Борис Борисов е роден през 1982 г. в Кюстендил. Понастоящем е докторант по съвременна философия в СУ. Темата на дисертационния му труд е “Проблемът за метафизиката у Кант и Хайдегер”. Научните му интереси са в областта на класическата и съвремен-ната немска философия и философията на политиката.
Целта на настоящия текст е разглеждането на особено актуалния проблем за необходимостта от обновление на основния документ на БСП. Очевидно е, че анализът следва да започне с отговор на въпроса защо въобще е нужна нова програма на партията. Приемайки тезата че “нови програми се правят, когато в развитието на света, на Европа или на България настъпват радикални промени”1 , следва да установим дали наистина съществуват промени в глобален и национален мащаб, които да налагат програмното обновление на столетницата.
Днес е несъмнено, че една от фундаменталните промени в световен план е преходът от основаната на труда индустриална епоха към основаната на високите технологии постиндустриална епоха. Тази промяна обаче е адекватно отразена и в сега действащата програма на БСП “Нови времена, нова България, нова БСП”, която, както е известно, е продукт на Центъра за стратегически изследвания, и най-вече на неговия ръководител Александър Лилов. Почеркът на Стратега ясно личи в констатации като тази, че “човечеството извършва преход от индустриално към слединдустриално общество. Определящи фактори на развитието ще бъдат знанието, информацията и образованието.” 2
Адаптирайки програмата към най-актуалните по времето на нейното изготвяне тенденции, към императивите на “Великата глобална революция”, Лилов превръща “Нови времена, нова България, нова БСП” в изключително солидна и идеологически подплатена основа на реалната политика на партията.
Проблемът обаче е, че преходът от индустриално към постиндустриално общество се съпътства от паралелно протичащ преход, който не присъства в настоящата програма. Визирам фундаменталния глобален преход от действащия в рамките на националната държава социално реформиран капитализъм към социално безотносителния транснационален капитализъм, предизвикал характерната за съвременния свят абсолютна доминация на неолибералния модел.
За съжаление констатацията, че “свободната пазарна икономика е изминат етап в напредналите страни, а съвременният неолиберализъм залязва дори в САЩ и Великобритания.” 3 бе опроверган от реалността. Считам, че основната промяна в световен мащаб днес се състои в постепенното рухване на кейнсиански функционарищата национална социална държава, като причините за това са две. Едната се състои в глобализирането на капитала, респективно в изплъзването на икономиката от контрола на политиката. Това личи от факта, че днес правилата на играта се определят от транснационалните корпорации, принуждаващи държавите към редица отстъпки като намаляване на данъците и поддържане на ниска цена на труда. Втората причина е в рухването на реалния социализъм, който бе основният “виновник” за социалната реформация на капитализма. Както изтъква Б. Варон, “върху базата на тази социална реформация възникна т.нар. социална държава, държавата на общото благоденствие и социалното пазарно стопанство.”4
Утвърждаването на новия глобален капитализъм рефлектира и върху концепциите и реалните политики на съвременните леви партии. Най-общо казано, те се придвижиха надясно, считайки, че именно това е начинът да бъдат адекватни на световния неолиберален ред. Именно глобалният капитализъм, характеризиращ постиндустриалното общество, породи феномена на постмодерната дясна социалдемокрация, или, както още се нарича, социаллиберализма. Основните вдъхновители на одесняването на лявото несъмнено са Тони Блеър и Герхард Шрьодер, проповядващи конвергенцията на либерализма и социалдемокрацията в концепцията за т.нар. Трети път – Нов център. Не бива да забравяме и Масимо Д’Алема. Той, както изтъква Д. Генчев, има “най-интересната реформаторска концепция: съвременната социална държава е държава на равенството – равенство на шансовете за себереализация, гарантиран достъп до модерното образование, равенство в човешките права.” 5
Можем да обобщим: фундаменталната глобална промяна, която налага обновление на програмата на БСП, се изразява в прехода от национален към транснационален капитализъм, водещ от своя страна до трансформацията на индустриалната лява социалдемокрация в десен постмодерен социаллиберализъм. Задачата, която ни предстои сега, е да свържем глобалните изменения с промените, настъпили в българската действителност и най-вече в политиката на БСП.
