ОПОЗИЦИОННИ СИЛИ И НАСТРОЕНИЯ В СИРИЯ

0
198


Най-общо можем да разделим опозицията на вътрешна и задгранична според това къде са базирани нейното ръководство и активни членове, на явна и прикрита според това дали афишира дейността си, или пък на етнорелигиозна според това дали водещ мотив за опозиционно поведение е етническата (например кюрдска) принадлежност или религиозна мотивация (принадлежност към шиитската или сунитската деноминация или отделни религиозни секти и течения). Това деление е общо и съгласно него вътрешната сирийска опозиция се характеризира като неявни политически, етнически и религиозно мотивирани групи, които са слабо структурирани и с начален етап на вътрешнопартийна организация, намиращи се под постоянното наблюдение на властта. Задграничната опозиция е явна, афишираща и пропагандираща своята дейност, ясно са посочени нейните членове – както ръководни, така и някои редови, управляващият режим наблюдава внимателно задграничната опозиция, но не може да се направи извод, че я контролира. Pазликата между вътрешната и чуждестранната опозиция е породена от свободната възможност публично да се изразява мнение и да се използват различни средства за популяризиране на опозиционното мислене (интернет, телевизия или печатни издания), средствата за публична изява са много по-достъпни за базираната зад граница опозиция. Това е предимство от гледна точка на свободен достъп до медии, но от друга страна, никоя задгранична опозиция не може активно да печели привърженици вътре в страната поради опосредствания контакт с обикновените сирийци. Трябва да се отчита и фактът, че войната в Ирак доведе до драстично засилване на ясно изразените през последните години антиамерикански настроения сред сирийското общество, а това влияе негативно и върху авторитета на всички опозиционни сирийски партии и движения, които са базирани в САЩ или дори в Европа. Ако опозиционна партия получава финансиране директно от друга държава или от неправителствена организация, то тя не би могла да претендира за независимост и да спечели доверието на обикновения сирийски гражданин. По този начин става видим един парадокс на светската сирийска опозиция – вътрешният й компонент е твърде слаб, разединен и контролиран частично и наблюдаван активно от режима, за да увеличи влиянието си в страната, а задграничната опозиция не се ползва с необходимото доверие сред повечето сирийци, което води до патова ситуация в светската опозиция. За да бъде установено какви са тенденциите и кои са основните фигури, следва да разгледаме по-подробно основните участници във вътрешната светска сирийска опозиция.

Опозицията се състои от разнородни компоненти, които най-общо са: кюрдски политически групи, Мюсюлмански братя (основно задгранично базирани), светски политически партии, дискусионни форуми и групи за защита на човешки права – последните две са главни светски опозиционни форми вътре в страната.

1. Светски политически групи

Едни от най-значимите форми на опозиционно поведение са светските обществени форуми, дискусионни групи, организации за защита на гражданското общество и полуорганизирани политически партии. Доколкото членството в религиозната организация (партия) Мюсюлмански братя е квалифицирано като престъпление съгласно Закон № 49/1980 г., то опозицията има основно светски характер. През септември 2000 г. излизащият в Лондон вестник „Ал Хаят” публикува т.нар. изявление на 99 сирийски интелектуалци, дисиденти и активисти на гражданското общество. Това е най-старото изявление на новата сирийска опозиция и изложените в него идеи могат да бъдат обобщени: прекратяване действието на наложеното още през 60-те години извънредно положение, амнистия за политическите затворници, либерализация на обществения живот и гарантиране на свободата на словото. Тези идеи звучат класически за европейската традиция в политическото развитие, но в Близкия изток понятието „демокрация”, както то е разбирано в Европа и САЩ, не би могло да се приложи. Адресатите на „изявлението на 99-те” са обикновените сирийци, но „почвата”, на която попадат тези призиви въобще не е подготвена да възприеме призива за либерализация. „Изявлението” е писано от интелектуалци и образовани хора, затова то може да бъде възприето като вътрешно убеждение само в кръговете на интелектуалци. Този факт го обрича да има ограничен и изолиран ефект – няма обществени условия и нагласи, които да превърнат това изявление в убеждение за повече граждани в условията на дългогодишен баасистки режим.

Втори опит да се пропагандира опозиционно мислене е „изявление на 1000 сирийски дисиденти”, което е направено публично в началото на 2001 г. Различното в новото „изявление” е посочването на конкретни стъпки за реформи, както и критика към еднопартийната форма на управление в Сирия. В изявлението от 2001 г. вече не се говори общо за принципи, а се правят „искания” за промяна и прозира желанието за учредяване на нова политическа партия, която да бъде опозиция на управляващата партия БААС. Интересното в двете изявления е, че те се правят чрез медии, които са задгранични, а не вътре в страната. Използването на интернет като форма на комуникация е приложимо при всички изказвания на опозицията, но следва да се отчита фактът, че достъпът до глобалната мрежа в Сирия не е толкова лесен в периода 2000 – 2005 г. Твърде малък е броят на домакинствата, които имат достъп до глобалната мрежа, интернет клубовете не са място, където може спокойно да се четат и изпращат критични за режима материали, използването на определени сайтове и мейл-сървъри се контролира, достъпът до тях често се спира, налице е държавен контрол. Накратко, интернет не е най-силното средство за разпространяване на влияние сред сирийското общество и значението му е сравнимо с това на печатните издания и разпространяваните на хартия вестници, призиви, памфлети и изявления. Особено интересно е използването на телевизионните програми за разпространение на опозиционни идеи. Стартът на телевизионната програма „Сирия TV” беше през лятото на 2008 г., но само девет дни след началото на излъчването телевизията прекрати дейността си. Съгласно последната публично оповестена информация през септември 2008 г. излъчването е подновено – програмата е с ново име и се разпространява чрез спътника Хотбърд.

Дискусионните форуми са уникална форма на опозиционно поведение за Близкия изток – в Сирия те придобиват доста широко разпространение. Тези форуми на практика са събрания на интелектуалци и хора с опозиционно мислене, в хода им се обсъжда вътрешна (понякога и външна) политика и се изказват мнения за реформи. Далеч не всички становища са против режима, много от тях са свързани само с изразяване на недоволство или предложения какво да се промени, дори и дискусии за ежедневни „сблъсъци” с бюрокрация в държавната администрация. По този начин сирийците се „приучват” да мислят опозиционно – например форумът, оглавяван от Джамал Атаси, който е спрян от властите през 2005 г. Ако анализираме форумите като вид опозиционно поведение, можем да заключим, че те не представляват заплаха за управляващите в краткосрочен период. Форумите в провинцията са с много по-малък мащаб, сравнен с тези в столицата и участниците са известни на властите в Дамаск. Наблюдението върху участниците, както и провеждането им в домашна обстановка на практика ограничава разширяването на обхвата на форумите и блокира опасността от тях в краткосрочен план. Но в перспектива от няколко години форумите могат да доведат да образуване на същинска и жизнеспособна опозиция, която не е контролирана от никого – нито от властите, нито от задгранични центрове и е опасност за режима. Това е причината форумите да бъдат забранени или да се използват правни средства за тяхното ограничаване – например да се изискват разрешителни, да се обявява поименно списъкът на поканените и да се обявява мястото на срещата. Форумите са малко по-напреднала форма на критика на властта, която се извършва на битово ниво в разговори между сирийците. Много от дискусионните форуми действат под прикритото направляващо въздействие на управляващата партия и не са истинска алтернатива, която може да бъде наречена опозиция.

Същинско опозиционно поведение можем да видим, ако анализираме един друг документ – Декларацията от Дамаск за демократични национални промени, която е обявена в края на 2005 г. Тя е подписана от пет опозиционни политически групи, под Декларацията са се подписали както представители на кюрдските партии, така и на Мюсюлмански братя, а и на основните светски организации. Внимание заслужават две от точките в Декларацията от 2005 г. – едната е посветена на принципа за справедливо и демократично решение на кюрдския въпрос в Сирия, а втората настоява за отмяна на криминализацията на членството в Мюсюлмански братя. В две точки на една и съща декларация са събрани две тези – решаване на кюрдския проблем, а наред с това и увеличаване влиянието на сунитската опозиционна организация Мюсюлмански братя. Това означава, че двете най-съществени опозиционни заплахи за управляващите в Дамаск – кюрдската и религиозната опозиция, са компилирани в един политически акт, този акт е подписан не от интелектуалци или дисиденти (както в предходните споменати декларации и изявления), а от политически партии, т.е. налице е развитие в опозиционното мислене и публикуване на политически декларации. Вижда се много бавен прогрес, който е насочен към структуриране на опозицията, но отново следва да се отбележи, че характерът на властта в Сирия е такъв, че наблюдението над опозицията е много съществен елемент от вътрешния политически живот. Наблюдението включва и деликатен контрол и персонално наблюдение над чужденците, които могат да окажат политическо или идейно въздействие върху местните интелектуалци и дисиденти.

Можем да достигнем до заключение, че най-съществената опасност от гледна точка на режима е координиране на действията на задграничната и вътрешната опозиция, а също така постигане на съгласие между Мюсюлмански братя и светските опозиционни партии. Подобен пример е осъщественият контакт на вътрешната опозиция със задграничния Националния фронт за спасение, който включва Мюсюлмански братя и бившия вицепрезидент на Сирия Абдел Халим Хадам. С цел да избегне връзките между опозицията вътре и извън страната, режимът в Дамаск ограничава свободата на движение на опозиционните лидери и се стреми да сведе до минимум обменът на идеи и съгласуваните действия на задграничната и местната опозиция.

Споменахме по-горе каква е заплахата за режима, но каква е заплахата за опозицията? Стриктният контрол и наблюдение от страна на службите за сигурност е по-скоро пречка и условие на обстановката, в която съществува опозицията, но същинската опасност за опозицията са разединението, слабата обществена известност и липсата на възприемчивост към идеите, свързани с алтернативите на властта. Разделението в средите на опозицията е продукт на политически и личностни различия, а също така е и резултат от целенасочени действия на властите да провокират противоречия. Целта на управляващите е да се създаде и разшири противоречието между опозиционните членове, като се наруши доверието по между им и се изгради обстановка на страх и постоянно наблюдение. Разделението и недоверието са основните слабости на светската политическа опозиция, а в дългосрочен план основна заплаха за опозицията е невъзможността да популяризират идеите си сред населението на Сирия. Страната има население от около 20 милиона жители, а основното ядро от опозицията (лидери и активни членове) включва само няколко хиляди души – основно разположени в Дамаск и Халеб. По този начин става доста трудно да се разпространи сред населението идеята за това, че има реална алтернатива на режима.

Средната заплата е около 200 долара и основно целта на всеки гражданин на Сирия е да повиши стандарта си, да има по-добри доходи, а политическите проблеми се разглеждат в контекста на реформиране на баасисткия режим, а не в радикалната промяна на политическата среда. Иначе казано – критики към режима може да има, желание за реформа е налице, но далеч няма социални условия за поемане на властта от опозицията и отстраняване на Баас от управлението. Настроенията са по-скоро за еволюционно и бавно обновление, а не за радикални политически изменения насочени към поемане на управлението от нови политически субекти, които не са така известни на обществото. Наред с горното и войната в Ирак е фактор, който укрепва позицията на режима и не създава позитивна среда за светско опозиционно поведение.

2. Кюрдски политически групи
Съгласно чуждестранни анализатори съществуват най-малко 14 кюрдски организации – по съществените от тях са Кюрдския демократичен фронт, Кюрдския демократичен съюз, по-малки партии като Йекити и Азади, както и партии, които са свързани с турската ПКК. Кюрдската опозиция е най-старата форма на опозиция и реално съществува от 1957 г., като са налице структури и дори нелегални формирования. Важен е фактът, че кюрдите представляват около 10% от населението на Сирия. Периодично отношенията между кюрдите и управляващата партия се изострят – последните случаи са през 2004 г. и през 2006 г., когато властта използва сила, за да прекрати протестите. Подобно на стремежа на светската политическа опозиция да са свърже със задграничните центрове и да установи трайна връзка и обмяна на идеи и хора, то и кюрдската опозиция създава контакти с кюрдите в Ирак и Турция. В краткосрочен план кюрдската опозиция може да се разглежда като съюзник на светската политическа опозиция, но в дългосрочен план идеите и възгледите на кюрдите не съвпадат с тези на арабското болшинство в Сирия. Сред кюрдските партии има и радикални виждания за много по-широки права на кюрдите и дори автономия, а тази идея е неприемлива както за управляващата Баас, така и за опозицията. Това означава, че в тактически план опозицията може да има координирани акции (например политически декларации или изявления), но реално не може да се очаква съгласувана стратегическа политика или общи демонстрации на кюрди и светска арабска опозиция.

3. Религиозно мотивираната опозиция

Войната в Ирак задълбочава тенденцията за контрол от страна на властта, още повече че потокът от бежанци през границата с Ирак е значителен и позволява да навлизат хора, носители на различни идеи, които режимът оценява като заплаха. Заслужава да се спомене фактът, че само четири процента от иракските бежанци изразяват желание да се върнат отново в Ирак, останалите мълчаливо или изрично изразяват волята си да останат в Сирия, трети активно търсят начини да заминат за други страни от региона или Европа. На практика се оформя общество от иракчани, които са разположени главно около иракската граница и в Дамаск, които имат собствени възгледи и религиозни убеждения. Сирийските власти не могат, а и не желаят да ги върнат обратно и следва да се съобразяват с тях и да ги контролират. Самото сирийско население приема хладно бежанците и не е реалистично да се очаква тяхното интегриране. Проблемът с иракските бежанци не съществуваше през 2003-2004 г., но сега вече е ясно изразен и вероятно ще бъде едно от политическите предизвикателства, стоящи пред Сирия в близките години. Бежанците могат да бъдат разделени според това дали подкрепят баасистката политика, политически индиферентни хора, както и привърженици на религиозния екстремизъм.

Около един милион и триста хиляди бежанци от Ирак се намират на сирийска територия, повече от половината от тях са сунити. По този начин се обособява особен вид политическа прослойка и може да се направи прогноза, че режимът вероятно ще се опита да използва или най-малкото частично да приобщи тази прослойка.

Основната групировка, основаваща се на политическия ислям, е Мюсюлмански братя и макар и сирийското крило на тази групировка да не застъпва агресивна тактика, следва да се отбележи, че членството в нея е забранено в Сирия и на практика ръководството й се намира в чужбина. Една вътрешна опозиция, основана на екстремистки религиозни идеи и състояща се от сунити, може да се окачестви като твърде рискова за режима, тъй като основната част от управляващия елит е от алауити . Това означава, че бъдеща сунитска партия би имала широка подкрепа и би набрала силно обществено доверие – онова, което липсва на светската опозиция, не би липсвало на религиозната, защото около 75% от мюсюлманите в Сирия са сунити. Въз основа на това може да се достигне до обоснован извод, че стратегическите заплахи за режима са опозиционните действия на кюрди и на араби сунити, което означава, че най-голямо внимание властта ще отдели именно на контрола и наблюдението на тези опозиционни форми.

Като основно средство за блокиране на кюрдската опозиция се очертават силовите похвати и се залага на службите за сигурност и обществен ред, но друг е начинът за блокиране на религиозната опозиция – това е държавна подкрепа на религията, изграждане на джамии, даване на религиозна свобода, но същевременно контролиране на призивите и политическите дискусии в джамиите и между вярващите. Не е възможно прилагане на остър подход спрямо религиозната опозиция, защото политическото управление на доминиращото сунитско мнозинство се извършва от относително тясна прослойка от алауити.

Неведнъж в медиите се появява информация за отделни групировки, които имат крайни екстремистки възгледи и извършват терористични действия на територията на Сирия. Изхождайки от позицията, че в Сирия контролът на службите за сигурност е особено строг, някои автори достигат до извода, че малките екстремистки групировки са използвани от властта и всяка тяхна стъпка е известна на управляващите. Не може обаче да се направи категоричен извод и причината за това е липсата на информация – официалните изявления на сирийските власти са оскъдни, а при липса на достатъчно достоверни данни за обстановката не може да се направи извод за това контролирани ли са от властта или не тези екстремистки групировки. На практика управляващите допускат да се изразяват религиозни чувства и протести и по този начин създават контролирана свобода в сферата на религиозните убеждения, но друг подход освен държавно контролирана свобода на религиозните убеждения не е възможен, защото в страната 80% от населението изповядва исляма, а освен това има и множество представители на други религии.

Сред анализаторите се изтъква и мнението, че шиитското влияние в Сирия драстично е нараснало – действително се забелязва увеличаване броя на принадлежащите към шиитската мюсюлманска деноминация и нейните течения, но на фона на общото население на Сирия (около 20 милиона) не може да се заключи, че това драстично променя обществените и религиозните настроения. Увеличаването на броя на шиитите няма да повлияе по никакъв начин на властта – представители на алауитите продължават да са на власт и малкото процентно увеличаване на шиитите няма да води до каквото и да е политическо изменение. Дори и след 20 години шиитите-дванадесетници (имамити) да достигнат 550 000 души, както прогнозира авторът, от общо около 2.5 млн. шиити, населението на Сирия по прогнозни данни ще е около 25 млн., т.е. на фона на това население броят им няма да е толкова значителен.

В заключение ще се спрем на проблема с мисленето на младите хора в Сирия и тяхната политическа ориентация, защото именно хората на възраст 20-35 години могат да са движеща сила на политическа промяна. Много от младите хора (студенти или не) са свикнали с управляващия режим – ще си позволя един пример – при разговор с обикновени сирийци от провинциалните градове те изразяват одобрение на режима и на написаното във вътрешната партийна преса. Дори и да има опозиционни настроения и критики на властта, те се коментират в тесен кръг и без особена гласност. Причината за това е, че младите хора не виждат смисъл в опитите за промяна, които според тях така или иначе са обречени. Проблемът с доверието между младите хора е съществен, защото не е ясно кой и какво ще разкаже в своя приятелски кръг и дали това няма да му навреди, а контактът с чужденци привлича вниманието на властта.

Членството в партията Баас, макар и да не е задължително за младите хора, може да помогне в кариерата, а само сред доверени приятели или състуденти може да се чуят критични за властта думи. По този начин опозиционното мислене на младите се свежда или до подкрепа на режима, или до прикрито критикуване, младите хора не се осмеляват да възразят остро, тъй като това може да доведе до проблеми с органите на реда, както и до негативен ефект върху бъдещата им кариера. Дори и да се проявява интерес към политиката, то той е насочен към палестинския проблем или войната в Ирак и има подчертан антиамерикански характер, а не към вътрешната политика и възможните алтернативи на управлението. Войната в Ирак създаде настроение, според което по време на международна криза не е моментът да се променя властта вътре в страната. По този начин управляващите са улеснени както в укрепването на позициите си, така и в контрола върху малцината мислещи опозиционно.

В заключение, в краткосрочен и дори в средносрочен аспект не е реалистично да се очаква промяна на властта в Дамаск – липсват обществени условия за това, а също и опозиция, която да е достатъчно силна и подготвена да поеме управлението.

Бележки

Алауитите представляват мюсюлманско религиозно течение, към което принадлежат голяма част от членовете на управляващия елит в Сирия.
Seth Wikas, Battling the Lion of Damascus: Syria’s Domestic Opposition and the Asad Regime, 2007.
Чуков, В., „Създава ли Иран нов Хизбула в Сирия”.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук