МНЕНИЕ

Крис­ти­на Не­но­ва е ро­де­на през 1985 го­ди­на. За­вър­ши­ла е ху­ма­ни­тар­на гим­на­зия „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ в Ка­зан­лък. В мо­мен­та е сту­ден­т­ка по пси­хо­ло­гия в Нов бъл­гар­с­ки уни­вер­си­тет.
Труд­но ми е да раз­бе­ра, за­що ме съ­дят все­ки път, ко­га­то по­ис­кам да ка­жа ис­ти­на­та, ко­га­то на­ме­ря сме­лост да бъ­да от­к­ри­та. Ни­кой ли не съз­на­ва кол­ко не­на­виж­дам мас­ка­та на веч­но пра­вия и веч­но си­гур­ния ин­ди­вид, кой­то нас­то­я­ва и под­чи­ня­ва до­ри ко­га­то знае, че гре­ши. Тол­ко­ва ли е не­по­сил­но да из­с­лу­шаш дру­гия, без да го от­б­лъс­к­ваш с проб­ле­ми­те си. Из­с­лу­шай го по­не вед­нъж, за да раз­бе­реш за как­во го­воря.

Ба­нал­на ли е те­ма­та за го­во­ре­не­то и из­с­луш­ва­не­то­? Не мис­ля. Как­то не е ба­на­лен и опи­тът да при­е­меш не­дос­та­тъ­ци­те на близ­ки­те си и да се опи­таш да ги раз­бе­реш. Опи­тай оба­че да им ка­жеш, че гре­шат, че не мо­гат да са пра­ви ви­на­ги, ко­га­то по­же­ла­ят. Не им се ус­мих­вай, обяс­ни им, че те бо­ли, че по­ве­де­ни­е­то им те от­б­лъс­к­ва, по­ня­ко­га от­-в­ра­ща­ва, че не мо­жеш и не е нуж­но да бъ­деш ка­то тях. Не, те ня­ма да бъ­дат то­ле­ран­т­ни. Ще се раз­ви­кат, ще из­си­пят куп оби­ди по твой ад­рес, ще от­ка­жат да те слу­шат, но ня­ма да те раз­бе­рат.

За как­во то­га­ва ни е ис­ти­на­та. Всич­ки я тър­сим, а ни­кой не я пред­по­чи­та. За­що да не про­дъл­жим да за­маз­ва­ме очи­те на ос­та­на­ли­те. Как­во тол­ко­ва. Ка­жи им, че са пра­ви, че от­но­во в теб е греш­ка­та. Те и без дру­го ня­ма да се из­ви­нят. Ка­жи им, че ще ги из­с­луш­ваш ви­на­ги, че не е нуж­но да те пи­тат как си. Ти си ви­на­ги доб­ре. „Не съм ли пра­ва?“ „Пра­ва си“ и тол­ко­ва. Не заб­ра­вяй, че на близ­ки­те ти им е труд­но, а на теб ви­на­ги ти е ле­ко на ду­ша­та.

Та­ка­ва е ис­ти­на­та, с ко­я­то жи­ве­ем. Ис­ти­на, за­мас­ки­ра­на с нес­по­соб­ност да из­ра­зиш мне­ни­е­то си, без да си съз­да­деш проб­ле­ми. Не­раз­би­ра­не­то на дру­гия и лип­са­та на ин­те­рес към лич­ност­та му, по­раж­да сблъ­сък меж­ду ро­ди­те­ли и де­ца, меж­ду учи­те­ли и уче­ни­ци, из­би­ра­те­ли и по­ли­ти­ци.

Нуж­но е да се за­мис­лим как раз­го­ва­ря­ме и как из­с­луш­ва­ме. Не пре­къс­ва­ме ли дру­гия са­мо за­що­то ня­ма­ме вре­ме за проб­ле­ми­те му, пи­та­ме ли го как е ми­нал де­нят му, усе­ща­ме ли тре­во­га­та, ко­я­то в по­ве­че­то слу­чаи е из­пи­са­на на ли­це­то му. Раз­би­ра се, че не. Мно­го по-лес­но е да му ка­жем, че ни­що не за­ви­си от нас. Мно­го по-удоб­но е да ак­цен­ти­ра­ме вни­ма­ни­е­то вър­ху се­бе си.

И до­ка­то жи­ве­ем с удоб­на­та ис­ти­на,с она­зи, ко­я­то пра­ви де­ца­та ни нес­по­соб­ни да спо­де­лят мне­ни­е­то си, ко­му­ни­ка­ци­я­та по­меж­ду ни ще се гу­би все по­ве­че и по­ве­че. Ма­кар че, ка­то се за­мис­ля, ни­кой не се при­тес­ня­ва от то­ва. Или поч­ти ни­кой.