Ако в световен мащаб кейнсианската икономика на търсенето постепенно залязва, то у нас, от началото на прехода досега, категорично доминира икономиката на предлагането в нейния ултралиберален вариант. Добре известно е, че България е едноличен лидер в печалната класация по антисоциалност в Европа, доколкото именно тя е страната с най-нисък данък върху печалбата, най-нисък доход на глава от населението и – последно поред, но не и по значение – с уникалното по своя антисоциален характер съотношение на преките и косвените данъци.
В този смисъл излъчването на БСП като водеща политическа сила на последните парламентарни избори бе продиктувано от вярата на българския избирател, че именно тя е партията, която може да реши основния проблем на страната – бедността. В съвременната политика решаването на този основен социален проблем е немислимо без стимулиране на икономическия растеж, доколкото именно повишената стопанска производителност генерира ресурса, който след това би могъл да бъде преразпределен от държавата в полза на социалните маргинали. В досегашните си действия БСП ясно показа, че се съобразява с този фундаментален икономически императив, което личи и от застъпването на тезата за поставяне на “политиката на доходите в контекста на производителността на икономиката.”6
Конкретната икономическа мярка, с която БСП даде индикации, че се е отказала от абсолютизиращия преразпределителните функции на държавата класически ляв модел, бе драстичното намаляване на корпоративния данък от 15% на 10%. От гледна точка на традиционните леви разбирания въпросното действие има подчертано антисоциален характер, доколкото оставя допълнителен финансов ресурс у богатите, респективно води до компенсиране на загубените по този начин от фиска средства посредством прехвърлянето на данъчното бреме върху потребителите, както и чрез съкращаване на имащите социално предназначение публични финанси. Тази теза може да се илюстрира чрез два примера – антисоциалната корелация на преките и косвените данъци, балансираща ощетяващия хазната нисък данък върху богатството и съкращаването на средствата за добавките за инвалидите. Известно е също така, че ниският корпоративен данък стимулира не само инвестициите, но и вноса на инвестиционни стоки, а това на свой ред задълбочава допълнително един от основните икономически проблеми на страната – отрицателното външнотърговско салдо.
Въпреки всички изложени по-горе аргументи обаче следва да признаем, че облекчаването на тегнещото над бизнеса данъчно бреме е по-скоро позитивен акт, тъй като това е единственият начин за постигане на икономически растеж. Вярно е, че въпросното намаление тотално противоречи на партийната програма, в която се казва, че „социалистите държат основната данъчна тежест да се поема от приходите на стопанските субекти, а не от доходите на гражданите и домакинствата.” 7 Друг път към постигането на една модерна високопроизводителна икономика обаче няма. Ако някога икономическият растеж бе типично дясна ценност, то днес тя несъмнено е универсална ценност, доколкото преразпределянето предполага нещо, което вече го има, което е произведено, както изтъкна и председателят на партията Сергей Станишев. Успехите на БСП в тази насока са несъмнени, тъй като растежът на БВП наближава 6%.
Известно е обаче, че модерната европейска политика, към която се стреми и БСП, включва два компонента – на стопанския растеж и на социалната справедливост. По отношение на първия компонент БСП се представя добре. Големият въпрос сега е може ли тя да се похвали с аналогични постижения в онова, което би следвало да бъде сърцевината на нейната политика – социалната справедливост.
За съжаление отговорът на този въпрос е отрицателен. И тук не става въпрос за субективна преценка, а за всеобщо убеждение, което може да се припише не само на членовете на БСП, но и на безпартийните граждани, подкрепили левицата на последните избори. Констатирането на този проблем в никакъв случай не би следвало да се интерпретира като израз на някакъв “левичарски уклон”, доколкото той бе ясно артикулиран от един изключително рационален, балансиран и чужд на крайностите политик като президента Георги Първанов. В нощта на своето преизбиране той заяви, че именно огромният дефицит на справедливост е най-същественият проблем на българското общество. Това обективно, трезво и съобразено с реалността изказване на държавния глава индикира, че доминираното от БСП правителство не е успяло да помогне за решаването на фундаменталните социални проблеми, и най-вече на този с бедността.
Обективната истина изисква да се признае, че политиката, която днес води БСП, би могла да се квалифицира най-адекватно като дясноцентристка. Аргументирането на тази теза предполага ясно да се артикулира основанието, на което се базира тя. Вече видяхме, че причината политиката на партията да бъде определяна като дясна не се корени в облагоденстващото капитала намаляване на корпоративния данък, доколкото тук става въпрос за независещо от БСП, обективно разместване на глобалното съотношение между политика и икономика. Смятам, че фундаменталното основание, мотивиращо въпросната констатация, се съдържа в това, че БСП в недостатъчна степен способства за справедливото разпределение на националния продукт. По този начин тя стимулира утвърждаването на вече познатото в Западна Европа и САЩ “Winner-takes-it-all-Society” (общество, в което победителят взема всичко).
Следователно големият проблем, пред който е изправена съвременна България, е във феномена “социален упадък по време на стопански растеж”.8 А неспособността на БСП да го реши я превръща в партия, клоняща към десния център.
Въпросът за съвместяването на икономическия растеж със справедливото разпределение на бележещия ръст обществен продукт е основното предизвикателство пред модерните леви партии. Неслучайно приемникът на Шрьодер на председателския пост на ГСДП Курт Бек изтъква като фундаментален проблем факта, че “макар да има добри новини относно растежа и пазара на труда, пропастта между печелещите и губещите от развитието става все по-голяма.” 9
Разбира се, когато критикуваме социалната нечувствителност на определена лява партия, не трябва да забравяме и множеството ограничения, налагани на България от десни транснационални финансови институции. Пречка за воденето на активна социална политика е МВФ, който в името на макроикономическата стабилност принуждава правителството да предприема типично десни мерки. Такива са поддържането на ниска цена на труда (с оглед привличане на капитали и предотвратяване на инфлацията) и на висок бюджетен излишък. И това, при положение че редица европейски страни имат невисок бюджетен дефицит – в пълна хармония с Маастрихското споразумение, допускащо до 3% дефицит. Такива са още куп други рестриктивни фискални мерки, целящи ограничаване на потреблението в името на стабилността, справянето с дефицита на текущата сметка и т.н. Абсолютно вярно е, че днес “левите инструменти на националната държава са обезсилени.” 10
В обобщение: живеем във време, когато световната, европейската и българската политика могат да се опишат адекватно с една единствена дума – одесняване. Доминирането на неолибералната глобализация, постепенното рушене на европейския социален модел, конвергенцията на социалното с либералното, социаллиберализирането на политиката на БСП – всичко това доведе до поставянето на въпроса за идентичността на партията, която би следвало да кристализира в новия програмен документ.
По въпроса за новата програма на БСП противоборстват два типа позиции. Едната е на привържениците на демократичния социализъм. Според тях партията трябва да продължи да се идентифицира с него. Другата е на социаллибералите, проповядващи необходимостта от социалдемократизиране на партията отдясно. Следващите редове ще бъдат посветени на критичното разглеждане на двете противоположни позиции, както и на търсенето на нов, “трети път”, към който БСП би могла да се придържа.
В програмната дискусия, която сега се води, надделява схващането, че БСП трябва да се трансформира в дясна социалдемократическа партия, придържаща се към популярния “Трети път – Нов център”. Основният аргумент в подкрепа на тази теза е, че социаллиберализацията е единственият начин БСП да стане модерна европейска партия, адекватна на съвременните условия. Програмната резолюция на оглавяваната от Георги Пирински комисия за разработване на нова програма на БСП постулира необходимостта от създаването на “социална държава на активните и инициативните, предприемчивите и по-образованите.” 11 Очевидно е, че тази концепция за съвременната реформирана социална държава се базира основно на социаллиберализма на Блеър, непрекъснато подчертаващ ролята на индивидуализма, образованието, равенството на шансовете и т.н.
Мисля, че поемането по подобен път би било пагубно за партията. Преди да обоснова тази теза обаче, искам да изтъкна, че БСП, дори да желае да се превърне в модерна дясна социалдемократическа партия, много трудно може да го постигне. Поради една основна причина. Известен факт е, че с идването си на власт Тони Блеър акцентира изключително на ролята на образованието като своеобразен гарант за достъпа и реализацията на индивида в съвременното високотехнологично общество. Това е съвсем резонно, доколкото, както изтъква и Ал. Лилов, “тестът за участие в световния слединдустриален преход се нарича образование и наука, ЗНАНИЕ.” 12 Проблемът обаче е, че приетият за тази година бюджет отново отделя за образованието крайно недостатъчни и оскъдни средства, като част от БВП. Още по-плачевно и трагично е положението с науката – отпусканите за нея средства са в абсолютна дисхармония с европейските и световните тенденции (средните вложения за науката в ЕС сега са около 2%, в САЩ – 2,5%, а в Япония – 3% от БВП). Облагането с данък на даренията за университетите, както и поддържането на високи данъчни ставки върху книгите (при нулев данък върху хазартната дейност) противоречат не просто на социаллибералната, но и на нормалната европейска практика.
Доколко адекватно би било социалдемократизирането на БСП в настоящия момент? Концепцията за “третия път” между либерализма и класическата социалдемокрация възникна като опит да се адаптира лявата идея към императивите на съвременната епоха, която според идеолога на социаллиберализма Антъни Гидънс се характеризира с появата на непознати преди това феномени – глобализацията, възходът на индивидуализма, появата на постматериални ценности, поставянето на екологичния проблем.13 Дясната социалдемокрация в лицето на Тони Блеър постигна несъмнени успехи. Това ясно личи от спечеления трети управленски мандат, както и от конкретните постижения в сферата на икономиката. Не следва ли от това, че и БСП трябва да се социаллиберализира, респективно да постигне нови успехи, благодарение на променената си идентичност?
Отговорът е категорично отрицателен, а основният аргумент е, че социаллибералният модел е абсолютно неадекватен и неприложим към българската действителност и конкретно към БСП. Досега въпросният модел е доказал своята ефективност в една-единствена страна – Англия, и това съвсем не е случайно. За всеки запознат с английската култура и манталитет е ясно, че става въпрос за страна, в която е ярко изразен култът към индивидуализма, единичността и личната отговорност. Става въпрос не само за сферата на политиката и икономиката, но и за формите на културата. Така например английската философия винаги е била доминирана от т.нар. емпиризъм, при който се абсолютизира именно единичното, сетивното, конкретното. В Англия никога не е имало автентична лява партия, доколкото по удачната забележка на Ленин, силната Лейбъристка партия възниква като лявото крило на Консервативната партия. Тази тенденция се запазва и до наши дни. Немалко политически анализатори са на мнение, че блеъризмът е всъщност “претоплен неолиберализъм”, че Блеър е възприел повечето елементи на тачъристкия неоконсервативен модел, като го е освободил от част от неговите крайности и донякъде го е смекчил.
Съвсем другояче стоят нещата с прокламирания от Шрьодер “Нов център”, който доведе ГСДП до положението на младши партньор на християндемократите, именно защото игнорира националните специфики на страната. Като дух и начин на мислене Германия е пълен антипод на Англия, доколкото в нея винаги е било експлицитно изразено тежнението към всеобщото, универсалното, имащото ценностен и дълбинно смислов характер. Това е ясно за всеки, който има някаква представа за немската философия, а също така и за перфектната социална система на Германия, в която държавата винаги активно е участвала в социалния и икономическия живот.
Реформизмът на Шрьодер, който в някои отношения бе по-радикален и от този на Блеър, се оказа абсолютно несъобразен с немската действителност, поради което и логично се провали. В този смисъл акцентът на Курт Бек не само върху растежа, но и върху справедливостта, е опит за коригиране грешката на Шрьодер. Ако опитът за прилагане на социаллибералния модел в Германия завърши с относителен неуспех – ГСДП участва в управлението, макар и не като водеща политическа сила, то опитът за “адаптирането” му към българската действителност ще завърши с абсолютен неуспех.
Първо, българският народ като цяло и електоралната и членската маса на БСП в частност определено клонят по-скоро към егалитаризма, отколкото към индивидуализма. Причините за това се коренят не само в 45-годишното комунистическо управление, но до голяма степен и в българската народопсихология.
Второ, превръщането на БСП в партия на активните, инициативните и предприемчивите или, казано с други думи, на капиталистите и спечелилите от прехода би било пагубна стратегическа грешка. Известно е, че визираните в програмната резолюция субекти в България определено са малцинство, и което е по-важно, са с подчертано десни убеждения. За “активните, инициативните и предприемчивите” БСП до голяма степен се асоциира с нейния задушаващ всякакви частни инициативи тоталитарен предшественик, от което следва, че тяхното привличане за каузата на столетницата е определено химерично. Обществена тайна е, че електоратът на БСП се състои предимно от онези 90-95%, изгубили от прехода субекти, и най-вече от възрастни хора, чиито убеждения много трудно биха могли да се определят като “социаллиберални”. Следователно, дори да погледнем на нещата чисто прагматично, дясното социалдемократизиране на партията би било тъждествено с политическото й самоубийство. Да заявиш, че си партия на активните, инициативните, предприемчивите и образованите означава да изключиш онези, които по разбираеми причини не се вместват в тази дефиниция – инвалидите, пенсионерите, социално слабите, хората на физическия труд, въобще всички, които съставляват основния електорален ресурс на БСП. Отблъскването на една огромна по своя състав потенциална електорална маса с цел да се привлече едно малцинство, за което предварително е известно, че няма да гласува за теб, е действие, което очевидно противоречи на нормалната партийна логика.
Трето, абсолютно нелогично е да се придвижиш надясно в момент, в който страната ти е изправена пред фундаментален проблем, за разрешаването на който е необходима лява политика, водена от една истинска лява партия – проблемът с бедността. БСП никога не бива да забравя, че “наемният труд в неговия днешен вид, в неговата широка гама на възможности и в неговата социална защита чрез държавата трябва да бъде центърът на една лява политика. Всичко останало ще ни доведе до онази размитост, в която някой ден ще се срещнем в един мил център, където ще плеснем и ще се прегърнем в едно, общо взето, мъгляво държавно-политическо образувание.” 14 Отклоняването на БСП от нейното предназначение и идентичност би било пагубно както за самата нея, така и за страната.
Четвърто, истинският социаллиберализъм определено акцентира върху т.нар. постматериални ценности – екология, мултикултурализъм, но в най-бедната страна в ЕС подобен акцент би се приел единствено като гавра и цинизъм.
Пето, най-добрият начин да се оцени ефективността на определена идеология е да се види доколко успешна е изповядващата тази идеология партия. Критериите за подобна преценка са членската маса на партията и представянето й на избори. Тук не е необходимо да се впускаме в обширни разсъждения, а просто да си припомним каква бе съдбата на родния социалдемократически център в лицето на БСДП на Петър Дертлиев, Евролевицата на Александър Томов и ПД “Социалдемократи” на Николай Кимов. “Постиженията” на тези три десни социалдемократически формации са чудесен пример за това докъде ще стигне БСП, ако поеме по техния път.
Надявам се, че от привеждането на тези пет аргумента стана ясно, че социаллиберализацията на най-голямата българска партия би имала пагубни последици за нейното развитие. Основната причина за това е, че дясната социалдемокрация е неадекватна и неприложима в страна, в която най-сериозният проблем е бедността и която се нуждае не от поредната партия на капитала, а от истинска лява модерна партия, способстваща за разрешаването на този проблем.
Фактът, че БСП управлява в коалиция с две клонящи към десния център партии, съвсем не е аргумент в полза на това тя трайно да промени своята идентичност. Фактът, че в момента води по-скоро либерална, отколкото социална политика, може да бъде простен и разбран от нейните членове и симпатизанти, ако ясно декларира, че е влязла в този съюз не защото споделя либералната идеология и визия за България на двете коалиционни партии, а защото е националноотговорна и готова да се откаже временно от част от своята същност и идентичност в името на върховенството на националния интерес. Ако обаче сега БСП официално, т.е. в програмно отношение, легитимира курса надясно посредством социаллиберализирането си, тя ще покаже единствено, че води дясноцентристка политика не защото трябва да се съобразява с коалиционните си партньори и националния интерес, а просто защото това е закономерното следствие от развитието й в партия, защитаваща интересите на заможните и спечелилите от прехода.
Изключително важно е столетницата ясно да артикулира пред обществото, че не е дясна социаллиберална, а социалистическа по своята идентичност партия. Разбира се, това следва да бъде не гола декларация, а решителна воля за справяне със социалния дефицит не само в национален, но и в глобален план.
БСП е модерна лява партия, членка на Социнтерна и ПЕС, от което следва, че тя трябва активно да участва в кампаниите на тези две формации, целящи както обновлението и преутвърждаването на европейския социален модел, така и налагането на висшата лява ценност – справедливостта, в световен мащаб. В епохата на небивал възход на неолибералния икономически модел българската и световната левица трябва не да одесняват, въобразявайки си, че това е начинът да бъдат “модерни” и “адекватни” на новите реалности. Тъкмо напротив, те трябва да преутвърдят своята лява идентичност. Именно преутвърждаването на социалния характер на националната и глобалната левица е верният път към това да бъдат адекватни не само на своята същност и предназначение, но и на т.нар. нови реалности, характеризиращи се с огромен дефицит на справедливост, с нарастването, особено в някои региони на света, на глада, потисничеството, неграмотността и болестите.
Неслучайно една от основните резолюции на съвета на Социнтерна, приета на провелите се в началото на 2006 г. срещи в Гърция, визира именно преодоляването на бедността и неравенството като глобален приоритет на обединеното социалистическо движение.15 Една автентична лява партия, каквато би трябвало да бъде БСП, задължително следва да покаже своята съпричастност към подобни глобални леви каузи. Същото се отнася и за предизвикателствата пред представляваната от ПЕС европейска левица. На състоялата се на 21 септември 2006 г. конференция на ПЕС “Новата социална Европа”, както и на Седмия конгрес на европейската социална партия на 7 и 8 декември 2006 г. в Порто ясно бе поставен въпросът за необходимостта не от одесняване и мнима адекватност спрямо неолибералното статукво, а от обновяващо преутвърждаване на уникалния по своя характер европейски социален модел. Председателят на ПЕС Пол Расмусен категорично заявява на конгреса, че “Европа трябва да се реформира, ако иска да продължи да съвместява социалната справедливост с пазарната икономика.” 16
Конгресът на ПЕС прие резолюция, утвърждаваща десет принципа за нова социална Европа, най-важните от които са борбата за пълна заетост, инвестицията в хората, акцентът върху образованието, социалният диалог, равноправието, акцентът върху екологичната проблематика. За съжаление, не малка част от тези принципи звучат доста абстрактно, не присъстват най-важните мерки, които би следвало да се приемат в европейски мащаб за промяна на политиката на световните финансови институции. Не се споменава и дума за т.нар. данък “Тобин”, целящ данъчно облагане на финансовите транзакции – изключително важна транснационална социална мярка, доколкото е вярно, че “в глобален мащаб това ще бъдат средства за укрепване на елементите на непазарното общество.” 17 Игнорират се напълно и борбата срещу офшорните зони, борбата за създаване на междупазарно трудово законодателство, на кодекси за международни инвестиции, участието на представителни организации на работниците в регионалните и международните институции и въобще повечето от онези целящи създаването на непазарно общество “световни леви битки”, познати ни от прекрасната поредица на списание “Ново време”.
Така или иначе, факт е, че обединената европейска левица прави първите крачки към обновлението на европейския социален модел и в този смисъл БСП е длъжна активно да участва и творчески да допринася за формулирането и успешното реализиране на европейските борби за социална справедливост.
БСП може да бъде успешна единствено ако съхрани характера си на споделяща европейските и световните социални ценности модерна лява партия. Успешната реализация на настоящия управленски мандат и спечелването на нов такъв задължително минава през отказа от програмна социаллиберализация.
В контекста на тези разсъждения следва да бъде разсеяна налаганата от немалко български социолози илюзия, че победата на Георги Първанов на президентските избори е гарант и за предстоящи победи на БСП на следващи избори. Че това не е така, го доказва фактът, че рейтингът на президента е уникално висок, докато този на БСП по-скоро спада. Освен това Първанов е изключително харизматична личност, която успя да спечели доверието не просто на електората на БСП, а на нацията като цяло, защото, за разлика от своя предшественик Петър Стоянов, доказа, че националните интереси имат безусловен приоритет над теснопартийните. Съвършено вярно е, че Георги Първанов “никога не си позволи наглостта на предшествениците си да предпочита партийния интерес пред институцията, олицетворяваща единството на нацията чрез прекия си избор. Това му откри пътя към оптимално използване на президентските пълномощия като реален фактор в твърде партизираната българска държава.” 18 В този смисъл БСП би направила груба стратегическа грешка, ако идентифицира себе си с резултатите на най-успешния български политик в момента и не се концентрира върху решаването на вътрешнопартийните си проблеми, доколкото в случая става въпрос за две коренно различни неща – доказала своята надпартийност национална институция и изправена пред чакащите решение тежки социални проблеми партия.
Всъщност именно дефицитът на социална справедливост, визиран от държавния глава, породи и феномена на българския неопопулизъм в лицето на “Атака” и ГЕРБ, които Сергей Станишев съвсем правилно определи като “основния политически опонент на БСП.” 19 Проблемът тук е, че както “Атака”, така и ГЕРБ, не са случаен, а съвсем закономерен продукт от развитието на българския политически живот. Придвижването на БСП към центъра, и дори вдясно от центъра, създаде силен вакуум вляво и той бе моментално запълнен от две формации, които политологът Огнян Минчев определи съответно като несистемна (“Атака”) и системна (ГЕРБ) борба против българското ултралиберално статукво. Според друг десен политолог – Иван Кръстев, двуполюсният модел в България продължава да съществува с тази разлика, че полюсите вече не са класическото дясно в лицето най-вече на СДС и класическото ляво в лицето предимно на БСП, а партиите на очевидно незадоволяващите обикновения български гражданин партии на статуквото, сред които е и БСП, и инструментализиращите гнева и недоволството на бедния народ популистки партии, които, поне на думи, оспорват статуквото.
Тезата на Кръстев определено има резон.Българското политическо пространство сега е диференцирано на два отчетливо обособени региона: партиите, олицетворяващи либералното статукво – десницата в лицето на СДС, ДСБ и партиите от коалицията БНС, десният център, структуриран от ДПС и НДСВ и представлявания от БСП център като контрапункт на оспорващите дясното либерално статукво партии – ултралявата “Атака” и застъпвания от ГЕРБ по-умерен ляв популизъм, който мимикрира в дясна фразеология. Мнението, че ГЕРБ и особено “Атака” са крайнодесни формации, е много далеч от истината, доколкото вълнуващият почти цялата нация проблем, върху който те акцентират, не са ромите, чужденците, военните бази и т.н., а бедността, дефицита на справедливо и социално приемливо разпределение на обществения продукт. В този смисъл тези партии са особено силен конкурент именно на БСП, защото тук става въпрос за сблъсък между една одесняваща, с тенденции към социаллиберализма лявоцентристка партия и формации, които, както изглежда, са добре запознати с особеностите на латиноамериканския социализъм. Последното особено важи за партията на Бойко Борисов, вживяващ се в образа на загрижен за онеправданите и бедните лидер, който, използвайки силови, показани и харесващи се на масата похвати, громи лошите и корумпирани народни изедници.
БСП несъмнено следва да се бори против подобни неопопулистки изяви, но единственият начин за успешното справяне с този проблем е тя да изпълни социалните си ангажименти, да се откаже от програмно социаллиберализиране и да се върне към своя автентично ляв, социалистически характер. В противен случай най-светлата й перспектива е на следващите парламентарни избори, които почти сигурно ще бъдат спечелени от ГЕРБ, да се превърне в младши партньор на партията на столичния кмет.
БСП следва да се съхрани както в програмно, така и в реалнополитическо отношение, като лява социална партия. Това съвсем не означава, че в политическото пространство няма необходимост от една клоняща по-скоро към либералния център дясна социалдемократическа партия. Ако най-голямата и сериозна българска партия държи да остане такава, трябва да съхрани своята социалистическа идентичност, а в бъдеще следва да се стимулира създаването и развитието на модерен лявоцентристки, социаллиберален субект, който да е в състояние сам да прескочи 4-процентната бариера и да се превърне в естествен младши партньор на столетницата в парламента.
Ще отбележим, че идеята за коалиция на БСП с левия център е застъпена в настоящата програма на партията. “Българската социалистическа партия се обявява за единодействие на българската левица и ще работи за постигане на това единодействие с всички демократични леви партии и формации, преди всичко със социалдемократите, с левите аграрни партии, с левите екологични движения и други.” 20
Както е известно, тази изключително точна и стратегически издържана теза е формулирана от АлександърЛилов, който е категоричен, че “най-доброто решение за нас като политическа партия е БСП да запази левия си характер на модерна лява европейска социалистическа партия. А до нея, по-вдясно от нея, да стои една модерна българска социалдемокрация.” 21 Изключително важното стратегическо значение на тази идея на Лилов личи от безспорния факт, че една от причините БСП да води политика, която се квалифицира като дясна, е, че управлява със субекти, стоящи доста далеч от левите идеи. Погледнато формално, настоящето управление е лявоцентристко, доколкото е изградено от една лява в програмно отношение партия – БСП, една центристко-монархическа партия – НДСВ, и от либерално-етническия субект ДПС. Известно е обаче, че и ДПС, и особено НДСВ гравитират към десния център, и тук става въпрос за възможността лявата БСП да си партнира с тендиращи към левия център политически субекти.
Един от най-големите проблеми, с които се е сблъсквала столетницата от началото на прехода до днес, е, че в парламентарно отношение тя винаги е била сама. Тази хронична самота доказва още веднъж неадекватността на социаллиберализма при българските условия, но доказва също необходимостта в бъдеще да се работи за създаването на модерна дясна социалдемократическа партия, печелеща гласовете на по-скоро спечелилата от прехода средна класа, и постигаща изборни резултати в диапазона 4-10%.
Особено важно е да се сложи край на порочната практика, при която БСП носи на гърба си самозвани социалдемократически фантоми, които с нищо не допринасят за изборните успехи на партията. БСП трябва да се коалира само със сериозни социалдемократически партии, успели самостоятелно да влязат в парламента, респективно имащи зад гърба си реална членска маса. Безумните социалдемократически експерименти от типа “Коалиция на розата”, в която водещо място имаше Бизнесблокът на шоумена Жорж Ганчев, би следвало да бъдат максимално редуцирани, ако искаме сериозно да работим за възхода, а разбира се, и за престижа на българското ляво в неговите две модификации – социалистическата и социалдемократическата.
Надявам се, че от написаното до тук стана ясно, че БСП, макар да има нужда от силен социалдемократически партньор, следва да остане автентично лява, социалистическа партия. Става дума не за класическия опериращ през индустриалната епоха социализъм, а за модерния социализъм на XXI век. Той не бива да бъде отъждествяван със социаллиберализма, издигащ неправомерната претенция да бъде единственият адекватен изразител на лявото в съвременната информационна епоха. Очертаването на контурите на позитивната, лява алтернатива за програмното обновление на БСП ще се реализира в друга статия, доколкото предлаганата тук първа част имаше за цел по-скоро да експлицира негативните последици от програмното одесняване на най-голямата политическа сила в България.
Продължава в следващия брой
–––––––
Бележки:
1 Ал. Лилов пред в. “Дума”, 23 ноември 2006 г.
2 Програма на БСП, с.3, на www.bsp.bg
3 Пак там, с. 11
4 Б. Варон, “БСП между традицията и обновлението”, Библиотека на “Софийски бюлетин”, № 18, 2006 г., с. 22
5 Д. Генчев, “Социалисти и (или) социалдемократи”, в: “Защо рухна реалният социализъм”, 2001 г., с. 524
6 “Икономическата и социалната политика на БСП – една година по-късно”, с. 6, www.bsp.bg
7 Програма на БСП, с. 39
8 За наличието на този проблем в Германия вж. Ив. Аладжов – “Социален упадък по време на стопански растеж”, сп. “Ново време”, 2006 г., бр. 8-9
9 Kurt Beck, “Welt am sonntag”, Sn 26 August, 2006
10 Ю. Борисов, “Новата левица – ориентири на по-добрата политика”, в “Христос не возкресе”, издателство “Захарий Стоянов”, София 2006 г., с. 419
11 “За новите реалности – нова програма”, в: сп. “Ново време”, 2006 г., № 8-9
12 Ал. Лилов, “Информационната епоха – световният и българският преход”, издателство “Захарий Стоянов”, София, 2006 г., т. 2, с. 416
13 Вж. А. Гидънс, “Третият път”, изд. “Прозорец”, 2001 г.
14 Д. Денков, “Новата левица – ориентири на по-добрата политика”, в: сп. “Ново време”, бр .11, 2004 г., с. 36
15 Вж. сп. “Съвременен показател”, бр. 1, 2006 г., с. 39-40
16 Вж. изказването на Расмусен на www.pes.org
17 Ю. Борисов, “Пазарно стопанство – да, пазарно общество – не”, сп. “Ново време”, бр. 4, 2005 г., с. 8
18 Д. Денков, “Нормализация на политическите нагласи – бележки към президентските избори”, в. “Монд дипломатик”, ноември 2006 г., с. 3
19 Сергей Станишев, “БСП и президентските избори”, www.bsp.bg
20 Програма на БСП – с. 14
21 Ал. Лилов пред в. “Дума”, 23 ноември 2006 г.