Войната, която за много хора по света започна на 11.09.2001 г., никога не е била конвенционална, с известен противник от другата страна. Това е война за сърцата и душите на хиляди обикновени мюсюлмани. Техният избор е много по-важен за бъдещето на човечеството, отколкото победите на бойното поле.
За мюсюлманските общества тази война се води в продължение на десетилетия. От една страна, тя се въплъщава в сблъсъка на цивилизациите – сблъсък на ислямския свят със Запада и САЩ. От друга страна, обаче това е война между привържениците на радикалния ислям и умерените привърженици на исляма.
Много от радикалните ислямисти споделят възгледите на Осама Бен Ладен – взривът в австралийското посолство в Джакарта и клането на невинни жители и деца в Беслан са най-пресните примери за тяхната непримиримост към друговерците. Умерените ислямисти от своя страна смятат, че ислямът може да съжителства мирно с други религии или атеисти. Разногласията между умерени и радикали стигат до открита конфронтация между тях и дават силна карта в ръцете на “голямата политика”.
Различните прояви на тази конфронтация имат за основа различните течения в исляма, причините за тяхното възникване и промените в тяхната идеология през вековете. Темата за теченията в исляма, обаче, е твърде нееднозначна в историята и затова не са много специалистите, които се наемат да я тълкуват. Предвид това тук ще направим опит да маркираме основните отличителни черти на теченията в исляма при възникването им, както и да изложим позицията на вече трансформираните в наше време течения към съвременните предизвикателства и към умерените свои едноверци.
Основните и най-многобройни течения в исляма са тези на сунитите, шиитите и хариджитите. В своята по-голяма част те са миролюбиви, но под влияние на световните събития вътре в тях се проявяват определени религиозно-войнстващи модели. Пример за течение с преобладаващи такива модели е това на уахабитите – течение вътре в сунитското.
Догматиката на сунизма е тази на мажоритарното течение в исляма, на „класическия” ислям. Сунитите са привърженици на халифата – тази форма на власт, при която избора на членовете на ислямската община се осъществява измежду авторитетни мюсюлмани, принадлежащи към племето на пророка Мохамед – курейш. За източник на вероучението сунитите признават Корана и хадисите на Сунната – сборника от правила за поведение. Сунитите считат за праведни и четиримата халифи, управляващи след Мохамед: Абу Бакр, Омар, Осман и Али. Историята на сунитите е история на Омеядския и Абасидския халифат, история на Османската империя и повечето съвременни мюсюлмански държави.
При шиитите култът към мъченичеството на четвъртия праведен халиф Али и неговия втори син Хюсейн е отправна точка за превръщане на политическото по своята същност движение в самостоятелно течение в исляма. Основното, което различава шиитити от сунитите и хариджитите се свежда до представата за имама като носител на „божествената субстанция”. Според доктрината на шиизма правото да бъде имам принадлежи само на потомците на Али и Фатима – Алидите, тъй като само по тази линия има потомци на Мохамед. Шиитите вярват, че имамите са безгрешни във всички свои дела, принципи и във вярата.
Учението на хариджитите за халифата рязко се разграничава от сунитското и шиитското. Хариджитите смятат, че за имам-халиф, т.е. духовен и политически глава на религиозната община на държавата, трябва да бъде избран такъв измежду всички вярващи, независимо от произхода им. Избраният за имам-халиф може да бъде не само курейшит, както е според сунитите, а всеки достоен за това мюсюлманин.
Уахабизмът е движение вътре в най-масовото течение в исляма – сунизма. То е държавна религия на Саудитска Арабия. Основател на движението е Абдулла ибн Абд-ел Уахаб (1703 – 1787 г.) Като представител на едно от най-аскетичните течения в исляма, той се е обявил за възвръщане към първоначалните течения в исляма, които изповядват вярност единствено към Корана и Сунната, против пищността, разкоша, екстравагантната мода, като призовавал към скромен живот. Уахабитите възродили всички особености на най-ранните течения в исляма и в частност практиката на перманентна свещена война (джихад). Като течение, позоваващо се на закона, съвременният уахабизъм често се обозначава като течение в исляма за социална справедливост, наподобяващо социализма.
Всички тези течения с годините претърпяват промени. Вътре в тях, а и между представителите им, се обособяват движения, които реагират нееднозначно към предизвикателствата на времето, в което се намират. В началото на ХХ век например в исляма се разграничават три основни възгледа за ролята на вярата в човешкия живот и нейната обществено-политическа стойност. Това са традиционализмът, модернизмът и фундаментализмът.
Традиционалистите отхвърлят опитите да се преразгледа ислямската догматика и настояват за вечен и неизменен характер на учението на пророка, опасявайки се, че отказ дори и от част от религиозните догми ще подкопае ислямското учение.
Традиционализмът е разпространен най-вече сред монархиите от Персийския залив и е в основата на светогледа на умерената част от Мюсюлмански братя – международната ислямска обществено-политическа организация.
Модернизмът в исляма е едно от средствата за приспособяване на ислямското учение към новите обществено-исторически и социално-политически условия. В различните държави той е приел различни форми. Модернизмът, от една страна, е свързването на исляма със съвременната пазарна икономика – ислямска демокрация (Пакистан). От друга страна, модернизмът представлява опитите ислямът да се свърже със социализма – ислямски социализъм (Либия). Най-разпространената форма на модернизма обаче се проявява в установяването на контрол на светската държава върху ислямското духовенство и култ (Турция, Тунис, Алжир, Сирия и много други държави).
Фундаменталистите провъзгласяват неизменността на ислямската догматика, изискват буквалното възприемане на съдържащите се в Корана пророчества и обществени норми, настояват за строго и безкористно изпълнение на всички закони на шериата. Фундаментализмът е идеологията на авторитарния режим в Иран, където по правило властта е в ръцете на радикално настроени представители на шиитското духовенство. Към фундаментализма от сунитски тип се отнася Саудитска Арабия. Представители на сунитския фундаментализъм дойдоха на власт в Афганистан. В други ислямски държави проводник на фундаментализма е радикалната част на Мюсюлмански братя, която ползва терористични методи за постигането на целите си.
През ХХ век, най-общо казано, тези течения обуславяха своята позиция в зависимост от основните световни конфликти – Втората световна война, създаването на държавата Израел през 1948 г., крахът на колониалната система през 60-те и 70-те години, създаването на социалистическата система и нейното разпадане през 80-те години, както и последвалите от този факт опити на САЩ насилствено да наложат демокрацията на суверенни държави. Натрупването на толкова разнопосочни събития в тази епоха доведе до силното радикализиране на някои среди от тези течения. Апогеят на радикализацията, трансформирала се в тероризъм, настъпи с атентатите от 11 септември 2001 г.
Непосредствено след извършването им, терористичните атаки над Търговския център в Ню Йорк и над Пентагона във Вашингтон бяха заклеймени от почти всички ислямски течения. Позицията им произтичаше от два основни фактора – морално-етичния и политическия. Корените на морално-етичния фактор водят към философията на свещената война “джихад” в исляма, според която не се воюва срещу невоюващи, забранява се убийството на жени и деца, както и унищожаването на имущество без права върху него. Политическите съображения за отрицанието на атентатите произтичат от самия начин на извършването им. Впоследствие световната общественост се сплоти за единодушното им заклеймяване, което затрудни политическото им оправдание и отстояване на мотивите за тяхното извършване.
Малко след “черната” дата обаче, позициите на различните ислямски течения по отношение на атентатите претърпяха изменения, дори се оформиха като противостоящи една на друга, в зависимост от същността, развитието и идейната им структура.
В навечерието на атентатите ислямските течения съществуваха в три разновидности:
Политическо ислямско движение – традиционалистко по своята същност, произлиза от организацията Мюсюлмански братя и се изявява като миролюбиво движение, склонно да действа отвътре на управляващата обществено-икономически система, стремящо се да я променят в реформаторски, а не в революционен дух. През 70-те години на миналия век това движение беше възприело метода на пряката конфронтация с враговете си. Към септември 2001 г. то води последователна “цивилна” борба в сътрудничество с опозиционните сили. Поради това, че възгледите и методите му на действие не са съвместими с атентатите от 11 септември, то се солидаризира със световната общественост при заклеймяването им.
“Салафитското” ислямско движение – до голяма степен модернистично движение, което в своя първоначален вид е било за възвръщане към чистия Мохамедов ислям (“салафия”) и се изявява като движение с образователна и религиозно-наставническа насоченост, което не се интересува много от политиката. Обществено-политическото развитие на арабския свят през изминалия век обаче разкри нови полета за изява на салафитското движение, вследствие на което то стана по-политизирано и по-отговорно за ежедневните събития. В дните след атентатите от 2001 г. това движение зае “отлично разбираемата” позиция против САЩ, без открито да я поддържа. Като основна причина за тази позиция се изтъква американското военно присъствие в Персийския залив, което е в разрез с идеите и целите на движението.
Революционното “джихадско” движение – фундаменталистко по своята същност и апологет на свещената война (“джихад”) е салафитско по идеи, но се различава от салафитите-традиционалисти по негативното му отношение към управляващите, по склонността му войнствено да отвръща на повелите на времето и по дистанцирането му от политиката. Лидерите му считат, че “братското” движение е до крайност предпазливо в отношенията си със заобикалящата го действителност. Джихадското движение възприема метода на “върха на копието” по отношение на сътрудничеството и съвместната дейност с управляващите и чуждите сили в региона. Това движение обаче е малобройно и не среща сериозна поддръжка от широките народни маси, тъй като в някои арабски държави въставането срещу държавата в лицето на управляващите се превръща във въставане срещу обществото като цяло. При това войнствените му изяви не се покриват от подходящ “политически чадър”, който да го предпазва и под който да се множат успехите му.
Поради трудността политически да се обосноват, тези движения запазиха мълчание в първите дни след атентатите, но след това се въодушевиха от тях и ги оправдаха, особено след началото на войната срещу Афганистан. Тук става дума за официално обявените им позиции, но ако трябва да определим позицията на мюсюлманската общност като цяло, то тя няма да бъде много по-различна от тази на автор на вестник “Льо Монд”, който пише: “Жертвите от атентатите на 11 септември 2001 г . са невинни, но САЩ не са невинни”. Това показва, че движенията отхвърлят операцията в морално-етичен план, но се колебаят дали да не я осъдят в политически план, тъй като възприемат необходимостта от натиск върху САЩ с всички възможни средства с цел “да се отърсят от американската тирания над палестинския, иракския и другите мюсюлмански народи”. В свои изявления и декларации ислямските движения постигнаха единодушие, натоварвайки САЩ с пълна или частична отговорност за атентатите от 11 септември. Според тях американската политика спрямо ислямските народи е главната причина за появата на злоба и неприязън в отношенията им, за задълбочаване на пропастта между ислямския свят и Запада. В последвали декларации движенията приемат единна позиция, която осъжда американската политика в Палестина и Ирак, където поддържаните от САЩ управляващи не срещат подкрепата на народите си. Движенията постигнаха единодушие и при осъждането на войната в Афганистан, въпреки че нямат приятелски връзки с талибаните и Осама Бен Ладен и организацията му.
Ислямските движения доста се промениха след септември 2001 г. “Братското” движение – олицетворение на официалната съпротива във воюващите мюсюлмански държави – стана много по-радикализирано към предизвикателствата на времето; “салафитското” движение – дало идейната база на организацията “Ал Кайда” – твърде много се политизира; на “джихадското” движение – най-ярък пример за представител на което е “Джамаа ат-Таухид уа-л-Джихад” на Абу Мусаб аз-Заркауй – се отреди ролята на “политически и информационен чадър”, спрямо който останалите координират усилията си и “сверяват часовниците си”.
Извън ислямските движения “ислямската следа” в съвременния тероризъм поставя на дневен ред въпроса за отношението на редовите умерени мюсюлмани към тероризма. Убийството на повече от 330 жители (най-вече деца) на Беслан породи много дискусии в арабския свят. Абдулрахман ал -Рашид писа в саудитския ежедневник “Ашраф ал-Аусат”: “Със сигурност не всички мюсюлмани са терористи. Същевременно обаче, с дълбоко съжаление трябва да признаем, че почти всички терористи са мюсюлмани”.
Трудно е да се определи точният брой на радикалните мюсюлмани по време на войната в Ирак, но не може да се отрече, че броят на радикалните фанатизирани привърженици на исляма непрекъснато нарастваше. За този период Шейх Халед ал-Гунди, имам модернист от Кайро, споделя: “Преминаваме през най-трудните моменти за умерения ислям. Не е лесно да проповядваш умереност, когато медиите неизменно бълват картини на глави на иракчани в краката на американските войници. Това вече не е просто окупация, това е унижение за една нация.” Пакистанският духовник и член на парламента Хафиз Хюсейн Ахмед казва: “Американците и техните съюзници трябва да разберат, че с продължаващата окупация и жестокости те посяват все по-дълбоко семената на омразата.”
Тези и подобни изказвания и чувства се различават по сила и интензитет, отразявайки различията в многоликия мюсюлмански свят. Едва 18% от мюсюлманите са араби. В държавите на Югоизточна Азия с преобладаващо мюсюлманско население – Индонезия, Малайзия и Филипините, радикалният ислям не е толкова силно разпространен, а фундаменталистките партии не се радваха на подкрепа на изборите. Все пак в доклад на Държавния департамент на САЩ се отбелязва, че държавите в региона са много податливи на влиянието на радикалния ислям, поради значителната финансова подкрепа за местните джамии и училища, която те получават под формата на дарения от богати фундаменталисти. Твърди се, че една от тези богати дарителски групировки – войнстващата ислямска група “Джемаа Ислямия”, е в основата на атентата срещу австралийско посолство в Джакарта.
От своя страна, умерените мюсюлмани казват, че ситуацията в Ирак ги е поставила в отбранителна позиция.
В Западна Европа също се отчете засилване на радикалния ислям. Над 12.5 милиона фундаменталисти все повече надигат глава и стават все по-влиятелни. Европейските държави и до днес са изправени пред опасността от разрастване на радикализма най-вече на базата на социалната маргинализация, бедност и алиенация на мюсюлманските малцинства и нарастващият им антиамериканизъм. Президентът на съвета на мюсюлманските демократи във Франция Абделрахман Дахмейн казва: “Америка създаде една ситуация, в която дори и умерените мюсюлмани се борят със своите смесени чувства”.
В САЩ борбата за президентското кресло през 2004 г. се трансформира в кампания за развенчаване на екстремизма и намаляване привържениците на “Ал Кайда”. Демократите заявиха, че действията на администрацията на Буш, и особено нашествието в Ирак, “са довели до нарастване на враждебността и омразата” и са станали фактор за увеличаване броя на терористите. Защитниците на Буш твърдяха, че единствено САЩ могат да предоставят алтернатива на радикалния ислям чрез разполагане на военни части в центровете на исляма и въдворяване на демокрацията в Ирак, Афганистан и в други държави от региона. Самият Буш първоначално смяташе, че войната с тероризма е “продължителна идеологическа война”, а впоследствие изрази съмнения, че САЩ могат да изкоренят заплахата на тероризма, заявявайки: ”Не мисля, че можем да спечелим тази война, но смятам, че можем да изградим нетърпимост към тероризма в различни части на света.” По-късно Буш сам ревизира позицията си с думите: ”Ние никога няма да можем да седнем на масата на мирните преговори… но ние побеждаваме и ще победим”. С това той недвусмислено призна, че войната с тероризма няма да приключи скоро, и че САЩ разполагат с ограничени възможности да въздействат върху нея.
Дейвид Фръм писа в статията си „Наследството на Буш”: „Сега изглежда, че войната ще се влачи до неубедителен финал. Бунтовете ще затихват, но няма да изчезнат. Правителството ще функционира, но ще бъде разделено. Американското военно присъствие ще бъде намалено, но няма изцяло да изчезне. А съседите на Ирак ще бъдат поразтърсени, но геополитиката им ще си остане същата.”
Организираният от Абу Мусаб аз-Заркауи атентат в йордански хотел по време на сватба през 2005 г. срина „Ал Кайда“ в очите на умереното ислямско население на Близкия изток. Водачите на „Ал Кайда“ в Ирак публично признаха, че жестоката им тактика отблъсква умерените мюсюлмани и обрича движението на провал.
Взривовете в Мадрид през 2004 г. и в лондонското метро през 2005 г., както и всичките осуетени терористични атаки в Германия, Канада и на летище „Хийтроу“ през лятото на 2006 г. все-повече дистанцираха умерените мюсюлмани от радикалните прояви на техните едноверци.
Екстремистките изяви на ислямските фундаменталисти в наши дни са белязани от кървавите атентати в Индия, извършени от Лашкар-и-Тайба – едно от нелегалните пакистански ислямистки движения, чиято обявена цел е борбата срещу индийската „окупация“ на Кашмир и срещу гоненията, на които според него е подложено мюсюлманското малцинство в Индия. Самото движение, чийто говорител категорично опроверга съпричастността му към атаките и ги осъди, бе забранено в Пакистан през 2002 г., а подобно на други забранени групировки то не изчезна, а дори има подозрения, че е установило по-здрави връзки с пакистанските талибани и „Ал Кайда“.
В Пакистан мюсюлманският фанатизъм вирее, както никъде другаде по света, докато Индия просперира като единствената многоетническа демокрация в Азия. При урегулиране на отношенията между тези две страни трябва да се приложи много деликатен подход, за да не се стигне до нова ескалация. Мнозина в Пакистан и Индия разчитат отново на САЩ и на новия им президент да свършат тази работа. Това ще бъде първото голямо изпитание за Барак Обама, за когото се казва, че: „Тъкмо той, човекът, който по време на предизборната кампания настояваше за бойни удари по пакистанските ислямисти, ще трябва занапред да убеждава Индия, че войната не е верният път.”
Независимо от мотивите за извършването им, терористичните актове несъмнено са престъпления, които не могат да бъдат оправдавани с никакви политически, етнически, религиозни и други съображения. Както стана ясно, тероризмът не може да бъде изкоренен със силови средства, а е необходимо да се потърсят основанията за неговото генериране. И тъй като тероризмът е „запазена марка” на радикализираните фундаменталистки ислямски групировки, то е задължително правилно да се разбират процесите, протичащи в тях, външните и вътрешните фактори за промяна на политиката на различните течения в исляма, която води до тяхната радикализация.
