Година преди превземането на Бастилията Томас Джеферсън писал: “Възможно е само за две – три години Франция да получи конституция, която да й гарантира такива свободи, за които да не пролее и капка кръв!” Цитатът е от “Думата на експертите” на Кристофър Сърф и Виктор Новаски, издадена от “Фрасинели”, Милано. Това е една оригинално замислена антология на грешните прогнози от последните две столетия. В нея за Балзак можем да прочетем следната оценка на Йожен Пуату от 1856 година: „В романите на Балзак няма нито действие, нито истински характери, а само скучни и скалъпени истории и нереални лица. Балзак не е никакъв писател!” За Шарл Бодлер Емил Зола казва през 1867 година: “След сто години “Цветята на злото” просто ще бъдат забравени.” Ето и едно предсказание за Гюстав Флобер: “Господин Флобер, авторът на “Мадам Бовари”, изобщо не е писател, а човек, който се опитва да пише, но без успех, защото е лишен от талант”… И това е оценка, поместена в най-авторитетния френски вестник от епохата, “Фигаро” (1857 г.)… След като прочита “Улис” на Джеймс Джойс, Вирджиния Улф лаконично го определя като “истински провал за автора” (1922). Докато за “Буденброкови” Едуард Енгел (1901) е доста по- пространен: “Това са два обемисти тома, в които Томас Ман ни разказва доста скучни, бих казал, направо незначителни истории за безкрайно незначителни хора в едно незначително време – и всичко това в един незначителен стил.” Много интересна е и оценката на “Сатърди Куотърли ривю” за романа “Моби Дик”: “Това е много тъжна, неинтересна история, при това доста дълга и направо скучна. Бихме добавили още, че е глупава и смешна…” (1851). Интересно е било и мнението на Бен Джонсън за неговия велик съвременник Уйлям Шекспир: “Този писател е забележителен с навика си да не зачерква нито един ред от онова, което е “сътворил”… (1640). Лондонското списание “Критик” оценява Уолт Уитмън доста деликатно: “Уитмън разбира от изкуство, колкото едно прасе от аритметика” (1855).
А ето и някои куриози от света на театъра: “Кой ще отиде да гледа някаква тъпа история за някакъв нещастен търговски пътник?” (Черил Крофърд за шедьовъра на Артър Милър “Смъртта на търговския пътник”). Или Семюъл Пъпис: “През живота си не съм гледал нещо по-глупаво и по-объркано от “Сън в лятна нощ” на този Шекспир!”…
От света на киното можем да започнем със създателя му – Луи Люмиер: “Моето откритие е само една любопитна техническа новост… Освен това няма никаква търговска стойност. А за изкуство да не говорим…”
За “Отнесени от вихъра” Гари Купър предрича: “Този филм ще бъде най-скандалният провал в цялата история на киното и по-специално на Холивуд. Щастлив съм, че отказах да играя в този скапан филм…” А през 1928 година един от шефовете на “Метро Голдуин Майер” дава следната оценка за Фред Астер: ”Този не може нито да говори, нито да пее, освен това е доста хилав и при това плешив и с голяма глава. С танците се справя горе- долу…”
Да се обърнем и към музиката. През 1737 година някой си Шайбс казва за Йохан Себастиан Бах: “Неговите опуси са напълно лишени от хармония, красота и особено от яснота. Те са объркани и просто нелогични…” А Лудвиг Шпор считаше, че Петата на Бетовен е: “…невъобразим хаос и вулгарен, просташки шум!” (1823) За Фредерик Шопен Лудвиг Релшаб (1833) казва: ”… този композитор от Полша е лишен от всякакъв талант и ако трябва да се анализира сериозно неговото творчество, почти всичко подлежи на зачеркване!”
Не по-малко са и примерите в областта на изящните изкуства. Зола (през 1900 г.) за Пол Сезан: ”Този живописец има качества да стане голям художник, но за съжаление му липсват необходимото упорство и характер…” А ето и оценката на прочутия критик Луи Етиен за “Закуска на тревата” на Едуар Мане: “Това е просто една глупава и безвкусна шега!” (1863). Английският поет и художник Уйлям Блейк, който е бил луд, но не и глупав, твърди следното: “Не виждам защо трябва да се възвеличават художници като Тициан и неговите там венецианци. Та това са просто кретени, а не живописци!” През 1893 г. Дега посъветвал свой приятел, търговец на картини: “Купувай само Морен, не и Тулуз Лотрек. Той е прекалено свързан със своето време и съвсем скоро ще бъде забравен!”
Но погрешно е да се мисли, че подобни “оценки” се срещат само в света на изкуството. През 1876 година президентът на САЩ Хувър казва за телефона: “Като техническо изобретение е доста оригинално, но не знам за какво може да послужи?” През 1900 година лорд Келвин пише статия против рентгена, като определя рентгеновите лъчи като… “чиста мистификация” и нещо “твърде безполезно”…
Как се говори за гений?
1.
НАПОСЛЕДЪК МИ СЕ СЛУЧВА ЧЕСТО
Вчера пуснах радиото и предаваха нещо от Антонио Салиери. Помислих си, че и като човек, и като музикант е бил по-свестен, отколкото твърди легендата. Наскоро отново гледах “Амадеус” на Питър Шафър. Мисля, че както пиесата, така и филмовата версия на Милош Форман сериозно коригираха мнението на музиковедите и меломаните за Моцарт и неговия съперник Антонио Салиери.
Да, тази история породи у мен доста размисли. Приятелите на Волфганг Амадеус бяха доста разгневени при вида на този невъзпитан и циничен бохем. Според мен има най-различни начини да се говори за един гений, но този (имам предвид Шафър и Форман) е може би най-човешкият. Защото всеки гений е до известна степен – и по своему – несъвършен: не може по цял ден да се блъска над формули и уравнения или да свири на добре темперирано пиано, а после да се държи като всички останали. Едното е винаги за сметка на другото – развива се или хипертрофира. Не може всичко да върви хармонично. Повярваме ли на “клишетата” за Моцарт, ще трябва да пренебрегнем: хомосексуализма и наркотиците, ако те са трагедия, но не и истеричния смях – големите творци не бива да се смеят…
2.
В този смисъл двете версии на “Амадеус”
са чудесни уроци за природата на гения: те посочват разликата между творчеството и всекидневието. И тъй като, най-общо казано, ние, хората, се делим на романтици и прагматици, Шафър и Форман показват, че един гений може да си остане такъв и когато си бърка в носа или е сноб, без това да се отрази върху таланта му и в крайна сметка върху нашето отношение към него. Всъщност те не осъждат неговите слабости, а по- скоро нашите.
Да се върнем към Салиери: без съмнение е бил въведен, за да се разкрие трагедията на завистта. Защото ние обикновено си мислим, че Завистливият е глупак, който ненавижда Добрия, по-късметлията от него, без да приема превъзходството му. Олицетворена от Салиери, завистта се явява като нещо трагично, бих казал, по-значително. Салиери е досаттъчно честен и интелигентен, за да проумее, че Моцарт е по-добър от него и заради това страда още по-дълбоко. Да, Салиери е като герой от антична драма. Не бих искал да се занимавам с въпроси от чисто художествено естество…
Но имаме ли право, за да конструираме един мит, да използваме историческо лице и да го съдим? Без да се съобразяваме с доста неща. Това, без съмнение, е етичен проблем. Литературата и естетиката оправдават Шекспир, но истинският Ричард Трети съвсем не е бил такъв. Изниква въпросът: може ли един автор да наложи митичен образ върху реален образ? Да смеси фактите с измислиците и да постигне нещо?
3.
Омир вероятно е мислел, че Агамемнон е действително историческо лице и ни го е представил по начин, по който го е видял единствено той, защото всъщност той не е съществувал. Но големият исторически роман от наше време пое друг път, който, от една страна, гарантира историческата достоверност и точност, а от друга – достатъчно въображение. Историческите персонажи остават на по-заден план и често пъти действието се води от измислени образи. Заради това се вълнуваме и вярваме повече на Айвънхоу, Фабрицио дел Донго, Пиер Безухов, отколкото на Ришельо на Дюма-баща.
Интересно какво би се случило на Питър Шафър и Милош Форман, ако поставеха на сцена една гротескна комедия за гения и завистника чрез съдбата на голям австрийски музикант, наречен не Моцарт, а например Гринциг и неговия завистлив съперник на име Позилипо? Бихме ли я приели като “Амадеус”?
Не вярвам. Жалко. Форман и Шафър не ни говориха лошо за Моцарт и Салиери. Те ни ги представиха по удивителен начин. Както не биха могли да представят, например, Гринциг и Позилипо…
Преведе от италиански
Огнян Стамболиев
