ЗА ЕДНА СТАТИЯ НА ВЕЛКО ВЪЛКАНОВ

0
254


В брой 11/2007 г. на сп. „Ново време” е публикуван материал на Велко Вълканов за последната ми книга „Векът на Сталин. Опит за геополитически и геостратегически портрет”, книга първа.

Трудно ми е да определя как трябва да разглеждам този материал – като рецензия, като становище, като бележки или като ограничено мнение. Още по-трудно ми е да се ориентирам за нейната цел. Ако става въпрос за оценка на книгата ми, очевидно, и Велко Вълканов, и редакцията на списанието са избързали и са нарушили първото и основно правило при всякакви оценки: за да се изказваш за някаква книга, трябва да си я прочел цялата. Специално за моята книга, повечето от повдигнатите въпроси от Велко Вълканов имат своите отговори във втората книга. Според плановете на моя издател, тази втора книга ще излезе към 9 май 2008 г. Ръкописът е предаден в издателството на 1.11.2007 г.

Тези предварителни думи ги пиша, защото се колебаех дали при тези обстоятелства си струва да вземам отношение към статията на Велко Вълканов. Моят издател и много мои читатели ме убедиха, че трябва. Което и правя.

В основата на статията на Велко Вълканов лежат интерпретационни възражения. С други думи, на него не му харесват подходът и методът, използван от автора и произтичащите от тях изводи. Просто казано, Велко Вълканов не харесва това, което аз пиша за Сталин – той не харесва Сталин. В това няма лошо, аз също не харесвам много исторически личности, например – Горбачов и Елцин. Но Велко Вълканов не само не харесва Сталин. Той се мъчи да убеди читателите, че аз невярно интерпретирам както историческите факти, така и природно-историческия процес. Това вече е сериозно, за него си струва да си поговорим.

В началото ще призная, че когато Велко Вълканов посочва технически и редакторски грешки, той е прав. За съжаление, аз не съм имал възможност да правя коректури и това е дало своите отражения. Във второто издание, което се проектира, тези грешки ще бъдат отстранени.

И така, по същество.

● Вълканов твърди, че Трудови войски е имало първо в България под формата на трудова повинност. Това не е вярно, тук той греши принципно. Трудовите войски на са трудови армии в смисъла на Троцки, Рузвелт и Хитлер, както и в смисъла, в който те съществуваха в ранния етап на СССР. В книгата за това е разказано достатъчно подробно (вж. стр. 33-36). Специално за Велко Вълканов ще поясня – трудовите армии в Съветска Русия имат две особености: (1) използване на редовната армия за трудови дейности и (2) мобилизиране на селската работна сила. Веднага се виждат съществените различия на трудовите армии от българските трудови войски, и то преди всичко в замисъла за тяхното създаване и използване.

Принуден съм да кажа и още нещо, което може да изненада читателите. Предполагам, че Велко Вълканов, като любознателен човек, е гледал световноизвестния документален филм на Лени Рифенщал „Триумфът на волята” (1934 г.) и сигурно си спомня не по-малко известния речитатив на Германския трудов фронт :

Ние сме тук,
ние сме готови
да вкараме Германия в новата ера.

Другарю ! Откъде си ?
От Фрисланд!
А ти, другарю!
От Бавария!
А ти?
От Кайзерщул!
От Померания!
От Силезия! От крайбрежието! От Шварцвалд!

От Дрезден! Аз съм от бреговете на Дунав!
Аз – от Рейн ! Аз – от Саар!
Един народ! Един фюрер! Един Райх!
Германия!

Днес нас ни обединява труда!
В поход
и в казармите,
на дюните,
на Северно море!
Крачи напред, стоманен германски работник !

Ние садим дървета –
и цели гори,
ние строим пътища – от град до град…

Ние не сме в траншеите,
под взривовете на снарядите.
Но ние все едно сме войници!
С нашите чукове,
брадви,
лопати и кирки.
Ние сме младата сила на държавата!

Къде тук Велко Вълканов вижда българската трудова повинност на Александър Стамболийски? (вж. М.Калашников и Ю.Крупнов, Оседлай молнию ! „Астрель”, Москва, 2003. с. 353-354).

● В.Вълканов оспорва моето мнение, че Маркс първи е казал за трагедията и фарса. Вълканов не е прав. От приведения от него цитат от Маркс става ясно, че нещата не стоят така: “Хегел бележи някъде, че всички велики световноисторически събития и личности се появяват, тъй да се каже, два пъти. Той е забравил да добави: първия път като трагедия, втория път като фарс.” Обърнете внимание на последното изречение на Маркс – той казва за Хегел, че е „забравил да каже” за трагедията и за фарса. На кого да вярваме – на Маркс или на Велко Вълканов ?

● В. Вълканов ме упреква, че не съм съвсем коректен, когато казвам, че в САЩ продължава да има смъртно наказание, тъй като, виждате ли, в САЩ има смъртно наказание само в 38 щата. Това е така, но Велко Вълканов не е прав. 38 щата правят повече от 50% от щатите (те са 53), което е достатъчно основание съвсем демократично да се каже, че в САЩ има смъртно наказание. Та нали не е особено трудно нещата да се представят така, че обвиняемият да бъде съден в щат, в който има смъртно наказание.

● В. Вълканов оспорва моето мнение, че “социализмът не може с частна собственост”, но не е прав. Първо, защото става дума за частна собственост върху средствата за производство; второ, защото се има предвид “завършен” социализъм, а не преходният период; трето, защото любимецът на Вълканов В.И.Ленин е казал съвсем определено: „За съжаление, дребното производство все още е много, твърде много, а то ражда капитализъм и буржоазия постоянно, ежедневно, ежечасно, стихийно и в огромни мащаби… Да се унищожат класите не значи само да се прогонят капиталистите и помешчиците – това ние лесно направихме – това значи също да се унищожат дребните стокопроизводители” (цитатът е от втория том на моята книга, от главата „Сталин и марксизмът”).

● Вълканов ме упреква, че смятам Сталин за непогрешим, докато Ленин така не се е държал. Това не е вярно. Аз не мога да смятам Сталин за непогрешим, когато той сам не се смяташе за такъв. По този въпрос Вълканов може да прочете речта на Сталин пред ХV конгрес на ВКП(б) на 3.12.1927 г. (вж. Сочинения, том 10, стр. 329-331), както и знаменития му тост за руския народ след края на войната. Ето част от този тост:

„Нашето правителство допусна немалко грешки, имаше и почти отчаяно положение през 1941-1942 г., когато нашата армия отстъпваше, напускайки родните села и градове в Украйна, Белорусия, Молдавия, Ленинградска област, Прибалтика, Карело-Финската република – отстъпваше, защото нямаше друг изход. Друг народ би казал на своето правителство: вие не оправдахте нашите очаквания, махайте се, ние ще си изберем друго правителство, което ще сключи мир с Германия и ще ни осигури спокойствие. Но руския народ не тръгна по този път и тъй като вярваше в правилността на правителствената политика, предпочете жертвите само и само да разгроми Германия. Това доверие на руския народ към съветското правителство беше решаващата сила, която ни осигури историческата победа над врага на цялото човечество – над фашизма”.

Аз не си спомням друг ръководител от антинацистката коалиция да е казвал подобно нещо, а и Рузвелт, и Чърчил имаха не по-малко грешки, отколкото се приписват на Сталин. И точно за тези грешки английският народ наказа Чърчил веднага след победата над Германия и го изгони от министърпредседателското място точно по време на Потсдамската среща на тримата големи (17.07-2.08.1945 г.).

Такива ми ти работи…

Сталин наричаше себе си ученик на Ленин, не повече. В писмото си до Ксенофонтов от 30.12.1926 г. той пише: “Аз съм против вие да се наричате „ученик на Ленин и Сталин”. Аз нямам ученици. Наричайте се ученик на Ленин… тъй като нямате основания да се наричате ученик на ученика на Ленин. Това не е вярно. Това е излишно”. (вж. Сочинения, том 9, стр. 152).

Според Вълканов, тъй като Сталин си е позволил (според него!) да действа така, както действат империалистите, той е антикомунист (имат се предвид репресиите). Ако Вълканов наистина мисли така, той просто не е схванал същността на моята книга. Това ме лишава от възможността подробно да обяснявам за какво става дума. Да видим какво е казал Троцки, този идол на съвременните ревизионисти: „Ние, марксистите, никога не сме се занимавали с кантианско-попските и вегетарианско-квакерските дрънкания за „святостта на човешкия живот”. За да стане личността свещена, трябва да се унищожи общественият строй, който я разпъна. Тази задача може да бъде решена само с желязо и кръв”. (вж. Троцки, Перманентная революция (сб.). „АСТ”. Москва, 2005. Стр. 66).

● Особен акцент Велко Вълканов поставя на личните качества на Сталин и затова се осланя на т. нар. „завещание на Ленин”. Велко Вълканов не е трябвало да прави това. Освен всичко, не е трябвало да се отнася открито манипулативно към моя коментар на „завещанието”. Манипулацията се състои в премълчаване и преиначаване какъв смисъл му придавам и на какво в него акцентирам. Ако Велко Вълканов бе прочел „завещанието” задълбочено и внимателно, нямаше да прави прибързани нравствени заключения от рода „какво би станало, ако…”, а би размишлявал например върху следните редове: „Сталин е твърде груб и този недостатък, напълно търпим между нас, комунистите (курсива е на автора), става нетърпим за един генерален секретар.”

Наистина, аз казвам: „За Сталин обвиненията са само личностни и в етичен план. Други негови слабости Ленин не е посочил”, но (1) това е така и други слабости на Сталин не са посочени и (2) тези слабости нямат политическа тежест на фона на казаното от Ленин за другите партийни дейци. Аз изяснявам за какво става дума, но Велко Вълканов премълчава и не обръща внимание на моите съображения. Ето за какво става дума:

«Не е нужен текстологичен анализ на ленинското писмо, но правят впечатление някои ленински определения. Трудно се възприема как най-големият теоретик на партията (Бухарин) никога не се е учил, в това число и на марксизъм, и не разбира диалектиката. Или да кажем, какъв е този най-способен ръководител на болшевишката партия, който не е болшевик и прекалено се увлича от администриране (Троцки е инициаторът за създаване на концентрационните лагери в Съветска Русия)”.

Велко Вълканов е юрист и би трябвало да си дава сметка какви са компонентите на „прекаленото увличане в администриране”.

Аз не се занимавам с цитираното ленинско писмо по повод разпрата между жената на Ленин и Сталин, защото това не е предмет на книгата, но ако В. Вълканов държи, мога, на основата на документи, да му разясня за какво става дума. Уверявам читателите, че тези разяснения не поддържат застъпената теза на Вълканов и в най-малка степен.

● Греши Вълканов и с тезата си за “пределите на неизбежната отбрана”. Тази теза е поредната юридическа манипулация, която в основата си е много гадна. Причината е проста – неизбежната отбрана е практически процесуално недоказуема. Следователно, нейното прилагане открива широко поле за субективизъм и спекулации. Ако Вълканов гледа американски филми, там това е много добре показано.

● В. Вълканов ми отправя съкрушителни обвинения и по повод на измисленото ми пристрастие към самопризнанията. Това не е вярно. Самият цитат, който той използва от книгата, говори нещо съвсем друго – има се предвид поведението на обвиняемите и че те са имали възможност да се откажат от тези самопризнания на откритите процеси, но не го правят. Вълканов се мъчи да даде някакво обяснение, но то звучи неубедително. За сметка на това се премълчава моето обяснение на стр. 217-218. Там аз пиша:

„Говорят, че Сталин избил “старата партийна гвардия”. Това не е вярно. Всички обвиняеми по политическите процеси признават своята вина, охотно разказват за антипартийната си дейност. Не се намери нито един, който да оспори обвиненията, да защити себе си и своите другари (процесите бяха публични, с присъствието на чуждестранни журналисти!). Ако инкриминираните обвинения са лъжи от край до край, що за “гвардия” са били тези хора, които са се “топели” един друг? Достатъчно беше само няколко души да се откажат от показанията си и да разкажат истинската “истина”, поемайки всички възможни рискове, за да се провалят процесите…

Показателна е речта на разкаяние на Каменев, произнесена на ХVІІ партиен конгрес. В нея Каменев използва терминология от политическите процеси: “Втората вълна на контрареволюцията (първата е троцкиската) мина през разтворена от нас пролука – това е вълната на кулашката идеология.”

Разкаянието на Каменев показва, че приказките за натиск върху обвиняемите е пресилено – Каменев не е в килиите на НКВД, а на трибуната на партиен конгрес. Известно е, че “натиск” е имало и в нацистко-фашистките затвори, и то какъв натиск, но комунистите го издържаха. Факт е, че само няколко часа след арестуването на маршал Тухачевски следователите, без никакво физическо въздействие, получават от него показания-компромати срещу много други съветски военачалници и политици».

Велко Вълканов се мъчи да се „измъкне”, като напомня, за разнообразните средства за въздействие върху обвиняемите. Вероятно, такива средства е имало и те се са използвали. Но аз пък трябва да напомня, че има достатъчно примери на арестувани висши ръководители, които, въпреки всичко, не са давали никакви показания. Класически пример е поведението на големия военачалник от Отечествената война, маршала на Съветския съюз, Константин Константинович Рокосовски. Подобен пример от след войната аз привеждам във втория том, в главата „Новите репресии”, с началника на съветското военно контраразузнаване „Смерш” ген. полковник Абакумов:

„Странна е историята на Абакумов. Той е участник в почти всички репресии след войната и лично предан на Сталин. Арестуван е през есента на 1951 г. по обвинение в проваляне на „лекарското дело” и създаване на таен архив с данни за здравето и лечението на Сталин (доносът е от следователя от Държавна сигурност Рюмин). В ареста Абакумов проявява изключително мъжество и нечовешка издръжливост (престоява три месеца с белезници в хладилник), и не подписва никакви показания. За това си поведение той и днес е легенда за чекистите.”

Разбирам, че не всички хора могат да бъдат герои като Абакумов или Рокосовски. Но както аз не подвеждам всички под знаменателя на герои, така и Вълканов няма право да подвежда всички под знаменателя на „малкия човек”.

● Велко Вълканов се усъмнява в посочения от мен брой на жертвите от американската война срещу Ирак (900 000 души) и, иска или не иска, внася съмнение в използваните от мен данни, като по същество смята, че аз преувеличавам и неоснователно набеждавам „добрите и хуманни” американци. Бих му казал следното.

Тъй като той публикува материала си в сп. „Нова време” би трябвало да се предполага, че чете това списание редовно. Тогава, в бр.10/2007 г. на стр.127 щеше да прочете последните, уточнени данни за загинали, приведени от Пламен Средков – те са 1 150 000 (!) иракчани в периода 1990-1999 г.

В. Вълканов може да бъде спокоен. Всички данни в първия том са сверени с източници, заслужаващи доверие. Впрочем, така и остава неизвестно какви са иракските жертви според самия Вълканов, които той противопоставя на посочените от мен. Да казваш само: „Това не е така!”, без да посочваш кое е така, не е най-добрият метод при диалог или спор.

● Абсолютно неубедителен е Вълканов, когато разглежда ролята на Сталин в преддверието и в началото на войната. Аз не съм имал за цел подробното анализиране на военните фактори, но сега ще отбележа изключителната професионална вина на народния комисар по отбраната маршал Тимошенко и на н-ка на ГЩ армейски генерал Жуков. Тяхната вина е в насаждането на грешни, опасни и несъстоятелни военни възгледи и в обличането на тези възгледи в заповеди, разпореждания и директиви до войските. Това са възгледите на Троцки и на маршал Тухачевски. В сбит вид най-важното е следното:

(а) Практическото отричане на отбраната като един от двата вида въоръжена борба;

(б) Грешната теоретична представа, че войната ще започне със серия погранични сражения и чак след това ще премине в “голяма война”.

(в) Възможността срещу блицкриг да се води насрещен блицкриг.

В резултат на това Тимошенко и Жуков подменят утвърдения план за прикритие на границата и предписват в началото на войната на войските от първия ешелон упорита, твърда отбрана (на обикновен език това означава да се биеш до смърт), вместо активна отбрана, както и предвижда утвърденият план на ГЩ. Това е главната причина, германците в началото на войната да получат виртуално превъзходство над Червената армия в отношение от 2,8 до 26 пъти и дори 263 пъти! На съвестта на Тимошенко и Жуков лежи неправилното определяне на главния удар на Вермахта. И Тимошенко, и Жуков смятат за германски приоритет северно-западното направление (през Рига към Ленинград) и югоизточното направление (през Киев към Сталинград). Както е известно, германците нанасят главния си удар по югозападното направление (през Минск към Смоленск и Москва). И още нещо подминато от Вълканов – маршал Тимошенко е първият върховен главнокомандващ на Червената армия преди Йосиф Сталин официално да заеме този пост (19.07.1941 г. и 8.08.1941 г.). Този първи Върховен главнокомандващ признава пред маршал Будьони (ноември 1941 г.), че е готов да отстъпва до Сибир и Владивосток! Повече по този въпрос може да се прочете в книгата на Арсен Мартиросян „Трагедия 22 июня: блицкриг или измена?”, Москва, 2007.

● Смятам за неприемливи и опасни следните мисли на Вълканов: “Което е позволено на един антикомунист, не е позволено на един комунист” или “аналогии от вида: ония – от времето на римската империя до империалистическите държави – са убивали, защо и ние да не убиваме”. Това са разсъждения на абстрактен хуманист, откъснат и от теорията, и от практиката. По времето на Маркс и Ленин биха ги нарекли дребнобуржоазни разсъждения. Предлагам на Велко Вълканов преди да дава воля на своето нравствено негодувание, да направи справка с Маркс, Енгелс и Ленин за смисъла на такива основополагащи понятия като принуда, насилие и диктатура на пролетариата, и тогава да даде своята собствена “комунистическа” интерпретация (вж. книгата, стр. 203-204). Като начало бих му препоръчал книгата на проф. Васил Проданов „Насилието в модерната епоха” – едно изключително авторитетно и безупречно изпълнено изследване. Припомнянето на факти от историята в моята книга не е правено заради аналогии, а като описание на природно-историческия процес, на неговите императиви, закони и изисквания.

Само като илюстрация ще посоча един цитат от любимеца на В. Вълканов Ленин, който аз привеждам във втория том, в главата „Следовници или предатели”. През 1915 г., в статията “Честният глас на френския социалист” Ленин цитира Павел Голея, редактор на малък социалдемократически вестник в Лозана: “При такива трагични обстоятелства, когато става дума за съществуването на милиони хора, са допустими и оправдани всички революционни действия и не само са допустими и оправдани – те са законни. Нещо повече – не само са законни, те са свещени. Дълг на пролетариата беше да използва и невъзможното”.

В “Държава и революция” (1916 г.) Ленин дава политическото определение на диктатурата на пролетариата: “Власт на Партията, опираща се на насилие и неограничавана от никакви закони”. Това е Ленин, а не Сталин. Велко Вълканов трябва по-често да препрочита класиците на марксизма-ленинизма.

● Няма по-несериозно занимание от изграждане на цитатния образ на Ленин като някакъв добродушен, високо хуманен и “демократичен” (в буржоазното разбиране на термина) политик, напълно противоположен на Сталин. След като посочва подбрани от него цитати от Ленин, Вълканов задава сакралния въпрос: “Къде в така очертания Ленин вие виждате Сталин?” И в това е главната несериозност. Първо, няма защо да виждаме Сталин в така описания образ на Ленин от Вълканов – от социологическа гледна точка Ленин и Сталин са една личност. Александър Зиновиев пояснява: „Съветската идеология и пропаганда в сталинските години поднасяше Сталин като “Ленин днес”. Аз мисля, че това е вярно. Разбира се, между Ленин и Сталин има различия, но важното е, че сталинизмът беше продължение и развитие на ленинизма както в теорията, така и в практиката на строителството на реалния комунизъм. Сталин даде най-доброто изложение на ленинизма като идеология. Той беше верен ученик и последовател на Ленин. Каквито и да са били техните лични отношения, от гледна точка на социологията те образуват една историческа личност. За историята това е уникален случай. Аз не зная нещо подобно, когато историческа личност от голям мащаб да е издигнала буквално на божествена висота своя предшественик във властта така, както направи Сталин…” (цитатът е от втората ми книга, там е указан и първоизточникът), може да се намерят и има повече цитати от Ленин, в които прозира съвсем друг образ. Такива цитати има в първата книга (виж стр. 208-213), а във втората Вълканов ще може да прочете “завещанието на Плеханов” в специалната глава „Сталин и марксизма”. Ето част от характеристиката на Плеханов за Ленин :

●„болезнено самолюбив и абсолютно нетърпим към критика”;

●„аморален, жесток, безпринципен, авантюрист по натура. Трябва обаче да се признае, че аморалността и жестокостта на Ленин не произтичат от неговата лична аморалност и жестокост, а от убедеността в своята правота. Аморалността и жестокостта на Ленин е своеобразен изход на неговата индивидуалност в подчиняване на морала и хуманността на политиката”;

●„Ленин е пример за човек, който, признавайки свободната воля, вижда постъпките си оцветени ярко като необходимост. Той е достатъчно образован, за да не се смята за Мохамед или Наполеон, но че е „избраник на съдбата” е убеден”.

Дори цитатите от Ленин, които Велко Вълканов използва в материала, очертават малко по-друг образ на великия човек. Желаейки очевидно да ме „разгроми”, той цитира Ленин по повод арестуването на гражданин само за това, че писмено му се е оплакал. С други думи, вижте колко е хуманен Ленин, това не е върколакът Сталин. Но наистина ли е така?

Принуден съм да приведа цитата от Ленин, който използва Велко Вълканов: ”Доколкото разбирам, Булатов е арестуван поради това, че ми се е оплакал. Предупреждавам, че за това ще арестувам председателите на губернския изпълком, на ЧК и членовете на изпълкома и ще искам да бъдат разстреляни.” Оставям на адвокатската съвест на Велко Вълканов и на читателите да преценят и намерят хуманистичната съставна на цитата.

Ако следваме логиката на В. Вълканов, би трябвало и в „така очертания образ на Ленин да виждам Сталин”. Но аз с политическа алхимия не се занимавам.

● Заслужава особено внимание главният извод на Велко Вълканов: “Сталин спечели битката за настоящето, но не спечели битката за бъдещето.” Такъв извод намирисва на антикомунистическа провокация. Основите на СССР постави В. И. Ленин в периода 1917-1924 г. и затова всички го признават като основател на Съветския съюз. Сталин просто градеше сградата. При най-голямо натягане, Сталин управлява СССР 29 години (1924-1953 г.), а всъщност – много по-малко, някъде около 15 години. След него петима генерални секретари управляваха общо 39 години (1953-1991 г.). Мисля, че те са имали достатъчно време дори да излеят нови основи – вижте какво направи Елцин за 9 години. Така че за всичко станало в бъдещето да се обвинява Сталин, е не просто пресилено, но и несъстоятелно. По логиката на Вълканов трябва да се започне от Маркс и Енгелс, а може би от Платон и Аристотел и точно това правят днес истинските антикомунисти (на този въпрос е посветена главата от втората книга „Сталин и историята”). Ето докъде може да доведат произволно изпуснати изводи и обяснения.

Трогателен е опитът на Велко Вълканов да свърже разпадането на Съветския съюз и на европейската социалистическа система с дейността на Сталин (стр. 151-155). Вместо да избързва с оценката на книгата, трябваше да изчака малко, за да прочете във втория том моята оценка за процесите, довели да трагичния край. Нямам възможност да цитирам почти 200 страници. Надявам се, че към 9.05.2008 г. вторият том ще излезе от печат. Тогава може и да дебатираме, дискутираме и диалогираме, ако използвам съвременната парламентарна терминология.

И все пак, без кратък цитат не мога да мина. В последната глава на втория том от книгата аз пиша: “Дали съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛаг и изселванията? Не, разбира се. Причината е много по-дълбока и фундаментална.

Мразят Сталин, защото е комунист, защото превърна утопията в реалност и й придаде космически измерения. В негово лице мразят комунизма, мразят неговия мироглед, неговите принципи за правата и задълженията на човека, за самите основания на човешкия живот и на човешкото общество. Мразят го, защото се страхуват от него и от комунизма. Мразеха Сталин, докато беше жив, мразят го и сега, половин век след смъртта му, ще го мразят и в бъдеще…

Но Й. Сталин не може да бъде оценяван само като личност със своите качества, сам за себе си. Той беше изразител и представител на чувствата, мислите, надеждите и въжделенията на голяма група хора, наричани комунисти. Това бяха особен тип хора, такива днес няма. Те наистина щурмуваха небето (по израза на Маркс) и за тях живот извън Партията нямаше…

Нито едно от злодеянията, приписвани на Сталин и на съветската власт, не е измислено от болшевиките.

Екзекуцията на дисиденти, забраната и изгарянето на неудобни книги беше високоморално и оправдано от католическата църква от средните векове до днес. Тя доказа, че хората могат да се горят като въглища на кладите, който метод Хитлер усъвършенства с модерните технологии на крематориумите. Над 200 милиона жертви тежат върху папския престол.

Основоположникът на западната демократична система Жан Жак Русо така разбираше демократичните ценности: “За да бъде свободният човек максимално свободен, робът трябва да бъде максимално роб.”

Преселването и избиването на цели народи е евроатлантическа ценност. При завоюването на Америка са избити 100 000 000 души, унищожени са две велики цивилизации – на маите и на ацтеките. Расовата теория е приложена на практика в най-демократичната страна – САЩ, остатъците от „негърското” робство (!) бяха обществена практика в САЩ до 1960 г. Цифрата на загиналите по време на робството се колебае между 20 и 100 милиона души.

Концлагерите са английско изобретение от времето на англо-бурската война 1899-1902 г. Праобразът на ГУЛАГ също е от Англия и датира от ХVІІІ век.

На 11.05.1857 г. в индийския град Мирут, близо да Делхи, въстават два полка сипайска пехота. Започва Сипайското въстание (1857 – 1859 г.). То е потушено с невиждана до днес жестокост – унищожавани са дори основите на хиляди села, пленените въстаници са разстрелвани, привързани към дулата на оръдията. Жертвите не са преброявани, но по експертни данни надхвърлят 1 000 000. (Английските зверства са изобразени в известна картина на В.В.Верешчагин).

Това не е всичко. На 13.04.1919 г. войските на английския генерал Дайър атакуват хилядите мирни демонстранти, събрани в индийския град Амритсар пред светинята на сикхите Златния храм (в него се намира свещената книга Адигрантх). В кървавата разправа загиват над 2000 души. Не са пощадени дори скрилите се в кладенците – войниците ги разстрелват отгоре в упор.

Забележете, става дума за април 1919 г., две години след Октомврийската революция, когато в Русия бушува гражданска война и болшевиките са обвинени за всички възможни злодеяния. Но и досега не се говори за ужасяващия кървав терор на английската империя в колониите и не се подлага на критика и възмущение английската колониална “нравственост” (според последни данни над 150 милиона души са жертвите на английския колониален бандитизъм!).

Световен рекорд по избиване (за единица време) на цивилни граждани във военно време пък държат САЩ – при атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки, за 10 секунди загиват 300 000 души !

Нека да си кажем истината. Днешните наследници на старите колониални и робовладелчески западни държави мислят по нацистки и действат по нацистки. Тяхната практическа световна политика е политиката на Хитлер, реализиране на Хитлеровите мечти.”

Ще го кажа направо: геополитическите и геостратегическите действия на Сталин са безупречни. Аз не подлагам на нравствена оценка самия процес заедно с неговите протуберанси, защото смятам подобен подход за дълбоко антинаучен. Затова и предупреждавам: “След прочитане на книгата може да възникне усещането, че тя е написана за оневиняване и оправдаване на Й. Сталин. Подобно усещане е примитивно за равнището на човешкото мислене. Йосиф Висарионович Сталин не се нуждае нито от оневиняване, нито от оправдаване по същата причина, по която не се нуждае от оневиняване и оправдаване историческият процес или, да кажем, земетресенията, наводненията, изригването на вулканите. Подходът към обективния свят, който съществува вън и независимо от нас, не подлежи на нравствени оценки от гледна точка на доброто и злото” (книга втора, глава “Заключение”).

Книгата “Векът на Сталин” не е апологетика на Сталин, както се мъчи да я изкара Велко Вълканов (точният израз на Вълканов е : „Апологетиката не прави услуга на онзи, до когото се отнася”). Погледнато изобщо, тя дори не е книга за Сталин. “Векът на Сталин” е книга за природно-историческия процес в преломни, бифуркационни точки и за това как личност, постигнала същността му, се е почувствала свободна да го използва в негов собствен интерес.

Сталин е първият държавен ръководител в човешката история, който започна изграждането на реален социализъм, в реална страна, с реални хора, с реални врагове и в реално време. Всеки, който що-годе се е занимавал с управление на големи групи хора, знае какво значи всичко това. Едва ли някой може да си представи, че Троцки, Каменев, Зиновиев или Бухарин биха се справили по-добре от Сталин, да не говорим за Деникин, Мамонтов, Врангел, Колчак и цялата „бяла гвардия” какво биха направили от Русия.

„Сталин не изчезна в миналото – пише Пиер Куртада – той се разтвори в бъдещето, колкото това и да натъжава много хора.” (Епиграф към книгата на Едгар Морена „О природе СССР. Тоталитарный комплекс и новая империа”, Москва, 1983 г.).

Що се отнася до личните сметки със Сталин, това е проблем извън моята книга. Не зная има ли такива „сметки” Велко Вълканов. Но каквото и да е, съм убеден, че имам далеч по-големи основания от Велко Вълканов за лично отношение към Сталин. Това обаче не ми пречи да го виждам като политик, държавник, военачалник, съзидател и вожд.

Прави ми впечатление, че първата критична печатна публикация за моята книга се появява в теоретичния орган на БСП, списание „Ново време”. Самата статия на Вълканов е анонсирана на корицата на списанието, и то на първо място. Като че ли тя е акцентът на броя. Но на нея е отредено място на стр. 141 (предпоследно), а от рубриката „Думи на редактора” проличава, че Юрий Борисов го интересуват съвсем други, актуални политически проблеми. Ако е така, мога само да благодаря на редакцията и на главния редактор за безплатната реклама. На 15.11.2007 г. се срещнах с него на една международна теоретична конференция. Учудих се, когато той с някакъв тържествуващ глас ми съобщи за предстоящата публикация на материала на Велко Вълканов, в който „той тотално те разгромява”. Не стана дума нито да ми предостави материала предварително, нито за някаква моя реакция. Нямаше да обърна внимание на такива подробности, ако самият Велко Вълканов, за негова чест, вече не ми бе предоставил своите бележки един месец по-рано.

Всичко това е наистина симптоматично и събрано на едно място допуска различни интерпретации. Ако се прибави и фактът, че от цялата редакционна колегия на списанието на софийската премиера на книгата (18.12.2007 г.) не присъства нито един човек, а чрез главния редактор бяха поканени всички, мога да си помисля, че на теоретично и практическо равнище БСП решително се емпанципира от марксизма, ленинизма, социализма, съветския период от историята на Русия и особено от сталинския период, и се страхува дори с присъствие да наруши тази еманципация (За сведение – висши държавни дейци в лични беседи с мен изразиха одобрение за написване на книгата и получиха екземпляри с дарствени надписи). Не знам дали наистина е така, не съм чел такива постановъчни статии, но имам усещането, че се предпочитат личности като Евгени Дюринг, Кауцки, Бернщайн и Янко Сакъзов, дори Збигнев Бжежински и Януш Бугайски. Това не е упрек, всяка партия си има програма и по тази програма се разпознава. Просто има очевидно разминаване между очакванията на хората и практическите действия, и то е много по-важно и от партийната програма.

Зная, че Българската социалистическа партия не е Българската комунистическа партия по същата причина, по която Българският антифашистки съюз не е Съюзът на активните борци против фашизма и капитализма. Ако приложа един от изводите на Велко Вълканов, цялата БСП се състои от антикомунисти. Съмнявам се дали това е вярно. Моите скромни наблюдения не потвърждават такава теза. Не знам и от каква гледна точка пише своя материал Велко Вълканов, не знам, как се отнася към мирогледната трансформация на съветските комунисти и на БСП. Знам обаче, че ако беше изчакал втория том от моята книга, щеше да прочете в главата „Следовници или предатели” следното:

“Завършекът на раздялата на европейската социалдемокрация с марксизма стана на ХІ конгрес (Инстбърн, Англия, 16-20 юни 1969 г.). Секретарят на Социнтерна дълбокомислено заяви, че „традиционният империализъм е прекратил своето съществуване, поради което не може в наше време да бъде социалист този, който не е антикомунист”.

Интересни колизии може да предизвика спазването на подобна препоръка днес. Българската социалистическа партия (БСП), например, е официална наследница на Българската комунистическа партия и беше приета в Социнтерна през 2004 г. Пита се, колко от нейните членове не са антикомунисти и какво правят те в БСП? (по партийни данни – над 85% ). Първият и последен съветски партиен и държавен ръководител М. С. Горбачов вместо да се самоубие, се превърна в социалдемократ. Нима и той е бил антикомунист ??!

Приетата резолюция на конгреса „За положението в комунистическите страни и партии”, като логично и естествено продължение на франкфуртската декларация „Цели и задачи на демократичния социализъм” (1951 г.) и на декларацията „Светът днес: социалистическата перспектива” (1962 г.), се оказа най-клеветническият манифест, който някога е бил приеман от социалдемокрацията срещу комунистите. Според Димитър Благоев, основател на партията на българските комунисти, „широките” социалисти са катраник на буржоазията” („широките” социалисти са еквивалент на сегашните социалисти, а с катран са смазвали главините на колелата на каруците. Бел. на автора).

Всички лозунги за “демократизиране” на социализма, използвани от комунистическите партии в СССР и в социалистическите страни след смъртта на Сталин и особено по време на “перестройката” бяха от идеологическата кухня на Социнтерна: “демократичен социализъм”, “солидарно общество”, “социално партньорство”, “социална справедливост”, “общонародна държава”, “общо благоденствие”. Доказателство за произхода е, че тези лозунги бяха взети на въоръжение от преродилите се в социалдемократи комунисти и с тях те успешно пребивават във властта на вече капиталистическите бивши социалистически страни. Това е нагледната проява на подмолната и разлагаща роля на социалдемокрацията през периода на Студената война и безсилието на комунистическите партии от социалистическия лагер да й противодействат…

„САЩ много лесно управляват всяка страна, където на власт са социалдемократите – пише Андрей Паршев. – Много своеобразни хора са тези социалдемократи. Те, ако не генетично, то, така да се каже функционално, са предатели. Много често те произлизат от низините, от работническата класа и селяните, но са призвани да управляват така, че работниците и селяните да жертват собствените си интереси в полза на капитала. Затова и в международните отношения социалдемократите са склонни да продават националните интереси – консерваторите мислят и действат по-твърдо”.

Фактът си остава факт. Сред главните отрицатели на Сталин, на комунизма и на болшевизма са тези, които за една нощ се превърнаха в социалдемократи. Какво пък – всеки със съвестта си.

Такива “невчесани мисли”, според израза на Горки, предизвиква написаното от Велко Вълканов по повод на моята книга и публикуването му в теоретичния орган на Българската социалистическа партия.

Поднасям моите извинения на читателите на сп. “Ново време”, че поради ограниченията на обема не съм в състояние подробно и с привличането на научен апарат да отговоря на всички бележки на Велко Вълканов. Опасявам се, че би трябвало да напиша нова книга, нещо като “Анти-Вълканов”, а това ще отнеме време, с което аз не разполагам. Затова оставям преценката на читателите, които предварително са прочели моята книга.

В заключение ще кажа следното. Всяко становище по фундаментални въпроси на близката история изисква сериозна мирогледна подготовка и най-важното – сериозно вникване в същността на изследвания въпрос или на прочетената книга. Недопустим е първосигналният подход, породен от чувствени и абстрактни нагласи. В противен случай се попада сред интелектуалците от близкото минало, които заклеймяваха книги, без да са ги чели.

Ако Велко Вълканов, по една или друга причина, е лично ангажиран от темата „Сталин”, най-добре е да напише своя книга поне толкова аргументирана, колкото е моята. Обещавам, че ще я прочета с огромен интерес.

За да затвърдя очертания от Велко Вълканов мой образ като „апологет на Йосиф Висарионович Сталин”, ще приведа мнение на големият белгийски геополитик, политик и писател Жан Франсоа Тириар. По повод на контрареволюцията на Б.Н.Елцин Тириар казва: “Елцин е Керенски, той е Барс на Френската революция, но не е Сталин. Сталин ще се върне по-късно, след него. Но задължително ще дойде, ще се върне, защото не може да не се върне. Рано или късно ще пробие часът на великата Европейска империя, а без Русия такава империя е невъзможна. И без Сталин. ”(Виж сайта
http://arcto.ru./modules.php?name=News&file=article&sid=24).

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук