Статията на Панко Анчев „Нова обществено-политическа ситуация” постъпи в редакцията през ноември м. г. По ред причини тя не намери място в броевете на списанието непосредствено след изборите за местна власт. Публикуваме я във февруарския брой с убеждението, че анализът е запазил и ще запази дълго време своята актуалност.
Ю. Борисов, гл. редактор
България и БСП след изборите за местна власт
Изборите са най-вярното и точно емпирично социологическо проучване на нагласите на населението и на състоянието на обществото. Но те обикновено се четат и тълкуват прекалено партийнополитически и като знак за победа или поражение на една или друга партия. Най-честите въпроси обикновено са “Кой спечели?” и “Кой загуби?” Партиите имат нужда от отговори на тези въпроси, а лидерите им – основание за оставки или за по-нататъшно утвърждаване. Социолозите и политилозите обаче не бива да се ограничават и да гадаят заедно с партиите кому се е паднала победата и кому загубата. Тяхната задача е да очертаят далеч по-сложни картини на състоянието на обществото и да проникнат в тенденциите, които съпътстват и определят пътя и хода на неговото развитие. Но не го правят.
Проведените през октомври 2007 г. избори за местни органи на властта са показателни за промените в обществото и за неговото сегашно състояние. Това състояние е далеч по-различно от преди година-две, защото са извършени дълбоки социални трансформации, които дават основание да оценяваме политическите процеси с нови очи и се отворим за реалностите, в които живеем. Ако не опознаем тези реалности и не се съобразим с тях, ще изпадаме в недоумение и няма да намерим никакъв верен път за практически действия. Това е особено важно за БСП, която най-много е засегната от тях, плаща най-високите им политически налози и въпреки това сякаш най-трудно осъзнава настъпилите изменения. Иначе няма с какво да си обясним упорството, с което се питат нейните членове и симпатизанти дали политиката й е лява или дясна.
Какво се случи според резултатите от изборите за местни органи на властта през 2007 г.?
В България, и особено в големите градове със силни икономики като София, Варна, Пловдив, Бургас, Стара Загора, а и в страната като цяло, вече се е формирала средна класа. По принцип средната класа е по-скоро механичен сбор от сравнително обезпечени материално хора, чието съществуване е над границата на социалния минимум. Те притежават собствено жилище, добра работа (добре заплатена и в общи линии привлекателна за осъществяване на техните способности и възможности), пътуват и издържат на прилично равнище децата и родителите си. “Средната класа” е идеологически аморфна и нежелаеща да се ангажира открито с определена партия, която в някаква степен би могла да й отнеме придобитото. Тя има свой начин на изразяване и харесва тези лидери, които го практикуват. Материално задоволеният човек мисли рядко и не особено задълбочено за бъдещето; то не го интересува чак толкова, защото му се струва нереално и незасягащо го. Единственото, което за него е важно, е трапезата му да е пълна, домът му – мирен, службата – добре платена. Всичко останало е работа за хора, които нямат работа…
Вътре в т.нар. средна класа обаче не всичко е равно и еднакво. Тя е съставена от различни съсловия, всяко от които е в различна степен доволно или недоволно от статуквото си и желае или не желае промяна. Всичко зависи, доколко съсловието е близо или отдалечено от “линията на бедност”. И въпреки политическата си индиферентност и идеологическа незаинтересованост, тя усеща необходимостта да бъде политически изразена и защитена от властта и да бъде във или против нея. Обикновено тази класа се стреми да остане в политическия “център”, защото там сякаш е най-безветрено и спокойно и защото там именно биха могли да се стекат благата и от “ляво”, и от “дясно”.
В същото време бизнесът в България “заякна”, натрупа сили, самочувствие и самоувереност, което му дава основание да поиска открито да управлява държавата. Бизнеспартиите са политическите организации, идващи от “корпоративната държава” и желаещи да я прикриват в условията на все още силната национална държава. От друга страна, бизнеспартиите са свидетелство за това, че бизнесът, особено средният, но и едрият, т.е. корпоративният, недостатъчно ясно си представят своята роля в политиката. Политическото му съзнание е повърхностно и неплодотворно. Той би трябвало да участва в политиката по друг начин и с други средства и да не смесва функциите и предназначението си. Погрешна е мисълта му, че заедно с основаните от него партии излиза “на светло”, легализира се и се очиства политически. Бизнесмените политици в този тип партии са доста неграмотни политически, което ги вади от равновесие пред самочувствието и умението на истинските политици. Показателен е фактът, че те смятаха, че непременно ще получат гласовете на своите работници и служители и ще бъдат водещи в общинската власт. Но именно техните работници и служители не гласуваха за тях. А тези партии, които все пак успяха да получат някакво доверие на избирателите, ще трябва да доказват, че действията им във властта не са корпоративни и не преследват задоволяване на фирмени интереси. Те са изправени пред изпитанието на морала, за който претендират, и политиката, която не познават и не умеят да практикуват. Аз мисля, че бизнеспартиите в този им вид са един неуспешен политически експеримент. Бизнесът ще потърси други форми на участие в политиката.
Във всеки случай новите политически партии в никакъв случай не са плод на “вождизъм” и желание чрез политиката да се спечели нещо, а необходимост на различните обществени съсловия и социални групи да бъдат представяни в управлението на държавата или града, за да участват в него в свой интерес. Когато тази необходимост се осъзнае и възприеме, значи социалната група, съсловието или класата е оформена окончателно и е узряла за собствена роля в обществения живот. Тази реалност не може да бъде пренебрегвана, защото партията е съставена от реални хора. Все едно е дали тези хора мислят реалистично, правилно, обективно вярно, или се заблуждават заради незнание, глупост, демагогия.
Българското общество вторично се разслои след 1989 г. и обликът му не е този, който беше преди 5-10 години. Рязкото му разделение на “ляво” и “дясно” все повече се притъпява и заменя с нови политически значения и нюанси. Социалните съсловия, гравитиращи към “средната класа”, са политическият буфер между двете крайности на класовото противоборство. Самото класово противоборство е меко, скрито дори и се проявява в плахи синдикални действия, незасягащи същността на политическата система и на държавата, защото разстоянието между много богатите и много бедните се запълва бавно, но все по-отчетливо и уверено с недотам богати и не съвсем бедни. Затова никоя политическа партия, която претендира да бъде реален фактор в политиката и властта, не бива да се афишира в крайностите на “лявото” и “дясното”. Това е и безполезно от гледна точка на нормалната житейска логика днес. Какво значение има дали си десен или ляв, ако не задоволяваш реалните житейски нужди на хората. И ако хората не виждат основание да те признаят за техен автентичен изразител, като управляваш умело държавата.
В новия политически контекст БСП задължително трябва да промени и риториката, и вижданията за себе си.
На тези избори и в състоянието, в което БСП се намира, не беше възможно тя да получи друг резултат. Безсмислено и безполезно е да се спори дали тя спечели или загуби, дали увеличава, запазва или губи влиянието си в обществото. БСП все повече трябва да се слее със себе си, с хората, които изразява, със съсловията, чийто представител в политиката е тя. Тя не може и няма повече да бъде партия на “всички”. Поради това е напълно естествено тези, които сега са в нея или гласуват за нея, да преминат в друго политическо поле, защото там ще намерят своя говорител и защитник. Това не бива да се драматизира. За да запази все пак своето силно влияние и за да съхрани мястото си във властта, БСП трябва да се приближи малко повече към “центъра”, за да управлява в името на общонародните ценности, цели и идеали и за да укрепва все повече държавата.
Естествено е БСП да се опитва да привлича новопоявили се съсловия към себе си, но то невинаги ще бъде възможно и успешно. Ако БСП е силна в идеологията и стабилна в стратегията и тактиката си във властта, тя ще привлича недотам осъзналите се членове на “средната класа”. За тази цел са необходима друга риторика, нови послания и практически действия. Не е вярно, че социалната политика отблъсквала симпатизантите ни. Изобщо формулировката “социална партия” е твърде абстрактна и объркваща. Социалната политика не се свежда до помощи на бедните, а до създаване повече възможности за добър живот. Всичко свързано с ежедневието, в това число култура, образование, здравеопазване, транспорт, осигуряване на работа, сигурност и т.н. е социална политика. Затова и БСП ще направи по-добре, ако така обяснява социалната си политика и говори повече за удобствата и откриващите си възможности пред хората от различни възрасти и социални слоеве. Последните избори, а и изборите за Европарламента, показаха, че хората се интересуват именно от това и дават доверието си на тези, които им говорят разбрано на собствения им език. А в БСП не са малко хората, които все още спорят за “ляво” и “дясно”, сякаш това е най-важната тема в обществото. И точно тези, които най-ожесточено спорят, най-тежко и драматично търпят поражения. Лошото е, че стремежът им да увлекат и други към безплодните си дискусии може да нарани опасно партията и да я извади от равновесие. Няма нищо по-опасно и отблъскващо за партията от страстни дискусии за “чистота” на идеите, за “верния път” и пр. интелигентски стерилитети и идеологическа импотентност. По-полезно е да се укрепват структурите по места и като цяло партията да се изгражда организационно, да има силни единици в общините, за да може да мобилизира структурите си и да ги включва в изборната кампания. Стабилните първични организации са гаранция за успешна политика, а не дискусиите „за” или „против” НАТО или дали правителството е ляво или дясно и доколко коалициите са принципни или безпринципни. Навсякъде, където БСП преживява разногласия и няма стабилни структури, резултатите й са плачевни.
БСП живее вече 116 години и е толкова жизнена и устойчива въпреки тежката си и трагична история, защото е способна да се променя и приспособява към условията. Това й качество е особено ценно и полезно, когато е на власт. Всъщност, жизнеспособността на една партия и особено на БСП се доказва във властта. Да управляваш държавата е по-трудно и отговорно, отколкото да се съпротивляваш и правиш революции. Но срокът на властта е едва четири години и ако получаваш недобро наследство и сварваш условия, които не позволяват бърза промяна, съществува опасност да не успееш да направиш замисленото и обещаното. БСП е в такава ситуация. Нетърпението на нейните членове е обяснимо, ала за партията то може да се окаже гибелно. Не се ли отчитат реалностите, неминуемо ще се изпречат непреодолими трудности. И ако партията сама себе си пришпорва, за да се хареса на себе си и на радикалните си членове и симпатизанти, а не се съобразява с възможностите, ще се провали напълно.
Когато говоря за съобразяване с условията, в никакъв случай не твърдя, че БСП трябва да се откаже от традиции и принципи, от идеология и идеали, само и само за да оцелее и запази властта. Приспособяването означава преди всичко освобождаване от стари навици, придобивани в други условия, и приемане на качества, които действителността изисква за запазване на живота. Някои разбират промяната като рязък завой преди всичко в идеологията, а после и в поведението и партийното строителство. Живият организъм се развива, но все в първоначално зададените му рамки и тяло. Така че нито “левият консерватизъм”, нито “десният радикализъм” са маркерите, по които БСП ще трасира своя път в настоящето и бъдещето. Само умереният подход и разумното съобразяване с историята, традициите и изискванията на момента дават шанс на партията да преодолява изпитанията, които обществено-политическата практика й поставя.
Колкото повече икономиката укрепва и се развива възходящо, колкото обществото повишава равнището на живот, а личността намира своята адекватна реализация, толкова повече ще се повишава политическата конкуренция между партиите за властта. Социалното разслоение премахва политическия монопол и налага коалиционно управление. Мъдрата партия осъзнава тази реалност, съобразява се с другите и търси партньори във властта.
