АТЕЛИЕ МУ Е ЦЯЛАТА ЗЕМЯ БЪЛГАРСКА (Раз­каз за Вла­ди­мир Ди­мит­ров-Майс­то­ра)

Нели Дечева е есеистка, поетеса, журналистка. Завършила е българска филология и история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работила е в различни централни издания. Издала е 4 художествени книги, между които стихосбирката “Странни знаци” (изд. к. “Перун”, 1994 г.) и есеистично-документалната “Поздравете всички от мен” (книга за Ламар), спечелила конкурса “Сто книги” на Министерството на културата (1996 г.) и наградата на СБП за най-добра книга за 1997 г. (изд. “Анубис”, 1997 г.) Авторка на стотици есета, пътеписи, статии. Член на СБП и СБЖ.
Не мо­га да не изка­жа ми­съл­та си, ко­я­то ме спо­хож­да нас­той­чи­во, ко­га­то мис­ля за не­го: ня­ма ате­лие то­зи ху­дож­ник, ате­лие му е ця­ла­та ни зе­мя. При­ли­чащ по­ве­че на све­ти Иван Рил­с­ки, от­кол­ко­то на жив, зе­мен чо­век, той из­лъч­ва светост­та на на­ши­те пра­де­ди, ба­щи и май­ки, а ду­ми­те му – крот­ки и доб­ри ка­то топ­ла­та зе­мя, окъ­па­на в цвят и на­те­жа­ла от плод.

Ед­ра­та му фи­гу­ра се из­ви­ша­ва над ос­та­на­ли­те, как­то и гла­сът на там­бу­ра­та му. Стор­ват му мяс­то, да­ват му път, как­то то­ва пра­вят ста­ри и мла­ди в Шиш­ков­ци, а и в сто­ли­ца­та, за­що­то ня­ма чо­век, кой­то да не го поз­нае. Ста­ри хо­ра се кръс­тят при сре­ща с не­го, за­що­то си мис­лят, че сам Гос­под е сля­зъл от не­бе­то и за тях то­ва е къс­мет, да го ви­дят. Май­ки во­дят де­ца­та си, за да ги по­мил­ва и на­път­с­т­ве­на ду­ма да им ка­же, вяр­ват, че то­ва е зна­ме­ние и по­лич­ба за доб­ро. Хо­ра на чет­ка­та и на пе­ро­то, по­ли­ти­ци и уче­ни смя­тат за чест да чу­ят ду­ма­та му.

Стран­ник би из­г­леж­дал то­зи чо­век, ако се по­я­ви в ня­кое со­фийс­ко ка­фе­не. Не мо­жеш да си пред­с­та­виш, че цял ден ще кис­не и злос­ло­ви там по ад­рес на то­зи или он­зи съб­рат. Прос­то ка­то бар­би­зон­ци­те и пе­ред­виж­ни­ци­те, скъ­тал в ду­ша­та си меч­та­та за кра­со­та, взе­ма си я нап­ра­во от при­род­но­то ате­лие, от зе­мя­та, от цъф­на­ли­те гра­ди­ни и зре­ли­те жи­та.

Майс­то­ра пра­ви не­що, ко­е­то мо­же би неви­на­ги по­до­зи­ра: по­ня­ко­га по-де­ко­ра­тив­но, по­ня­ко­га по-жи­во­пис­но и три­из­мер­но, твър­де ре­а­лис­тич­но, но още по-не­о­би­чай­но и твър­де да­леч от на­ту­ра­та, той ри­су­ва жи­ви свет­ци и райс­ки меч­ти, кра­со­та­та, ко­я­то са­мо ре­не­сан­сов майс­тор мо­же да ви­ди в съ­ни­ща­та си. Близ­ки до ико­на­та и раз­лич­ни от нея, чис­ти ка­то ду­ша, бо­и­те му чис­то­та ри­су­ват, ула­вят не­у­ло­ви­ми тре­пе­ти и със­то­я­ния, ис­тин­с­ки бъл­гар­с­ки сю­же­ти, не­над­ми­на­ти и до­се­га по стой­ност, по въз­дейс­т­вие.

Ако Ма­тис ги ви­де­ше, ще­ше да въз­к­лик­не от удив­ле­ние и за­вист. Ако Рьо­рих ги зър­не­ше, ще­ше да му стис­не ръ­ка­та и да се приз­нае за над­ми­нат, ако…Мно­го “а­ко” мо­гат да се из­ре­дят, но не е не­об­хо­ди­мо, за­що­то го­ле­ми­те не­ща са нес­рав­ни­ми ви­на­ги и ви­на­ги го­ле­ми ос­та­ват, без да пре­чат на дру­ги­те не­ща да са го­ле­ми.

Мо­же би ще по­мис­лим за идея в не­го­ви­те кар­ти­ни, за иде­о­ло­гия. Чи­та­те­лю, не се тре­во­жи. То­зи майс­тор не е слу­чай­но майс­тор, майс­то­рът си има без­пог­реш­но чу­тие за жи­во­та, без ко­е­то не би бил та­къв.

За­лю­бил от де­те зе­мя­та ни, го­тов да се слее ка­то све­тец с все­ле­на­та, той из­пис­ва за свят све­ту­ва­не бъл­гар­с­кия свят, нап­ра­ви го све­то­вен, за­що­то кра­со­та­та е све­тов­на. Но не­ка от­во­ря на то­ва мяс­то ско­ба, за­що­то край по­ле­то е спря­ла войс­ко­ва част, ко­я­то се връ­ща от уче­ние и се чу­ди как оня с ши­ро­ко­по­ла­та сла­ме­на шап­ка си ри­су­ва, до­ка­то на хо­ра­та гър­бо­ве­те им се пу­кат от же­га­та. Ко­ман­ди­рът им – го­лоб­ра­до мом­че, кра­чи през стър­ни­ще­то, наб­ли­жа­ва ри­су­ва­ча и на­ма­ля­ва ход. Жът­ва­ри­те, ко­и­то са го за­бе­ля­за­ли, съ­що спи­рат и из­п­ра­вят сна­ги с ръ­кой­ки и сър­по­ве в ръ­це­те. Раз­би­рат по­ло­же­ни­е­то, офи­це­рът се вто­рач­ва в ри­су­ва­ча и се стъ­пис­ва, хва­ща кръ­гом стъп­ка­на­та от бо­ту­ши­те му пъ­теч­ка през стър­ни­ще­то и вик­ва на вой­ни­ци­те: “Мом­че­та, зна­е­те ли кой е то­зи, де­то е там при жът­ва­ри­те. Зна­е­те ли кой е са­мо на сто крач­ки от нас се­га. Ами то­ва е са­ми­ят ве­лик бъл­гар­с­ки ху­дож­ник Вла­ди­мир Ди­мит­ров – Майс­то­ра.” Вой­ни­ци­те се опом­нят, не­вол­но из­пъ­ват кур­т­ки, нак­ри­вя­ват фу­раж­ки, ко­ман­ди­рът им да­ва ко­ман­да за стрел­ба в чест на го­ле­мия ху­дож­ник. По­со­ка: прос­то­ра. Огън. Си­лен гръм раз­тър­с­ва жит­но­то Кюс­тен­дил­с­ко по­ле, чу­ва се как пот­ре­пер­ват стък­ла­та на шиш­ков­с­ки­те къ­щи, звъ­нят, а пос­ле ед­но ура се по­на­ся от до­ли­на към до­ли­на, та по­тъ­ва в ре­зе­да­ви­те во­ди на Стру­ма.

И пак ще от­во­ря ско­ба, чи­та­те­лю, за­що­то про­пус­нах не­що от раз­ка­за. Не мис­ли, че е не­съз­на­тел­но, но все пак ис­кам да обяс­ня за кар­ти­ни­те, ко­и­то Майс­то­ра бе­ше при­ну­ден да про­да­де на аме­ри­кан­с­кия ме­це­нат Джон Крейн. Знае се, три­де­сет плат­на, из­ло­же­ни пър­во в Со­фийс­кия ма­неж, а пос­ле в Ита­лия, къ­де­то пред сма­я­ни­те пог­ле­ди на све­тов­на­та ху­до­жес­т­ве­на пуб­ли­ка те­зи кар­ти­ни, вмес­то да за­ми­нат за Бъл­га­рия от­но­во, по­е­мат към Ню Йорк, а пос­ле ав­то­рът им се е за­дъл­жил сре­щу не­го­ля­ма су­ма (150 до­ла­ра ме­сеч­но) да из­п­ра­ща в про­дъл­же­ние на че­ти­ри го­ди­ни вся­ка кар­ти­на и вся­ка драс­кул­ка, ко­я­то е сът­во­рил. При­я­те­лят му Ни­ко­лай Ли­ли­ев го пи­та за­що, а той от­го­ва­ря: “А­ми ра­ма­зан, Ми­хай­лов, зна­еш, ци­гу­лар къ­ща не хра­ни”. Но не­ка се­га не съ­буж­да­ме ста­ри спо­ме­ни. Спо­ме­нът е жив ка­то чо­ве­ка, за­що­то и чо­ве­кът е жив, пък и то­зи спо­мен е тъ­жен не са­мо за Майс­то­ра. Все пак бла­го­да­ре­ние на то­зи тъ­жен спо­мен той ви­дя све­тов­но­то из­кус­т­во, Ню Йорк, Ца­риг­рад, Па­риж, Рим, Си­ра­ку­за, Бер­лин, Лайп­циг, Мюн­хен, Ви­е­на, Пра­га… ви­дя све­тов­ния на­род и го­лям ме­тър при­гот­ви, за да ме­ри ръс­та си с го­ле­ми не­ща.

В Шиш­ков­ци прис­ти­га съ­об­ще­ние. Ри­су­ва­чът Вла­ди­мир Ди­мит­ров – Майс­то­ра, на­ро­ден ху­дож­ник, да се яви в Со­фия не­за­бав­но по не­от­лож­на при­чи­на. Оти­ва Майс­то­ра и се връ­ща свет­нал от ра­дост. Тряб­ва да стя­га ку­фа­ра си за път. Още вед­нъж тряб­ва да оти­де до Па­риж, се­га оба­че не по ми­лост­та на мис­тър Крейн, а ка­то де­ле­гат на Пър­вия све­то­вен кон­г­рес за мир. И ид­ва то­зи мо­мент. Де­ле­га­ти­те от цял свят са ве­че тук, ето ги и бъл­гар­с­ки­те пред­с­та­ви­те­ли и сред тях ви­со­ка­та фи­гу­ра на чо­ве­ка с бра­да на све­тец, очи­те му, ко­и­то об­х­ва­щат с пог­ле­да си ця­ла­та за­ла, всич­ки хо­ра. В съ­щия мо­мент всич­ки не­го гле­дат още с по­я­вя­ва­не­то му на глав­ния вход. А вът­ре зна­ме­ни­тос­ти мно­го – от Пи­ка­со, Нек­сьо, та до Елю­ар. Из­вес­т­ни­ят на све­та ав­тор на “Гер­ни­ка” и на “Гъ­лъ­ба на ми­ра” Паб­ло Пи­ка­со, свик­нал да бъ­де съв­сем за­ко­нен цен­тър на вни­ма­ние, то­зи път тряб­ва да се чув­с­т­ва още­тен. До­ка­то всич­ки очи и ка­ме­ри са на­со­че­ни към не­го до то­зи мо­мент, то ве­че всич­ки се об­ръ­щат към вли­за­щи­те, сред ко­и­то стър­чи ви­со­ко гла­ва­та на бъл­гар­с­кия ху­дож­ник. Пи­ка­со е уди­вен. Раз­би­ра се, тук не ста­ва ду­ма за кар­ти­ни­те на на­шия ху­дож­ник, за тях мар­ша­лът на све­тов­но­то войн­с­т­во от ху­дож­ни­ци те­пър­ва ще на­у­чи, но той е сму­тен, за­що­то ос­вен не­го­вия про­низ­ващ и за­дъл­жа­ва­що при­ко­ва­ващ пог­лед на про­ни­ца­тел и про­ри­ца­тел на кра­со­та­та има­ло и друг. И до­ка­то всич­ки ве­че са сед­на­ли в оп­ре­де­ле­ни­те им ло­жи, той ос­та­ва прав и стои та­ка, до­ка­то Майс­то­ра сед­не след про­дъл­жи­тел­ни­те ова­ции към не­го.

И не че ве­ли­ки­ят Пи­ка­со тряб­ва да оце­ни лич­ност­та и де­ло­то на Майс­то­ра, и не че мен­то­рът за из­кус­т­во­то на всич­ки вре­ме­на е сто­ял прав в чест на Майс­то­ра, а пос­ле ще из­ра­зи сво­е­то приз­на­ние към из­кус­т­во­то му, важ­но­то е ед­но: ве­ли­чи­е­то не се съз­да­ва са­мо от го­ле­ми на­ро­ди. А и дру­го, ве­ли­ко­то из­кус­т­во е рож­ба са­мо на ве­ли­ки на­ро­ди.