ПОЛИТИЦИТЕ КАТО УЧЕНИЦИ

0
161

Кръгла маса на тема “Механизми за подбор и развитие на нови политици на левицата” се състоя на 19-20 януари 2007 г. в хотел “Родина” в столицата. Тя бе организирана от Института за социална интеграция и открита от председателя на БСП и министър-председател на България Сергей Станишев. Освен неговото приветствие към участниците предлагаме на читателите на сп. “Ново време” и изказванията на Ивелин Николов, изпълнителен директор на Института за социална интеграция, д-р Живко Георгиев, председател на Управителния съвет на ИСИ, и д-р Мариа Антониа Пирес де Алмейда от Висшия институт за социални науки и бизнесизследвания в Лисабон.
Трябва ли да се обучават политиците? Всички тук може би ще кажат: “Да, разбира се, трябва.” Не така стояха нещата обаче преди 10 години в България. Още по-зле стояха преди 15. Тогава, за да си политик, особено “ценно” беше да си автентичен, да си изградил по някакъв начин авторитет в собствения си кръг – било като добър кинорежисьор, писател, биолог, да си колкото се може външно по-неглижиран… Така се започна. По-младите не си спомнят началото на демократичния преход в България. Смяташе се, че политиката е преди всичко висока социална отговорност и социален ангажимент, но не и професия. И тук идва вторият въпрос. Какво е наистина

политиката – социален ангажимент или професия?

Отговорът, според мене, е: и двете. Защо социален ангажимент? Когато ти се готвиш за социалния ангажимент да си родител, по някакъв начин трябва да се подготвиш. Когато се готвиш за социалния ангажимент да си приятел – пак по някакъв начин се подготвяш. Не дай Боже, да си защитник на страната в непрофесионална армия, пак се подготвяш. Откъде тогава е логиката, че за социалния ангажимент като политик не би трябвало да се подготвяш? В същото време е и професия. Не – както някои го приемат – като средство за забогатяване, или като средство за препитание, но професия в смисъл на една съвкупност от знания, умения и нагласи да служиш и да изпълняваш своя социален ангажимент качествено.

И още един въпрос: спорт или призвание е политиката? Ако я възприемаш като съревнование, пак няма смисъл да бъдеш допълнително подготвян, обучаван, образован. Просто трябва да докажеш, че си или по-бърз, или по-силен, или по-усмихващ се, по-крещящ от другия, даже, ако искате, по-харизматичен, по-чаровен. Но тогава ти просто се състезаваш.

Ако обаче политиката е призвание, кауза, отговорност, тогава тя не е съревнование, тя е решаване на проблеми. И ако политиката е решаване на проблеми, а за мен тя е такова нещо, не можеш да не си подготвен да го вършиш.

Формите на обучение

Аз съм склонен да разделя на три етапа формите на обучение на политици през последните 17 години.

Първият е приблизително от 1990 до 1997 година. За съжаление той е най-дълъг и най-…безотговорен, не мога да се сетя за по-мека дума. Като изключим консултациите на отделни братски организации, външни компании, отделни епизодични семинарчета, това е периодът, в който ръководствата на повечето партии приемаха, че по принцип специална подготовка на политиците в България не е необходима. Тогава се появиха различни категории политици – едни са били политици до 1945 година, други са били политици в обкръжението на Тодор Живков. Едни започнаха да работят за десницата, а други – за левицата. Много сериозен резерв беше комсомолът. Появиха се и много “артистични” натури, които с “чувството си за справедливост” показваха колко е “важно” точно те да водят страната. И всеки смяташе, че това е достатъчно. Нещо повече, надсмиваха се над идеята някой да обучава политици. С голяма ирония се говореше, че някога е имало академии и школи за подготовка на политици, политически учебни години, гледаха на това като на вреден остатък от времето на тоталитарната система.

Системно започват да се правят обучения на политици през 1996-1997 година. Защо тогава? Отговори има много, не съм стигнал до окончателен, но ще спомена 4 февруари – не толкова като сакрална дата, колкото като момент, в който у българските политици се появява някаква нагласа, че носиш такава отговорност, на която понякога не можеш да издържиш, но за която трябва да си подготвен. Мисля си, че това даде на мислещите хора в политиката основанието да започнат да говорят за обучение. И започнаха по различен начин… А може би причината е, че през декември 1996 година властта се търкаляше по улиците и никой не искаше да я вземе. Изведнъж през февруари я взе Стефан Софиянски и тогавашната десница като че ли неочаквано за себе си взе неща, които й бяха трудни да прави. А и самата ситуация в страната беше тежка. Разбира се, имаше го и външният фактор – наши партньори помогнаха да започне това обучение.

На практика първите обучения организира Политическата академия за Централна и Югоизточна Европа – госпожа Ломева, Евгений Дайнов. Започнаха да им се смеят – „синьото” АОНСУ, „Боровец – 1” , „Боровец-2”… до четири май бяха. Как и защо са ги правили и по какъв начин, не е моя работа да коментирам. Разглеждал съм списъците с присъстващите. Това са хората, които са носили най-голяма отговорност – министри, заместник-министри, областни управители, народни представители. Обучението е трябвало да помогне за работата, за която са призвани.

Десницата пое отговорност в една много тежка ситуация за страната. Левицата тогава си събираше парчетата. И се опитваше да промени ситуацията около себе си. В много книги по политически мениджмънт пише, че когато се провалиш, можеш да предприемеш две неща – едното е да промениш програмни цели и идеи, програмни документи, другото – да смениш политически лидери и елит. А може и двете, ако е много тежко заболяването….

В края на 1999-а във фондация “Фридрих Еберт” се ражда идеята за създаване на школа по политически мениджмънт за българската левица. Първите преподавателски екипи бяха по 7-8 до 10 души. Сега в общи линии не са повече от 5. Школата продължава да съществува. Системни обучения тя започна в началото на 2000 година.

По това време и ДПС изпрати своите първи стипендианти в чужбина. Оттогава ДПС всяка година сключва целеви договори с много хора, които завършват или в чужбина, или в България, и подписват, че ще работят в България.

Смятам, че третият етап е от 2002 година насам. И не защото тогава е създадено Българското училище за политика към Съвета на Европа, а след 6 месеца – и нашият институт. Тогава за пръв път започнахме по някакъв начин да пишем методиката – как и защо се учат политиците, каква е мотивацията, учебното съдържание, учебните програми. За пръв път започнаха заедно да учат политици от различни партии. За пръв път политическото обучение се свързва трайно с университети и дори се прибавя към формалното образование.

Горе-долу в този период се появиха и магистърските програми по политически мениджмънт. Дотогава имаше политология и политически науки, но не и политически мениджмънт – като управление в политиката. Не мога да обясня със сигурност защо се появяват, но имам една версия. Нарича се „Симеон Борисов Сакскобургготски”. Това е притеснението на традиционните демократични политици, че ако така продължаваме – по „осемстотин дни”, в България няма да имаме демократична система, ще се появяват все нови и нови месии, които ще се опитват да “решават” проблемите на страната. Не казвам, че проблемът е решен, месиите продължават да се появяват… Но това, което ни е необходимо, е наистина малко по-различно обучение и подготовка на политиците. В този период – след 2002 г., работиха малко по-усилено и доколкото ги има и първите тинк-танк институти в България. Появяват се все повече консултантски PR структури.

На какво трябва да се учат политиците?

На три неща, според мене: знания, умения и… нещо, което не се учи, а се формира – това са нагласи.

А какви знания? Например какво значи публични интереси, ролята на публичните политики. Разделение на власт и местна демокрация. Демокрация на участието. Политически режими и политически идеологии. (Имаме проблем – много български политици, в т.ч. и народни представители, не могат да направят основни разлики между съвременни леви и десни идеи, ценности и идеологии. Не могат да направят разлика в развитието на лявото и дясното отпреди 30 години и сега, или отпреди 10 години и сега. А това би трябвало поне като знание да го имат.) Конституционна и законодателна рамка на политическия процес – пак те участват вътре и трябва да са горе-долу наясно с правомощията си, да знаят какви права има Конституционният съд, например, за да не стават за смях, или какви правомощия има президентът и т. н. Това е нивото на знанията.

Нивото на уменията – работа с информация, използване на политически анализи, разработване на политики, на политически документи, управление на конфликти, преговори, посредничество, политическа комуникация, реч, аргументи, политически дебати, комуникация с избирателя, работа с медии, публично поведение, планиране, проектно мислене, управление на кампании, избирателни кампании. Това са все необходими умения.

И най-важен е въпросът за нагласите. Особено ако говорим за нова генерация политици. Може ли човек, който е влязъл в политиката, да си формира нагласа за сътрудничество и докъде може да стигне с тази нагласа? Или има само нагласа за конкуренция? И другата страна – има ли опасност, след като се формира нагласа за сътрудничество, да загуби нагласата за конкуренция, конфронтация, която също е важна в политиката? Нагласа за потискане на собствен комфорт, за самоусъвършенстване. В началото на Училището за политика предложих трима-четирима депутати от левицата да дойдат, и отговорът беше: „Ама как, те са народни представители, как ще ходят на училище?” Те знаят всичко, значи, щом са народни представители. Нагласата да се самоусъвършенстваш, да отстояваш интереси, но да игнорираш своя комфорт, да имаш публичност на живота си е много особена нагласа в политиката. Станал политик, ама не иска да се показва – няма да го снимат, няма да пишат за него, няма да говори с медиите. Ами защо е станал политик тогава? Да се скрие някъде и да работи в научна лаборатория. Или нагласа за гражданско поведение – на кого говорим, кого си представяме. Този, на когото говорим, дали е гражданин, който има право да те свали от длъжност, или е избирател, на когото да се харесаш. Тази нагласа също трябва да се формира у политиците.

Как тези знания, умения и нагласи могат да бъдат формирани с обучение? Най-често срещаната форма е краткосрочен семинар от ден или ден и половина. И какво тези политици ще научат на такъв семинар? Да, донякъде могат да придобият знания. Но на този семинар не можеш да работиш за умения. За нагласи дума да не става. Полезни са училищата за политици, но не дават резултат. Другият вариант – тренинг курсовете, с които работим много отдавна, дават най-вече умения. Един от споровете ни в школата на фондация “Фридрих Еберт” беше каква е ползата, че можеш да произнесеш политическа реч, или да дадеш телевизионно интервю, като не знаеш какво да кажеш. Много е важно наистина да се тръгне от знанията. Затова тренинг курсовете помагат на знанията и дават умения. Проблемът е, че те не могат да формират нагласи.

И третата форма – наричам ги превръщане на обучението в екипни групи и мрежи. Когато с един екип си провеждал семинари, тренинг курсове, но поддържаш непрекъсната връзка с него в продължение на 1, 2, 3 години и го превръщаш в мрежа. Това е нещото, което може да формира нагласи и цели генерации политици. За това обаче се изискват много усилия. И си мисля, че ни предстои на практика да усъвършенстваме това явление, което се появи от 1 – 2 години у нас.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук