Кръгла маса на тема “Механизми за подбор и развитие на нови политици на левицата” се състоя на 19-20 януари 2007 г. в хотел “Родина” в столицата. Тя бе организирана от Института за социална интеграция и открита от председателя на БСП и министър-председател на България Сергей Станишев. Освен неговото приветствие към участниците предлагаме на читателите на сп. “Ново време” и изказванията на Ивелин Николов, изпълнителен директор на Института за социална интеграция, д-р Живко Георгиев, председател на Управителния съвет на ИСИ, и д-р Мариа Антониа Пирес де Алмейда от Висшия институт за социални науки и бизнесизследвания в Лисабон.
На пръв прочит темата за политическите елити в България ми се видя лесна – кой ли днес не приказва за тях. После поразмислих и реших да укротя ентусиазма си. Не за друго, а защото политическите елити в България несъмнено са интересен предмет за изследване, но нямам самочувствието, че дори съм се докосвал до тях в качеството им на изследователски предмет. Минаха немалко години. Ако имаше определени изследователски усилия, които да направят невидимото видимо, навярно много неща щяха да ни бъдат ясни и като диагностика, и като оценка на проблемите и предизвикателствата в обществото, пред които политическата класа щеше да бъде по-адекватна.
Политическите елити в България преживяха няколко периода. Спомням си началото, зората на прехода. Тогава като че ли всичко беше лесно – имаш идея, в състояние си достатъчно да я вербализираш и можеш да се окажеш част от този елит. Беше времето на острото противостоене, наричахме го и епоха на конфронтацията, светът беше разделен на сини и червени, на гвелфи и гибелини*. Това беше и “розовият” период на българския политически елит, тъй като в тези времена, за да се ползваш с доверието на една значителна част от българските граждани, беше достатъчно да принадлежиш към кръга, който той е дефинирал като “нашите”. Можеш да имаш всякакви качества – лични, политически, нравствени, интелектуални и т.н., но ще имаме априорно благосклонно отношение към теб, ако си към “нашите”. Това се отнасяше и за двата лагера.
От 2001 г., когато забелязахме и първите проявления на отиващата си конфронтация, нещата се обърнаха. Оттогава аз поне като социолог регистрирам появата в достатъчно масов мащаб на един нов феномен, който можем да наречем декомплекс. Тази формула все по-често конституира като ТЕ представителите именно на политическия елит на прехода. По отношение на тях другият гражданин преживява себе си като жертва, като губещия от прехода. По този начин, в опозиция на това ТЕ, се формира и се ражда едно ново НИЕ.
В тази нова ситуация наблюдаваме в растящ мащаб явление, което спокойно можем да наречем “антиелитизъм”. Видимите му проявления са много, но едно от най-очевидните е растящо отчуждение от политическите партии, от политическото в неговия добре познат, улегнал през годините на прехода вид; растящо отчуждение от политическия елит, от неговото говорене, от неговата способност да генерира ценности, социални проекти, визии за бъдещето и т.н.
Именно на почвата на този антиелитизъм за съжаление през последните година-две забелязваме нов политически феномен. Това е новият популизъм, олицетворяван от формации като “Атака”. До голяма степен и ГЕРБ има за свое ядро именно реакцията на отхвърляне, негативното отношение към елита в политическите сили, олицетворяващи българския преход. Ако не си даваме сметка за тази страна на антиелитизма, трябва да сме достатъчно подготвени за новите предизвикателства, в които може да ни вкара новият популизъм, ако неговото влияние надмине някакви разумни граници.
Като изследовател забелязвам немалко симптоми, които ни дават основание да твърдим, че има криза в българските политически елити, и най-вече в тези надясно от БСП.
Първият и най-сериозен такъв признак за мен е формирането на една абсолютно пълноценна стигма по отношение на политиците. Стигматизацията е естествен социално-психологически процес на класификация и оценка, който формира устойчиви комуникативно-афективни схеми по отношение на някакъв социален обект. Обекти на стигматизация в България са немалко категории хора – ромите, хомосексуалистите, лицата с ментални увреждания…
Проблем е, че и представителите на политическия елит, т. нар. политици, все повече се оценяват през логиката на стигматизацията. Тя започва с едно просто и универсално индуктивно съждение: “Всички политици си приличат”, “Всички роми си приличат”, “Всички луди си приличат”. Сработи ли тази логика, по-нататък става много лесно да се генерализира и много трудно да се преодолява гравитацията на вече случилата се индукция. Става много трудно да доказваш, че ти не си като другите.
Това е априорна схема, която активира стигматизиращи твърдения от типа: “Всички политици са корумпирани”, “Всички политици служат преди всичко на частните си интереси, а след това на интересите на избирателите си”, “Всички политици лъжат”, “Всички политици крадат” – каквото ви хрумне. Постоянно се чуват подобен род твърдения. Те, общо взето, са в арсенала на това стигматизиращо мислене и обща задача на целия политически елит – ако той иска да запази способността си да играе онази роля, която по принцип играе политическият елит в една демокрация – е да противодейства на тази стигма. Това няма да е лесно, тъй като за съжаление дори и аз понякога се улавям, че съм под-властен на подобен род стигматизиращи твърдения. Колегите политолози и журналисти с лекота преминават в този тип дискурс.
С това неосъзнато стигматизиране на политическия елит в България всички ние правим неосъзната услуга на новия популизъм, който черпи енергията си главно от този тип говорене, от този тип обществено мислене, от този тип лесна оценъчна дейност, която вече е факт в страната ни.
Вторият негативен елемент от масовата стигматизация е отчетеният от изследванията ръст на атрактивността на политическата кариера, особено за младите хора. За потопения в тази стигма изборът на политическа кариера не е лесен избор. Става въпрос за отговорния съзнателен избор на политическа кариера. Може би ще ме опровергаете, защото българските избори в последно време като че ли не дават достатъчно основание да се твърди нещо подобно. Напротив, това, което наблюдаваме, е, че все повече стават желаещите да се ползват от правото си да бъдат избирани и все по-малко желаещите да ползват другото право – да избират. Но такава е външната страна на нещата. Когато твърдя тук, че спада атрактивността на политическата кариера, го твърдя на базата на социологически проучвания, които изследват по-скоро цялата съвкупност, а не, условно казано, политически активната част от населението, която е все по-малка.
Истината е, че в такава враждебна по отношение на политическата кариера социално-психологическа среда и при наличието на множество други алтернативи в нашето развиващо се общество – в бизнеса, в публичната сфера, в третия сектор, има достатъчно други привлекателни решения за един амбициозен, граждански активен, енергичен и желаещ да се реализира млад човек. Дори не говоря за възможностите за реализация в чужбина, говоря за тук, в България. Ако тази тенденция се съхрани, аз не съм голям оптимист за способността на политическия елит лесно да осъществява обновяващите се процеси вътре в своите среди, лесно да привлича кадърни млади хора, които отговарят на онези представи за идеалния политик, които битуват в масовото съзнание. А те са съвсем ясни – политическата кариера трябва да дава срещата на морала с компетентността. Ако едно от двете го няма, не ти е мястото в политиката.
Между другото, точно такава е представата за политическото служене, за политическата кариера и сред представителите на широкия кадрови кръг на БСП, които имах възможност да изследвам преди две години. Има почти пълно съответствие между представата за идеалния политик (звучи малко комично) сред широката публика и сред широкия кадрови потенциал на БСП. Това е добър атестат, но истината е, че тази среща ще става все по-трудно. Пак повтарям, ако всички заедно не направим нещо, за да преодолеем тази стигматизация.
Бих искал да подхвана още една тема за размисъл. Няма съмнение, че особено днес, след 1 януари 2007 г., пред всички, които желаят да се реализират в широкия смисъл на думата в сферата на политическото, ще се разкриват много повече възможности дори и поради елементарния факт, че България е страна-членка на Европейския съюз. Това дава съвсем други хоризонти за политическата реализация.
Няма съмнение, че млади хора ще разпознаят в този нов вид политическо пространство много по-привлекателни за себе си възможности за реализация по начин, който да им помага да отстояват и някакви други значими интереси – национални, социално-групови, регионални и т.н. Аз забелязвам растящ интерес на част от младите българи към такъв тип политическа кариера, но истината е, че като че ли засега (а то е много рано) политическите партии не успяват да намерят адекватен подход към тях. По-скоро ги търсят институциите, и то по някаква друга логика, а не партиите. Има опасност партиите да бъдат лишени от потенциал от институциите, които са все пак нещо друго, говоря за институциите на властта, за ведомствата. А точно сега желаещите да останат в бъдещето политически партии трябва да намерят своя адекватна реакция срещу това ново предизвикателство.
Иначе ме впечатлява фактът, че поне по отношение на по-големите партии е доста разпространено схващането, което вижда в тях едва ли не работодателят. Не знам дали го има другаде в Европа, но в България БСП, ДПС, преди това НДСВ (сега позагуби това качество) продължават да се мислят като едни от големите работодатели в страната. Бях на едно много симпатично събрание на БСП, където кандидатстваха нови хора. Имах спомени от стария начин на кандидатстване, при който се предлагаше някаква автобиография, по-скоро като мотивационно писмо, с поръчители. Сега младите хора предложиха CV-та. Боже мой, аз такива срещам, когато се кандидатства за работа при мен.
Това укрепи моето подозрение, че особено при силните партии ще расте един прагматичен интерес, който до голяма степен е лишен от ценности, лишен от сантименти. Може и да е за добро, тъй като пък точно този подход би осигурил в партиите и един типаж, какъвто иначе може да търси реализация в другите паралелни социални светове. Ако това стане доминиращият подход в мотивацията за членство, за участие в партийно-политическия живот, то няма да способства за решаване на тази дълбока криза между политическия елит и гражданите, която несъмнено съществува в страната.
Но проблемът е по-скоро в систематичната неспособност на българския политически елит да решава проблеми на значими групи хора; в наложилата се традиция през годините на прехода с лекота, без достатъчно рефлексия, да се осъществяват гигантски реформи, които после струват много скъпо на обществото. Тези реформи всъщност бяха правени не защото имаше мислене, не защото имаше политическо и социално творчество, а защото силни позиции имаха тези, които аз наричам “вносители на употребени идеи”. Правиш здравна реформа – на един му харесал статутът на джипито в английската здравна система, на друг му харесал статутът на здравната каса в немската здравна система, трети открил, че австралийският механизъм на клиничната пътека най-добре връзва специалистите към здравната каса. Добре, всичко това навярно са най-добрите образци в своята област. Но когато ги съединиш, се получава сюрреализъм, Салвадор Дали – окото си е око, ухото си е ухо, но незнайно защо едното е в другото, а пък двете заедно са на носа. И сега се чудим как да решим цялата тази каша.
Мисля, че е крайно време да получим глътка въздух и да започнем да използваме собствената си глава и за диагностика, и за експертиза, и за решаване на тези проблеми. Ако елитът не е в състояние да решава проблемите на обществото, разбира се, той ще продължи да бъде недолюбван от широката публика.
–––––-
* Гвелфите и гибелините са две фракции, поддържащи съответно папата и Свещената Римска империя в Централна и Северна Италия през ХII и ХIII век. През този период в Италия започва да се развива занаятчийството, а феодалните отношения постепенно замират. Гибелините се явяват поддръжници на стария обществен ред: за запазване на разпокъсаността и обединение под ръководството на немския крал. Гвелфите са за обединение на Италия около папската власт.Те са новатори и побеждават. Това е бурна епоха на непрекъснати политически борби, пречещи на икономическото и социално развитие на Италия.