Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, “Дойче веле” – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен, и др.
Провокацията е, която понякога единствена ни поставя на пътя към истината. Затова се и питам:
напредвайки, не стигнахме ли там, откъдето сме тръгнали?
Началото на ХХI век ни изправи пред смущаващи истини.
Не познаваме света, в който живеем. Всичко, което по някакъв начин наблюдаваме и знаем, поне приблизително, какво представлява – от пясъка под нозете ни до звездите в Космоса – е само около 5 на сто от света. Други 25 на сто е черна материя (антиматерия). Не знаем какво представлява. Заключаваме, че тя съществува, защото ако я няма, законът за всемирното притегляне не би могъл да действа и светът отдавна щеше да се е разпаднал под напора на развитите центробежни сили.
Оставащите 70 на сто от света е черна енергия (антиенергия). И тя не знаем какво представлява. Приемаме, че я има, защото иначе няма обяснение какво е онова, което тласка света да се разширява с 5-10 на сто на всеки милиард години.
С тези 5 на сто наблюдаван, т.е. относително познат ни свят, можем ли да претендираме, че сме много далеч от прадедите ни, които са били убедени, че светът – това е Земята, и толкова?
Макар да успяваме да изчислим, че от условния Биг банг са изминали 13.7 млрд. години, ние сме още безпомощни пред въпросите: А какво е имало преди този Биг банг? И защо именно Биг банг, а не нещо друго?
Смятаме, че животът на Земята се е появил преди 3.3 млрд. години. Но продължаваме да се губим в догадки как точно е станало това. И ако е можело да не се случи, защо все пак се е случило?
Човекът се е появил някъде преди 5-6 млн. години. Неандерталецът – преди около 135 000 години. Хомо сапиенс – преди 50 000-60 000 години. Хомо сапиенс сапиенс – преди 35 000 години. Но, както и за живота, много неща са още само догадки. И защо, благодарение на какво, именно Човекът, именно хомо сапиенс сапиенс? Не само мозъкът ни, както обяснява науката, е по същество това, което е бил вече мозъкът на хомо сапиенс сапиенс в началото на тези последни 35 000 години от пътя ни. Изглежда, че и в някои най-същностни въпроси не сме се отдалечили много от това, за което предполагаме, са се питали тогава.
Въпреки огромните за нашите мерки и представи успехи на науката, в последните четири-пет века, и най-вече в последния век, все още мнозинството от човеците не намират другаде отговор на основните въпроси, които си поставят, освен в Бога. Така както е било преди 2000 г. в Римската империя и в Палестина, преди 4000-5000 години – в Египет, в Китай, в Асирия, преди 8000-10 000 години – къде още…?
Един гениален учен и човек – Айнщайн, живял десетилетия, обладан от амбицията да разбере “замисъла на Бога”, завърши живота си, без да е проумял това, което е смятал за най-важно. А какво да си кажем ние, останалите – неайнщайновците?
Има ли защо да бъдем песимисти?
И все пак, като че ли няма основание да бъдем песимисти за Човека.
Владени още от мига на раждането си от страха от неизбежната смърт, често забравяме да мислим и преценяваме в мащабите и по критериите на вида ни, т.е. на човечеството.
35 000-50 000 години – “възрастта” на хомо сапиенс и хомо сапиенс сапиенс, са ни повече, ни по-малко от миг, нещо “току-що станало” в сравнение с появата на Човека (5-7 млн. години), и още повече – с появата на живота на Земята (3.3 млрд. години). За този миг, в рамките на това “току-що станало”, Човекът, започнал практически от нищо, е натрупал огромни знания. От тази гледна точка установяването на факта, че познаваме около 5 на сто от света, трябва да оценим като епохално човешко постижение. И да сме горди с него.
Защото дори и човеци-титани като фараона Аменофис IV (Ахенатон или Ехнатон – 1372-1354 г. пр. н.е.), формулирал монотеистично виждане за Бога, или като Мойсей, Исус Христос и Мохамед – положили основите на трите големи монотеистични религии, не са имали и бледа представа за това какво всъщност е светът. Светът с неговите днес 5 на сто наблюдаема материя, 25 на сто черна материя и 70 на сто черна енергия. Днес, защото по тяхно време (макар и в рамките на вида ни то да е почти “наше време”) наблюдаемият дял е бил не 5 на сто, а някаква почти микроскопична величина. (И Галилей, и Айнщайн, и телескопът Хюбъл са били още далеч в непредвидимото бъдеще…).
С други думи, “млад” е Човекът и е постигнал много “за възрастта си”. Земята, според сегашното равнище на науката, има пред себе си още около 4-4.5 млрд. години живот. Доколко и как Човекът ще съумее “да се впише” в това очаквано, но в много отношения непредвидимо бъдеще, никой не знае и няма как да го знае. Но че имаме шанс и че от нас и от всички следващи поколения зависи как ще бъде използван – то е очевидно. Дали обстоятелството, че мнозинството от човеците и днес, както преди десетки хиляди години, продължават да търсят отговор на същностните въпроси в Бога, не ни подсказва, че и този шанс ще зависи до голяма степен от отношението на Човека към Бога?
Богът – за себе си и Богът – за нас
Има ли, или няма един Бог (както и да го наречем – една сила, енергия, разум, интелигентност), който е причина, творец, двигател на света, в който живеем? Може да има, може и да няма. Ако има, може да е нещо, за което си мислим, но може да е и нещо, което няма как нито да ни дойде на ума, нито да го изразим. Въобще време е да осъзнаем, че този Бог – Бог за себе си или каквото е там, който е може би причина или подтик за всичко – дори да го има, е за нас, за Човека, нещо непознаваемо и немислимо. Може би някога, когато опознае и разбере не 5, а поне 50 на сто от света, Човекът на бъдещето ще е способен да се доближи и до истината за това има ли бог и какво представлява той? А може би и 50 на сто няма да бъдат достатъчни? Затова нека покажем скромност, като си вървим по пътя и се занимаваме с проблемите, които са ни по “ръста” и “възрастта”. Като например, мястото и ролята на този Бог, който сме си създали ние самите, в нашите глави, защото ни е нужен и, както се казва, ни върши работа. Защото сме го направили Бог за нас си.
Човекът е стигнал до идеята за Бог някъде в онази далечна епоха преди стотици хиляди години, когато, поизправил се вече на двата си крака, е започвал да прави с ръцете си сечива и, разговаряйки, да установява социални контакти със себеподобните. Всяко от тези неща е било гениално откритие само по себе си. И ходенето на два крака, и използването на ръцете за правене на сечива, и разговорът с другия, и идеята за Бог. Но именно съчетаването им в едно време създава условията за онзи изключителен възход на хомо сапиенс, а сетне и на хомо сапиенс сапиенс, който се осъществява в последните 50 000-100 000 години.
Всяко от изброените открития е отговаряло на някаква нужда на Човека. Боравенето с двете ръце, въоръжени със сечива, с други думи -трудът, е дал на Човека опора и възможност да се приспособява и да въздейства на околната среда според определен замисъл. Говорът и организираните чрез него социални контакти са позволили на Човека да не остава сам, а да живее и се реализира в рамките на някаква общност, умножавайки многократно потенциалните възможности на отделния индивид.
Идеята за Бог е позволила на Човека само със силата на своя собствен ум да си даде увереност, че знае какво е светът (“творение на всемогъщия Бог” – разбира се!) и че колкото и този свят да е силен и да се показва често враждебен, той – Човекът, не е пред него сам и безпомощен. Защото (колко навременна и полезна мисъл!) има Бог, който се грижи за всеки, стига последният да вярва в него и да го почита.
Но за това първо време на идеята за Бог ние имаме само догадки. Срещаме я вече тласната в
авантюрата на монотеизма
В историческото време, за което знаем достатъчно, за да си представяме с някаква степен на достоверност кое как е било, т.е. около 6000-8000 години назад, е постигната голяма сложност и съвършенство във всяко от споменатите гениални открития. С ръцете си Човекът гради изключителни неща, определяни и до днес като “чудеса на света”. Говорът се е утвърдил като главно средство за комуникация и са се формирали десетки езици, някои от тях са станали основа и на съответна писменост. Социалните контакти са се развили до сложни структури над биологично обоснованите връзки: селища, градове-държави, царства, империи.
А идеята за Бога? Към обяснението за света и защитата и подкрепата на Човека, в идеята за Бога вече са привлечени множество елементи, които я превръщат в матрица за определяне на цялостното поведение на всеки. Идеята за Бога е създадена като опора на властта и властващите. Племенни вождове, царе (било на един град, било на огромна територия), императори – властта на всички тях се определя като “дадена от Бога”. Някои не се спират и пред това да провъзгласят сами себе си за богове или поне за “синове на Бога”.
Но ролята на Бога не се ограничава до произхода на властта. Всички норми за социален живот и поведение, включително и битови подробности, са “дадени от Бога”. Жреци, шамани, оракули (сформирани като съсловие, обвързано с властта и споделящо властта) обясняват на хората всяко действие на властващите като израз на “волята на Бога”. Така до към второто хилядолетие пр. н.е. идеята за Бога, като обяснение на света и като приятел и защитник на Човека, е трансформирана в практически неограничен по приложенията си принцип за мотивация и оправдание на всички и всякакви действия на властовите структури в обществото. Стига се до обобщението, че всяка власт и всеки авторитет “са от Бога”, и че “Богу е угодно” едни хора да заповядват, а останалите да им се подчиняват.
Тази употреба на идеята за Бога е била изгодна на всички индивиди и групи, поели в ръцете си някакъв дял от властта над обществото. Било то в рамките на семейството, на племето, на града, на царството или на империята. Затова е основателно да се предполага, че именно те – глави на семейства, племенни вождове, фараони, царе, императори, жреци и т.н., са действали с всички възможни средства, за да бъде изграден и наложен в съзнанието на хората един образ на Бога преди всичко като източник на власт. На всяка власт.
Логично е, че образът на Бога като източник на светската власт се изразява най-категорично именно от големите монотеистични религии – израилтянството, християнството и мюсюлманството. Защото монотеизмът най-добре отговоря на стремежа на властващите в човешкото общество да постигнат максимална централизация и абсолютизъм.
Така “реформираният” в сравнение с началото образ на Бога е бил дело на властващите и пряко е обслужвал интересите им. Но заради казаното не бива да се подценява обстоятелството, че именно тази употреба на идеята за Бог се е явила онова абсолютно необходимо и навярно единствено в тогавашните условия средство, за да се осигури стабилност на сложните социални структури, изграждани над семейните и племенните връзки. За да напредва в пътя си, Човекът е имал нужда да гради царства и империи, чрез които силите на стотици хиляди и милиони да бъдат подчинявани на една цел, на една амбиция. Какво друго би могло да помогне по-добре за това от внушението, че всичко, което иска владетелят, е “повелено от Бога”?
Пореден реформатор или църковен събор?
Явлението не е ново. Оформя се от Галилей насам вече почти половин хилядолетие. Но ние не успяваме още да го схванем в цялото му измерение и да намерим адекватен отговор. Няма причина да се учудваме. То изразява същностна страна от развитието ни като човеци. А след като това развитие протича вече 5-6 млн. години и – да се надяваме! – е само в началото си, отрязък от четири-пет века се разполага на практика в рамките на “нашето днес”.
Имам предвид, че откакто Човекът има идея за Бог – като обяснение на света и като партньор и критерий за самия Човек – хората се молят на Бога. И в една или друга степен и форма, в зависимост от разните религии, разчитат на Бога за защита от зло и за помощ в едно или друго начинание.
Сега, в “нашето днес”, Бог е този, който все по-категорично има нужда от помощта на Човека. Защото все по-силно се изявява непригодността на Бога такъв, какъвто е разбиран днес, да отговори на очакванията и вярата на обръщащите се с молитви към него. Той следователно не удовлетворява нуждата, извикала у Човека самата идея за Бог.
Не се случва за първи път. Поне в последните около 3500 години не са един и двама заемалите се да изменят, допълват, реформират “образа” на Бога. Всеки от тях във времето си е оформил една религия, останала свързана с името му. Мойсей в ХIII век пр. н.е. полага основите на израилтянството. Заратустра – в VII-VI век пр. н.е. – на маздеизма. Буда – в VI век пр. н.е. – на будизма. Конфуций (551- 479 пр. н.е.) – на конфуцианството. Исус Христос (3-2 г. пр. н.е. – около 30 г.) слага начало на християнството. Мохамед (около 570/580-632 г.) – на исляма или мохамеданството. Императорът Темю (VII век) оформя шинтоизма. Нанак (1469-1538 г.) е “бащата” на сикхизма. Лютер (1483-1546 г.) отваря пътя на протестантството и евангелизма.
“Реформират някак” Бога и съборите на християнската църква в Никея (325 г.), в Константинопол (381 г.), в Ефес (431 г.) и Халкедония (451 г.), които “изписват” лика на християнството вече като официална религия на Римската империя. В поредица взаимни отлъчвания и анатеми от 876 до 1054 г. константинополските патриарси и римските папи си поделят “заслугата” за разцеплението на християните на католици и православни, като едните и другите претендират за “истинско знание” на Бога. В съвременността умножаването на евангелските и подобните им църкви и разни секти доведе до появата на десетки хиляди амбицирани религиозни проповедници, всеки с претенцията, че единствен той “разбира” Бога.
Това, че досега е имало мнозина повече или по-малко известни реформатори на идеята и на образа на Бога, още не доказва, че и в “нашето днес” се нуждаем просто от пореден реформатор или от нов църковен събор. Днешният проблем в двойката Човек – Бог изисква от нас усилие да премислим досегашния й път и да поемем, както се казва, отговорностите си и за съдбата на Бога, и за мястото му в нашето днес, както и в нашето утре. Нашите отговорности – защото това, за което можем да мислим и разсъждаваме, пак ще повторя, е само създаденият от нас, от мисълта и в главата на Човека, Бог.
Ключ към нас самите
На кръстопът ли сме, или само така ни се струва? Целият път и на отделния човек, и на човечеството е един низ от кръстопътища. В смисъл – моменти, в които се прави избор, взема се решение и се поема по-нататък. Така е било и така ще бъде. Но може би ускоряването на развитието, което характеризира модерната епоха, прави картината на актуалния кръстопът по-контрастна за погледа ни и по-ангажираща в отговорността за избора ни.
Как ще повлияе на начина на живот на Човека демографският скок, осъществяван в течение на последния век? Ще успеем ли да отговорим на предизвикателствата, които ни поставя природната среда? Ще ограничим ли негативното влияние на собствената ни дейност върху фактори като затоплянето на климата или обедняването на биосферата? Как ще се приспособим към по-високите температури и съпровождащото ги повишаване на нивото на световния океан? Или към недостига на петрол, на вода и т.н.?
Ще разберем ли и ще овладеем ли еволюцията на собственото ни тяло и ум? Увеличението на наднорменото тегло – дебелеенето, простичко казано, което идва като последица от начина на труд, на хранене и на придвижване, съвсем не се изразява само в прибавени килограми и променен телесен силует. Все повече разбираме, че промяната влияе цялостно върху нас, като се отразява на умствения и физическия ни потенциал в борбата за по-нататъшното съществуване на Човека като биологичен вид. Ще успеем ли навреме да преценим кое в тази промяна е добро и кое трябва да се опитаме да избегнем? Дали преценката ни няма да се окаже закъсняла – т.е. само да констатираме пост фактум станалото?
Откакто имаме съзнание на човеци, в мисълта и в действията ни се борят амбициите и стремежите на отделния индивид – на Аз-а, и интересите на общността – на Ние -то. Възприемането и утвърждаването на стойността, достойнството, правата на индивида, на Аз-а, до които сме стигнали днес, са резултат на еволюция и жестока борба в продължение на хилядолетие. Това е голяма победа на Човека. Но като че ли вече, и навярно още повече в бъдеще, Човекът ще се изправя пред необходимостта от преоценка и ново решение на съотношението между Аз-а и Ние-то. Защото в много области на социалния живот, и въобще на преживяването ни като биологичен вид, се очертават проблеми, които не се знае как биха могли да бъдат решени, ако не се даде предимство и не се опрем на Ние-то, а Аз-ът да се подчини.
Постави ли се подобен въпрос, мисълта ни е свикнала най-първо да се насочва към имотното и социалното неравенство, към полюсите на разкоша и на мизерията. Без да бъде принизявано значението им, струва ми се, все повече ще се убеждаваме, че става дума за нещо по-голямо и по-сложно от разпределението и консумацията. А именно – ще успеем ли да направим амбицията и стръвта за творчество и победа в името на общността, на Човека, по-силни в ефективността и в благородството си от тези, подчинявали се досега на личното Аз?
В трудните и още необхванати пълно от мисълта ни параметри на актуалния кръстопът, който представлява ХХI век, дали идеята за Бог не е ключът, чрез който бихме могли да разберем по-добре себе си и да си помогнем в избора?
Измисляйки Бога, измисляме себе си
Така е било. Не Бог е “създал човека по свой образ и подобие”, а Човекът – Бога. Не е имало нито мотив, нито логика да бъде другояче. И нищо, откак Човекът крачи по Земята, не е поставило под съмнение този факт.
Достатъчно е само да предположим обратното, за да се озовем в хаос от нелогичности. Какъв мотив би могъл да има един предполагаем Бог, да “създава по свой образ” едно множество от същества “еднодневки”? Ако Бог се “оглежда”, макар и условно, в Човека, то първообразът – Бог, ще е с повече от скромни, а по същество и противоречиви възможности и потенциал. Ако Човекът е следствие от целенасочен творчески акт на Бога, то какво би могло да го обясни при повече от скромното място, което има Земята – и съответно Човекът – в мащабите на света? И т.н. и т.н.
Нещата си идват на мястото тръгнем ли от факта, че Човекът е създал Бога. Но не точно “по свой образ и подобие”. В идеята си за Бог Човекът е изразил своето желание и своята мечта за самия себе си, за това какъв му се иска да бъде той самият. Преди всичко да бъде здрав и да доживее до мъдра и почитана от всички старост. Да умее да твори и да създава. Всичко да му се подчинява. Да властва и над хората, и над природните стихии. Да знае много, всичко. За да не стане грешка, Бог е представян да прилича и физически на Човека. Никой никъде не е въобразил и представил Бог болен, безпомощен, без воля, не знаещ какво да прави, неспособен за творчество. Защото Човекът не се желае такъв.
Така стоят нещата и с всичките морални и етични качества, приписвани на Бога или представяни като негови заповеди, пожелания, заръки и т.н. към Човека. В това отношение всичко, “идващо от Бога”, е всъщност образ на идеала за човешки качества и отношения, които Човекът – създателят на идеята за Бога – иска да види утвърдени в самия себе си.
Ето така, мислейки Бога, ние – човеците, мислим по същество себе си. И няма да бъде пресилено, ако кажем, че и в хилядолетията, които сме в състояние да осмислим, Човекът е успял да се доближи в много неща не до някакъв проблематичен и поне засега непознаваем Бог, а до своя си човешки идеал, изразен в идеята за Бог.
Но медалът има и обратна страна. Мислейки Бога като образ на това, което искаме да бъдем, ние – човеците, го превръщаме в носител на наши си недотам похвални черти и изразител на наши си невинаги благородни амбиции и противопоставяния.
Така, в хода на хилядолетията, превърнахме Бога от мечта за разбирателство и любов между хората в събирателен образ на дузина свадливци, които не се признават един друг и главното им занимание е да тласкат последователите си във все по-кървави войни помежду им. Разбира се, все в името на “правата вяра” и “истинския Бог”!
Образът на Бога от мечта, обединяваща хората в стремежа им към един идеал, бе превърнат в сигурно средство за издигане помежду им на стени от неразбиране, омраза и взаимно отричане. Израилтяните (традиционалисти и модернисти), християните (разделени на католици, протестанти, православни, евангелисти и куп сектанти и схизматици), мюсюлманите (поделени и те на сунити и шиити и други по-незначителни групи) говорят всички за Бога, но всеки от тях си разбира нещо свое, което отрича в една или друга степен всички други.
По пътя на все същото “принизяващо очовечаване” на Бога мечтата за пълно познание на света, въплътена в неговия образ, бе обградена в различните монотеистични религии с “божествени догми”, които – включително и в наше време – са средство да бъде отричано познанието и спъвана науката. Именно представящите се за най-ревностни поддръжници на Бога, като креационистите в САЩ и ислямистите в мюсюлманските страни, са днес в авангарда на атаките срещу еволюционното учение на Дарвин и въобще всяко обективно изучаване на пътя на Човека.
Ако “възродим” Бога – какво?
Но това въобще възможно ли е? Всички изброени вече опити за реформиране на Бога, някои довели и до оформяне на отделни религии, не свидетелстват ли, че при всеки от тях е ставала само подмяна на дрехата на старото? И в края на краищата всеки път – повече или по-малко – се е задълбочавало отдалечаването от идеята за Бога като приятел на Човека и въплъщение на мечтата за човешко съвършенство? За да се изправим днес пред небивало множество от претенденти да са носители на “единствената правилна вяра”, а срещу им – все така човеците, които остават неудовлетворени в своето търсене на Бога.
Никой от досегашните опити за реформиране на Бога не се е превърнал в истинско възраждане на последния, най-малко по две причини.
Всички те са опит – под формата на търсене някакъв нов образ или ново тълкуване на Бога – да се услужи на противопоставянето на една социална група или структура на друга. Всяка нова религия предлага обединяване на тези, които вярват в нея, срещу другите – неверниците. И това става неизменно в интерес на една или друга държава или империя, на един или друг етнос, на една или друга група религиозни или политически, дейци и т.н.
Никой от тези реформатори на Бога не тръгна от основното – отговорността на Човека за идеята за Бога и за нейната съдба, т.е. използването й. Никой от тях не търси да преодолее манипулирането на идеята за Бога в полза на групови материални, геополитически и т.н. интереси и връщането й в нейната първична роля на духовна опора на Човека и израз на мечтата му за самия себе си.
Популярната в наше време практика на междурелигиозен диалог също не обещава някакво възраждане на Бога, защото, макар и да има в нея нещо поне на пръв поглед положително, тя не се стреми да промени същността. Да, междурелигиозният диалог се обявява за взаимна търпимост и уважение между привържениците на различни религии. Но като не търси да прекрати користното използване на идеята за Бога в името на групови интереси и като не поставя основния въпрос – за отговорността на Човека като създател на идеята за Бога, практиката на междурелигиозния диалог не внася и няма как да внесе нещо наистина ново. И щом се появяват подходящи обстоятелства, т.е. пореден сблъсък на интереси, враждата и съперничеството, облечени в “божествени дрехи”, се развихрят с нова сила. Пример пред очите ни е сегашният остър конфликт между радикалния ислямизъм и “Бога на глобализацията”, представян от Запада и специално от САЩ, случващ се след деселетилетия на “успешен” междурелигиозен диалог.
Не е късно да се заемем и възродим идеята за Бога. Човекът като биологичен вид е още толкова “млад”, че досегашните отклонения от идеята за Бога като приятел и партньор на Човека и като израз на мечтата на последния за самия себе си могат да останат епизоди без определящо значение за по-нататъшния ни път. За да стане това, главното е да прекратим манипулациите, които превръщат Бога в средство за противопоставяне на човеците помежду ни и за прикриване и оправдаване на користни и себични интереси – било на групи хора, било на цели държави.
Първата стъпка към подобно истинско възродяване на Бога е може би най-трудната. Защото изисква от всеки да се откаже от претенцията, че именно мисленият от него Бог е “единствен” и “най-Бог” спрямо всички други. Но ако имаме разбирането и волята да я направим тази първа стъпка, то ще означава, че сме готови най-сетне да поемем цялата отговорност за Бога като за наше, човешко дело. Така, както носим отговорността си и сме горди с това, че сме тръгнали да вървим изправени и че сме се научили да се трудим, да говорим помежду си и да се сдружаваме за все по-големи и по-големи наши човешки дела.
И тогава – с поемането на нашата човешка отговорност за Бога, ще отворим нови пътища за усилията ни към тази толкова съкровена за всеки от нас – човеците, мечта: да се съизмерваме с Бога!