ДА ПОМОГНЕМ НА БОГА! ЗА НАС СИ Е

0
193

Вла­ди­мир Кос­тов е жур­на­лист от 1956 г. Пуб­ли­ку­вал е във вес­т­ни­ци­те “Ра­бот­ни­чес­ко де­ло”, “М­ла­деж”, “Пог­лед”, “О­те­чес­т­вен фронт”, “Ан­те­ни”, сп. “Но­во вре­ме”, “Т­руд”, “24 ча­са”, “Кон­ти­нент”, “Мо­ни­тор” и др. Учас­т­вал е с ко­мен­та­ри в пре­да­ва­ния на БНР, БНТ, Би Би Си – Лон­дон, “Дой­че ве­ле” – Кьолн, Ра­дио “Свобод­на Ев­ро­па” – Мюнхен, и др.
Про­во­ка­ци­я­та е, ко­я­то по­ня­ко­га един­с­т­ве­на ни пос­та­вя на пъ­тя към ис­ти­на­та. За­то­ва се и пи­там:

нап­ред­вай­ки, не стиг­нах­ме ли там, от­къ­де­то сме тръг­на­ли?

На­ча­ло­то на ХХI век ни из­п­ра­ви пред сму­ща­ва­щи ис­ти­ни.

Не поз­на­ва­ме све­та, в кой­то жи­ве­ем. Всич­ко, ко­е­то по ня­ка­къв на­чин наб­лю­да­ва­ме и зна­ем, по­не приб­ли­зи­тел­но, как­во пред­с­тав­ля­ва – от пя­съ­ка под но­зе­те ни до звез­ди­те в Кос­мо­са – е са­мо око­ло 5 на сто от све­та. Дру­ги 25 на сто е чер­на ма­те­рия (ан­ти­ма­те­рия). Не зна­ем как­во пред­с­тав­ля­ва. Зак­лю­ча­ва­ме, че тя съ­щес­т­ву­ва, за­що­то ако я ня­ма, за­ко­нът за все­мир­но­то при­тег­ля­не не би мо­гъл да дейс­т­ва и све­тът от­дав­на ще­ше да се е раз­пад­нал под на­по­ра на раз­ви­ти­те центробеж­ни си­ли.

Ос­та­ва­щи­те 70 на сто от све­та е чер­на енер­гия (ан­ти­е­нер­гия). И тя не зна­ем как­во пред­с­тав­ля­ва. При­е­ма­ме, че я има, за­що­то ина­че ня­ма обяс­не­ние как­во е оно­ва, ко­е­то тлас­ка све­та да се раз­ши­ря­ва с 5-10 на сто на все­ки ми­ли­ард го­ди­ни.

С те­зи 5 на сто наб­лю­да­ван, т.е. от­но­си­тел­но поз­нат ни свят, мо­жем ли да пре­тен­ди­ра­ме, че сме мно­го да­леч от пра­де­ди­те ни, ко­и­то са би­ли убе­де­ни, че све­тът – то­ва е Зе­мя­та, и тол­ко­ва?

Макар да ус­пя­ва­ме да из­чис­лим, че от ус­ло­вния Биг банг са из­ми­на­ли 13.7 млрд. го­ди­ни, ние сме още без­по­мощ­ни пред въп­ро­си­те: А как­во е има­ло пре­ди то­зи Биг банг? И за­що имен­но Биг банг, а не не­що дру­го?
Смя­та­ме, че жи­во­тът на Зе­мя­та се е по­я­вил пре­ди 3.3 млрд. го­ди­ни. Но про­дъл­жа­ва­ме да се гу­бим в до­гад­ки как точ­но е ста­на­ло то­ва. И ако е мо­же­ло да не се слу­чи, за­що все пак се е слу­чи­ло?

Чо­ве­кът се е по­я­вил ня­къ­де пре­ди 5-6 млн. го­ди­ни. Не­ан­дер­та­ле­цът – пре­ди око­ло 135 000 го­ди­ни. Хо­мо са­пи­енс – пре­ди 50 000-60 000 го­ди­ни. Хо­мо са­пи­енс са­пи­енс – пре­ди 35 000 го­ди­ни. Но, как­то и за жи­во­та, мно­го неща са още са­мо до­гад­ки. И за­що, бла­го­да­ре­ние на как­во, имен­но Чо­ве­кът, имен­но хо­мо са­пи­енс са­пи­енс? Не са­мо мо­зъ­кът ни, как­то обяс­ня­ва на­у­ката, е по съ­щес­т­во това, ко­е­то е бил ве­че мо­зъ­кът на хо­мо са­пи­енс са­пи­енс в на­ча­ло­то на те­зи пос­лед­ни 35 000 го­ди­ни от пъ­тя ни. Из­г­леж­да, че и в ня­кои най-същ­нос­т­ни въп­ро­си не сме се от­да­ле­чили мно­го от то­ва, за ко­е­то пред­по­ла­га­ме, са се пи­та­ли то­га­ва.

Въп­ре­ки ог­ром­ни­те за на­ши­те мер­ки и пред­с­та­ви ус­пе­хи на на­у­ката, в пос­лед­ни­те че­ти­ри-пет века, и най-ве­че в пос­лед­ния век, все още мно­зин­с­т­во­то от чо­ве­ци­те не на­ми­рат другаде от­го­вор на ос­нов­ни­те въпро­си, ко­и­то си пос­та­вят, ос­вен в Бо­га. Та­ка как­то е би­ло пре­ди 2000 г. в Рим­с­ка­та им­пе­рия и в Па­лес­ти­на, пре­ди 4000-5000 го­ди­ни – в Еги­пет, в Ки­тай, в Аси­рия, пре­ди 8000-10 000 го­ди­ни – къ­де още…?

Един ге­ни­а­лен учен и чо­век – Айн­щайн, жи­вял де­се­ти­ле­тия, об­ла­дан от ам­би­ци­я­та да раз­бе­ре “за­ми­съ­ла на Бо­га”, за­вър­ши жи­во­та си, без да е про­у­мял то­ва, ко­е­то е смя­тал за най-важ­но. А как­во да си ка­жем ние, ос­та­на­ли­те – не­айн­щай­нов­ци­те?

Има ли за­що да бъ­дем пе­си­мис­ти?

И все пак, ка­то че ли ня­ма ос­но­ва­ние да бъ­дем пе­си­мис­ти за Чо­ве­ка.

Вла­дени още от ми­га на раж­да­не­то си от стра­ха от не­из­беж­на­та смърт, чес­то заб­ра­вя­ме да мис­лим и пре­це­ня­ва­ме в ма­ща­би­те и по кри­те­ри­и­те на ви­да ни, т.е. на чо­ве­чес­т­во­то.

35 000-50 000 го­ди­ни – “въз­раст­та” на хо­мо са­пи­енс и хо­мо са­пи­енс сапиенс, са ни по­ве­че, ни по-мал­ко от миг, не­що “то­ку-що ста­на­ло” в срав­не­ние с по­я­ва­та на Чо­ве­ка (5-7 млн. го­ди­ни), и още по­ве­че – с по­я­ва­та на жи­во­та на Зе­мя­та (3.3 млрд. го­ди­ни). За то­зи миг, в рам­ки­те на то­ва “току-що ста­на­ло”, Чо­ве­кът, за­поч­нал прак­ти­чес­ки от ни­що, е натрупал огром­ни зна­ния. От та­зи глед­на точ­ка ус­та­но­вя­ва­не­то на фак­та, че поз­на­ва­ме око­ло 5 на сто от све­та, тряб­ва да оце­ним ка­то епо­хал­но чо­веш­ко пос­ти­же­ние. И да сме гор­ди с не­го.

За­що­то до­ри и чо­ве­ци-ти­та­ни ка­то фа­ра­о­на Аме­но­фис IV (Ахе­на­тон или Ех­на­тон – 1372-1354 г. пр. н.е.), фор­му­ли­рал мо­но­те­ис­тич­но виж­да­не за Бо­га, или като Мой­сей, Исус Хрис­тос и Мо­ха­мед – по­ложили ос­но­ви­те на три­те го­ле­ми мо­но­те­ис­тич­ни ре­ли­гии, не са има­ли и бледа пред­с­та­ва за то­ва как­во всъщ­ност е све­тът. Све­тът с не­го­ви­те днес 5 на сто наб­лю­да­е­ма ма­те­рия, 25 на сто чер­на ма­те­рия и 70 на сто чер­на енер­гия. Днес, за­що­то по тях­но вре­ме (ма­кар и в рамките на вида ни то да е поч­ти “на­ше вре­ме”) наб­лю­да­е­мият дял е бил не 5 на сто, а ня­как­ва поч­ти мик­рос­ко­пич­на ве­ли­чи­на. (И Га­ли­лей, и Айн­щайн, и те­лес­ко­път Хю­бъл са би­ли още да­леч в неп­ред­ви­ди­мо­то бъ­де­ще…).

С дру­ги ду­ми, “м­лад” е Чо­ве­кът и е пос­тиг­нал мно­го “за въз­раст­та си”. Зе­мя­та, спо­ред се­гаш­но­то рав­ни­ще на на­у­ка­та, има пред се­бе си още око­ло 4-4.5 млрд. го­ди­ни жи­во­т. До­кол­ко и как Чо­ве­кът ще съ­у­мее “да се впи­ше” в то­ва очак­ва­но, но в мно­го от­но­ше­ния неп­ред­ви­ди­мо бъ­де­ще, ни­кой не знае и ня­ма как да го знае. Но че има­ме шанс и че от нас и от всич­ки след­ва­щи по­ко­ле­ния за­ви­си как ще бъ­де из­пол­з­ван – то е оче­вид­но. Да­ли об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че мно­зин­с­т­во­то от чо­ве­ци­те и днес, как­то пре­ди де­сет­ки хи­ля­ди го­ди­ни, про­дъл­жа­ват да тър­сят отговор на същ­нос­т­ни­те въп­ро­си в Бо­га, не ни под­с­каз­ва, че и този шанс ще за­ви­си до го­ля­ма сте­пен от от­но­ше­ни­е­то на Чо­ве­ка към Бо­га?

Бо­гът – за се­бе си и Бо­гът – за нас

Има ли, или ня­ма един Бог (как­то и да го на­ре­чем – ед­на си­ла, енер­гия, ра­зум, ин­те­ли­ген­т­ност), който е при­чи­на, тво­рец, дви­га­тел на света, в който живеем? Мо­же да има, мо­же и да ня­ма. Ако има, мо­же да е не­що, за ко­е­то си мис­лим, но мо­же да е и не­що, ко­е­то няма как ни­то да ни дой­де на ума, ни­то да го из­ра­зим. Въ­об­ще вре­ме е да осъз­на­ем, че то­зи Бог – Бог за се­бе си или как­во­то е там, кой­то е мо­же би при­чи­на или под­тик за всич­ко – дори да го има, е за нас, за Чо­ве­ка, не­що не­поз­наваемо и не­мис­ли­мо. Мо­же би ня­ко­га, ко­га­то опоз­нае и раз­бе­ре не 5, а по­не 50 на сто от све­та, Чо­векът на бъ­де­ще­то ще е спо­со­бен да се доб­ли­жи и до ис­ти­на­та за то­ва има ли бог и как­во пред­с­тав­ля­ва той? А мо­же би и 50 на сто ня­ма да бъ­дат дос­та­тъч­ни? За­то­ва не­ка по­ка­жем скром­ност, ка­то си вър­вим по пъ­тя и се за­ни­ма­ва­ме с проб­ле­ми­те, ко­и­то са ни по “ръс­та” и “въз­раст­та”. Ка­то нап­ри­мер, мяс­то­то и ро­ля­та на то­зи Бог, кой­то сме си съз­да­ли ние са­ми­те, в на­ши­те гла­ви, за­що­то ни е ну­жен и, как­то се каз­ва, ни вър­ши ра­бо­та. За­що­то сме го нап­ра­ви­ли Бог за нас си.

Чо­ве­кът е стиг­нал до иде­я­та за Бог ня­къ­де в она­зи да­леч­на епо­ха пре­ди сто­ти­ци хиляди го­ди­ни, ко­га­то, по­из­п­ра­вил се ве­че на два­та си кра­ка, е за­поч­вал да пра­ви с ръ­це­те си се­чи­ва и, раз­го­ва­ряй­ки, да ус­та­но­вя­ва со­ци­ал­ни кон­так­ти със се­бе­по­доб­ни­те. Вся­ко от те­зи не­ща е би­ло ге­ни­ал­но от­к­ри­тие са­мо по се­бе си. И хо­де­не­то на два кра­ка, и из­пол­з­ва­не­то на ръ­це­те за пра­ве­не на се­чи­ва, и раз­го­во­рът с дру­гия, и иде­я­та за Бог. Но имен­но съ­че­та­ва­не­то им в ед­но вре­ме съз­да­ва ус­ло­ви­я­та за он­зи из­к­лю­чи­те­лен въз­ход на хо­мо са­пи­енс, а сет­не и на хо­мо са­пи­енс са­пи­енс, кой­то се осъ­щес­т­вя­ва в пос­лед­ни­те 50 000-100 000 го­ди­ни.

Вся­ко от из­б­ро­е­ни­те от­к­ри­тия е от­го­ва­ря­ло на ня­как­ва нуж­да на Чо­ве­ка. Бо­ра­ве­не­то с две­те ръ­це, въ­о­ръ­же­ни със се­чи­ва, с дру­ги ду­ми -тру­дът, е дал на Чо­ве­ка опо­ра и въз­мож­ност да се прис­по­со­бя­ва и да въз­дейс­т­ва на окол­на­та сре­да спо­ред оп­ре­де­лен за­ми­съл. Го­во­рът и орга­ни­зи­ра­ни­те чрез не­го со­ци­ал­ни кон­так­ти са поз­во­ли­ли на Чо­ве­ка да не ос­та­ва сам, а да жи­вее и се ре­а­ли­зи­ра в рам­ки­те на ня­как­ва об­щ­ност, ум­но­жа­вай­ки мно­гок­рат­но по­тен­ци­ал­ни­те въз­мож­нос­ти на от­дел­ния ин­ди­вид.

Иде­я­та за Бог е поз­во­ли­ла на Чо­ве­ка са­мо със си­ла­та на своя соб­с­т­вен ум да си да­де уве­ре­ност, че знае как­во е све­тът (“т­во­ре­ние на все­мо­гъ­щия Бог” – раз­би­ра се!) и че кол­ко­то и то­зи свят да е си­лен и да се по­каз­ва чес­то враж­де­бен, той – Чо­ве­кът, не е пред не­го сам и без­по­мо­щен. За­що­то (кол­ко нав­ре­мен­на и по­лез­на ми­съл!) има Бог, кой­то се гри­жи за все­ки, сти­га пос­лед­ни­ят да вяр­ва в не­го и да го по­чи­та.

Но за то­ва пър­во вре­ме на иде­я­та за Бог ние има­ме са­мо до­гад­ки. Сре­ща­ме я ве­че тлас­на­та в

аван­тю­ра­та на мо­но­те­из­ма

В ис­то­ри­чес­ко­то вре­ме, за ко­е­то зна­ем дос­та­тъч­но, за да си пред­с­та­вя­ме с ня­как­ва сте­пен на дос­то­вер­ност кое как е би­ло, т.е. око­ло 6000-8000 го­ди­ни на­зад, е пос­тиг­на­та го­ля­ма слож­ност и съ­вър­шен­с­т­во във вся­ко от спо­ме­на­ти­те ге­ни­ал­ни от­к­ри­тия. С ръ­це­те си Чо­ве­кът гра­ди из­к­лю­чи­тел­ни не­ща, оп­ре­де­ля­ни и до днес ка­то “чу­де­са на све­та”. Го­во­рът се е ут­вър­дил ка­то глав­но сред­с­т­во за ко­му­ни­ка­ция и са се фор­ми­ра­ли де­сет­ки ези­ци, ня­кои от тях са ста­на­ли ос­но­ва и на съ­от­вет­на пис­ме­ност. Со­ци­ал­ни­те кон­так­ти са се раз­ви­ли до слож­ни струк­ту­ри над би­о­ло­гич­но обос­но­ва­ни­те връз­ки: се­ли­ща, гра­до­ве-дър­жа­ви, цар­с­т­ва, им­пе­рии.

А иде­я­та за Бо­га? Към обяс­не­ни­е­то за све­та и за­щи­та­та и под­к­ре­па­та на Чо­ве­ка, в иде­я­та за Бо­га ве­че са прив­ле­че­ни мно­жес­т­во еле­мен­ти, ко­и­то я прев­ръ­щат в мат­ри­ца за оп­ре­де­ля­не на ця­лос­т­но­то по­ве­де­ние на все­ки. Иде­я­та за Бо­га е създадена като опо­ра на власт­та и влас­т­ва­щи­те. Пле­мен­ни вож­до­ве, ца­ре (би­ло на един град, би­ло на ог­ром­на те­ри­то­рия), им­пе­ра­то­ри – власт­та на всич­ки тях се оп­ре­де­ля ка­то “да­де­на от Бо­га”. Ня­кои не се спи­рат и пред то­ва да про­въз­г­ла­сят са­ми се­бе си за бо­го­ве или по­не за “си­но­ве на Бо­га”.

Но ро­ля­та на Бо­га не се ог­ра­ни­ча­ва до про­из­хо­да на власт­та. Всич­ки нор­ми за со­ци­а­лен жи­вот и по­ве­де­ние, вклю­чи­тел­но и би­то­ви под­роб­нос­ти, са “да­де­ни от Бо­га”. Жре­ци, ша­ма­ни, ора­ку­ли (сфор­ми­ра­ни ка­то със­ло­вие, об­вър­за­но с власт­та и спо­де­ля­що властта) обяс­ня­ват на хо­ра­та вся­ко дейс­т­вие на влас­т­ва­щи­те ка­то из­раз на “во­ля­та на Бо­га”. Та­ка до­ към вто­ро­то хи­ля­до­ле­тие пр. н.е. иде­я­та за Бо­га, ка­то обяс­не­ние на све­та и ка­то при­я­тел и за­щит­ник на Чо­ве­ка, е тран­с­фор­ми­ра­на в прак­ти­чес­ки не­ог­ра­ни­чен по при­ло­же­ни­я­та си прин­цип за мо­ти­вация и оп­рав­да­ние на всич­ки и вся­как­ви дейс­т­вия на влас­то­ви­те струк­ту­ри в об­щес­т­во­то. Сти­га се до обоб­ще­ни­е­то, че вся­ка власт и все­ки авто­ри­тет “са от Бо­га”, и че “Бо­гу е угод­но” ед­ни хо­ра да за­по­вяд­ват, а ос­та­на­ли­те да им се под­чи­ня­ват.

Та­зи упот­ре­ба на иде­я­та за Бо­га е би­ла из­год­на на всич­ки ин­ди­ви­ди и гру­пи, по­е­ли в ръ­це­те си ня­ка­къв дял от власт­та над об­щес­т­во­то. Би­ло то в рам­ки­те на се­мейс­т­во­то, на пле­ме­то, на гра­да, на цар­с­т­во­то или на им­пе­ри­я­та. За­то­ва е ос­но­ва­тел­но да се пред­по­ла­га, че имен­но те – гла­ви на се­мейс­т­ва, пле­мен­ни вож­до­ве, фа­ра­о­ни, ца­ре, им­пе­ра­то­ри, жре­ци и т.н., са дейс­т­ва­ли с всич­ки въз­мож­ни сред­с­т­ва, за да бъ­де из­г­ра­ден и на­ло­жен в съз­на­ни­е­то на хо­ра­та един об­раз на Бо­га пре­ди всич­ко ка­то из­точ­ник на власт. На вся­ка власт.

Ло­гич­но е, че об­ра­зът на Бо­га ка­то из­точ­ник на свет­с­ка­та власт се из­ра­зя­ва най-ка­те­го­рич­но имен­но от го­ле­ми­те мо­но­те­ис­тич­ни ре­ли­гии – из­ра­ил­тян­с­т­во­то, хрис­ти­ян­с­т­во­то и мю­сюл­ман­с­т­во­то. За­щото мо­но­те­из­мът най-доб­ре от­го­во­ря на стре­ме­жа на влас­т­ва­щи­те в чо­веш­ко­то об­щес­т­во да пос­тиг­нат мак­си­мал­на цен­т­ра­ли­за­ция и аб­со­лю­ти­зъм.

Та­ка “ре­фор­ми­ра­ни­ят” в срав­не­ние с на­ча­ло­то об­раз на Бо­га е бил де­ло на влас­т­ва­щи­те и пря­ко е об­с­луж­вал ин­те­ре­си­те им. Но за­ра­ди ка­за­но­то не би­ва да се под­це­ня­ва об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че имен­но та­зи упот­ре­ба на иде­я­та за Бог се е яви­ла оно­ва аб­со­лют­но не­об­хо­ди­мо и на­вяр­но един­с­т­ве­но в то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия сред­с­т­во, за да се оси­гу­ри ста­бил­ност на слож­ни­те со­ци­ал­ни струк­ту­ри, из­г­раж­да­ни над се­мей­ни­те и пле­мен­ни­те връз­ки. За да нап­ред­ва в пъ­тя си, Чо­ве­кът е имал нуж­да да гра­ди цар­с­т­ва и им­пе­рии, чрез ко­и­то си­ли­те на сто­ти­ци хиляди и ми­ли­о­ни да бъ­дат под­чи­ня­ва­ни на ед­на цел, на ед­на ам­би­ция. Как­во дру­го би мог­ло да по­мог­не по-доб­ре за то­ва от вну­ше­ни­е­то, че всич­ко, ко­е­то ис­ка вла­де­те­лят, е “по­ве­ле­но от Бо­га”?

По­ре­ден ре­фор­ма­тор или цър­ко­вен съ­бор?

Яв­ле­ни­е­то не е но­во. Офор­мя се от Га­ли­лей на­сам ве­че поч­ти по­ло­вин хи­ля­до­ле­тие. Но ние не ус­пя­ва­ме още да го схва­нем в ця­ло­то му из­ме­ре­ние и да на­ме­рим адек­ва­тен от­го­вор. Ня­ма при­чи­на да се учуд­ваме. То из­ра­зя­ва същ­нос­т­на стра­на от раз­ви­ти­е­то ни ка­то чо­ве­ци. А след ка­то то­ва раз­ви­тие про­ти­ча ве­че 5-6 млн. го­ди­ни и – да се на­дя­ва­ме! – е са­мо в на­ча­ло­то си, от­ря­зък от че­ти­ри-пет ве­ка се раз­по­ла­га на прак­ти­ка в рам­ки­те на “на­ше­то днес”.

Имам пред­вид, че от­както Чо­ве­кът има идея за Бог – ка­то обяс­не­ние на све­та и ка­то пар­т­ньор и кри­те­рий за са­мия Чо­век – хо­ра­та се мо­лят на Бо­га. И в ед­на или дру­га сте­пен и фор­ма, в за­ви­си­мост от раз­ни­те ре­ли­гии, раз­чи­тат на Бо­га за за­щи­та от зло и за по­мощ в ед­но или дру­го на­чи­на­ние.

Се­га, в “на­ше­то днес”, Бог е този, кой­то все по-ка­те­го­рич­но има нуж­да от по­мощ­та на Чо­ве­ка. За­що­то все по-сил­но се изя­вя­ва неп­ригод­ност­та на Бо­га та­къв, ка­къв­то е раз­би­ран днес, да от­го­во­ри на очак­ва­ни­я­та и вя­ра­та на об­ръ­ща­щи­те се с мо­лит­ви към не­го. Той сле­до­ва­тел­но не удов­лет­во­ря­ва нуж­да­та, из­ви­ка­ла у Чо­ве­ка са­ма­та идея за Бог.

Не се случ­ва за пър­ви път. По­не в пос­лед­ни­те око­ло 3500 го­ди­ни не са един и два­ма за­е­ма­ли­те се да из­ме­нят, до­пъл­ват, ре­фор­ми­рат “об­ра­за” на Бо­га. Все­ки от тях във вре­ме­то си е офор­мил ед­на ре­ли­гия, ос­та­на­ла свър­за­на с име­то му. Мой­сей в ХIII век пр. н.е. по­ла­га ос­но­ви­те на израил­тян­с­т­во­то. За­ра­тус­т­ра – в VII-VI век пр. н.е. – на маз­де­из­ма. Бу­да – в VI век пр. н.е. – на бу­диз­ма. Кон­фу­ций (551- 479 пр. н.е.) – на кон­фу­ци­ан­с­т­вото. Исус Хрис­тос (3-2 г. пр. н.е. – око­ло 30 г.) сла­га на­ча­ло на хрис­тиянс­т­во­то. Мо­ха­мед (око­ло 570/580-632 г.) – на ис­ля­ма или мо­ха­ме­дан­с­т­во­то. Им­пе­ра­то­рът Те­мю (VII век) офор­мя шин­то­из­ма. На­нак (1469-1538 г.) е “ба­ща­та” на сик­хиз­ма. Лю­тер (1483-1546 г.) от­ва­ря пъ­тя на про­тес­тан­т­с­т­во­то и еван­ге­лиз­ма.

“Ре­фор­ми­рат ня­как” Бо­га и съ­бо­ри­те на хрис­ти­ян­с­ка­та цър­к­ва в Ни­кея (325 г.), в Кон­с­тан­ти­но­пол (381 г.), в Ефес (431 г.) и Хал­ке­до­ния (451 г.), ко­и­то “из­пис­ват” ли­ка на хрис­ти­ян­с­т­во­то ве­че ка­то офи­ци­ал­на религия на Рим­с­ка­та им­пе­рия. В по­ре­ди­ца вза­им­ни от­лъч­ва­ния и ана­те­ми от 876 до 1054 г. кон­с­тан­ти­но­пол­с­ки­те пат­ри­ар­си и рим­с­ки­те па­пи си по­де­лят “зас­лу­га­та” за раз­цеп­ле­ни­е­то на хрис­ти­я­ни­те на като­ли­ци и пра­вос­лав­ни, ка­то ед­ни­те и дру­ги­те пре­тен­ди­рат за “ис­тин­с­ко зна­ни­е” на Бо­га. В съв­ре­мен­ност­та ум­но­жа­ва­не­то на еван­гел­ски­те и по­доб­ни­те им цър­к­ви и раз­ни сек­ти до­ве­де до по­я­ва­та на де­сет­ки хи­ля­ди ам­би­ци­ра­ни ре­ли­ги­оз­ни про­по­вед­ни­ци, все­ки с пре­тен­ци­я­та, че един­с­т­вен той “раз­би­ра” Бо­га.

То­ва, че до­се­га е има­ло мно­зи­на по­ве­че или по-мал­ко из­вес­т­ни ре­фор­ма­то­ри на иде­я­та и на об­ра­за на Бо­га, още не до­каз­ва, че и в “на­ше­то днес” се нуж­да­ем прос­то от по­ре­ден ре­фор­ма­тор или от нов цър­ко­вен съ­бор. Днеш­ни­ят проб­лем в двой­ка­та Чо­век – Бог изис­к­ва от нас уси­лие да пре­мис­лим до­се­гаш­ния й път и да по­е­мем, как­то се каз­ва, от­го­вор­нос­ти­те си и за съд­ба­та на Бо­га, и за мяс­то­то му в на­ше­то днес, как­то и в на­ше­то ут­ре. На­ши­те от­го­вор­нос­ти – за­що­то то­ва, за ко­е­то мо­жем да мис­лим и раз­съж­да­ва­ме, пак ще пов­то­ря, е са­мо съз­да­деният от нас, от ми­съл­та и в гла­ва­та на Чо­ве­ка, Бог.

Ключ към нас са­ми­те

На кръс­то­път ли сме, или са­мо та­ка ни се стру­ва? Це­ли­ят път и на от­дел­ния чо­век, и на чо­ве­чес­т­во­то е един низ от кръс­то­пъ­ти­ща. В сми­съл – мо­мен­ти, в ко­и­то се пра­ви из­бор, взема се ре­ше­ние и се по­е­ма по-на­та­тък. Та­ка е би­ло и та­ка ще бъ­де. Но мо­же би ус­ко­ря­ва­не­то на раз­ви­ти­е­то, ко­е­то ха­рак­те­ри­зи­ра мо­дер­на­та епо­ха, пра­ви кар­ти­ната на ак­ту­ал­ния кръс­то­път по-кон­т­рас­т­на за пог­ле­да ни и по-ан­га­жи­ра­ща в от­го­вор­ност­та за из­бо­ра ни.

Как ще пов­ли­яе на на­чи­на на жи­вот на Чо­ве­ка де­мог­раф­с­ки­ят скок, осъ­щес­т­вя­ван в те­че­ние на пос­лед­ния век? Ще ус­пе­ем ли да от­го­во­рим на пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва­та, ко­и­то ни пос­та­вя при­род­на­та сре­да? Ще ог­ра­ни­чим ли не­га­тив­но­то вли­я­ние на соб­с­т­ве­на­та ни дей­ност вър­ху фак­то­ри ка­то за­топ­ля­не­то на кли­ма­та или обед­ня­ва­не­то на би­ос­фе­ра­та? Как ще се прис­по­со­бим към по-ви­со­ки­те тем­пе­ра­ту­ри и съп­ро­вож­да­що­то ги по­ви­ша­ва­не на ни­во­то на све­тов­ния оке­ан? Или към не­дос­ти­га на пет­рол, на во­да и т.н.?

Ще раз­бе­рем ли и ще ов­ла­де­ем ли ево­лю­ци­я­та на соб­с­т­ве­но­то ни тя­ло и ум? Уве­ли­че­ни­е­то на над­нор­ме­но­то тег­ло – де­бе­ле­е­не­то, прос­тич­ко ка­за­но, ко­е­то ид­ва ка­то пос­ле­ди­ца от на­чи­на на труд, на хра­не­не и на прид­виж­ва­не, съв­сем не се из­ра­зя­ва са­мо в при­ба­ве­ни ки­лог­ра­ми и про­ме­нен те­ле­сен си­лу­ет. Все по­ве­че раз­би­ра­ме, че про­мя­на­та вли­яе ця­лос­т­но вър­ху нас, ка­то се от­ра­зя­ва на ум­с­т­ве­ния и фи­зи­чес­кия ни по­тен­ци­ал в бор­ба­та за по-на­та­тъш­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на Чо­ве­ка като би­о­ло­ги­чен вид. Ще ус­пе­ем ли нав­ре­ме да пре­це­ним кое в та­зи про­мя­на е доб­ро и кое тряб­ва да се опи­та­ме да из­бег­нем? Да­ли пре­цен­ка­та ни ня­ма да се ока­же за­къс­ня­ла – т.е. са­мо да кон­с­та­ти­ра­ме пост фак­тум ста­на­ло­то?

От­както има­ме съз­на­ние на чо­ве­ци, в ми­съл­та и в дейс­т­ви­я­та ни се бо­рят ам­би­ци­и­те и стре­ме­жи­те на от­дел­ния ин­ди­вид – на Аз-а, и ин­те­ре­си­те на об­щ­ност­та – на Ние -то. Въз­п­ри­е­ма­не­то и ут­вър­ж­даването на стой­ност­та, дос­тойн­с­т­во­то, пра­ва­та на ин­ди­ви­да, на Аз-а, до ко­и­то сме стиг­на­ли днес, са ре­зул­тат на ево­лю­ция и жес­то­ка бор­ба в про­дъл­же­ние на хи­ля­до­ле­тие. То­ва е го­ля­ма по­бе­да на Чо­ве­ка. Но ка­то че ли ве­че, и на­вяр­но още по­ве­че в бъ­де­ще, Чо­ве­кът ще се из­п­ра­вя пред не­об­хо­ди­мост­та от пре­о­цен­ка и но­во ре­ше­ние на съ­от­но­ше­ни­е­то меж­ду Аз-а и Ние-то. За­що­то в мно­го об­лас­ти на со­ци­ал­ния жи­вот, и въ­об­ще на пре­жи­вя­ва­не­то ни ка­то би­о­ло­ги­чен вид, се очер­та­ват проб­ле­ми, ко­и­то не се знае как биха могли да бъ­дат ре­ше­ни, ако не се да­де пре­дим­с­т­во и не се оп­рем на Ние-то, а Аз-ът да се под­чи­ни.

Пос­та­ви ли се по­до­бен въп­рос, ми­съл­та ни е свик­на­ла най-пър­во да се на­соч­ва към имот­но­то и со­ци­ал­но­то не­ра­вен­с­т­во­, към по­лю­си­те на раз­ко­ша и на ми­зе­ри­я­та. Без да бъ­де при­ни­зя­ва­но зна­че­ни­е­то им, стру­ва ми се, все по­ве­че ще се убеж­да­ва­ме, че ста­ва ду­ма за не­що по-го­ля­мо и по-слож­но от раз­п­ре­де­ле­ни­е­то и кон­су­ма­ци­я­та. А имен­но – ще ус­пе­ем ли да нап­ра­вим ам­би­ци­я­та и стръв­та за твор­чес­т­во и по­бе­да в име­то на об­щ­ност­та, на Чо­ве­ка, по-сил­ни в ефек­тив­ност­та и в бла­го­род­с­т­во­то си от те­зи, под­чи­ня­ва­ли се до­се­га на лич­но­то Аз?

В труд­ни­те и още не­об­х­ва­на­ти пъл­но от ми­съл­та ни па­ра­мет­ри на ак­ту­ал­ния кръс­то­път, кой­то пред­с­тав­ля­ва ХХI век, да­ли иде­я­та за Бог не е клю­чът, чрез кой­то бих­ме мог­ли да раз­бе­рем по-доб­ре се­бе си и да си по­мог­нем в из­бо­ра?

Из­мис­ляй­ки Бо­га, из­мис­ля­ме се­бе си

Та­ка е би­ло. Не Бог е “съз­дал чо­ве­ка по свой об­раз и по­до­би­е”, а Чо­ве­кът – Бо­га. Не е има­ло ни­то мо­тив, ни­то ло­ги­ка да бъ­де дру­го­я­че. И ни­що, от­как Чо­ве­кът кра­чи по Зе­мя­та, не е пос­та­ви­ло под съм­не­ние то­зи факт.

Дос­та­тъч­но е са­мо да пред­по­ло­жим об­рат­но­то, за да се озо­вем в ха­ос от не­ло­гич­нос­ти. Ка­къв мо­тив би мо­гъл да има един пред­по­ла­га­ем Бог, да “съз­да­ва по свой об­раз” ед­но мно­жес­т­во от съ­щес­т­ва “ед­нод­нев­ки”? Ако Бог се “ог­леж­да”, ма­кар и ус­лов­но, в Чо­ве­ка, то пър­во­об­ра­зът – Бог, ще е с по­ве­че от скром­ни, а по съ­щес­т­во и про­ти­во­ре­чи­ви въз­мож­нос­ти и по­тен­ци­ал. Ако Чо­ве­кът е след­с­т­вие от це­ле­на­со­чен твор­чески акт на Бо­га, то как­во би мог­ло да го обяс­ни при по­ве­че от скром­но­то мяс­то, ко­е­то има Зе­мя­та – и съ­от­вет­но Чо­ве­кът – в ма­ща­би­те на света? И т.н. и т.н.

Не­ща­та си ид­ват на мяс­то­то тръг­нем ли от фак­та, че Чо­ве­кът е съз­дал Бо­га. Но не точ­но “по свой об­раз и по­до­би­е”. В иде­я­та си за Бог Чо­ве­кът е из­ра­зил сво­е­то же­ла­ние и сво­я­та меч­та за самия себе си, за то­ва ка­къв му се ис­ка да бъ­де той са­мият. Пре­ди всич­ко да бъ­де здрав и да до­жи­вее до мъд­ра и по­чи­та­на от всич­ки ста­рост. Да умее да тво­ри и да съз­да­ва. Всич­ко да му се под­чи­ня­ва. Да вла­ства и над хо­ра­та, и над при­род­ни­те сти­хии. Да знае мно­го, всич­ко. За да не ста­не греш­ка, Бог е пред­с­та­вян да при­ли­ча и фи­зи­чес­ки на Чо­ве­ка. Ни­кой ни­къ­де не е въ­об­ра­зил и пред­с­та­вил Бог бо­лен, без­по­мо­щен, без во­ля, не зна­ещ как­во да пра­ви, нес­по­со­бен за твор­чес­т­во. За­що­то Чо­ве­кът не се же­лае та­къв.

Та­ка сто­ят не­ща­та и с всич­ки­те мо­рал­ни и етич­ни ка­чес­т­ва, при­пис­ва­ни на Бо­га или пред­с­та­вя­ни ка­то не­го­ви за­по­ве­ди, по­же­ла­ния, за­ръ­ки и т.н. към Чо­ве­ка. В то­ва от­но­ше­ние всич­ко, “ид­ва­що от Бо­га”, е всъщ­ност об­раз на иде­а­ла за чо­веш­ки ка­чес­т­ва и от­но­ше­ния, ко­и­то Чо­ве­кът – съз­да­те­лят на иде­я­та за Бо­га – ис­ка да ви­ди ут­вър­де­ни в са­мия се­бе си.

Ето та­ка, мис­лей­ки Бо­га, ние – чо­ве­ци­те, мис­лим по съ­щес­т­во се­бе си. И ня­ма да бъ­де пре­си­ле­но, ако ка­жем, че и в хи­ля­до­ле­ти­я­та, ко­и­то сме в със­то­я­ние да ос­мис­лим, Чо­ве­кът е ус­пял да се доб­ли­жи в мно­го не­ща не до ня­ка­къв проб­ле­ма­ти­чен и по­не за­се­га не­поз­на­ва­ем Бог, а до своя си чо­веш­ки иде­ал, из­ра­зен в иде­я­та за Бог.

Но ме­да­лът има и об­рат­на стра­на. Мис­лей­ки Бо­га ка­то об­раз на то­ва, ко­е­то ис­ка­ме да бъ­дем, ние – чо­ве­ци­те, го прев­ръ­ща­ме в но­си­тел на на­ши си не­до­там пох­вал­ни чер­ти и из­ра­зи­тел на на­ши си неви­на­ги бла­го­род­ни ам­би­ции и про­ти­во­пос­та­вя­ния.
Та­ка, в хо­да на хи­ля­до­ле­ти­я­та, пре­вър­нах­ме Бо­га от меч­та за раз­би­ра­тел­с­т­во и лю­бов меж­ду хо­ра­та в съ­би­ра­те­лен об­раз на ду­зи­на свад­лив­ци, ко­и­то не се приз­на­ват един друг и глав­но­то им за­ни­ма­ние е да тлас­кат пос­ле­до­ва­те­ли­те си във все по-кър­ва­ви вой­ни по­меж­ду им. Раз­би­ра се, все в име­то на “п­ра­ва­та вя­ра” и “ис­тин­с­кия Бог”!

Об­ра­зът на Бо­га от меч­та, обе­ди­ня­ва­ща хо­ра­та в стре­ме­жа им към един иде­ал, бе пре­вър­нат в си­гур­но сред­с­т­во за из­ди­га­не по­меж­ду им на сте­ни от не­раз­би­ра­не, ом­ра­за и вза­им­но от­ри­ча­не. Из­ра­ил­тя­ни­те (тра­ди­ци­о­на­лис­ти и мо­дер­нис­ти), хрис­ти­я­ни­те (раз­де­ле­ни на ка­то­ли­ци, про­тес­тан­ти, пра­вос­лав­ни, еван­ге­лис­ти и куп сек­тан­ти и схиз­ма­ти­ци), мю­сюл­ма­ни­те (по­де­ле­ни и те на су­ни­ти и ши­и­ти и дру­ги по-нез­на­чи­тел­ни гру­пи) го­во­рят всич­ки за Бо­га, но все­ки от тях си раз­би­ра не­що свое, ко­е­то от­ри­ча в ед­на или дру­га сте­пен всич­ки дру­ги.

По пъ­тя на все съ­що­то “п­ри­ни­зя­ва­що очо­ве­ча­ва­не” на Бо­га меч­тата за пъл­но поз­на­ние на све­та, въп­лъ­те­на в не­го­вия об­раз, бе об­г­ра­де­на в раз­лич­ни­те мо­но­те­ис­тич­ни ре­ли­гии с “бо­жес­т­ве­ни дог­ми”, ко­и­то – вклю­чи­тел­но и в на­ше вре­ме – са сред­с­т­во да бъ­де от­ри­ча­но поз­на­нието и спъ­ва­на на­у­ка­та. Имен­но пред­с­та­вя­щи­те се за най-рев­нос­т­ни под­дръж­ни­ци на Бо­га, ка­то кре­а­ци­о­нис­ти­те в САЩ и ис­ля­мис­ти­те в мю­сюл­ман­с­ки­те стра­ни, са днес в аван­гар­да на ата­ки­те сре­щу ево­лю­цион­но­то уче­ние на Дар­вин и въ­об­ще вся­ко обек­тив­но изу­ча­ва­не на пъ­тя на Чо­ве­ка.

Ако “въз­ро­дим” Бо­га – как­во?

Но то­ва въ­об­ще въз­мож­но ли е? Всич­ки из­б­ро­е­ни ве­че опи­ти за ре­фор­ми­ра­не на Бо­га, ня­кои до­ве­ли и до офор­мя­не на от­дел­ни ре­ли­гии, не сви­де­тел­с­т­ват ли, че при все­ки от тях е ста­ва­ла са­мо под­мя­на на дре­ха­та на ста­ро­то? И в края на кра­и­ща­та все­ки път – по­ве­че или по-мал­ко – се е за­дъл­бо­ча­ва­ло от­да­ле­ча­ва­не­то от иде­я­та за Бо­га ка­то при­я­тел на Чо­ве­ка и въп­лъ­ще­ние на меч­та­та за чо­веш­ко съ­вър­шен­с­т­во? За да се из­п­ра­вим днес пред не­би­ва­ло мно­жес­т­во от пре­тен­ден­ти да са но­си­те­ли на “е­дин­с­т­ве­на­та пра­вил­на вя­ра”, а сре­щу им – все та­ка чо­ве­ци­те, ко­и­то ос­та­ват не­у­дов­лет­во­ре­ни в сво­е­то тър­се­не на Бо­га.

Ни­кой от до­се­гаш­ни­те опи­ти за ре­фор­ми­ра­не на Бо­га не се е пре­вър­нал в ис­тин­с­ко въз­раж­да­не на пос­лед­ния, най-мал­ко по две при­чи­ни.

Всич­ки те са опит – под фор­ма­та на тър­се­не ня­ка­къв нов об­раз или но­во тъл­ку­ва­не на Бо­га – да се ус­лу­жи на про­ти­во­пос­та­вя­не­то на ед­на со­ци­ал­на гру­па или струк­ту­ра на дру­га. Вся­ка но­ва ре­ли­гия пред­ла­га обе­ди­ня­ва­не на те­зи, ко­и­то вяр­ват в нея, сре­щу дру­ги­те – не­вер­ниците. И то­ва ста­ва не­из­мен­но в ин­те­рес на ед­на или дру­га дър­жа­ва или империя, на един или друг ет­нос, на ед­на или дру­га гру­па ре­ли­ги­оз­ни или по­ли­ти­чес­ки, дей­ци и т.н.

Ни­кой от те­зи ре­фор­ма­то­ри на Бо­га не тръг­на от ос­нов­но­то – от­го­вор­ност­та на Чо­ве­ка за иде­я­та за Бо­га и за ней­на­та съд­ба, т.е. из­пол­з­ва­не­то й. Ни­кой от тях не тър­си да пре­о­до­лее ма­ни­пу­ли­ра­не­то на иде­я­та за Бо­га в пол­за на гру­по­ви ма­те­ри­ал­ни, ге­о­по­ли­ти­чес­ки и т.н. ин­те­ре­си и връ­ща­не­то й в ней­на­та пър­вич­на ро­ля на ду­хов­на опо­ра на Чо­ве­ка и из­раз на меч­та­та му за са­мия се­бе си.

По­пу­ляр­на­та в на­ше вре­ме прак­ти­ка на меж­ду­ре­ли­ги­о­зен ди­а­лог също не обе­ща­ва ня­как­во въз­раж­да­не на Бо­га, за­що­то, ма­кар и да има в нея не­що по­не на пръв пог­лед по­ло­жи­тел­но, тя не се стре­ми да про­ме­ни същ­ност­та. Да, меж­ду­ре­ли­ги­оз­ни­ят ди­а­лог се обя­вя­ва за вза­им­на търпи­мост и ува­же­ние меж­ду при­вър­же­ни­ци­те на раз­лич­ни ре­ли­гии. Но ка­то не тър­си да прек­ра­ти ко­рис­т­но­то из­пол­з­ва­не на иде­я­та за Бо­га в име­то на гру­по­ви ин­те­ре­си и ка­то не пос­та­вя ос­нов­ния въп­рос – за от­го­вор­ност­та на Чо­ве­ка ка­то съз­да­тел на иде­я­та за Бо­га, прак­ти­ка­та на меж­ду­ре­ли­ги­оз­ния ди­а­лог не вна­ся и ня­ма как да вне­се не­що на­ис­ти­на но­во. И щом се по­я­вя­ват под­хо­дя­щи об­с­то­я­тел­с­т­ва, т.е. по­ре­ден сблъ­сък на ин­те­ре­си, враж­да­та и съ­пер­ни­чес­т­во­то, об­ле­че­ни в “бо­жес­т­ве­ни дре­хи”, се раз­вих­рят с но­ва си­ла. При­мер пред очи­те ни е се­гаш­ни­ят ос­тър кон­ф­ликт меж­ду ра­ди­кал­ния ис­ля­ми­зъм и “Бо­га на гло­ба­ли­за­ци­я­та”, пред­с­та­вян от За­па­да и спе­ци­ал­но от САЩ, случ­ващ се след де­се­ле­ти­ле­тия на “ус­пе­шен” меж­ду­ре­ли­ги­о­зен ди­а­лог.

Не е къс­но да се за­е­мем и въз­ро­дим иде­я­та за Бо­га. Чо­ве­кът ка­то би­о­ло­ги­чен вид е още тол­ко­ва “м­лад”, че до­се­гаш­ни­те от­к­ло­не­ния от иде­я­та за Бо­га ка­то при­я­тел и пар­т­ньор на Чо­ве­ка и ка­то из­раз на меч­та­та на пос­лед­ния за са­мия се­бе си мо­гат да ос­та­нат епи­зо­ди без оп­ре­де­ля­що зна­че­ние за по-на­та­тъш­ния ни път. За да ста­не то­ва, глав­но­то е да прек­ра­тим ма­ни­пу­ла­ци­и­те, ко­и­то прев­ръ­щат Бо­га в сред­ство за про­ти­во­пос­та­вя­не на чо­ве­ци­те по­меж­ду ни и за прик­ри­ва­не и оп­рав­да­ва­не на ко­рис­т­ни и се­бич­ни ин­те­ре­си – би­ло на гру­пи хо­ра, би­ло на це­ли дър­жа­ви.

Пър­ва­та стъп­ка към по­доб­но ис­тин­с­ко въз­ро­дя­ва­не на Бо­га е мо­же би най-труд­на­та. За­що­то изис­к­ва от все­ки да се от­ка­же от пре­тен­ция­та, че имен­но мис­ле­ни­ят от не­го Бог е “е­дин­с­т­вен” и “най-Бог” спря­мо всич­ки дру­ги. Но ако има­ме раз­би­ра­не­то и во­ля­та да я нап­ра­вим та­зи пър­ва стъп­ка, то ще оз­на­ча­ва, че сме го­то­ви най-сет­не да по­е­мем ця­ла­та от­го­вор­ност за Бо­га ка­то за на­ше, чо­веш­ко де­ло. Та­ка, как­то но­сим от­го­вор­ност­та си и сме гор­ди с то­ва, че сме тръг­на­ли да вър­вим из­п­ра­ве­ни и че сме се на­у­чи­ли да се тру­дим, да го­во­рим по­меж­ду си и да се сдру­жа­ва­ме за все по-го­ле­ми и по-го­ле­ми на­ши чо­веш­ки де­ла.

И то­га­ва – с по­е­ма­не­то на на­ша­та чо­веш­ка от­го­вор­ност за Бо­га, ще от­во­рим но­ви пъ­ти­ща за уси­ли­я­та ни към та­зи тол­ко­ва сък­ро­ве­на за все­ки от нас – чо­ве­ци­те, меч­та: да се съ­из­мер­ва­ме с Бо­га!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук