Тъжно. Отиде си един от най-големите български поети. Без Павел Матев българската литература осиротя. Блестящ поет, писател, есеист, публицист и общественик, той остави на България и света прекрасно творчество.
Главните мисли, които го вълнуваха, по думите му бяха две: отечеството и изкуството. За него поезията беше зов за живот, вик за помощ, ехо от страдание, молба за обич. Той имаше тревожна съвест, която спореше с времето, с бога и човека. Лириката му се отличава с дълбоки изживявания, размисъл, морални и граждански обобщения, искрени пориви, тревога, понякога и меланхолия. Павел Матев обичаше да казва, че едно стихотворение се равнява на една изгоряла сърдечна клетка. Той написа десетки стихосбирки…
Беше убеден, че и у най-малкия народ литературата може да бъде толкова висока по своя вътрешен смисъл и значение, че да стане всечовешко достояние. А неговите вълшебни творби са превеждани на руски, английски, немски, френски, италиански, испански, гръцки, украински, полски, чешки, фламандски, словашки, хърватски, молдовски, унгарски, арабски и други езици. Той беше своеобразен световен културен посланик на България.
Всички хора, които познавам, го обичаха. Зная колко много мъже рецитираха негови стихове като свои на любимите си. Бил съм на купони, когато, свирейки с китарите, или слушайки песни по негови стихове, хора, неизкушени от поезия, сякаш ставаха други, и купоните придобиваха друг смисъл. Виждал съм ученици от горните класове, които по време на рецитиране на стиховете му бяха като омагьосани, а после лексиконите им ставаха място за това, което са чули. А той – милият – мислеше, че може да бъде забравен от читателите:
Налучквате ли още моя глас
или сте ме забравили? Не зная.
Аз не за себе си живях, живях за вас
и в това се състоеше мойта тайна…
… Дано не ме забравите! Дано
във паметта ви нещо звездно свети.
И няма да ми бъде все едно,
когато стих от мене споменете.
Павел Матев беше изключително скромен и самовзискателен човек за разлика от някои свои литературни събратя. Спомням си как на една среща с писатели, артисти и музиканти седеше скромно встрани с жена си, макар да заслужаваше да бъде на централно място, и се радваше тихичко, че ето, културният живот не е замрял. Трогателно ми разказа как веднъж бързо е написал стихотворение, което смятал да скъса, защото не се доверявал на лекото писане, но жена му го възпряла. От това стихотворение се е родил шедьовърът на българската естрада по музика на Тончо Русев “Ти сън ли си?”
За него поезията беше всичко: най-човечното и най-хубавото у човека. Поради това като молитва звучат думите му: “Господи, колко са ни нужни сега духовните хора: те, закърмените с истините от българското слово, от българското минало, от българската история и – простете ми – но и от българската поезия.”
Мисля, че неговите творби ще останат завинаги в съкровищницата на българската литература. Мисля си, че творчеството му трябва да се изучава от поколенията.
Тъжно. Отиде си Павел Матев.
