Истината трябва да се гледа право в очите
Исторически факт е, че с рухването на социалистическата система в страните от Източна Европа и СССР, в условията на глобализиращия се свят се откри нова фаза в развитието на съвременното общество. Тази ситуация естествено наложи нова политическа философия, ново разбиране за пътя на обществените процеси, което излиза извън рамките на съдържащия се в марксистката теория модел на обществено развитие.
Означава ли това, че животът и социалната практика са отрекли марксистката теория за социализма като „най-странната политическа и интелектуална заблуда на ХХ в.” и са показали, че т. нар. строителство на социализма е „най-ужасният, предварително обречен на провал исторически експеримент”? Такъв е основният извод на днешната буржоазна политическа и философска мисъл и на всички оттенъци на опортюнизма. Логичен ли е този извод от гледна точка на обективните тенденции на обществения прогрес?
Годините на социалистическото строителство в СССР и в европейските социалистически страни съдържат много истини и ценен опит. С реалните си икономически, социални, политически и духовни завоевания, както и със своите несъвършенства, социализмът изигра важна роля в световното развитие. Той беше и си остава политически, икономически и морален хоризонт за милиони хора.
Съвременното буржоазно общество има своя логика на развитие, която се определя от дълбоките му противоречия. Паразитният лукс на ограничени кръгове в развитите икономически страни и ужасяващата икономическа и духовна безперспективност на цели народи, гибелта на милиони деца от болести и глад, разпиляването на финансови, материални и човешки ресурси за агресивни военни цели пораждат неизбежно масови протести, борба в търсене на по-справедлив и по-продуктивен социален ред. Повече от всякога светът се нуждае от нова социална ориентация. Тази обективна потребност намира израз в програмните документи на политическите сили и „отляво”, и „отдясно”, разбира се, в различни плоскости. Несъмнено европейската буржоазия притежава голям политически, икономически, философски и културен опит. Тя търси и прилага, макар и в различна степен в отделните страни, социална политика, която да й позволи да запази своите позиции и влияние, да обуздае масовите протести на хората на физическия и умствен труд. Например, Ангела Меркел, в речта си пред ХХІ конгрес на своя Християндемократически съюз през декември 2007 г. възропта срещу свръхвисоките доходи на определени кръгове, подчертавайки, че социалното пазарно стопанство налага хората да имат усещане за съпричастност. „Ако това вече не ни се удава, значи вървим към упадък.”
Тези усилия на буржоазията водят само до временни успехи. Не може да се запази общество, в което единствена ценност са парите, в което отсъстват социалната сигурност, справедливост и равните възможности за всички граждани. Такава действителност закономерно поражда стремеж към социален ред, който отрича логиката на капитализма. Следователно, днес водеща е реалната потребност от дълбоки промени в буржоазната обществена система, които да гарантират на всяка личност социална осигуреност, законност и свобода, с реални шансове за всеки, с нарастваща социална роля на една демократична държава – регулатор на икономическите, социалните и духовните процеси в интерес на обществения прогрес.
Естествен е въпросът за вътрешните причини, които доведоха до поражение на социалистическото общество в редица страни. Разбира се, главната вина носи този, който е претърпял поражението. На него принадлежи отговорната задача да анализира историята на социалистическото развитие, да извърши обективна преценка на силните и слабите страни, грешки и престъпления. Времето изисква критичен анализ на Марксовия модел на социализма и конкретните начини на неговото приложение.
На К. Маркс и Ф. Енгелс принадлежи заслугата за разработването на концепция за основните причини, движещите сили и перспективите на развитие на историческия свят. Неделима част от тази концепция е схващането им за неизбежната гибел на капитализма и победата на социалистическата революция и социалистическото общество като по-висока степен в развитието на човешката цивилизация. Главното условие за това те видяха в преминаване на политическата власт в ръцете на пролетариата, в отнемане на собствеността и ръководството на общественото производство и разпределение от класата на капиталистите и предаването им на класата на производителите, в задължителното осигуряване на свободното развитие и благосъстояние на всички членове на обществото. Всъщност основният принцип и главна цел на новото общество, както многократно подчертават Маркс и Енгелс, е пълното и свободно развитие на всеки индивид.
От опита на Френската революция Маркс направи извод, че пролетариатът не може да победи, ако в борбата против буржоазната класа към него не се присъединят масата на селяните и градската дребна буржоазия, признавайки го за челен борец. Маркс и Енгелс допускаха, че при определени условия революцията може да се извърши с мирни, легални средства, че за буржоазията ще бъде по-изгодно да се съгласи от нея да бъдат изкупени основните средства на производство. „Идването на работническата класа на власт не премахва класовата борба, но създава рационална обстановка, в която тази борба може да премине през различните си фази по най-рационален и хуманен начин, отбелязват те . Важно значение има и схващането им, че процесът на разрушаване на буржоазната държава не изключва възможността да се запазят традиционните демократически институции като всеобщото избирателно право, които да се преобразуват в народен дух. Маркс и Енгелс нямат претенции, че възгледите им за новото общество имат всестранен характер. Заложници на обстоятелствата и времето – втората половина на ХІХ в., те винаги са подчертавали, че главната им задача е критика и обосновано отхвърляне на съществуващата реалност, а не определяне на конкретните форми на развитие на комунистическото общество и характеризиращите го детайли. „Предварително готови мнения, относно подробностите по организацията на бъдещото общество…вие няма да намерите у нас и намек за такова нещо” .
Те дадоха пример за търсене на целесъобразни решения, без да обявяват за неизменна една или друга своя теза. Макар и противници на частната собственост, например, те бяха категорично против насилственото й отнемане от селските труженици. Революционната промяна на обществото, според тях, трябва да бъде конкретна за всяка страна, съобразена с нейните особености, етап на икономическо развитие, национална специфика. Те изискваха да се разкриват и използват, съгласно променящите се условия, рационалните моменти в техните схващания, съдържащи общите принципи, а не – преходното.
Проектът на Маркс и Енгелс за обществено развитие изигра конструктивна роля за ориентиране на лявата мисъл в търсене на решения, адекватни на конкретната ситуация, без да я ограничават в предварително определени схеми и формули.
В една нова историческа епоха, в началото на ХХ в., В. И. Ленин приложи схващанията на Маркс и Енгелс за революцията и изграждането на социалистическото общество в съответствие с изискванията на специфичните условия на Русия. Ленин разви тезата, че революцията може да победи в една отделна капиталистическа страна и това може да бъде именно Русия. И в съответствие с класическия модел на социализма, разработен от Маркс и Енгелс, сочеше, че социалистическото общество, властта в което задължително принадлежи на пролетариата в съюз с трудещите се селяни, ще се характеризира с обществено самоуправление, с ясно изразена регулираща роля на държавата в цялостния живот на обществото, с одържавяване на основните средства за производство и с планиране на икономическото развитие.
Изключително сложните условия в Русия обаче предопределиха модел, който се характеризира с остри форми и непримиримост на сблъсъка. В Русия тежестта пада на насилствените функции на политическата власт, абсолютния монопол на държавата върху икономическия и духовния живот на страната и пълното игнориране на традиционните форми на демокрацията. Тази особеност на революционния процес не беше продукт на случайно хрумване или израз на порочен стремеж за експериментиране със съдбата на милиони хора, а резултат от развитието на крайно острите противоречия в страната и интервенцията на 14 държави, в т.ч. САЩ и Япония.
Още след първите години на съветска власт Ленин определи като сериозна грешка идеята и политиката на непосредствен преход към комунистически форми на живот, ограничаването на търговията, ликвидирането на стоково-паричните отношения. Особено внимание Ленин отделя на закона за стойността в процеса на строителството на социалистическото общество, на стоково-паричните отношения, търговията, пазара, материалната заинтересованост и контрол от страна на обществото и държавата върху мярката на труда и мярката на потреблението. Политиката на военен комунизъм беше наложена от тежките условия на Гражданската война. Тя беше временна мярка, не отговаряща на основните стопански задачи на пролетарската власт. В началото на 1920 г. икономическата и политическа действителност в Русия изискваше стопанският живот да се върне в рамките на стоково-паричните отношения. Този преход довежда до въвеждане на новата икономическа политика (НЕП) през 1921 г. Чрез правилно съчетаване на частно-собственическите с обществено-държавните интереси тя изиграва решаваща роля за съживяване на производството и укрепване на съюза между пролетарската държава и трудещите се селяни.
Основният критерий за използване на различни форми на стопанска дейност, вкл. свободна търговия, аренда, кооперация и др. според Ленин е задоволяване на материалните интереси на трудещите се. Ленин отдава огромно значение на въпроса за масовото привличане на трудещите се към активно участие в стопанското строителство и в политическия живот, в управлението на държавата, като се развива тяхната самодейност и активност. На Петата общоруска профсъюзна конференция през ноември 1921 г. се поставя въпросът за решително отказване от военните методи на работа и преминаване към разгърната демокрация и против тактиката на Троцки за „затягане гайките на военния комунизъм” . Целта е ясна – да се предостави повече инициатива и по-голяма самостоятелност на местните органи в стопанското строителство и да се повиши активността на масите в управлението на страната и планирането на икономиката. В тези изисквания на Ленин се разкрива най-важната, същностна черта на социализма – неговия хуманизъм. Лениновата теория беше, че социализмът може да се гради само на основата на ентусиазма и само с политически методи. Той подчертаваше колко важно е да се използва най-доброто от опита и постиженията в практиката на световното стопанство и научната организация на труда и производството.
Социализмът е диалектическо отрицание на капитализма. Това предполага наред с отхвърляне на негативното, запазване на положителното, което носят в себе си всеобщите човешки ценности. „С две шепи да се черпи хубавото от чужбина: съветска власт + пруски ред по железниците + американска техника и организация на тръстове + американско народно образование ….etc. + etc. = = социализъм” . Успешното изграждане на социализма обаче се сблъскваше все по-силно с консервативната мисъл, с догматизма и абсолютизиране на насилствените методи. Така на практика беше отхвърлен Лениновият диалектически подход към проблемите на социалистическото строителство, както и изключителното обстоятелство, че социализмът е строй, способен да подчини на своите вътрешни възможности, при правилното им използване, стоково-паричните отношения, арендата и други стопански форми.
В един друг исторически момент – след Втората световна война, който се характеризира с огромния авторитет и влияние на СССР, изиграл решаваща роля за разгрома на фашистка Германия, Г. Димитров предложи модел на народнодемократическа обществена система, различен както от буржоазната демокрация, така и от съветския модел на диктатура на пролетариата . В концепцията на Г. Димитров се обосноваваше възможността от мирен преход към социализма на основата на широка коалиция от работници, селяни, интелигенция, патриотично настроени индустриалци и търговци и етнически общности, при плурализъм на собствеността, парламентарно управление, смесена пазарна икономика . „За да се внесе пълна яснота по въпроса за характера, ролята и перспективите на народната демокрация и народнодемократическата държава следва да бъдат уточнени някои наши досегашни схващания, а други – да бъдат изправени в съответствие с досегашния опит и с най-новите данни по този сложен въпрос…”, подчертава Г. Димитров . Това беше виждане, което разкриваше благоприятна перспектива пред народите от Източна Европа. Изводите на Г. Димитров отразяваха цялата историческа дълбочина на изминатия от социализма път, разкриваха и развиваха ценностите, които милиони хора бяха постигнали в своя стремеж към социален напредък. Марксическото разбиране за демокрация беше обогатено и предложено като генерална линия в борбата за социалистическо преустройство на обществото в този период.
Оригиналните тези на Г. Димитров за социален напредък чрез рационалното, разумно и икономически ефективно развитие на обществото чрез мобилизиране на усилията на широки социални слоеве, беше отхвърлена на основата на догматично разбиране и абсолютизиране значението на съветския опит, отразяващ друга историческа епоха и други политически възможности. И това беше една от сериозните причини, която задържа творческата революционна мисъл, отхвърли принципа за многовариантността и разгръщането на революционния процес, отрази се фатално върху борбата за обновяване на обществото.
Поражението, което претърпя социалистическият модел в СССР и в европейските социалистически страни, е преди всичко резултат на конкретните исторически условия и грубите грешки на субективния фактор – комунистическите партии, поради които социализмът не можа да разгърне и реализира своите вътрешни сили и действителни възможности. В една посока действаха силите на световната буржоазна олигархия и вътрешните сили на застоя, консерватизма, догматизма, духовната ограниченост и предателството.
Социалистическата система в своето развитие изпитваше невероятната тежест на външните обстоятелства. Интервенция, гражданска война, зад която стоеше чуждият капитал, икономическа и политическа изолация, военната агресия на фашистка Германия и нейните съюзници, войните в Северна Корея и Виетнам, Студената война. Една безумна историческа ситуация, която се диктуваше от силите на световния капитал и на която социалистическите страни не съумяха да намерят алтернатива. Като водеща политическа сила комунистическите партии в социалистическите страни не изпълниха своята историческа мисия, не се оказаха в състояние да преодолеят:
– задълбочаващото се разминаване между теорията на марксизма и практиката, достигнало до недопустимо и опасно за реалността на социализма противоречие;
– догматизирането на теорията и практическата дейност;
– проявите на произвол и беззаконие, злоупотребите с властта;
– недоверието към личността и хората, жестокото преследване на всички, които изразяваха съмнение по отношение на официалната истина;
– разрушаването в съзнанието на милиони хора на представата за социализма като хуманно, творческо, разумно общество, което гарантира свободата на търсещата човешка мисъл;
Защо политическият авангард изоставаше в своите решения и практически действия от потребностите на общественото развитие? Защо теоретичната мисъл не се оказа в състояние да изрази оптимално потребностите на обществения прогрес? Защо догматизмът и вулгаризираното разбиране на теорията все повече се задълбочават в политическия живот? Някои автори смятат, че причината е в утопичността на Марксовата теория…
Една наука не умира, ако отделни нейни изводи бъдат опровергани от практиката. Като всяка теория, марксизмът не може да се сведе до отделни изводи и оценки. Научната теория е по-богата, по-значима от отделните изводи, съдържащи се нея. Нейното развитие разкрива историчността на конкретните теоретични изводи и границите на тяхната истинност. Логиката на теоретичното мислене е логика на творческото търсене, на критичната самооценка, на диалектическото отрицание, изключващо утвърждаването на окончателни изводи и оценки.
Маркс и Енгелс реагират остро и непримиримо винаги, когато тяхната концепция се представя като общ път, по който са обречени съдбоносно да вървят всички народи . Неведнъж те са защитавали становището, че ако теоретичната мисъл не е в състояние да намери и обоснове нови решения, неочаквани, сблъскващи се с досегашните разбирания, политическото движение може да претърпи огромно, даже решаващо поражение.
Една от причините за катастрофата на социалистическите страни от Източна Европа и СССР е отсъствието на сериозен исторически опит, на богат исторически пример, в който животът е внесъл корекции. Теоретичните концепции не бяха подкрепени с практически опит, умения и знания. В много отношения те бяха абстрактни конструкции, които се налагаха на действителността с принуда.
Друга причина е фактът, че успехите, постигнати в процеса на изграждане на социалистическото общество, независимо от усилията и жертвите, раждаха илюзията, че ръководството на политическия авангард е единственият творец на историята, свободен от контролиращата роля на други исторически субекти. Тази илюзия се превръща в убеждение, в основен мотив на пропагандата и решаващ фактор в практическата дейност. Официално се утвърждава тезата, че само ръководният център на политическия авангард е в състояние да развива и да прилага теорията на марксизма, да определя насоките на развитие на обществото. Той си присвоява правото на последната дума, установява монопол върху „окончателната” истина. Самата теория се разглежда като сбор от готови рецепти, валидни за всички случаи и при всички обстоятелства. С постулатите на теорията се оправдаваха всякакви действия, икономическата и политическа целесъобразност се подменяше с въображаемата политическа необходимост. Така идеологията, не по своята същност и предназначение, изпълнява деформирана функция – да убеждава и да обявява за верни, необходими и целесъобразни всички решения и действия на политическото ръководство, вкл. случаите на недостойна и престъпна практика, като ги обявява за адекватни на принципите на социализма. Утвърждава се правото за намеса в творческия акт на научното мислене при изработване на основните положения на политиката и практическата дейност. Схемата, на която се подчиняваше развитието на социалистическото общество, беше затворена за новия опит, чужда на потребностите на променящата се реалност.
Маркс и Енгелс разглеждаха своята теория като концептуален ескиз, съдържащ само основните пунктове, от чието конкретно разгръщане в конкретно историческо време, ще се роди желаната от милиони картина на едно хуманно, целесъобразно развиващо се общество.
Разумната социалистическа практика не се разминава с основните идеи на класиците, с основното им изискване за съобразяване с променящата се действителност. Деформираната обществена система и деформираната теория не са закономерен продукт на една разумна научно обоснована, съзидателна дейност. Те са продукт на догматизма – философията на застоя, пасивността и стопирането на творческата мисъл. Социалната причина за това явление и порочна практика е инстинктът за „притежание на властта”, развил се у формиралата се политическа прослойка, в лицето на партийната и държавна номенклатура и в нейната мистична увереност в „правото й на власт и несменяемост”.
Логиката на научното мислене, характерна за Маркс и Енгелс, е присъща на всяко научно мислене, което подхожда рационално при анализа на действителността. Марксизмът не притежава монопол върху истината, „не е ключ към всяка врата в историята”. По известния израз на Ленин, той поставя само „крайъгълния камък на науката, която социалистите трябва да развиват по-нататък, ако не искат да изостанат от живота.” Ето защо, към концепцията на Маркс и Енгелс следва да се подхожда както към всяка друга наука: с интерес, респект, и …недоверие.
Опитът е категоричен: действителността е по-многообразна, по-мащабна и по-сложна от която и да било теоретическа концепция за нея. Съвременността изисква нов подход към процеса на общественото развитие, който да допуска алтернативни варианти в рамките на общата логика на социалния прогрес. Необходими са ново виждане, концепция и оценки не само що се отнася до отделни детайли, но и до съществени аспекти на модела на социализма.
Маркс, например, залагаше на фабрично-заводските работници, т.е. на тези, които бяха носители на социалния прогрес. Днес дълбоките промени в социалната структура на обществото, както и на самата работническа класа, формират широка социална група от хора на умствения и физическия труд, на управленски и организаторски дейности – съвременните носители на социалния въпрос. Работническата класа в класическия смисъл вече не е единствена радикална социална сила.
Борбата за обществен прогрес в новосъздалата се обстановка е неизбежно многопластов социален процес, в хода на който ще се извършат дълбоки промени на основата на хуманни начала. Тук основополагащ е въпросът за разширяване на социалната база на социалистическото движение. Това изискване е естествено, защото се разширяват кръгът от хора, социалните групи, които господство на капитала лишава от бъдеще. В съвременните условия действително леви социалистически партии са тези, които последователно изразяват интересите на хората на умствения и физическия труд, на създателите на материалните и духовните ценности на обществото, осъществяващи разумни организаторски и управленски функции, които гарантират обществения прогрес. Логично е днес тези партии да се борят за утвърждаване на последователно демократично, със силно изразен социален характер общество; за широко развитие на гражданските структури с максимално използване на възможностите на пазарната икономика; за държавна власт с контролиращи и регулиращи функции, насочени към съчетаване на икономическа и екологическа ефективност и социална справедливост; за оптимално използване на възможностите на частната и обществената собственост; за последователно и неизменно ограничаване на егоистичната и антихуманна политика на крупния капитал; за нов тип отношения между политическите сили, гарантиращи максималното им единодействие в интерес на социалния прогрес; за един справедлив международен ред, при който огромните възможности, които глобализираната икономика и новите технологии разкриват, да се използват за устойчиво развитие на всички народи и целия свят.
Теоретически е възможен компромисът между различните политически сили в името на икономическия, политическия и духовен прогрес на страната. Не трябва да се забравя, че съществуват различни слоеве буржоазия, на които са свойствени различни исторически възможности.
Лекомислена би била всяка социалистическа партия, която пренебрегва възможностите за използване на нови, оригинални пътища за действие, по-близки до съзнанието на мнозинството.
Основно средство с решаващо значение за социалния прогрес днес е демокрацията. Тя е и формата на неговото осъществяване. Демокрацията все още не премахва класовите противоречия на капиталистическото общество, но дава ясна перспектива с народното представителство, всеобщото избирателно право и политическия плурализъм. Социализмът днес е възможен като идея за свободно, демократично общество, в центъра на което стоят човекът и неговите интереси, формиращи се в условията на борба, в която участват все по-широки социални слоеве от населението. Демокрацията е политическата система, чрез която ще се утвърждават идеалът за равенство, свобода и солидарност, ще се изграждат по-високи форми на социален живот, труд и духовно развитие на обществото. Така, в мирни условия то ще се доближава постепенно към по-високи форми на обществен живот. Главното са идеята и практиката за премахване (или ограничаване) на причините и факторите, пораждащи експлоатацията на труда чрез активно, но разумно стесняване всесилието на крупния капитал и постепенно преодоляване на бедността и неравенството.
Крайната цел, идеалът на левите социалисти, е неизменна – победата на общество без експлоатация на човешкия труд и дух. Левите социалисти не отхвърлят единодействието със социалдемократите и с либерални политически групи по широк кръг въпроси от общонационален характер. Освобождавайки се решително от стари представи и оценки, преодолявайки политически предразсъдъци, те допускат различни варианти на борба и движение към по-високи етапи на обществен прогрес. Аргументите за неговата осъществимост са развиващата се демокрация и разширяващите се права на човека.
Хората се нуждаят от задоволяваща ги реалност, а не от абстрактни обещания. Затова усилията и вниманието на съвременните леви социалистически партии са насочени към разумен тактически план: бързо и ефикасно решаване на най-острите въпроси на деня като безработицата, бедността, духовната ограниченост, липсата на ефикасна система за медицинско обслужване и образование, както и против агресивната политика на САЩ, проявяваща се днес особено ярко в Ирак, Афганистан, Иран, Куба. Тази програма по същество е израз на борбата за демократично и социално справедливо общество, което е и решаваща крачка към социалистическата перспектива.
Една истински лява мисъл трябва да формира нови виждания за прогреса, при това не от деструктивните позиции на миналото социалистическо общество. Нужен е съзидателен план и именно доминантата на съзиданието следва да характеризира всяка стъпка на усъвършенстване политиката на социалистическата партия, както и обогатяване на нейната теоретична мисъл.
БЕЛЕЖКИ
Вж.В.И.Ленин, „За лявата детинщина и за дребнобуржоазността”, Събрани съчинения, т. 36, с.286, Партиздат, София, 1982 г. Тук Ленин цитира изказванията на Маркс, изложени от Енгелс в труда му „Селският въпрос във Франция и Германия” .
К.Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, т.22, с.547, изд. на БКП, София, 1967 г.
Вж. В.И. Ленин, Събрани съчинения., т.42, с.256–294, изд. Партиздат, София, 1982 г.
В.И. Ленин, Събрани съчинения, т.36, с. 520, статията „Още веднъж за профсъюзите, за сегашния момент и за грешките на др. Троцки и Бухарин”, Партиздат, София, 1982 г.
Г. Димитров, Съчинения, т. 14 , с. 295, Изд. на БКП, София, 1955 г.
Г. Димитров , Съч., т. 12, с.88, 98, 355, Изд. на БКП София, 1955 г.
Г. Димитров, Съч., т. 14, с.292, Изд. на БКП София, 1955 г.
К.Маркс, Ф. Енгелс, Съчинения, т.19, с.123, Изд. на БКП, София, 1967 г.
В. И. Ленин, Събрани съчинения., т.25, стр. 287, 296, изд. Партиздат, София, 1981 г.