Силвия Топлева e родена в Пловдив. Завършила е Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери” – Пловдив. Студентка по политология в Пловдивския университет „П.Хилендарски”. Научни интереси – философия и теория на политиката, икономически и политически учения, сравнителна политология, социална психология, социология и социологически проучвания. Носител на академични награди. Автор на статии във в. „Дума” и сп. „Ново време”.
“…При обществени промени най-напред се налагат новите стопански форми, след тях – политическите и дълго след тях се утвърждава новата, съответстваща им психология.”
Иван Хаджийски
Историческият път на развитие на философията въплъщава в най-висока степен идеите и непрестанните стремежи на човек за себепознание. Естествено продължение на процеса на индивидуално опознаване е желанието за изследване и разбиране на фундаменталните народностни черти, които отличават нациите една от друга. На съвременния етап от развитието на човечеството знанието за характеристиките на националния дух е знак за цивилизованост на обществото и народа.
1. Народопсихологическото познание
Изследванията върху психологическите особености на даден народ целят да се установи съвкупността от черти на характера му и тяхното външно проявление. Резултатите от задълбоченото изучаване на характеровите черти дават основание да се предвиждат бихейвиористките реакции на народа като цяло спрямо дадени политико-икономически обстоятелства.
Детерминирането на базисните черти от националния характер се основава на традициите, т.е. на относителната повторяемост на обичаи, стереотипи, привички, действия, явления и пр., в онтологията на даден народ. Националният дух не се изразява само и единствено във възпроизводството на утвърдени модели на поведение, тъй като освен съхраняване на традициите, протича и процес на акумулиране на нови ценностни форми. Психологията на всеки народ се отличава с постоянно движение и развитие. Най-отчетливата трансформация на традициите настъпва в периоди на дълбоки исторически премеждия, когато се налага ново икономическо устройство, нов начин на живот и нова ценностна система.
Модификацията на традиционните битийни форми предпоставя изменения в националния дух и психика. “Следователно народопсихологията изучава традициите на един народ, но от гледна точка на националния характер и на тяхното отражение върху него.”1 От тази позиция динамиката в компонентите на националния дух и трудностите при изследване на относително неизменните и повторяеми белези предопределят разбирането за народопсихологията преди всичко като интуитивно, а не емпирично познание.
Народопсихологията като наука изучава “…традициите, психичните особености, характерни черти и поведенчески реакции, както и етнокултурни формации на един народ, но не като предмет на етно-психологията, а като национална реакция, като отношение и поведение, като краен характеров продукт.” 2 Основният проблем на народопсихологическото познание е не само да разкрие палитрата от характерови черти на националния дух, но и да обоснове корелацията между обществената ситуация и изявата на определени народностни качества.
Ключова роля за проследяване на връзката черти – обстоятелства – реакция играе етническата култура на даден народ. Етническите особености, освен че диференцират народите, имат и важно значение за оцеляването и съхраняването на нациите в преломни моменти. Етносът се изгражда върху общ език, култура и самосъзнание, но те винаги се материализират в конкретен обществен порядък, който е неотделим от идеята за етничност. Духовните характеристики на етноса, свързани с конкретна обществена структура, представляват етносоциално единство, което е носител на определени народопсихологически черти.
Народопсихологията се обуславя от националния характер, който намира проявление в поведението, реакциите, отношението към различни ценностни императиви. Националният характер се формира под влияние на редица фактори, като социално-исторически контекст, расова принадлежност, географски регион, културно-образователни традиции, религия и др. Важно е да се отбележи, “…че при обществените промени най-напред се налагат новите стопански форми, след тях – политическите и дълго след тях се утвърждава новата, съответствуваща им психология.”3
Българският национален характер се отличава с многопосочност, многозначност, напластяване на различни черти и противоречивост. Той съчетава любознателност, практицизъм, чувство за собственост, съобразителност, свободолюбие, честолюбие, робска психика, покорство, примирение, търпение, храброст, мъжественост, предателска нагласа, недоверие в себе си, фатализъм, скептицизъм, консерватизъм, привързаност към родния дом, етническа толерантност и т.н. Историческото развитие на българския национален характер потвърждава, че проявлението на всяка една народностна черта зависи най-вече от обществено-историческия обстоятелствен контекст.
2. Историческо развитие на българския национален характер
До голяма степен в зараждането си българският национален дух инкорпорира в себе си характеровите особености на траките, славяните и прабългарите. Траките са народ с богата душевност и култура, трудолюбиви и свободолюбиви. При тях доминира духовната и материална култура над стремежите за изграждане на стабилно държавно устройство, което предопределя асимилирането на тракийските племена. Славяните са също свободолюбив народ, който високо цени независимостта. Те са храбри, търпеливи, уседнали, гостоприемни. Прабългарите се отличават със строгост, суровост, дори жестокост, но те са носители на солидни държавнически традиции. При тях съществува строга племенна йерархия – семейство, племе, племенен съюз, начело с наследствен вожд, което свидетелства за аристократични традиции и съзнание. Протобългарите носят в себе си силно развито чувство за чест, дълг и справедливост. Те изпитват гордост от общността си и с го-товност закрилят държавността си.
Преплитането на психологическите особености на траки, славяни и прабългари намира отражение в разнообразната българска национална душевност. Историческите епохи предопределят доминирането на едни или други народностни черти.
В развитието на българския национален характер и народо-психология могат да се откроят пет периода, които са в тясна взаимообвързаност с конкретни исторически реалности.
Първият период бележи създаването на славянобългарската държава и утвърждаването й като първостепенен военен фактор на Балканите. В този ранен период на интегриране на културните особености на тракийски, славянски и прабългарски племена и установяването на нова държавност доминират честността, смелостта, отговорността, почитането на добродетелта, трудолюбието. На този етап от развитието на българския национален характер се заражда реализмът, който е една от най-устойчивите народностни черти.
Вторият период ознаменува падането на българската държава под византийско владичество и годините на второто българско царство до турското робство. Византийското нашествие прекъсва българската държавническа традиция и преекспонира гръцката църква. В този момент се полагат основите на българското търпение и чуждопоклонничество. Второто българско царство се характеризира с “…възход и падения, с доблестна държавност и вече действаща разврата, заложена в годините на византийското владичество у българските царевдорци или приближените до тях.” 4
Третият период от развитието на българския национален характер обхваща годините на османското иго. Българите загубват съзнание за историческото си минало, тотално се разрушава българската държавност и се утвърждава принципът на оцеляването в българския национален дух. В този исторически контекст се заражда съобразяването – устойчива българска народопсихологическа особеност, страха пред овластения човек и верноподаничеството. Посяват се зрънцата на надеждата някой друг да дойде и да разреши българските проблеми. Османското владичество извежда на преден план в българския национален характер робското търпение, примирението, предателствата, угодничеството, родоотстъпничеството. Реализмът и комформизмът на българите се засилват. На другия полюс в българската национална душевност присъстват храброст, бунтарство, дързост, свободолюбие, но проявите им са спорадични и зле организирани. По време на робството се проявява прекаленото поляризиране на националния дух, лесното попадане в крайностите, но изключително трудното достигане на умереността.
Четвъртият характерообразуващ период бележи годините от Освобождението до 9 септември 1944 г. Този исторически момент изисква промяна в начина на мислене на хората и модифициране на националния характер. В тези години трябва да се възстановят изчезналите през изминалите векове народностни качества, добродетели, държавнически светоусещания. Това е период на изграждане на съвременната държавност и на натрупване на капитали, в който основно доминира догонването на развитите западни страни, като национална стратегия и душевност.
Петият период е свързан с годините на държавно-социалистическото устройство, които с обобществената си собственост променят доминиращите народностни черти в опредметеното национално съзнание. На преден план отново излиза съобразяването на българите.
Годините след промените от 1989 г. не формират нов етап от развитието на българския национален характер, а възстановяват позабравени народностни характеристики.
Националният характер не е постоянен и неизменен в своите характеристики, но в него могат да се откроят черти, които присъстват независимо от обществено-икономическите обстоятелства. Тези характерови особености в най-висока степен формират българската народопсихология.
3. Психологически особености на българския народ
Под влияние на историческите събития и на първоначалното взаимодействие на психологическите черти на три племенни общности, българската народопсихология въплъщава разнообразни и дори противоречиви народностни характеристики. Те се детерминират от отношението на българина към достойнството, морала, материалната сфера, новаторството и др.
Българинът е многолика личност. Поведението и душевните му преживявания често са преминаване от една крайност в друга. Той се старае едновременно да се самосъхрани, да угоди на останалите, и особено на висшестоящите, и да се променя и адаптира за по-доброто бъдеще. От тази триизмерност произтичат множество от парадоксите и комплексите в българския национален характер.
В поведението и в съзнанието си българинът съчетава различни и много противоречиви характеристики. Когато е сам със себе си той е смел, дързък, храбър, силен и същевременно в обществените си прояви може да бъде покорен, търпелив, изключително съобразителен. Действията му често са пропити от болезнен реализъм и немалка доза скептицизъм към новото и непознатото. Българският народ се отличава с консерватизма си “…гарниран с недоверчивост, предпазливост, съобразена възприемчивост, мнителност.” 5
Амбивалентността в българския национален характер рефлекттира в липсата на инициативност и спонтанност, в недоверието към другите, в страха от непремерения, непремислен риск. Българинът почти винаги проявява смелост, когато опасността е преминала, не е страшно и вероятността за негативни личностни последствия е минимална. Тези особености от българския национален дух намират своята ярка проява в пословичното българско търпение, което в редица исторически обстоятелства придобива екзистенциални измерения. Българският народ е най-упорит в своето търпение. Търпейки най-различни обществени несгоди, той е оцелявал физически и духовно. Крайното и постоянно търпение и съобразителност оказват неблагоприятно влияние върху личното и национално самочувствие и достойнство на българския етнос.
Достойнството е пряко свързано с честта, а за българите “честта, това обикновено е качество на глупците, които с негова помощ сигурно и безвъзвратно си провалят кариерата”. 6
Липсата на национално самочувствие и достойнство е последица и от повишената българска самокритичност, и от комплекса на “малкия народ”. Прекалената самокритичност е резултат от изолираността на страната по време на турското владичество.
Постоянният устрем на българския народ към съобразяване с обществените условия в национален и международен план възпрепятства развитието на национално самочувствие и поражда чувство на фрустрация от народностната съдба. Заниженото национално самочувствие и прекомерната самокритичност се подсилват и от сравнението между България и високоразвитите страни. Резултатите от това често неуместно сравнение се изразяват в типичния български нихилизъм, готовност за игнориране на националните постижения, подражателство и чуждопоклонничество. Късата историческа памет и сервилността пред другите държави водят до редица национални предателства, които допринасят за комплексирането на нацията. Внушението за незначителност и непрестанното търсене на чуждестранни покровители е забележителна проява на българския нихилизъм.
Националният нихилизъм се развива и по посока на националните идеали и на държавата, така и спрямо на самите българи. В този аспект той намира израз както в междуличностните взаимоотношения, така и в общонародното отношение към талантливите и успели българи. Тогава нихилизмът се изразява в злоба и завист. “Формално у нас всеки може да постигне върховете на образованието, богатството, властта, славата. Но понеже малцина успяват в това, съревнованието се превръща в завист, ненавист и злорадство. По този начин завистта се явява като типична психология на неуспелия … било на материални, било на духовни блага.” 7
За дълбокото присъствие на завистта в българската нарадопсихология принос има и интелигенцията, която по тези географски ширини рядко е носител на високи духовни ценности. Продажността и сервилността на немалка част от българските интелигенти допринасят за детерминирането им като квазиинтелигенция, която е неспособна да изпълнява задълженията си на коректив в обществото.
Българската народопсихология съчетава и множество черти, които могат да се определят като компенсаторни спрямо народностните недостатъци. Компенсаторна рефлексивност притежават хиперболизирането и свръхгероизирането на исторически събития, преекспонирането на национални добродетели и мощната изява на национални чувства, които не импонират на конкретните обществени изисквания. Тези компенсаторни методи по принцип оказват положително влияние върху народната душевност.
В психологията съществуват и компенсаторни механизми, които се проявяват при несъвместимостта между способностите и желанието за постигане на определени резултати. Прояви на подобни компенсации с негативен оттенък в психиката на българския народ са предателствата – лични и национални, завистта, шовинизмът, омразата, подражателството, преклонението пред чуждото, съобразяването и т.н. Търсенето на компенсации може да се разглежда като естествен порив при чувство на неудовлетвореност от общественото битие. Липсата на умереност у българския народ довежда потребността от компенсации до крайност, модифицирайки я в желание за разрушение и в неспособност за единение във важни и съдбоносни исторически моменти.
Българинът е преди всичко индивидуалист. Когато е сам, той е умен, интелигентен, инициативен, но в група тези негови качества не се проявяват и тя като цяло се превръща в маса, непригодна да взема правилни решения и да постъпва рационално.
Българската народопсихология обединява различни и противоположни народностни черти, породени от историческата орис. Заложеното диалектическо противоречие между мисъл и действие в българския национален характер предопределя непредвидимостта в народностното поведение. Българинът често постъпва по начин, несъвместим с конкретните обществено-исторически изисквания. Той е “съобразителен, когато трябва храброст; покорен, когато трябва буйство; мъдрец, когато е време за лудост; вечно подражаващ и никога непретопим.”8 Българският народ винаги успява да оцелее, независимо от политическите, социално – икономическите и духовните несгоди.
Търпението, съобразяването и оцеляването са сред най-постоянните черти в българския национален характер. Те намират своето проявление както в ежедневието на българина, така и в поведението му спрямо властта и властимащите.
4. Отношението на българина към властта
Властта е централно понятие в политическата теория и практика, с което са свързани всички проблемни области от политологичното познание. Всяка политическа доктрина концептуализира представите си за властта по различен начин. Въпреки трудностите за генерализиране на разбиранията за властта, квинтесенцията й се състои в отношенията на субординация, които поражда.
Отношението на всеки народ към властта, държавата и политиката в голяма степен разкрива неговите народопсихологически особености. Разнообразието от характерови черти на българина се отразява и в разбиранията му за властта.
Преди всичко, българският народ дълбоко в себе си изпитва неприязън към йерархиите. Тя се поражда от самочувствието на българина, че има необходимите способности и компетенции да заема всякаква управленска длъжност, независимо от образователния и интелектуалния си статус.
Вътрешно българите мразят властта, но в поведението си стигат до роболепие пред властимащите, т.е. предпочитат комформизма пред честта и достойнството. Това противопоставяне между мисъл и действие спрямо властта и политиката резултира в неспособността на българския народ да се обединява за постигането на значими национални каузи.
Българите са по-склонни да се организират при разрушаването на даден обществен порядък, а не при изграждането на нов. Винаги в трудни обществени моменти българският народ е разединен, откъдето произтичат и множество от националните несполуки. За тази особеност от политическата народопсихология допринася петвековното прекъсване на българската държавническа традиция по време на османското владичество.
Историческите премеждия на българския народ не му позволяват да изгради и съхрани стабилни политико- управленски традиции. След всеки погром върху обществено- политическата система българите започват винаги отначало, tabula rasa, да изграждат нов социален ред, без да отчитат миналото, да осъзнаят и осмислят неговите поуки, да не повтарят грешките му и да съхранят положителните практики. Високоразвитите западни общества не губят ценна социална енергия за пълното дискредитиране на предходните политически режими и за съграждането на новия политико-икономически ред от небитието. В уважението към традициите до голяма степен се крие техният граждански и обществен просперитет.
В българския обществен и политически живот винаги е липсвала приемственост. Тази порочна практика обуславя дълбокото и устойчиво неуважение на българина към закона и правовия ред. Спазването на законите от гражданите на една държава в значителна степен допринася за нейния авторитет.
Отношението на българина към властта е пряка последица от политическата култура и психология на управляващите. За българския политик от Освобождението, от когато датира историята на модерния български политически живот, до наши дни политиката и властта са средство за постигане на лични и корпоративни икономически цели. Властта се възприема като неизчерпаем източник на богатство и привилегии. Българските политици мислят преди всичко за своите лични интереси, а не за подобряване качеството и стандарта на живот на хората. Затова и изказванията на политиците са пропити от демагогия и популизъм.
Властогонството поражда и политическото хамелеонство, което подсилва отвращението на народа от политиката.
За негативното отношение на хората към политиката допринасят и честите случаи на некомпетентност при българските политици, които “…след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България.” 9
Некомпетентността поражда необходимост от постоянното търсене на чуждестранен съюзник и покровител, като цената за това нерядко е загуба на лично и национално достойнство и пълен нихилизъм спрямо българския народ и историческите му достижения. Чужди страни винаги са оказвали влияние върху българския политически живот. От Освобождението до днес българските политици постоянно се разделят въз основа на отношението си към дадена друга държава. Те са германофили и германофоби, русофили и русофоби, американофили и пр. Подобно поведение създава впечатление, че във вътрешната си и външна политика българските държавници целят да реализират желанията на чужди правителства, често пренебрегвайки интересите на собствения си народ. За съжаление, търпението на българина понася тези национални предателства.
Характерна черта на българската политическа класа е самоидентифицирането на партиите чрез посочване на политическия враг. В политическата теория и практика това винаги е стратегия на слабата в идеологическо отношение политическа формация. Безцеремонното компрометиране и дискредитиране са обичайното поведение на политическите опоненти, особено по време на избори, когато се предоставя възможност за компенсиране на лични и партийни недостатъци от най-висок порядък. При спечелването на властта обикновено се губят месеци наред, за да се показват грешките и пропуските на предишното правителство, да се доказва как е ограбило и разорило държавата.
Интересен феномен е, че българските политици винаги носят в себе си усещането за важната си историческа роля. Историчността и изключителността са особено характерни за аз-концепциите на българските държавници.
Българските политици са част от българския народ и техните характерови особености не се различават много от общата народопсихология. Новите обществено-политически реалности, свързани с членството но България в Европейския съюз, налагат повишаване на политическата култура на българските политици и на народа като цяло.
5. Европейски перспективи пред българския национален характер
В зависимост от обществено-политическата ситуация водещите черти в националния характер са различни. Членството на България в ЕС издига пред обществото предизвикателството да моделира своите народопсихологически особености. Просперитетът на всяко общество и държава е следствие преди всичко от съзнанието и начина на мислене на гражданите.
Европейските перспективи пред българския национален характер са свързани с отслабване на влиянието на черти, като търпение, нихилизъм, чуждопоклонничество и др.
Търпеливото понасяне от страна на българския народ на всякакви обществени и социални несгоди представлява голям недостатък на фона на другите европейски страни, известни със своята непримиримост, действеност и инициативност.
Българският национален нихилизъм и стремежът към чуждопоклонничество са несъвместими с разбиранията на Обединена Европа за родолюбие и патриотизъм.
Членството на страната в ЕС предполага съхраняване и подсилване на народностни черти, като етническа толерантност, родолюбие, самокритичност и др.
Българският народ винаги е уважавал и зачитал правата и интересите на различните от него в етнокултурно отношение. Проявите на етническо напрежение в страната винаги са били инспирирани от заинтересовани политически кръгове. Етническата толерантност е изключително ценно българско качество предвид мултикултурния облик на Европейската общност.
Родолюбието, защитата на националните интереси и идеали и съхраняването на народните традиции представляват крачка напред по пътя за издигане авторитета на българското общество и държава в Европейския съюз.
Самокритичността е народностна особеност, която допринася за развитието и прогреса на обществото. Самокритичността на българския народ е в прекалена доза и трябва да се уравновеси, за да се разгърне градивният й потенциал.
Гостоприемството, добросъседството, ученолюбието и любознателността са също положителни български народопсихологически качества, които изграждат достойния образ на България в Обединена Европа.
Независимо от съвременните глобализационни процеси, народите със своите психологически особености ще продължат да съществуват.
Изявата на положителните черти от българския национален характер допринася за прогреса и просперитета на българската общество и съдейства за изграждането на авторитета на България в Обединена Европа.
––––-
Бележки
1 Семов, Марко. Българска народопсихология. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, С., 2001 г., стр.32
2 Семов, Марко. Пак там, стр. 34
3 Хаджийски, Иван. Хаджийски, Иван. “Оптимистична теория за нашия народ”. Издателство “Български писател”, С., 1974 г., стр.101
4. Семов, Марко. Пак. там, стр. 243
5 Семов, Марко. Пак там, стр. 530
6. Хаджийски, Иван. Пак там, стр. 29
7 Хаджийски, Иван. Пак там, стр. 115
8 Семов, Марко. Пак там, стр. 804
9 Хаджийски, Иван. Пак там, стр. 30
Допълнителна литература:
– Семов, Марко. Глобализацията и националната съдба. Изд. “Македония прес”, С., 2004 г.
– Хаджийски, Иван. Бит и душевност на нашия народ. Изд. “Български писател”, С., 1974 г.
– Страшимиров, Антон. Нашият народ. Изд. “Ятрус”, С., 1993 г.