ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ОСОБЕНОСТИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

0
928

Силвия Топлева e родена в Пловдив. Завършила е Френската езикова гимназия „Антоан дьо Сент Екзюпери” – Пловдив. Студентка по политология в Пловдивския университет „П.Хилендарски”. Научни интереси – философия и теория на политиката, икономически и политически учения, сравнителна политология, социална психология, социология и социологически проучвания. Носител на академични награди. Автор на статии във в. „Дума” и сп. „Ново време”.
“…При об­щес­т­ве­ни про­ме­ни най-нап­ред се на­ла­гат но­ви­те сто­пан­с­ки фор­ми, след тях – по­ли­ти­чес­ки­те и дъл­го след тях се ут­вър­ж­да­ва но­ва­та, съ­от­вет­с­т­ва­ща им пси­хо­ло­гия.”
Иван Ха­джийс­ки

Ис­то­ри­чес­ки­ят път на раз­ви­тие на фи­ло­со­фи­я­та въп­лъ­ща­ва в най-ви­со­ка сте­пен иде­и­те и неп­рес­тан­ни­те стре­ме­жи на чо­век за се­бе­поз­на­ние. Ес­тес­т­ве­но про­дъл­же­ние на про­це­са на ин­ди­ви­ду­ал­но опоз­на­ва­не е же­ла­ни­е­то за из­с­лед­ва­не и раз­би­ра­не на фун­да­мен­тал­ни­те на­роднос­т­ни чер­ти, ко­и­то от­ли­ча­ват на­ци­и­те ед­на от дру­га. На съвременния етап от раз­ви­ти­е­то на чо­ве­чес­т­во­то зна­ни­е­то за характеристики­те на на­ци­о­нал­ния дух е знак за ци­ви­ли­зо­ва­ност на об­щес­т­во­то и на­ро­да.

1. На­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ко­то поз­на­ние

Из­с­лед­ва­ни­я­та вър­ху пси­хо­ло­ги­чес­ки­те осо­бе­нос­ти на да­ден на­род це­лят да се ус­та­но­ви съв­куп­ност­та от чер­ти на ха­рак­те­ра му и тях­но­то вън­ш­но про­яв­ле­ние. Ре­зул­та­ти­те от за­дъл­бо­че­но­то изу­ча­ва­не на ха­рак­те­ро­ви­те чер­ти да­ват ос­но­ва­ние да се пред­виж­дат би­хей­ви­о­рис­т­ки­те ре­ак­ции на на­ро­да ка­то ця­ло спря­мо да­де­ни по­ли­ти­ко-ико­но­ми­чес­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва.

Де­тер­ми­ни­ра­не­то на ба­зис­ни­те чер­ти от на­ци­о­нал­ния ха­рак­тер се ос­но­ва­ва на тра­ди­ци­и­те, т.е. на от­но­си­тел­на­та пов­то­ря­е­мост на оби­чаи, сте­ре­о­ти­пи, при­вич­ки, дейс­т­вия, яв­ле­ния и пр., в он­то­ло­ги­я­та на да­ден на­род. На­ци­о­нал­ни­ят дух не се из­ра­зя­ва са­мо и един­с­т­ве­но във въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то на ут­вър­де­ни мо­де­ли на по­ве­де­ние, тъй ка­то ос­вен съх­ра­ня­ва­не на тра­ди­ци­и­те, про­ти­ча и про­цес на аку­му­ли­ра­не на но­ви цен­нос­т­ни фор­ми. Пси­хо­ло­ги­я­та на все­ки на­род се от­ли­ча­ва с пос­то­ян­но дви­же­ние и раз­ви­тие. Най-от­чет­ли­ва­та тран­с­фор­ма­ция на тра­ди­ци­и­те нас­тъп­ва в пе­ри­о­ди на дъл­бо­ки ис­то­ри­чес­ки пре­меж­дия, ко­га­то се на­ла­га но­во ико­но­ми­чес­ко ус­т­ройс­т­во, нов на­чин на жи­вот и но­ва цен­нос­т­на сис­те­ма.

Мо­ди­фи­ка­ци­я­та на тра­ди­ци­он­ни­те би­тий­ни фор­ми пред­пос­та­вя из­ме­не­ния в на­ци­о­нал­ния дух и пси­хи­ка. “С­ле­до­ва­тел­но на­ро­доп­си­хо­ло­ги­я­та изу­ча­ва тра­ди­ци­и­те на един на­род, но от глед­на точ­ка на на­ци­о­нал­ния ха­рак­тер и на тях­но­то от­ра­же­ние вър­ху не­го.”1 От та­зи по­зи­ция ди­на­ми­ка­та в ком­по­нен­ти­те на на­ци­о­нал­ния дух и труд­нос­ти­те при из­с­лед­ва­не на от­но­си­тел­но не­из­мен­ни­те и пов­то­ря­е­ми бе­ле­зи предоп­ре­де­лят раз­би­ра­не­то за на­ро­доп­си­хо­ло­ги­я­та пре­ди всич­ко ка­то ин­ту­и­тив­но, а не ем­пи­рич­но поз­на­ние.
На­ро­доп­си­хо­ло­ги­я­та ка­то на­у­ка изу­ча­ва “…тра­ди­ци­и­те, пси­хич­ни­те осо­бе­нос­ти, ха­рак­тер­ни чер­ти и по­ве­ден­чес­ки ре­ак­ции, как­то и ет­но­кул­тур­ни фор­ма­ции на един на­род, но не ка­то пред­мет на ет­но-п­си­хо­ло­ги­я­та, а ка­то на­ци­о­нал­на ре­ак­ция, ка­то от­но­ше­ние и по­ве­де­ние, ка­то кра­ен ха­рак­те­ров про­дукт.” 2 Ос­нов­ни­ят проб­лем на на­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ко­то поз­на­ние е не са­мо да раз­к­рие па­лит­ра­та от харак­те­ро­ви чер­ти на на­ци­о­нал­ния дух, но и да обос­но­ве ко­ре­ла­ци­я­та меж­ду об­щес­т­ве­на­та си­ту­а­ция и изя­ва­та на оп­ре­де­ле­ни на­род­нос­т­ни качества.

Клю­чо­ва ро­ля за прос­ле­дя­ва­не на връз­ка­та чер­ти – об­с­то­я­тел­с­т­ва – ре­ак­ция иг­рае ет­ни­чес­ка­та кул­ту­ра на да­ден на­род. Ет­ни­чес­ки­те осо­бе­нос­ти, ос­вен че ди­фе­рен­ци­рат на­ро­ди­те, имат и важ­но зна­че­ние за оце­ля­ва­не­то и съх­ра­ня­ва­не­то на на­ци­и­те в пре­лом­ни мо­мен­ти. Етносът се из­г­раж­да вър­ху общ език, кул­ту­ра и са­мо­съз­на­ние, но те ви­на­ги се ма­те­ри­а­ли­зи­рат в кон­к­ре­тен об­щес­т­вен по­ря­дък, кой­то е не­от­де­лим от иде­я­та за ет­нич­ност. Ду­хов­ни­те ха­рак­те­рис­ти­ки на ет­но­са, свър­за­ни с кон­к­рет­на об­щес­т­ве­на струк­ту­ра, пред­с­тав­ля­ват ет­но­со­ци­ал­но един­с­т­во, ко­е­то е но­си­тел на оп­ре­де­ле­ни на­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ки чер­ти.

На­ро­доп­си­хо­ло­ги­я­та се обус­ла­вя от на­ци­о­нал­ния ха­рак­тер, кой­то на­ми­ра про­яв­ле­ние в по­ве­де­ни­е­то, ре­ак­ци­и­те, от­но­ше­ни­е­то към раз­лич­ни цен­нос­т­ни им­пе­ра­ти­ви. На­ци­о­нал­ни­ят ха­рак­тер се фор­ми­ра под вли­я­ние на ре­ди­ца фак­то­ри, ка­то со­ци­ал­но-ис­то­ри­чес­ки кон­текст, расо­ва при­над­леж­ност, ге­ог­раф­с­ки ре­ги­он, кул­тур­но-об­ра­зо­ва­тел­ни тради­ции, ре­ли­гия и др. Важ­но е да се от­бе­ле­жи, “…че при об­щес­т­ве­ните про­ме­ни най-нап­ред се на­ла­гат но­ви­те сто­пан­с­ки фор­ми, след тях – по­ли­ти­чес­ки­те и дъл­го след тях се ут­вър­ж­да­ва но­ва­та, съ­от­вет­с­т­ву­ва­ща им пси­хо­ло­гия.”3

Бъл­гар­с­ки­ят на­ци­о­на­лен ха­рак­тер се от­ли­ча­ва с мно­го­по­соч­ност, мно­гоз­нач­ност, нап­лас­тя­ва­не на раз­лич­ни чер­ти и про­ти­во­ре­чи­вост. Той съ­че­та­ва лю­боз­на­тел­ност, прак­ти­ци­зъм, чув­с­т­во за соб­с­т­ве­ност, съ­об­ра­зи­тел­ност, сво­бо­до­лю­бие, чес­то­лю­бие, роб­с­ка пси­хи­ка, по­кор­ство, при­ми­ре­ние, тър­пе­ние, храб­рост, мъ­жес­т­ве­ност, пре­да­тел­с­ка наг­ла­са, не­до­ве­рие в се­бе си, фа­та­ли­зъм, скеп­ти­ци­зъм, кон­сер­ва­ти­зъм, при­вър­за­ност към род­ния дом, ет­ни­чес­ка то­ле­ран­т­ност и т.н. Ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер пот­вър­ж­да­ва, че про­яв­ле­ни­е­то на вся­ка ед­на на­род­нос­т­на чер­та за­ви­си най-ве­че от об­щес­т­ве­но-ис­то­ри­чес­кия об­с­то­я­тел­с­т­вен кон­текст.

2. Ис­то­ри­чес­ко раз­ви­тие на бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер

До го­ля­ма сте­пен в за­раж­да­не­то си бъл­гар­с­ки­ят на­ци­о­на­лен дух инкор­по­ри­ра в се­бе си ха­рак­те­ро­ви­те осо­бе­нос­ти на тра­ки­те, сла­вя­ни­те и пра­бъл­га­ри­те. Тра­ки­те са на­род с бо­га­та ду­шев­ност и кул­ту­ра, тру­до­лю­би­ви и сво­бо­до­лю­би­ви. При тях до­ми­ни­ра ду­хов­на­та и ма­териал­на кул­ту­ра над стре­ме­жи­те за из­г­раж­да­не на ста­бил­но дър­жавно ус­т­ройс­т­во, ко­е­то пре­доп­ре­де­ля аси­ми­ли­ра­не­то на тра­кийс­ки­те племена. Сла­вя­ни­те са съ­що сво­бо­до­лю­бив на­род, кой­то ви­со­ко це­ни не­за­ви­си­мост­та. Те са храб­ри, тър­пе­ли­ви, усед­на­ли, гос­топ­ри­ем­ни. Пра­бъл­га­ри­те се от­ли­ча­ват със стро­гост, су­ро­вост, до­ри жес­то­кост, но те са но­си­те­ли на со­лид­ни дър­жав­ни­чес­ки тра­ди­ции. При тях съ­щес­т­ву­ва стро­га пле­мен­на йе­рар­хия – се­мейс­т­во, пле­ме, пле­ме­нен съ­юз, на­че­ло с нас­лед­с­т­вен вожд, ко­е­то сви­де­тел­с­т­ва за арис­ток­ра­тич­ни традиции и съз­на­ние. Про­то­бъл­га­ри­те но­сят в се­бе си сил­но раз­ви­то чув­с­т­во за чест, дълг и спра­вед­ли­вост. Те из­пит­ват гордост от об­щ­ност­та си и с го-тов­ност зак­ри­лят дър­жавност­та си.

Преп­ли­та­не­то на пси­хо­ло­ги­чес­ки­те осо­бе­нос­ти на тра­ки, сла­вя­ни и пра­бъл­га­ри на­ми­ра от­ра­же­ние в раз­но­об­раз­на­та бъл­гар­с­ка на­ци­о­нал­на ду­шев­ност. Ис­то­ри­чес­ки­те епо­хи пре­доп­ре­де­лят до­ми­ни­ра­не­то на ед­ни или дру­ги на­род­нос­т­ни чер­ти.

В раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер и на­ро­до-пси­хо­ло­гия мо­гат да се от­к­ро­ят пет пе­ри­о­да, ко­и­то са в тяс­на вза­и­мо­об­вър­за­ност с кон­к­рет­ни ис­то­ри­чес­ки ре­ал­нос­ти.

Пър­ви­ят пе­ри­од бе­ле­жи съз­да­ва­не­то на сла­вя­но­бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва и ут­вър­ж­да­ва­не­то й ка­то пър­вос­те­пе­нен во­е­нен фак­тор на Бал­ка­ни­те. В то­зи ра­нен пе­ри­од на ин­тег­ри­ра­не на кул­тур­ни­те осо­бе­нос­ти на тра­кийс­ки, сла­вян­с­ки и пра­бъл­гар­с­ки пле­ме­на и ус­та­но­вя­ва­не­то на но­ва дър­жав­ност до­ми­ни­рат чес­т­ност­та, сме­лост­та, от­го­вор­ност­та, по­чи­та­не­то на доб­ро­де­тел­та, тру­до­лю­би­е­то. На то­зи етап от раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия на­цио­на­лен ха­рак­тер се за­раж­да ре­а­лиз­мът, кой­то е ед­на от най-ус­той­чи­ви­те на­род­нос­т­ни чер­ти.

Вто­ри­ят пе­ри­од оз­на­ме­ну­ва па­да­не­то на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва под ви­зан­тийс­ко вла­ди­чес­т­во и го­ди­ни­те на вто­ро­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во до тур­с­ко­то роб­с­т­во. Ви­зан­тийс­ко­то на­шес­т­вие пре­къс­ва бъл­гар­с­ка­та дър­жав­ни­чес­ка тра­ди­ция и пре­ек­с­по­ни­ра гръц­ка­та цър­к­ва. В то­зи мо­мент се по­ла­гат ос­но­ви­те на бъл­гар­с­ко­то тър­пе­ние и чуж­до­пок­лон­ни­чес­т­во. Вто­ро­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во се ха­рак­те­ри­зи­ра с “…въз­ход и па­де­ния, с доб­лес­т­на дър­жав­ност и ве­че дейс­т­ва­ща раз­в­ра­та, за­ло­же­на в го­ди­ни­те на ви­зан­тийс­ко­то вла­ди­чес­т­во у бъл­гар­с­ки­те ца­рев­дор­ци или приб­ли­же­ни­те до тях.” 4

Тре­ти­ят пе­ри­од от раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер об­х­ва­ща го­ди­ни­те на ос­ман­с­ко­то иго. Бъл­га­ри­те за­губ­ват съз­на­ние за ис­то­ри­чес­ко­то си ми­на­ло, то­тал­но се раз­ру­ша­ва бъл­гар­с­ка­та дър­жав­ност и се ут­вър­ж­да­ва прин­ци­път на оце­ля­ва­не­то в бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен дух. В то­зи ис­то­ри­чес­ки кон­текст се за­раж­да съ­об­ра­зя­ва­не­то – ус­той­чи­ва бъл­гар­с­ка на­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ка осо­бе­ност, стра­ха пред ов­лас­те­ния чо­век и вер­но­по­да­ни­чес­т­во­то. По­ся­ват се зрън­ца­та на на­деж­да­та ня­кой друг да дой­де и да раз­ре­ши бъл­гар­с­ки­те проб­ле­ми. Ос­ман­с­ко­то вла­ди­чес­т­во из­веж­да на пре­ден план в бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер роб­с­ко­то тър­пе­ние, при­ми­ре­ни­е­то, пре­да­тел­с­т­ва­та, угод­ни­чес­т­во­то, ро­до­от­с­тъп­ни­чес­т­во­то. Ре­а­лиз­мът и ком­фор­миз­мът на бъл­га­ри­те се за­сил­ват. На дру­гия по­люс в бъл­гар­с­ка­та на­ци­о­нал­на ду­шев­ност при­със­т­ват храб­рост, бун­тар­с­т­во, дър­зост, сво­бо­до­лю­бие, но про­я­ви­те им са спо­ра­дич­ни и зле ор­га­ни­зи­ра­ни. По вре­ме на роб­с­т­вото се про­я­вя­ва пре­ка­ле­но­то по­ля­ри­зи­ра­не на на­ци­о­нал­ния дух, лесното по­па­да­не в край­нос­ти­те, но из­к­лю­чи­тел­но труд­но­то дос­тигане на уме­ре­ност­та.

Чет­вър­ти­ят ха­рак­те­ро­об­ра­зу­ващ пе­ри­од бе­ле­жи го­ди­ни­те от Ос­во­бож­де­ни­е­то до 9 сеп­тем­в­ри 1944 г. То­зи ис­то­ри­чес­ки мо­мент изис­к­ва про­мя­на в на­чи­на на мис­ле­не на хо­ра­та и мо­ди­фи­ци­ра­не на на­ци­о­нал­ния ха­рак­тер. В те­зи го­ди­ни тряб­ва да се въз­с­та­но­вят из­чез­на­ли­те през из­ми­на­ли­те ве­ко­ве на­род­нос­т­ни ка­чес­т­ва, доб­ро­де­те­ли, дър­жав­ни­чес­ки све­то­у­се­ща­ния. То­ва е пе­ри­од на из­г­раж­да­не на съв­ре­мен­на­та дър­жав­ност и на нат­руп­ва­не на ка­пи­та­ли, в кой­то ос­нов­но до­ми­ни­ра до­гон­ва­не­то на раз­ви­ти­те за­пад­ни стра­ни, ка­то на­ци­о­нал­на стра­те­гия и ду­шев­ност.

Пе­ти­ят пе­ри­од е свър­зан с го­ди­ни­те на дър­жав­но-со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то ус­т­ройс­т­во, ко­и­то с обоб­щес­т­ве­на­та си соб­с­т­ве­ност про­ме­нят до­ми­ни­ра­щи­те на­род­нос­т­ни чер­ти в оп­ред­ме­те­но­то на­цио­нал­но съз­на­ние. На пре­ден план от­но­во из­ли­за съ­об­ра­зя­ва­не­то на бъл­га­ри­те.

Го­ди­ни­те след про­ме­ни­те от 1989 г. не фор­ми­рат нов етап от раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер, а въз­с­та­но­вя­ват по­заб­ра­ве­ни на­род­нос­т­ни ха­рак­те­рис­ти­ки.

На­ци­о­нал­ни­ят ха­рак­тер не е пос­то­я­нен и не­из­ме­нен в сво­и­те ха­рак­те­рис­ти­ки, но в не­го мо­гат да се от­к­ро­ят чер­ти, ко­и­то при­със­т­ват не­за­ви­си­мо от об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­ки­те об­с­то­я­тел­с­т­ва. Те­зи ха­рак­те­ро­ви осо­бе­нос­ти в най-ви­со­ка сте­пен фор­ми­рат бъл­гар­с­ка­та на­ро­доп­си­хо­ло­гия.

3. Пси­хо­ло­ги­чес­ки осо­бе­нос­ти на бъл­гар­с­кия на­род

Под вли­я­ние на ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия и на пър­во­на­чал­но­то вза­и­мо­дейс­т­вие на пси­хо­ло­ги­чес­ки­те чер­ти на три пле­мен­ни об­щ­нос­ти, бъл­гар­с­ка­та на­ро­доп­си­хо­ло­гия въп­лъ­ща­ва раз­но­об­раз­ни и до­ри про­ти­во­ре­чи­ви на­род­нос­т­ни ха­рак­те­рис­ти­ки. Те се де­тер­ми­ни­рат от от­но­ше­ни­е­то на бъл­га­ри­на към дос­тойн­с­т­во­то, мо­ра­ла, ма­те­ри­ал­на­та сфе­ра, но­ва­тор­с­т­во­то и др.

Бъл­га­ри­нът е мно­го­ли­ка лич­ност. По­ве­де­ни­е­то и ду­шев­ни­те му пре­жи­вя­ва­ния чес­то са пре­ми­на­ва­не от ед­на край­ност в дру­га. Той се ста­рае ед­нов­ре­мен­но да се са­мо­съх­ра­ни, да уго­ди на ос­та­на­ли­те, и осо­бе­но на вис­шес­то­я­щи­те, и да се про­ме­ня и адап­ти­ра за по-доб­ро­то бъ­де­ще. От та­зи три­из­мер­ност про­из­ти­чат мно­жес­т­во от па­ра­док­си­те и ком­п­лек­си­те в бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер.

В по­ве­де­ни­е­то и в съз­на­ни­е­то си бъл­га­ри­нът съ­че­та­ва раз­лич­ни и мно­го про­ти­во­ре­чи­ви ха­рак­те­рис­ти­ки. Ко­га­то е сам със се­бе си той е смел, дър­зък, хра­бър, си­лен и съ­щев­ре­мен­но в об­щес­т­ве­ни­те си про­я­ви мо­же да бъ­де по­ко­рен, тър­пе­лив, из­к­лю­чи­тел­но съ­об­ра­зи­те­лен. Дейс­т­ви­я­та му чес­то са про­пи­ти от бо­лез­нен ре­а­ли­зъм и не­мал­ка до­за скеп­ти­ци­зъм към но­во­то и не­поз­на­то­то. Бъл­гар­с­ки­ят на­род се от­ли­ча­ва с кон­сер­ва­тиз­ма си “…гар­ни­ран с не­до­вер­чи­вост, пред­паз­ли­вост, съ­об­ра­зе­на въз­п­ри­ем­чи­вост, мни­тел­ност.” 5

Ам­би­ва­лен­т­ност­та в бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер реф­лект­ти­ра в лип­са­та на ини­ци­а­тив­ност и спон­тан­ност, в не­до­ве­ри­е­то към дру­ги­те, в стра­ха от неп­ре­ме­ре­ния, неп­ре­мис­лен риск. Бъл­га­ри­нът поч­ти ви­на­ги про­я­вя­ва сме­лост, ко­га­то опас­ност­та е пре­ми­на­ла, не е страш­но и ве­ро­ят­ност­та за не­га­тив­ни лич­нос­т­ни пос­лед­с­т­вия е ми­ни­мал­на. Те­зи осо­бе­нос­ти от бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен дух на­ми­рат сво­я­та яр­ка про­я­ва в пос­ло­вич­но­то бъл­гар­с­ко тър­пе­ние, ко­е­то в ре­ди­ца ис­то­ри­чес­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва при­до­би­ва ек­зис­тен­ци­ал­ни из­ме­ре­ния. Бъл­гар­с­ки­ят на­род е най-упо­рит в сво­е­то тър­пе­ние. Тър­пей­ки най-раз­лични об­щес­т­ве­ни нес­го­ди, той е оце­ля­вал фи­зи­чес­ки и ду­хов­но. Край­но­то и пос­то­ян­но тър­пе­ние и съ­об­ра­зи­тел­ност оказ­ват неб­ла­гоп­ри­ят­но вли­я­ние вър­ху лич­но­то и на­ци­о­нал­но са­мо­чув­с­т­вие и дос­тойн­с­т­во на бъл­гар­с­кия ет­нос.

Дос­тойн­с­т­во­то е пря­ко свър­за­но с чест­та, а за бъл­га­ри­те “чест­та, то­ва обик­но­ве­но е ка­чес­т­во на глуп­ци­те, ко­и­то с не­го­ва по­мощ си­гур­но и без­въз­в­рат­но си про­ва­лят ка­ри­е­ра­та”. 6

Лип­са­та на на­ци­о­нал­но са­мо­чув­с­т­вие и дос­тойн­с­т­во е пос­ле­ди­ца и от по­ви­ше­на­та бъл­гар­с­ка са­мок­ри­тич­ност, и от ком­п­лек­са на “мал­кия на­род”. Пре­ка­ле­на­та са­мок­ри­тич­ност е ре­зул­тат от изо­ли­ра­ност­та на стра­на­та по вре­ме на тур­с­ко­то вла­ди­чес­т­во.

Пос­то­ян­ни­ят ус­т­рем на бъл­гар­с­кия на­род към съ­об­ра­зя­ва­не с об­щес­т­ве­ни­те ус­ло­вия в на­ци­о­на­лен и меж­ду­на­ро­ден план въз­п­ре­пят­с­т­ва раз­ви­ти­е­то на на­ци­о­нал­но са­мо­чув­с­т­вие и по­раж­да чув­с­т­во на фрус­т­ра­ция от на­род­нос­т­на­та съд­ба. За­ни­же­но­то на­ци­о­нал­но са­мо­чув­с­т­вие и пре­ко­мер­на­та са­мок­ри­тич­ност се под­сил­ват и от срав­не­ни­е­то меж­ду Бъл­га­рия и ви­со­ко­раз­ви­ти­те стра­ни. Ре­зул­та­ти­те от то­ва чес­то не­у­мес­т­но срав­не­ние се из­ра­зя­ват в ти­пич­ния бъл­гар­с­ки ни­хи­ли­зъм, го­тов­ност за иг­но­ри­ра­не на на­ци­о­нал­ни­те пос­ти­же­ния, под­ра­жа­тел­с­т­во и чуж­до­пок­лон­ни­чес­т­во. Къ­са­та ис­то­ри­чес­ка па­мет и сер­вил­ност­та пред дру­ги­те дър­жа­ви во­дят до ре­ди­ца на­ци­о­нал­ни пре­да­тел­с­т­ва, ко­и­то доп­ри­на­сят за ком­п­лек­си­ра­не­то на на­ци­я­та. Вну­ше­ни­е­то за нез­на­чи­тел­ност и неп­рес­тан­но­то тър­се­не на чуж­дес­т­ран­ни пок­ро­ви­те­ли е за­бе­ле­жи­тел­на про­я­ва на бъл­гар­с­кия ни­хи­ли­зъм.

На­ци­о­нал­ни­ят ни­хи­ли­зъм се раз­ви­ва и по по­со­ка на на­ци­о­нал­ни­те иде­а­ли и на дър­жа­ва­та, та­ка и спря­мо на са­ми­те бъл­га­ри. В то­зи аспект той на­ми­ра из­раз как­то в меж­ду­лич­нос­т­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния, така и в об­що­на­род­но­то от­но­ше­ние към та­лан­т­ли­ви­те и ус­пе­ли бъл­га­ри. То­га­ва ни­хи­лиз­мът се из­ра­зя­ва в зло­ба и за­вист. “Фор­мал­но у нас все­ки мо­же да пос­тиг­не вър­хо­ве­те на об­ра­зо­ва­ни­е­то, бо­гат­с­т­во­то, власт­та, сла­ва­та. Но по­не­же мал­ци­на ус­пя­ват в то­ва, съ­рев­но­ва­ни­е­то се прев­ръ­ща в за­вист, не­на­вист и зло­рад­с­т­во. По то­зи на­чин за­вист­та се явя­ва ка­то ти­пич­на пси­хо­ло­гия на не­ус­пе­лия … би­ло на ма­те­ри­ал­ни, би­ло на ду­хов­ни бла­га.” 7

За дъл­бо­ко­то при­със­т­вие на за­вист­та в бъл­гар­с­ка­та на­ра­доп­си­хо­ло­гия при­нос има и ин­те­ли­ген­ци­я­та, ко­я­то по те­зи ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни ряд­ко е но­си­тел на ви­со­ки ду­хов­ни цен­нос­ти. Про­даж­ност­та и сер­вил­ност­та на не­мал­ка част от бъл­гар­с­ки­те ин­те­ли­ген­ти доп­ри­на­сят за де­тер­ми­ни­ра­не­то им ка­то ква­зи­ин­те­ли­ген­ция, ко­я­то е нес­по­соб­на да из­пъл­ня­ва за­дъл­же­ни­я­та си на ко­рек­тив в об­щес­т­во­то.

Бъл­гар­с­ка­та на­ро­доп­си­хо­ло­гия съ­че­та­ва и мно­жес­т­во чер­ти, ко­и­то мо­гат да се оп­ре­де­лят ка­то ком­пен­са­тор­ни спря­мо на­род­нос­т­ни­те не­дос­та­тъ­ци. Ком­пен­са­тор­на реф­лек­сив­ност при­те­жа­ват хи­пер­бо­ли­зи­ра­не­то и свръх­ге­ро­и­зи­ра­не­то на ис­то­ри­чес­ки съ­би­тия, пре­ек­с­по­ни­ра­не­то на на­ци­о­нал­ни доб­ро­де­те­ли и мощ­на­та изя­ва на на­ци­о­нал­ни чув­с­т­ва, ко­и­то не им­по­ни­рат на кон­к­рет­ни­те об­щес­т­ве­ни изис­к­ва­ния. Те­зи ком­пен­са­тор­ни ме­то­ди по прин­цип оказ­ват по­ло­жи­тел­но вли­я­ние вър­ху на­род­на­та ду­шев­ност.

В пси­хо­ло­ги­я­та съ­щес­т­ву­ват и ком­пен­са­тор­ни ме­ха­низ­ми, ко­и­то се про­я­вя­ват при не­съв­мес­ти­мост­та меж­ду спо­соб­нос­ти­те и же­ла­ни­е­то за пос­ти­га­не на оп­ре­де­ле­ни ре­зул­та­ти. Про­я­ви на по­доб­ни ком­пен­са­ции с не­га­ти­вен от­те­нък в пси­хи­ка­та на бъл­гар­с­кия на­род са пре­да­тел­с­т­ва­та – лич­ни и на­ци­о­нал­ни, за­вист­та, шо­ви­низ­мът, ом­ра­за­та, под­ра­жа­тел­с­т­во­то, прек­ло­не­ни­е­то пред чуж­до­то, съ­об­ра­зя­ва­не­то и т.н. Тър­се­не­то на ком­пен­са­ции мо­же да се раз­г­леж­да ка­то ес­тес­т­вен по­рив при чув­с­т­во на не­у­дов­лет­во­ре­ност от об­щес­т­ве­но­то би­тие. Лип­са­та на уме­ре­ност у бъл­гар­с­кия на­род до­веж­да пот­реб­ност­та от ком­пен­са­ции до край­ност, мо­ди­фи­ци­рай­ки я в же­ла­ние за раз­ру­ше­ние и в нес­по­соб­ност за еди­не­ние във важ­ни и съд­бо­нос­ни ис­то­ри­чес­ки мо­мен­ти.

Бъл­га­ри­нът е пре­ди всич­ко ин­ди­ви­ду­а­лист. Ко­га­то е сам, той е умен, ин­те­ли­ген­тен, ини­ци­а­ти­вен, но в гру­па те­зи не­го­ви ка­чес­т­ва не се про­я­вя­ват и тя ка­то ця­ло се прев­ръ­ща в ма­са, неп­ри­год­на да взе­ма пра­вил­ни ре­ше­ния и да пос­тъп­ва ра­ци­о­нал­но.

Бъл­гар­с­ка­та на­ро­доп­си­хо­ло­гия обе­ди­ня­ва раз­лич­ни и про­ти­во­по­лож­ни на­род­нос­т­ни чер­ти, по­ро­де­ни от ис­то­ри­чес­ка­та орис. За­ло­же­но­то ди­а­лек­ти­чес­ко про­ти­во­ре­чие меж­ду ми­съл и дейс­т­вие в бъл­гар­с­кия нацио­на­лен ха­рак­тер пре­доп­ре­де­ля неп­ред­ви­ди­мост­та в на­род­нос­т­но­то по­ве­де­ние. Бъл­га­ри­нът чес­то пос­тъп­ва по на­чин, не­съв­мес­тим с кон­к­рет­ни­те об­щес­т­ве­но-ис­то­ри­чес­ки изис­к­ва­ния. Той е “съ­об­ра­зи­те­лен, ко­га­то тряб­ва храб­рост; по­ко­рен, ко­га­то тряб­ва буйс­т­во; мъд­рец, ко­га­то е вре­ме за лу­дост; веч­но под­ра­жа­ващ и ни­ко­га неп­ре­то­пим.”8 Бъл­гар­с­ки­ят на­род ви­на­ги ус­пя­ва да оце­лее, не­за­ви­си­мо от по­ли­ти­чес­ки­те, со­ци­ал­но – ико­но­ми­чес­ки­те и ду­хов­ните нес­го­ди.

Тър­пе­ни­е­то, съ­об­ра­зя­ва­не­то и оце­ля­ва­не­то са сред най-пос­то­ян­ни­те чер­ти в бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер. Те на­ми­рат сво­е­то про­яв­ле­ние как­то в ежед­не­ви­е­то на бъл­га­ри­на, та­ка и в по­ве­де­ни­е­то му спря­мо власт­та и влас­ти­ма­щи­те.

4. От­но­ше­ни­е­то на бъл­га­ри­на към власт­та

Власт­та е цен­т­рал­но по­ня­тие в по­ли­ти­чес­ка­та те­о­рия и прак­тика, с ко­е­то са свър­за­ни всич­ки проб­лем­ни об­лас­ти от по­ли­то­ло­гич­но­то поз­на­ние. Вся­ка по­ли­ти­чес­ка док­т­ри­на кон­цеп­ту­а­ли­зи­ра пред­с­та­ви­те си за власт­та по раз­ли­чен на­чин. Въп­ре­ки труд­нос­ти­те за ге­не­ра­ли­зи­ра­не на раз­би­ра­ни­я­та за власт­та, квин­те­сен­ци­я­та й се със­тои в от­но­ше­ни­я­та на су­бор­ди­на­ция, ко­и­то по­раж­да.

От­но­ше­ни­е­то на все­ки на­род към власт­та, дър­жа­ва­та и по­ли­ти­ката в го­ля­ма сте­пен раз­к­ри­ва не­го­ви­те на­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ки осо­бе­нос­ти. Раз­но­об­ра­зи­е­то от ха­рак­те­ро­ви чер­ти на бъл­га­ри­на се от­ра­зява и в раз­би­ра­ни­я­та му за власт­та.

Пре­ди всич­ко, бъл­гар­с­ки­ят на­род дъл­бо­ко в се­бе си из­пит­ва неп­ри­я­зън към йе­рар­хи­и­те. Тя се по­раж­да от са­мо­чув­с­т­ви­е­то на бъл­га­ри­на, че има не­об­хо­ди­ми­те спо­соб­нос­ти и ком­пе­тен­ции да за­е­ма вся­как­ва уп­рав­лен­с­ка длъж­ност, не­за­ви­си­мо от об­ра­зо­ва­тел­ния и ин­те­лек­ту­ал­ния си ста­тус.

Вът­реш­но бъл­га­ри­те мра­зят власт­та, но в по­ве­де­ни­е­то си сти­гат до ро­бо­ле­пие пред влас­ти­ма­щи­те, т.е. пред­по­чи­тат ком­фор­миз­ма пред чест­та и дос­тойн­с­т­во­то. То­ва про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду ми­съл и дейс­т­вие спря­мо власт­та и по­ли­ти­ка­та ре­зул­ти­ра в нес­по­соб­ност­та на бъл­гар­с­кия на­род да се обе­ди­ня­ва за пос­ти­га­не­то на зна­чи­ми на­ци­о­нал­ни ка­у­зи.

Бъл­га­ри­те са по-склон­ни да се ор­га­ни­зи­рат при раз­ру­ша­ва­не­то на да­ден об­щес­т­вен по­ря­дък, а не при из­г­раж­да­не­то на нов. Ви­на­ги в труд­ни об­щес­т­ве­ни мо­мен­ти бъл­гар­с­ки­ят на­род е ра­зе­ди­нен, от­къ­де­то про­из­ти­чат и мно­жес­т­во от на­ци­о­нал­ни­те нес­по­лу­ки. За та­зи осо­бе­ност от по­ли­ти­чес­ка­та на­ро­доп­си­хо­ло­гия доп­ри­на­ся пет­ве­ков­но­то пре­къс­ва­не на бъл­гар­с­ка­та дър­жав­ни­чес­ка тра­ди­ция по вре­ме на ос­ман­с­ко­то вла­ди­чес­т­во.

Ис­то­ри­чес­ки­те пре­меж­дия на бъл­гар­с­кия на­род не му поз­во­ля­ват да из­г­ра­ди и съх­ра­ни ста­бил­ни по­ли­ти­ко- уп­рав­лен­с­ки тра­ди­ции. След все­ки пог­ром вър­ху об­щес­т­ве­но- по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма бъл­га­ри­те за­поч­ват ви­на­ги от­на­ча­ло, tabula rasa, да из­г­раж­дат нов со­ци­а­лен ред, без да от­чи­тат ми­на­ло­то, да осъз­на­ят и ос­мис­лят не­го­ви­те по­у­ки, да не пов­та­рят греш­ки­те му и да съх­ра­нят по­ло­жи­тел­ни­те прак­ти­ки. Ви­со­ко­раз­ви­ти­те за­пад­ни об­щес­т­ва не гу­бят цен­на со­ци­ал­на енер­гия за пъл­но­то дис­к­ре­ди­ти­ра­не на пред­ход­ни­те по­ли­ти­чес­ки ре­жи­ми и за съг­раж­да­не­то на но­вия по­ли­ти­ко-ико­но­ми­чес­ки ред от не­би­ти­е­то. В ува­же­ни­е­то към тра­ди­ци­и­те до го­ля­ма сте­пен се крие тех­ни­ят граж­дан­с­ки и об­щес­т­вен прос­пе­ри­тет.

В бъл­гар­с­кия об­щес­т­вен и по­ли­ти­чес­ки жи­вот ви­на­ги е лип­с­ва­ла при­ем­с­т­ве­ност. Та­зи по­роч­на прак­ти­ка обус­ла­вя дъл­бо­ко­то и ус­той­чи­во не­у­ва­же­ние на бъл­га­ри­на към за­ко­на и пра­во­вия ред. Спаз­ва­не­то на за­ко­ни­те от граж­да­ни­те на ед­на дър­жа­ва в зна­чи­тел­на сте­пен доп­ри­нася за ней­ния ав­то­ри­тет.

От­но­ше­ни­е­то на бъл­га­ри­на към власт­та е пря­ка пос­ле­ди­ца от по­ли­ти­чес­ка­та кул­ту­ра и пси­хо­ло­гия на уп­рав­ля­ва­щи­те. За бъл­гар­с­кия по­ли­тик от Ос­во­бож­де­ни­е­то, от ко­га­то да­ти­ра ис­то­ри­я­та на мо­дер­ния бъл­гар­с­ки по­ли­ти­чес­ки жи­вот, до на­ши дни по­ли­ти­ка­та и власт­та са сред­с­т­во за пос­ти­га­не на лич­ни и кор­по­ра­тив­ни ико­но­ми­чес­ки це­ли. Власт­та се въз­п­ри­е­ма ка­то не­из­чер­па­ем из­точ­ник на бо­гат­с­т­во и при­ви­ле­гии. Бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци мис­лят пре­ди всич­ко за сво­и­те лич­ни ин­те­ре­си, а не за по­доб­ря­ва­не ка­чес­т­во­то и стан­дар­та на жи­вот на хо­ра­та. За­то­ва и из­каз­ва­ни­я­та на по­ли­ти­ци­те са про­пи­ти от де­ма­го­гия и по­пу­ли­зъм.

Влас­то­гон­с­т­во­то по­раж­да и по­ли­ти­чес­ко­то ха­ме­ле­он­с­т­во, ко­е­то под­сил­ва от­в­ра­ще­ни­е­то на на­ро­да от по­ли­ти­ка­та.

За не­га­тив­но­то от­но­ше­ние на хо­ра­та към по­ли­ти­ка­та доп­ри­на­сят и чес­ти­те слу­чаи на не­ком­пе­тен­т­ност при бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци, ко­и­то “…след ка­то са­ми са се убе­ди­ли, че не са в със­то­я­ние да оп­ра­вят соб­с­т­ве­ни­те си ра­бо­ти, са до­би­ли ку­раж да оп­ра­вят ра­бо­ти­те на ця­ла Бъл­га­рия.” 9

Не­ком­пе­тен­т­ност­та по­раж­да не­об­хо­ди­мост от пос­то­ян­но­то тър­се­не на чуж­дес­т­ра­нен съ­юз­ник и пок­ро­ви­тел, ка­то це­на­та за то­ва не­ряд­ко е за­гу­ба на лич­но и на­ци­о­нал­но дос­тойн­с­т­во и пъ­лен ни­хи­ли­зъм спря­мо бъл­гар­с­кия на­род и ис­то­ри­чес­ки­те му дос­ти­же­ния. Чуж­ди стра­ни ви­на­ги са оказ­ва­ли вли­я­ние вър­ху бъл­гар­с­кия по­ли­ти­чес­ки жи­вот. От Ос­во­бож­де­ни­е­то до днес бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци пос­то­ян­но се раз­де­лят въз ос­но­ва на от­но­ше­ни­е­то си към да­де­на дру­га дър­жа­ва. Те са гер­ма­но­фи­ли и гер­ма­но­фо­би, ру­со­фи­ли и ру­со­фо­би, аме­ри­ка­но­фи­ли и пр. По­доб­но по­ве­де­ние съз­да­ва впе­чат­ле­ние, че във вът­реш­на­та си и вън­ш­на по­ли­ти­ка бъл­гар­с­ки­те дър­жав­ни­ци це­лят да ре­а­ли­зи­рат же­ла­ни­я­та на чуж­ди пра­ви­тел­с­т­ва, чес­то пре­неб­рег­вай­ки ин­те­ре­си­те на соб­с­т­ве­ния си на­род. За съ­жа­ле­ние, тър­пе­нието на бъл­га­ри­на по­на­ся те­зи на­ци­о­нал­ни пре­да­тел­с­т­ва.

Ха­рак­тер­на чер­та на бъл­гар­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка кла­са е са­мо­и­ден­ти­фи­ци­ра­не­то на пар­ти­и­те чрез по­соч­ва­не на по­ли­ти­чес­кия враг. В по­ли­ти­чес­ка­та те­о­рия и прак­ти­ка то­ва ви­на­ги е стра­те­гия на сла­ба­та в иде­о­ло­ги­чес­ко от­но­ше­ние по­ли­ти­чес­ка фор­ма­ция. Без­це­ре­мон­но­то ком­п­ро­ме­ти­ра­не и дис­к­ре­ди­ти­ра­не са оби­чай­но­то по­ве­де­ние на по­ли­ти­чес­ки­те опо­нен­ти, осо­бе­но по вре­ме на из­бо­ри, ко­га­то се пре­дос­та­вя въз­мож­ност за ком­пен­си­ра­не на лич­ни и пар­тий­ни не­дос­та­тъ­ци от най-ви­сок по­ря­дък. При спе­чел­ва­не­то на власт­та обик­но­ве­но се гу­бят ме­се­ци на­ред, за да се по­каз­ват греш­ки­те и про­пус­ки­те на пре­диш­но­то пра­ви­тел­с­т­во, да се до­каз­ва как е ог­ра­би­ло и ра­зо­ри­ло дър­жа­ва­та.

Ин­те­ре­сен фе­но­мен е, че бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци ви­на­ги но­сят в се­бе си усе­ща­не­то за важ­на­та си ис­то­ри­чес­ка ро­ля. Ис­то­рич­ност­та и из­к­лю­чи­тел­ност­та са осо­бе­но ха­рак­тер­ни за аз-кон­цеп­ци­и­те на бъл­гар­с­ки­те дър­жав­ни­ци.

Бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци са част от бъл­гар­с­кия на­род и тех­ни­те ха­рак­те­ро­ви осо­бе­нос­ти не се раз­ли­ча­ват мно­го от об­ща­та на­ро­доп­си­хо­ло­гия. Но­ви­те об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ки ре­ал­нос­ти, свър­за­ни с член­с­т­во­то но Бъл­га­рия в Ев­ро­пейс­кия съ­юз, на­ла­гат по­ви­ша­ва­не на по­ли­ти­чес­ка­та кул­ту­ра на бъл­гар­с­ки­те по­ли­ти­ци и на на­ро­да ка­то ця­ло.

5. Ев­ро­пейс­ки пер­с­пек­ти­ви пред бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер

В за­ви­си­мост от об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ка­та си­ту­а­ция во­де­щи­те чер­ти в на­ци­о­нал­ния ха­рак­тер са раз­лич­ни. Член­с­т­во­то на Бъл­га­рия в ЕС из­ди­га пред об­щес­т­во­то пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во­то да мо­де­ли­ра сво­и­те на­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ки осо­бе­нос­ти. Прос­пе­ри­те­тът на вся­ко об­щес­т­во и дър­жа­ва е след­с­т­вие пре­ди всич­ко от съз­на­ни­е­то и на­чи­на на мис­ле­не на граж­да­ни­те.

Ев­ро­пейс­ки­те пер­с­пек­ти­ви пред бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер са свър­за­ни с от­с­лаб­ва­не на вли­я­ни­е­то на чер­ти, ка­то тър­пе­ние, ни­хи­ли­зъм, чуж­до­пок­лон­ни­чес­т­во и др.

Тър­пе­ли­во­то по­на­ся­не от стра­на на бъл­гар­с­кия на­род на вся­как­ви об­щес­т­ве­ни и со­ци­ал­ни нес­го­ди пред­с­тав­ля­ва го­лям не­дос­та­тък на фо­на на дру­ги­те ев­ро­пейс­ки стра­ни, из­вес­т­ни със сво­я­та неп­ри­ми­ри­мост, дейс­т­ве­ност и ини­ци­а­тив­ност.

Бъл­гар­с­ки­ят на­ци­о­на­лен ни­хи­ли­зъм и стре­ме­жът към чуж­до­пок­лон­ни­чес­т­во са не­съв­мес­ти­ми с раз­би­ра­ни­я­та на Обе­ди­не­на Ев­ро­па за ро­до­лю­бие и пат­ри­о­ти­зъм.

Член­с­т­во­то на стра­на­та в ЕС пред­по­ла­га съх­ра­ня­ва­не и под­сил­ва­не на на­род­нос­т­ни чер­ти, ка­то ет­ни­чес­ка то­ле­ран­т­ност, ро­до­лю­бие, са­мок­ри­тич­ност и др.

Бъл­гар­с­ки­ят на­род ви­на­ги е ува­жа­вал и за­чи­тал пра­ва­та и ин­те­ре­си­те на раз­лич­ни­те от не­го в ет­но­кул­тур­но от­но­ше­ние. Про­я­ви­те на ет­ни­чес­ко нап­ре­же­ние в стра­на­та ви­на­ги са би­ли ин­с­пи­ри­ра­ни от за­ин­те­ре­со­ва­ни по­ли­ти­чес­ки кръ­го­ве. Ет­ни­чес­ка­та то­ле­ран­т­ност е из­к­лю­чи­тел­но цен­но бъл­гар­с­ко ка­чес­т­во пред­вид мул­ти­кул­тур­ния об­лик на Ев­ро­пейс­ка­та об­щ­ност.

Ро­до­лю­би­е­то, за­щи­та­та на на­ци­о­нал­ни­те ин­те­ре­си и иде­а­ли и съх­ра­ня­ва­не­то на на­род­ни­те тра­ди­ции пред­с­тав­ля­ват крач­ка нап­ред по пъ­тя за из­ди­га­не­ ав­то­ри­те­та на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во и дър­жа­ва в Европейския съюз.

Са­мок­ри­тич­ност­та е на­род­нос­т­на осо­бе­ност, ко­я­то доп­ри­на­ся за раз­ви­ти­е­то и прог­ре­са на об­щес­т­во­то. Са­мок­ри­тич­ност­та на бъл­гар­с­кия на­род е в пре­ка­ле­на до­за и тряб­ва да се урав­но­ве­си, за да се раз­гър­не гра­див­ният й по­тен­ци­ал.

Гос­топ­ри­ем­с­т­во­то, доб­ро­съ­сед­с­т­во­то, уче­но­лю­би­е­то и лю­боз­на­тел­ност­та са съ­що по­ло­жи­тел­ни бъл­гар­с­ки на­ро­доп­си­хо­ло­ги­чес­ки ка­чес­т­ва, които из­г­раж­дат дос­той­ния об­раз на Бъл­га­рия в Обе­ди­не­на Ев­ро­па.

Не­за­ви­си­мо от съв­ре­мен­ни­те гло­ба­ли­за­ци­он­ни про­це­си, на­ро­ди­те със сво­и­те пси­хо­ло­ги­чес­ки осо­бе­нос­ти ще про­дъл­жат да съ­щес­т­ву­ват.

Изя­ва­та на по­ло­жи­тел­ни­те чер­ти от бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер доп­ри­на­ся за прог­ре­са и прос­пе­ри­те­та на бъл­гар­с­ка­та об­щес­т­во и съ­дейс­т­ва за из­г­раж­да­не­то на ав­то­ри­те­та на Бъл­га­рия в Обе­ди­не­на Ев­ро­па.

––––-


Бележки
1 Се­мов, Мар­ко. Бъл­гар­с­ка на­ро­доп­си­хо­ло­гия. Уни­вер­си­тет­с­ко из­да­тел­с­т­во “Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки”, С., 2001 г., стр.32
2 Се­мов, Мар­ко. Пак там, стр. 34
3 Ха­джийс­ки, Иван. Хаджийски, Иван. “Оптимистична теория за нашия народ”. Издателство “Български писател”, С., 1974 г., стр.101
4. Се­мов, Мар­ко. Пак. там, стр. 243
5 Се­мов, Мар­ко. Пак там, стр. 530
6. Ха­джийс­ки, Иван. Пак там, стр. 29
7 Ха­джийс­ки, Иван. Пак там, стр. 115
8 Се­мов, Мар­ко. Пак там, стр. 804
9 Ха­джийс­ки, Иван. Пак там, стр. 30

До­пъл­ни­тел­на ли­те­ра­ту­ра:
– Се­мов, Мар­ко. Гло­ба­ли­за­ци­я­та и на­ци­о­нал­на­та съд­ба. Изд. “Ма­ке­до­ния прес”, С., 2004 г.
– Ха­джийс­ки, Иван. Бит и ду­шев­ност на на­шия на­род. Изд. “Бъл­гар­с­ки пи­са­тел”, С., 1974 г.
– Стра­ши­ми­ров, Ан­тон. На­ши­ят на­род. Изд. “Ят­рус”, С., 1993 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук