ЗА ЕДНА ВОЙНА И НЕЙНОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ С ДРУГИ СРЕДСТВА

0
232

Десет години от агресията на НАТО срещу Югославия
І. Войната

Навършват се десет години от деня – 24 март 1999 г., в който въоръжените сили на НАТО нападнаха суверенната държава, членка на ООН, Съюзна република Югославия и в частност Сърбия. 78 дни и нощи над земята на Сърбия падаха хиляди ракети и бомби. Разрушени бяха жилищни сгради, болници, училища, телевизионни станции и много други граждански обекти. Убити и ранени бяха хиляди мирни граждани – мъже, жени, старци и деца. По данни на Генералния щаб на югославските въоръжени сили в хода на 78-дневната агресия авиацията на НАТО е нанесла 2300 въздушни удара по 995 обекта. Срещу Югославия са изстреляни повече от 1000 крилати ракети и са хвърлени около 3000 бомби. Загинали са 2000 цивилни граждани, а около 7 хиляди са ранени. Материалните загуби за Югославия съставляват повече от 100 млрд. долара.

Необявената война на НАТО срещу Сърбия е една от най-подлите агресивни войни, водени през миналия век. Тя може да бъде сравнявана само с нападението на нацистка Германия срещу Съветския съюз и нападението на САЩ срещу Ирак. В определен смисъл тя бе по-подла дори и от тези две войни, защото бе мотивирана не само от икономически и военностратегически интереси (и в двете тези направления Косово предлага изключителни възможности), но и от крайно низки политически чувства. Това бе една показна война. Тя трябваше да покаже на всички как НАТО ще постъпи с всеки, който откаже да се подчини на нейната воля. Тази война бе подла и по начина, по който бе водена. Храбрите рейнджъри на НАТО не посмяха да влязат в сухопътен бой с армията на Югославия, а използваха най-съвременна военна техника, за да могат, след като хвърлят своите ракети и бомби с обеднен уран, веднага да побягнат назад. И все пак те изживяха своя позор – един от техните недосегаеми „Стелт”-ове бе свален от противоракетната отбрана на Сърбия.

Войната на НАТО срещу Сърбия бе грубо нарушение на международното право. Тя бе агресивна война в най-точния смисъл на тази дума. Съгласно чл. 1 от Резолюцията на Общото събрание на ООН от 14 декември 1974 г. „Агресията е използването на въоръжена сила от една държава против суверенитета, териториалната неприкосновеност или политическата независимост на друга държава или по друг начин, несъвместим с Устава на Организацията на обединените нации, както е посочено в това определение”. В чл.3 от резолюцията са посочени и формите на проява на агресията. И всички тези форми можем да открием – до една! – в натовската война срещу сръбския народ.

Резолюцията на Общото събрание на ООН по-нататък изрично постановява, че „Агресивната война е престъпление против международния мир”, която „влече след себе си международна отговорност.” (Чл.5, ал.2).

В съответствие с нормите на международното право престъпните ръководители на държавите от НАТО следваше да бъдат подведени под наказателна отговорност, респ. да бъдат изправени пред Международния наказателен съд, създаден с Римския статут от 1998 г. Това за съжаление не стана.

Отказът да се приложат разпоредбите на посочената по-горе резолюция се защитава с тезата, че решенията (резолюциите) на Общото събрание нямат сами по себе си задължителна правна сила. В определени граници този довод има своите основания. Но даденото от Общото събрание на ООН определение на агресията, което има 34-годишна давност, е придобило вече значението на норма на обичайното право, т.е. значението на действащо право. Нещо повече! Доколкото агресията нарушава върховни норми на международния морал, правната норма, която я определя като международно престъпление, трябва без колебание да бъде отнесена към т. нар. jus cogens, т.е. към ония висши правни норми, които във всички случаи подлежат на безусловно изпълнение. Най-авторитетни учени от областта на международното право отнасят към jus cogens освен нормите, забраняващи геноцида, расовата дискриминация, престъпленията против човечеството, робството, и нормата, забраняваща агресивните войни. Не може да има място за съмнение: даденото от Общото събрание определение на агресията има характера на валидна норма на международното право. Разгледана в единство с Устава на ООН, тя води до категоричния извод, че агресивна война е всяка война, започнала без решението (санкцията) на Съвета за сигурност.

За съжаление Съветът за сигурност при ООН не предприе никакви мерки, за да прекрати предприетата от НАТО агресивна война срещу Сърбия. Чл.39 от Устава на ООН възлага на Съвета за сигурност задължението да „определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.” Нека припомним, че Съветът за сигурност абдикира от своите задължения и по-късно – когато САЩ, пренебрегвайки устава на ООН, предприе военна агресия срещу Ирак. Едно такова поведение на Съвета за сигурност руши самите основи на ООН. С недопустимото си бездействие Съветът превръща ООН от организация на международна общност в поделение на една агресивна и глобалистично действаща регионална организация, каквато е НАТО.

Не бяха предприети и никакви мерки за привличане към отговорност на виновните за агресивните войни. Съществува вече Международен наказателен съд (МНС), на който са подсъдни най-тежките международни престъпления – агресията, геноцидът, военните престъпления и престъпленията против човечеството. Но Римският статут от 1998 г., с който бе учреден МНС, не дефинира престъплението агресия (както направи това по отношение на другите престъпления – геноцида, военните престъпления и престъпленията против човечеството). Той не се позовава и на определението на агресията, дадено в резолюцията на ОС на ООН от 1974 г.

Съгласно чл. 5, ал. 2 от Римския статут „Съдът ще упражни юрисдикцията си по отношение на престъплението агресия след приемане на разпоредба в съответствие с чл. 121 и 123, която определя престъплението и установява условията, при които ще съдът упражнява юрисдикцията си по отношение на това престъпление.” А съгласно чл.121 и чл.123 определянето на агресията трябва да стане едва след изтичането на седем години от влизането на статута в сила, т.е. не по-рано от края на 2009 г., тъй като статутът влезе в сила на 1 юли 2002 г. Така най-актуалното международно престъпление – агресията, се оказа без пряко определение, водещо към наказателна отговорност.

Съмнявам се, че в посочения срок международната общност ще успее да приеме разпоредба, дефинираща агресията. Държавите, водили и водещи агресивни войни, няма да позволят приемането на такава разпоредба. Те във всички случаи няма да я ратифицират, за да останат извън нейното действие. Ще припомня, че САЩ, една от държавите, които през миналия век водиха редица агресивни войни, отказаха да ратифицират Римския статут. (Някога президентът Клинтън подписа статута, но по-късно Буш оттегли подписа му.) Нещо повече, администрацията на Съединените щати притиска редица държави да не прилагат Римския статут във взаимните си отношения и една Румъния например капитулира пред този натиск.

Войната на НАТО срещу Сърбия наруши не само нормите на международното право, но и собствените разпоредби на тази организация. Съгласно чл. 5 от Северноатлантическия договор държавите-членки на НАТО ще могат да предприемат военни действия само ако някоя от тях бъде подложена на въоръжена нападение от други държави. Никоя държава от НАТО не бе обаче обект на въоръжена нападение от друга държава, респ. от Сърбия. Ръководена от своите геополитически интереси, НАТО започна своята война срещу Сърбия, нарушавайки всички норми на морала и правото.

Някои третостепенни автори се опитват да защитят агресията на НАТО срещу Сърбия с довода, че войната срещу дадена държава, макар и несъгласуема с някои норми на международното право, би била все пак оправдана, когато чрез нея трябва да се предотврати извършвано в тази държава тежко международно престъпление, например геноцид. В Сърбия бил извършван геноцид спрямо албанците в Косово, те били прогонвани и избивани, поради което въоръжената интервенция на НАТО в Сърбия била всъщност проява на международното хуманитарно право. В случая се прави, както разбираме, опит агресията да се оправдае чрез нормите на jus cogens. Този опит почива върху съвършено гнили и правни, и фактически основи

Трябва най-напред да се подчертае, че хуманитарната интервенция, целяща да предотврати тежко международно престъпление, е допустима само с решение на Съвета за сигурност. Никоя държава не може самоволно да решава дали са налице предпоставките за една такава интервенция. Няма ли решение на Съвета за сигурност, „интервенцията” се оказва обикновена агресия.

На второ място трябва да се почертае, че твърдението за някакъв геноцид спрямо албанците в Косово е съвършено несъвместимо с истината. Не албанците в Косово, а сърбите в Косово бяха подложени на истински геноцид. Именно те, сърбите, бяха убивани, преследвани, принуждавани да напуснат родните си места, за да освободят място за албанските заселници. Стигна се до невероятно тежки, чудовищни престъпления. Хората на Хашим Тачи и на другите албански ръководители са отвличали, както свидетелства бившият прокурор на Хагския трибунал Карла Дел Понте, стотици млади сърби, за да ги убиват, а след това да продават на Запад техните вътрешни органи. В Косово жертва на албанските изстъпления бяха не само сърбите, но и тяхната вековна култура. Десетки хиляди паметници на сръбската, но и на световната християнска култура бяха варварски унищожени.

Лъжата за прогонването на албанците от Косово намира потвърждението си в простия факт, че в тази изкуствено създадена криминална държава, която Щатите превърнаха в една от най-големите си военни бази в света, днес живеят почти два милиона албанци. Как там ще има толкова много албанци, след като те са били избивани и прогонвани!? Същевременно трябва да се отчете фактът, че в две трети от Косово, там, където албанците са установили своето господство, почти не са останали сърби, а доколкото са останали, живеят като в концлагери, без връзка с външния свят. Невероятен парадокс: коренното население на една страна, живяло на своя собствена територия от векове, е прогонвано, за да създадат своя „държава” настанили се там преди около половин век албански заселници.

В агресията срещу Югославия (Сърбия) участваха не само държавите от НАТО. Резолюцията на Общото събрание на ООН от 14 декември 1974 г. определя като агресия и случаите, при които една държава предоставя територията си на друга държава, за да извърши агресия срещу трета държава. (Чл.3, б.F) В случая, както разбираме, става дума за т. нар. логистично участие в една война. Република България взе именно такова участие в агресивната война на НАТО срещу Сърбия. Нейното правителство разреши самолетите на НАТО да извършват от наша територия своите въздушни набези срещу Сърбия. В някаква степен България стана и жертва на собственото си колкото противоправно, толкова и неразумно поведение, тъй като някои от изстреляните срещу Сърбия ракети с обеднен уран паднаха и на наша територия. Обосновано се смята, че те са заразили значителни части от територията ни. Там, където ракетите паднаха, там селскостопанската реколта бе сериозно компрометирана.

ІІ. И нейното продължение с други средства.

Престъпната война на НАТО срещу държавата Югославия, респ. Сърбия приключи, но не приключи престъпната война на НАТО срещу сръбския народ, респ. неговите ръководители. Тя продължи при използването на други също незаконни средства.

Агресорите увенчаха подлото си дело, като изправиха почти цялото държавно ръководство на Сърбия пред т. нар. Международен наказателен трибунал за бивша Югославия (МНТБЮ).

МНТБЮ е изцяло нелегитимен орган. Той бе създаден от намиращия се под опеката на НАТО Съвет за сигурност (с Резолюция 827 от 25 май 1993 г.), т.е. от един орган, който не притежава правомощието да създава съдебни органи. Съгласно чл.29 от Устава на ООН “Съветът за сигурност може да създава такива спомагателни органи, каквито той намери за необходими за изпълнение на функциите си.” Не може да има съмнение какво е това “спомагателен орган”. Това е орган, който остава в рамките на органа, към който е създаден. Той няма собствени правомощия, т.е. правомощието да издава актове със собствено действие. Следователно други органи, включително и съдебни, Съветът за сигурност не може да създава, защото излиза извън своите компетенции, което на езика на правото означава, че актовете за създаване на тези органи са изначално нищожни, т.е. недействителни.

Досега към наказателна отговорност пред МНТБЮ, известен още като Хагския трибунал, са привлечени повече от 160 души, огромната част от които са сърби. Подсъдими в Хага се оказаха бившият президент на Югославия и Сърбия Слободан Милошевич, бившият президент на Сърбия Милан Милутинович, редица сръбски министри, военни ръководители, изтъкнати общественици (Войслав Шешел) и мн. други. Бяха привлечени към отговорност и ръководителите на Република Сръбска (Биляна Плавшич, Радован Караджич) и на Република Сръбска Крайна (Милан Бабич, Милан Мартич).

Налице е парадоксален факт: престъпниците от НАТО съдят своите жертви. Можем да бъдем сигурни, че ако бяха продали страната си, подписвайки в Рамбуйе ултимативно предявеното им съглашение (което по същество предвиждаше окупацията на Сърбия), Милошевич и другите държавни ръководители на Югославия и Сърбия никога нямаше да бъдат изправен пред никакъв съд. Напротив, тях дружески щяха да ги потупват по рамото, както потупват по рамото и другите национални предатели. Милошевич и неговите съратници знаеха добре какво им предстои. Но те не се поколебаха, заставени да избират между позора и затвора, да изберат затвора, дори и собствената си гибел.

МТБЮ е обаче не само нелегитимен, той е и дълбоко неморален, продукт на преизпълнената с корист политика на двойните стандарти. Изправиха пред Трибунала президента на Югославия Слободан Милошевич, а погребаха с държавни почести несъмнените военнопрестъпници – президента на Хърватска Франю Туджман и президента на Босна и Херцеговина Алия Изетбегович. Предадоха на Трибунала президента на Република Сръбска Радован Караджич за драмата в Сребреница, а освободиха от отговорност Насър Орич, провокирал тази драма, предприемайки изтреблението на три хиляди сърби от селата около Сребреница. Привлякоха, но не осъдиха (оправдаха) един масов убиец като бившия министър-председател на Косово Рамуш Харадинай, а изобщо не потърсиха наказателна отговорност от друг масов убиец като Хашим Тачи, настоящ министър-председател на Косово.

Цялото своекористие на Хагския трибунал намери особен израз в отношението му към Слободан Милошевич, превърнал се в символ на съпротивата срещу международния бандитизъм. Четири години наемниците от Хагския трибунал го съдиха за престъпления срещу човечеството, военни престъпления, геноцид, без да могат да го осъдят. Налага се едно сравнение. Нюрнбергският трибунал за 11 месеца осъди 22-ма нацистки военнопрестъпници, а Хагският трибунал за четири години, ползвайки огромния апарат на Карла дел Понте, не можа да осъди един-единствен „военнопрестъпник”. При това, твърдо решени да изпълнят даденото им поръчение, „съдиите” от Трибунала не се колебаеха безогледно да нарушат всички принципи на международно признатите норми на наказателния процес: принципът за равенството на страните, принципът за обективност (безпристрастност) при извършване на следствените действия, правото на лична защита и пр. и пр. Но фактите се оказаха по-упорити от тях. Накрая, за да не бъдат принудени да оправдаят Милошевич, те го убиха.

Но битката срещу Милошевич не спря. Милошевич е мъртъв, не е мъртъв обаче неговият все още опасен дух. Използвайки всевъзможни лъжи, агентите на НАТО се надяват да могат да умъртвят и него. Една от най-гнусните им лъжи е лъжата, че Милошевич бил разпоредил убийството на видния сръбски политик и държавник Иван Стамболич. Защо му е притрябвало на Милошевич да убива Иван Стамболич? Примитивите, без да мислят, отговарят: ами защото Стамболич заплашвал политическата му власт.

На лъжата, казват, краката са къси. Но лъжата за уж разпореденото от Милошевич убийство на Стамболич няма дори и крака. Тя е една низко пълзяща тук и там, включително и в България, клевета, жалък продукт на човешката низост.

Иван Стамболич бе убит на 25 август 2000 г. (поне на тази дата той изчезва). Само месец по-късно, на 24 септември, в Сърбия предстояха избори за президент на Югославия. Пита се как Стамболич щеше да се включи в тези избори, за да застраши властта на Милошевич. Той не можеше да бъде кандидат на Социалистическата партия на Сърбия (СПС), която бе вече издигнала кандидатурата на Слободан Милошевич. Още по-малко той можеше да бъде кандидат на ръководената от Зоран Джинджич Демократична опозиция на Сърбия (ДОС), която бе издигнала кандидатурата на Войслав Кощуница На западните кукловоди им бе необходим не човек като Стамболич (отдавна излязъл от политиката), а човек като Джинджич. Той бе „храненият човек” на западногерманското разузнаване. Именно той трябваше да поеме реалната власт, необходима за изпълнението на изработения от НАТО план за ликвидиране на само на Милошевич, но и на социалистическите основи на Югославия, респ. на Сърбия.

Трябва да се отчете и обстоятелството, че съгласно югославския избирателен закон номинацията на кандидатите в президентските избори е трябвало да стане до полунощ на 24 август 2000 г., т.е. ден преди изчезването на Стамболич. До определения краен срок в надлежните регистри името на Стамболич не е било вписано. Следователно, след като не е заявил намерението си да участва в президентските избори, Стамболич не би могъл да застраши властта на Милошевич.

Изобщо, през втората половина на 2000 г. се решаваше не въпросът дали Милошевич или някой друг ще упражнява властта, а въпросът дали Сърбия ще оцелее в неравноправния си двубой с НАТО. С други думи, на карта бе поставена не съдбата на Милошевич, а съдбата на Сърбия.

В така очерталата се историческа ситуация място за Стамболич нямаше. Ако неговата смърт е била потребна някому, най-малко потребна е била тя на Милошевич. В ония години Милошевич бе вече натоварен с всички възможни клевети. Какъв ли не го изкараха, какъв ли не го нарекоха. Без всякакво съмнение ДОС и НАТО щяха да го натоварят с отговорността и за всяко станало в ония години убийство на която и да е политическа личност. Не го ли обвиниха в двата опита за убийство на Вук Драшкович, за извършеното на 12 март 2003 г. убийство на Зоран Джинджич. Чрез свои сътрудници Милошевич от затвора в Хага бил организирал убийството на този свой най-яростен политически противник. Точно това има наглостта да заяви в своя декларация и овдовялото тогава правителство на Сърбия.
И стана това, което трябваше да се очаква. Стамболич бе убит и веднага пропагандната машина на ДОС и НАТО се завъртя на пълни обороти: убийството му било разпоредено от Милошевич.

Особени усилия да се свърже името на Милошевич с гибелта на Стамболич бяха положени в започналия в края на 2003 г. наказателен процес срещу Милорад Лукович – Легия и неговите хора. В този процес те бяха осъдени за убийството на Джинджич, на Стамболич и за двата опита за убийство на Вук Драшкович. Всъщност именно в този процес срещу Милошевич бе повдигнато юридически обвинението, че бил поръчал на шефа на „червените барети” Легия убийството на Стамболич. Цялата несъстоятелност на това обвинение проличава в светлината на две твърде съществени обстоятелства.

Първо, „червените барети” са поделение на сръбската държавна сигурност, непосредствено ръководено в началото от Йовица Станишич, а след това от Раде Маркович, които от своя страна се намират под ръководството на министъра на вътрешните работи на Сърбия, каквито в началото са Зоран Соколович, а след това Влайко Стоилкович. Едва на трето равнище идва президентът на Сърбия.

Второ, по време на двата опита за убийство на Вук Драшкович (на 3 октомври 1999 г. и на 15 юни 2000 г.) и на убийството на Стамболич (август 2000 г.) президент на Сърбия (29 декември 1997 г. до 29 декември 2002 г.) е не Милошевич, а Милан Милутинович. От 15 юли 1997 г. до президентските избори на 24 септември 2000 г. Милошевич е президент на Съюзна република Югославия. Следователно той не е имал никаква разпоредителна власт спрямо сръбските „червени барети”. Дори не е познавал тази одиозна личност Легия.

Легия се е намирал в близки отношения с Джинджич. В навечерието на преврата срещу Милошевич, той се среща с Джинджич, за да му предложи цялото си съдействие срещу обещанието да не бъде наказателно преследван за извършените от него престъпления. По-късно той има и други срещи с Джинджич, някои от които са протекли доста бурно. (Легия обвинил Джинджич, че не бил изпълнявал дадените му обещания.) Изобщо партията на Джинджич е поддържала твърде тесни връзки с престъпния Земунски клан, към който е принадлежал и Легия. Заслужава да се отбележи, че Демократическата партия на Сърбия, оглавявана от Кощуница, излезе от коалицията с ДОС – партията на Джинджич, тъкмо с мотива, че тя е свързана с престъпния свят.
В процеса срещу Легия осъдителна присъда спрямо Милошевич все пак не бе постановена. Най-напред, защото Милошевич, междувременно изправен пред Хагския трибунал, не можеше да участва в този процес. И по-нататък, защото една осъдителна присъда трябва да се основава на някакъв минимум сериозни доказателства, а такива доказателства не бяха депозирани. Всички доказателства за участието на Милошевич в убийството на Стамболич се свеждаха единствено и само до съвършено необосновани казвания на този или онзи. Някои от свидетелите бяха принудени да говорят срещу Милошевич, доколкото се намираха под силната заплаха, че ще бъдат предадени на Хагския трибунал за бивша Югославия.

В процеса не бяха посочени и никакви мотиви за уж поръчаното от Милошевич убийство на Стамболич – такива просто не е могло да има. Убийството на Стамболич не можеше да улесни политическата кариера на Милошевич. Напротив, то можеше само да я затрудни. Никога не бива да се пренебрегва въпросът кого обслужва едно престъпно деяние. Убийството на Стамболич обслужи единствено политическите врагове на Милошевич, съсредоточени в ДОС и НАТО. Именно сред тях трябва да се и търсят убийците на Стамболич. Самият Легия също е принадлежал към враговете на Милошевич. Не може да се смята изключена и възможността Легия, който е имал зад гърба си мощния Земунски клан, да е следвал собствено направление в общата политическа игра. Вчера противник му е бил Милошевич, днес – Джинджич, с оглед на което той е предприемал и съответните действия.

В заключение ще кажа, че зад непосредствените убийци на Стамболич стои далеч по-страшният общ убиец – разпадналата се държавност в Югославия, респ. в Сърбия. Повече от десет години НАТО правеше всичко възможно да разложи Югославия, да смаже Сърбия. В преднамерено причинената разруха се роди една жестока престъпност, жертва на която стават не само политици и бизнесмени, но и обикновени граждани. (Впрочем не наблюдаваме ли същото и в България?)
* * *
Годишнината от агресията на НАТО срещу Югославия трябва да е нов повод за оценка и преоценка на обстановката в света. Трябва най-после да видим къде е коренът на злото, което заплашва настоящето, но и бъдещето на човечеството. Разразилата се икономическа криза предлага допълнителни доводи за единствено възможния извод: заплахата за нас, хората, идва от господството на една обществена система, която не признава друг бог освен парите.

Февруари 2009 г.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук