.

Всичките тези страни залагат в отношенията помежду си на принципите на солидарността и взаимната подкрепа. С помощта на милиарди долари от Венецуела аржентинският президент Нестор Кирхнер успя да върне задълженията на Аржентина към МВФ и да я освободи от неговата опека. Заедно с левия президент на Бразилия те обявиха война на глада в своите страни. На американската среща на върха в аржентинския курорт Мар дел Плата държавните ръководители на левия латиноамерикански блок единодушно се противопоставиха на лансираната от президента на САЩ Джордж У. Буш идея за създаването на Общоамериканска зона за свободна търговия, FTAA, от Аляска до Огнена земя, която би увековечила североамериканската хегемония в района.

Малкото останали десни режими в Южна Америка – Еквадор, Перу, Колумбия, трудно биха устояли дълго време на очертаващия се всеобщ ляв поврат на субконтинента. Причината за силното отдръпване на латиносите от Съединените щати се корени не само в традиционния им американизъм, а по-скоро в отчайващата бедност, в която с по-малко от 1-2 долара на ден живее 1/3 от това население (над 230 млн. души) и в бруталната експлоатация, на която то е подложено на юг от Рио Гранде. Въпреки че икономиката на Южна Америка ежегодно бележи ръст от 2-3 %, широките слоеве от населението масово са изключени от облагите на този стопански растеж. В същото време белият “елит” тъне в неописуем разкош. Никъде другаде по света благата не са разпределени по-несправедливо, отколкото в Латинска Америка. Всички печалби от експлоатацията на природните богатства на субконтинента потъват в банковите сметки на транснационалните компании и на продажните местни управници. В такива условия на власт могат да се задържат за по-дълго само диктатори. Печалби в размер на трилиони долари всяка година масово се изнасят от латиноамериканските страни, а в инфраструктурата, в социалните сектори и в образованието им не се инвестира почти нищо. Затова броят на неграмотните между Рио Гранде и Огнена земя надхвърля 300 млн. души – 40% от цялото население. Политиката на приватизация, на отворените пазари и свободния трансфер на капитали, проповядвана от апологетите на неолиберализма от МВФ като панацея срещу бедността и изостаналостта, все повече се възприема от населението като проява на лицемерна демагогия за налагане под прикритието на благозвучни фрази на егоистичен и користен икономически ред.

Затова и традиционните, колаборационистки настроени партии на досегашните “антиелити”, все повече губят доверие и постепенно се разпадат, за да отстъпят мястото на нови, масови социални движения, подобно на тези във Венецуела и Боливия. Тяхната политика на ренационализация и на връщане на държавата в основните отрасли на икономиката в интерес не само на нейните собственици, а на цялото общество, среща широка подкрепа и бележи вече успехи и в Уругвай, и в Бразилия.

По този начин Латинска Америка се превръща в пример, който на практика доказва, че налаганият от пазарните фундаменталисти нов световен икономически ред не е безалтернативна, еднопосочна улица пред глобализиращия се свят. Необходима е политическа воля и решителност за реформиране на обществото, с което да спре ограбването на бедните страни от богатите индустриални държави и да се гарантира справедливо разпределение на природните ресурси и на създадените от човека материални ценности. Тази истина бе прозряна преди години от символа на антиколониализма Махатма Ганди, който я изрази кратко и ясно в мъдрата мисъл: “На този свят има достатъчно блага за нуждите на всички, но недостатъчно за алчността на всеки.”

(1) Индианците отглеждат традиционно растението кока. Дъвчейки неговите листа, те притъпяват чувството на глад и на умора в резултат от голямата надморска височина, на която живеят. Търговията с кокаин идва по-късно.

Данните са по:
Морис Льоман, „Пропуквания в Латинска Америка”, в. “Свят и дипломация”, 07. 2005 г.
Морис Льоман, „Избори, които могат да променят страната”, в. “Монд Дипломатик”, 11. 2005 г.
Петър Бургхард, „Новата Южна Америка”, в. “Зюдойче Цайтунг”, 20.12.2005 г.
Проф. Майкъл Шозудовски, „Брутално глобално”, 2003, стр. 215
Проф. Поул Кругмън, „Голямата разпродажба”, 2004, стр. 230

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук