“Хората се борят и губят битката и това, за което са се борили, идва въпреки тяхната загуба и когато дойде, изглежда, че не е това, което са възнамерявали, и други хора трябва да воюват за това, което предишните са възнамерявали, но под друго име.”
Уилям Морис
Въведение: “червените бабички” и най-новото наследство на левицата
Малко след избирането на генералния секретар на АКЕЛ (на кипърската лява комунистическа партия) за президент на Кипърската демокрация един приятел (Сотирис Теохаридис) ми поиска да напиша текст за кипърската левица за списание „Ново време”. Обичам да познавам читателите си. Но да направя един анализ за кипърската левица с акцент върху особеностите на местното общество би било безполезно за някой не-кипърец. Това, което е интересно по отношение на Кипър, е точно фактът, че като гранична страна в нея са се обособили и такива моменти, които потенциално имат по-широка употреба.
Поисках от приятеля си да ми разкаже нещо за българския опит, защото съществуващите различия са видими, независимо от това, че кипърската и българската левица демонстрираха ясно солидарността помежду си през втората половина на ХХ век: кипърската левица едва сега успя да избере свой представител в изпълнителната власт и исторически-геополитически се разви/опита да оцелее на границата на Запада и страните от колониалната/неоколониалната му интервенция, докато българската левица монополизира властта за няколко десетилетия, опитвайки се да създаде (макар и половинчато) една форма на социализъм. Една сутрин, докато пиехме кафе, ми разказа за “червените бабички” – завръщането на социалистическата партия във властта след промените от 1989-1991 г. се дължало на тях. Това свидетелство ми се стори интересно. Идеята, че жените, които са участвали в създаването на социализма, са го защитавали както могат в третата възраст, ми се стори привлекателна. Изглежда, сякаш са защитавали една форма на исторически несъзнаваното, което се е цензурирало при онези исторически обстоятелства. Това усещане за привлекателност имаше, от една страна, отношение и към историческата случайност – в същия период, когато вотът на „червените бабички” е накланял с тежестта си везните (или така поне им се приписва, че са го направили) на българския избор, аз се позаинтересувах за първи път от кипърското ляво/комунистическо движение аналитично като социолог. Дотогава носех една лява култура, но теоретично-социологическите ми и активистки занимания се движеха извън областта на историята на работническото движение и на “традиционната левица”. Интересът ми бе пробуден от една фраза на сегашният президент на Кипърската демокрация и изписването на тази фраза след някоя и друга година върху една от стените на един левичарски клуб: през 1990 г. на въпроса на един журналист преди парламентарните избори (на които левицата се яви с две партийни формирования) Д. Христофиас каза съвсем ясно, че въпреки рухването на реалния социализъм, същият си остава “и нещо повече” от комунист. Някъде през 1993-1994 г. се оказах една сутрин в един левичарски клуб и видях фотографията на Ленин на стената – тези левичари от всекидневието не бяха пожелали (както и Христофиас преди) да се откажат от “комунизма”. Не бяха свалили Ленин от стената. Изпитах дълбоко уважение към този отказ да се подчиниш. Макар че нито съм бил, нито съм ленинист и имах положителен образ за първата демократична фаза от движенията в Източна Европа през 1989-1990 г., следващата реставрация на капитализма ме убеди, че това, което имахме пред себе си, бе един вид “зрелищна” контрареволюция – разликата между картината на демократическия социализъм и “копнежът”по западните супермаркети е чувствителна от гледна точка на “историческото съзнание” .
Не му е тук мястото за анализ на промяната (заради превръщането на общественото богатство в собственост на един елит), която се извърши в Източна Европа и в бившия Съветски съюз, но от една следколониална гледна точка (на незападните общества, които са преживели колониалния опит и са го демитологизирали) 1989-1990 г. изглежда вече като структурно приспособяване към световната система. Градейки върху основата на опита и реалностите на социалистическата модернизация източноевропейските общества изпратиха червеното знаме, за да се издигнат в по-висок клас – да се присъединят към един от съюзите на ”висшата класа” (Европейския съюз) част от ядрото на световната капиталистическа система. 18 години по-късно вече е като че ли ясно, че лозунгите от 1989 г. за “демокрация” и “самоопределение”/”автономия” може и да са изразявали основно необходимостта от политико/демократична промяна на социалистическата система, но накрая се превърнаха в идеологеми – станаха изразът/съдържанието, което узакони конкретните класови интереси на новата власт, въпреки опита й за самоидентифициране като историческо движение към обществено- хуманистично освобождаване. И това стана пределно ясно по време на нашествието в Ирак през 2003 г. и последвалата го окупация. Онези, които през 1989-1990 г. крещяха за правата на народите си да се самоопределят, се оказаха първи на линията на послушните режими, които се втурнаха да подкрепят американския неоколониален поход. До такава степен, че Д. Ръмсфелд, тогавашният министър на отбраната на САЩ, сочеше послушната им раболепност като символ на една “нова Европа” – разбира се, под американски контрол. Необходимо е по-ясно разграничаване на идеологическото ръководене на демократичния дискурс през 1989-1990 г. от съучастието на източноевропейските войници в престъпленията срещу човечеството в Ирак; да надзирават като неоколониална сила унищожаването на модерното изграждане на иракското общество, надявайки се да получат печалба/плячка от петрола на този народ. От тази гледна точка „червените бабички”, които са работили, за да се създаде модерната технологична и културна основа, която направи България “европейска страна”, изглежда, че функционират като някакъв глас на паметта за мечтата, изчезнала в дребнобуржоазния делириум на идентифицирането с “по-висшите”. Като подсъзнателното, което напомня отблъснатите/потиснати желания срещу новото свръх-аз на властта.
Феноменологично кипърската левица би могла лесно да забрави Ленин – партията, която я представлява като политическо-културна обособеност, АКЕЛ никога не е била революционна в смисъла на насилствено завоюване на властта. “Превземането на Зимния дворец” бе далечен отглас за практиката на левите кипърци. Практиката на АКЕЛ показва една ясна реформистка тенденция/акцент. Що се отнася до вътрешната политика на АКЕЛ, то тя напомня повече за Кауцки, отколкото за Ленин. Но връзката на Кипър с външната геополитическа конфигурация е, която определя “идентифицирането с комунизма” – и тази именно е основата, поради която АКЕЛ, водачът и неговите “маси”, отказаха да отхвърлят комунизма. Така че един важен параметър на анализа, който следва, е изследването на взаимовлиянието между вътрешните основополагащи сили (с акцент върху политическата и културната сфера) и външните системни сили, които имаха/имат отношение със световната капиталистическа система и йерархичните структури и антагонизми между държавите от района на Източното Средиземноморие.
От тази гледна точка, за една лява аудитория търсеното е анализ на левия кипърски опит като част от едно издирване на историческото творчество/дело, създадено от левицата като модерно наследство – което отказаха да отхвърлят и „червените бабички” в България, и клубът на червените дядовци (и не само) в родното ми селце в Кипър. Поради това целта на по-нататъшния текст е да изследва корените (и наследството) на кипърската левица и да се опита да определи значението на изборната й победа за бъдещето. В първата част ще бъде направено едно методологическо въведение, в което да се посочи мястото на кипърската левица в рамките на по-обемния феномен на лявото като историческо движение. Във втората част ще бъде направен опит да се анализира появата на кипърското комунистическо движение в рамките на взаимовлиянието на системни и изграждащи фактори. Тук основните променливи на анализа ще са диалектиката на геополитическите сили и на вътрешните социални противопоставяния. В третата част анализът ще засегне периода на масовизиране на левицата, механизмите на контрол, произтичащи от геополитическата реалност и начините на въздействие на левицата в обществото при условия на блокирането й извън властта. В четвъртата част изложението ще се разшири до ролята/значението на конкретни форми на лявото като място/израз на едно историческо/long duree движение на левицата. В тази рамка АКЕЛ и кипърската левица като едно по-голямо цяло ще бъдат анализирани като пример за левица от гранични страни. Емпиричният акцент тук ще бъде поставен върху “националния проблем” и реализираният според възможностите й принос на не-западната левица в историческата практика/наследство.
Методологично въведение: левицата като историческо движение и като социална субкултура
За да анализираме кипърската левица, ще трябва първо да определим единицата за анализ – какво е левица? Ако определим левицата с идеологически термини (комунисти, социалдемократи, анархисти, нови движения и т.н.), случаят, който ще изследваме, е проблематичен и поставя още в началото въпроса за противоречиво използване на понятието за левица. АКЕЛ (като историческата партия на единната, двуобщностна кипърска левица и основна партия на левицата в гръцко-турската общност днес) идеологически е комунистическа, но на практика е реформистка партия. Взема участие в църковните избори от 1947 г., прие и подкрепяше горещо архиепископ Макариос като президент след 1960 г., самоограничи парламентарната си сила през 1970 г. , за да не “предизвиква” (или за да подкрепи “народното единство”) и доскоро подкрепяше умерени кандидати за президентството на демокрацията. Основните й постижения станаха посредством законодателството и култивиране/създаване на някакъв вид съгласие/хегемония в обществото само чрез реализиране на законодателни актове през държавните институции .
Така че променливите величини при теоретичното изясняване на това какво е левицата, го правят по-дифузно от непосредствената практика на кипърската левица. Исторически погледнато, лявото е модерно понятие, чийто произход води към Френската революция. В първоначалната си форма (ХІХ в.) левицата е била либерално-демократична: подчертавайки необходимостта от политическо равенство и демократични права. От средата на ХІХ в. понятието за ляво премина през метаморфоза с появата на работническо-социалистическото движение, така че основният акцент върху равенството се пренася от сферата на политическото към икономическата подсистема. През ХХ в. в редица страни левицата се идентифицираше с движенията, които черпеха вдъхновението си от историческия разлом, осъществен от руската революция през 1917 г. Но ясно е, че през този период „лявото” не се представяше само от комунистическата левица – социалистическата или социалдемократическата левица не само съществуваше по-рано от съветската революция, но и през десетилетието на 1990 г. беше и мястото, където се върнаха онези образувания от обществата на бившите социалистически страни, които се идентифицираха с левицата. Освен това десетилетието на 1960 г. бе белязано от една промяна, аналогична на онази от десетилетията на 1840-1860 и 1910-1930: появи се цяла поредица от движения (новите обществени движения) , които, от една страна, изглеждаха като нови форми на историческата левица, но същевременно разшириха програмата на левицата, колкото тематично (акцентирайки върху постмодерни проблеми като различието), толкова и по отношение на обществената сфера, която пораждаше своите противоречия (в тези движения акцентът беше повече върху сферата на всекидневието и на културата).
Следователно левицата не може да се използва като термин, който изразява само една идеологическа или теоретична тенденция. Но очевидно е, че и практиката сама по себе си не може да бъде определящ фактор. Мисля, че анализът на левицата като обществен феномен може да стане по-обстоен, ако левицата се разгледа като историческо явление на long duree, ако използваме термина на Бродел: като един вид историческа подкултура/субкултура , която се възпроизвежда, обновява и разширява сферата на своята критика/противопоставяне въз основа на резултатите от своята практика. И която може и трябва да бъде изследвана като аналитична единица на нивото на „дългото траене”. Същевременно обаче тя трябва да бъде изследвана и на структурно, и на ситуационно ниво, съотнасяйки я към политическите условия и културната рамка .
На системно ниво левицата може да се определи като едно политико-културно движение, образуващо социологическата форма на „историческото съзнание”, което диалектиката на модерността произвежда от противоречията на капитализма. Едно движение, което изразява освобождаващата насоченост на модерността: една разширяваща се критика на йерархията във всички обществени сфери, съпроводена от усилието да се завърши делото/проект на модерността чрез рационална колективна дейност, чиято цел е създаването на един свят, основан на „свобода, равенство, братство”. Но това дело/намеса не е просто въпрос на избор и субективно съзнание – защитава се тезата, че то се ръководи от едно историческо съзнание, което позволява на движенията на потиснатите да разберат потенциала на системата и следователно да се превърнат в съзнателни носители на обществената промяна.
На структурно ниво анализът на това историческо движение ще трябва да се фокусира неизбежно върху ролята на левите партии в политическата сфера и върху връзката им с държавата и властта. На основата на социологическите изследвания за обществените движения бихме могли да определим две централни оси за разпределение на различните форми и видове, които се покриват с историческата конфигурация на левицата.
Организационният модел – например, доколко мястото на левицата има като основна ос една политическа партия или субкултурата. Испанското анархосиндикално движение например беше движение, чиято база по същество бе субкултурата на работническото движение – основният организационен механизъм бяха сдруженията. Обратното – социалдемократическата партия на Германия, а и марксистко-ленинските партии на Запад след 1920 г. създадоха ляво пространство с централна ос партията като един вид „държава” в по-широката субкултура на левицата. В Кипър първата революционна партия КПК изигра ролята на авангард, но в момента на масовизиране на движението субкултурата на масовите организации бе тази, която определи политическата му самоличност – затова се разпадна идеологическата партия КПК и се запази по-широката/отворена АКЕЛ, един рядък случай в историята на комунистическите партии. По-нататък (след десетилетието на 1950 г. партията, разбира се, се издигна до централния политически механизъм (със съответната бюрократизация) на по-широката субкултура на левицата.
Условия за навлизане в политическата сфера: доколко политическата система, в която функционира левицата, е отворена или затворена за намесата на изолираните обществени слоеве, които обикновено представлява левицата. В случаи, както във Великобритания, съществуваше една система, която позволяваше навлизането – обратно на много страни в условията на модернизация (както беше Русия преди 1917г.) тази възможност не съществуваше. Следователно организационната стратегия на едно движение трябваше обикновено да се съобразява със средата, в която се намираше, въпреки своята собствена идеология. Кипърското комунистическо движение в това отношение се разви по различен начин от съответните движения в Гърция и Турция, които се оказаха в една ситуация или на усмиряване от самото си възникване (Турция), или на насилствено усмиряване в момента на тяхното масовизиране (Гърция). В Кипър, обратно, имаше периоди на усмиряване, но съществуваше и една среда, която не само позволи на левицата да избегне насилието, но която по същество я пренасочи към това.
На нивото на анализа на културната сфера и състоянията на обществената практика, които левицата създава, ще трябва неизбежно да се фокусираме върху нейната субкултура и ценности. Една от основните политически ценности на левицата е, разбира се, акцентът, който тя поставя върху равенството, а също и върху рационалната, съзнателна колективна практика. В тази насока левицата изтъква не само интересите на народните слоеве, но и необходимостта от прилагане на една нова система от ценности, които ще се опират върху нетрадиционни и не-религиозни основи. И в тези рамки настояването за светски характер на политическата система бе един от постоянните параметри на левия дискурс. Тази нагласа изразява историческото съзнание на левицата по-широко, но е господстваща характеристика на нейната практика в рамки, където съвременността налагаше и налага реализирането на своеобразни форми на модернизацията – най-вече на тези под сянката на колониализма и на неговата стратегия „разделяй и владей”.
Появата на кипърския комунизъм: рамката на взаимовлиянието между системни/външни и структурни/вътрешни сили
Кипърското ляво движение възниква през десетилетието на 1920 г. В атмосферата, разбира се, се усеща присъствието на сянката и очарованието на руската революция, но първите групи, както и самото развитие на движението, са заети предимно с вътрешнокласовите обособявания в Кипър в рамките на световната капиталистическа система, отколкото с внасянето на идеи от чужбина. В Кипър се бе институционализирал един нетипичен режим на дребна собственост върху земеделската земя от ХІХ век . Този режим се оказа под натиск/оспорване с навлизането на Кипър в институционалната рамка на световната капиталистическа икономика: британският колониализъм, който беше поел управлението на острова от 1878 г. в рамките на периферните геополитически равновесия налагаше институционализирането на капиталистически отношения на производство и размяна във всекидневието, тласкайки осезаемо класата на кипърските селяни към границите на фалита. Англичаните, разбира се, не предизвикваха тази криза на селските слоеве съзнателно – обратно, още от началото те искаха по-скоро да създадат някакъв относителен комфорт и стабилност, надявайки се, че полу-модерното кипърско общество би останало, за продължително време, признателно на колониализма за преходния период на своето модернизиране. Но проблемите бяха отвъд съзнателните избори: англичаните премахнаха закрилата на длъжника от заемодателите (за която се грижеше традиционния отомански закон/схващане) като „варварски обичаи/остатъци” в епохата на капиталистическата модернизация. Така, когато световните колебания в търсенето на селскостопански продукти след Първата световна война доведоха много кипърски селскостопански производители до фалит , англичаните бяха принудени да наблюдават унищожаването на класата на селяните, на която възлагаха голяма част от надеждите си за стабилност .
В тази връзка е важно да се отбележи, че възникването на кипърската работническа класа, а и по-широкото радикализиране на народните слоеве беше обвързано с колебанията на световната икономика – следователно, формата на класово съзнание, която би очаквал някой от едно подобно движение, би трябвало да отговаря неизбежно на нивото на международния ред и съответната му динамика – независимо от това, че се изхожда от локални обстоятелства. Един втори параметър, който си заслужава да се отбележи, е фактът, че възходът на радикалното крило на кипърските народни слоеве се изгради върху местните традиции и практики (поради това и продължението на общите класови движения на народните слоеве отвъд религиозните различия), но в една рамка, която се определяше и от външни влияния и намеси. Най-непосредственото и значимо от тези въздействия бе влиянието на британския колониализъм – но значимо беше и влиянието на гръцката държава, която виждаше в Кипър едно възможно пространство за разширяване на владенията си чрез присъединяване в името на една форма на „етническо разширяване/империализъм” (наречена „Голяма идея” в гръцки контекст) и която бе във възход по това време в региона. Местният кипърски израз на внасяната идеология на „елинизма”/Голяма идея, бе наречена „съюз”/обединително движение и имаше за цел присъединяването на Кипър към гръцката държава като начин за „освобождение”. Тази идеология в началния си стадий (края на ХІХ в.) притежаваше модернизиращ характер , но от десетилетието на 1920 г. стана ясно по същество, че функционираше като новата господстваща идеология на управляващите класи. Централният механизъм за култивиране на идеологията на съюзяването беше образователната система, но дифузията й във всекидневието (както и вносният турски национализъм след десетилетието на 1920) се кръстоса също с опита от модернизирането във всекидневието – „елинизмът” беше едно обещание за въображаемо равенство с колониалистите, тъй като древната гръцка цивилизация е била, както се предполага, културния предшественик на всички, докато гръцката държава била (разбира се, пак се предполага) „приятел” на Великобритания. В тази рамка гръцката мечта за разширение/присъединяване на Кипър и жизнеността й в Кипър като израз на неосвободеност, нямаше антибританска насоченост в първоначалния си стадий – гръцкото царство възприемаше себе си като местен съюзник (или и като жандарм) на британската империя.
Но вътрешните (идеологически и политически) сили на внасяния гръцки национализъм/движение за освобождение бяха достатъчно различни от британските. Връзката между тези две влияния (вярата в западната хегемония и локалното фокусиране върху формалната смес от консервативен национализъм с уклон към религията и традицията) доведе до създаването на господстващата дясна идеология в гръцката кипърска общност, която изрази някакъв вид преходна/transitional модерност. Местната форма на политическа модерност/съвременност (която съдържаше и един антиимпериализъм) се появи по същество с комунистическата левица.
Нека сега да разгледаме нещата на структурно ниво – на нивото на включване на народните слоеве и движенията за промяна в политическите структури и връзката на лявата субкултура/движение с партията. Кипърското народно движение се разви в контекста на един относително мек/отворен политически режим през десетилетието на 1920 и на един затворен диктаторска режим, наложил се след бунта през 1931 . И в двата случая това, което обединява движението, са по-скоро сдруженията и активността им, отколкото партията като бюрократична организация, която задава направляващата линия. Партията, все пак, играеше значима роля като своеобразен полюс за съотнасяне – важно е да се отбележи, че през периода 1931-1936 партийните ядра действаха като механизми на активистите, докато партията като организирана цялост по същество не функционираше.
През десетилетието на 1940 г. ситуацията се промени драматично – започването на Втората световна война принуди колониалистите да омекотят политическите ограничения. Комунистите чрез своята активност в сдруженията се бяха доказали като гръбнака на движението на сдруженията и до някаква степен и на движението за сътрудничество през периода на твърдия режим на диктатурата. Така с отварянето на политическите ограничения те отново започнаха организирането на една нова масова партия, АКЕЛ, която приличаше на националноосвободителните движения, образували се в различни страни под фашистка/нацистка окупация, и които изглеждаше, че черпят вдъхновението си от логиката на „народния фронт”. Новата партия продължи да съществува за известен период от време с нелегалната комунистическа партия. Но нито едната, нито другата партия контролираха изцяло движението – до голяма степен силата на народното движение по-скоро бе съсредоточена в сдруженията и останалите масови организации, отколкото в централния апарат на партията. Един характерен и изразителен случай в това отношение бе отказът на тогавашния харизматичен лидер на партията и кмет на Лемесос (градът, откъдето започва комунистическото движение) Плути Серва да напусне мястото си на кмет, за да отиде в Левкосия, столицата, за да поеме партийното ръководство .
Също толкова определящи (заедно с организационното изграждане на партията) за хода на оформянето на кипърската левица бяха и случаите на сблъсък между народното движение с колониалното законодателство и местната власт (колкото с управляващите класи, толкова и с консервативните политически слоеве) през втората половина на десетилетието на 40-те. Непосредствено преди края на Втората световна война, през пролетта на 1945 г., англичаните осъществиха атака срещу народното движение, чиято кулминация беше залавянето на ръководството на сдруженията. Последваха демонстрации, както и опити за създаване на съответен международен климат за солидарност. Реакцията на кипърската левица се разви някак си саморазбираемо в рамките на наличните политически рамки и накрая англичаните бяха тези, които докараха ситуацията до задънена улица. Лявото сдружение бе обявено за незаконно, но част от сдруженията бързо създадоха нов координационен орган. Всъщност, в Кипър благодарение на намесата на левицата започна да функционира и една нетипична правова рамка, която дължеше легализирането си на съответстващия й режим, съществуващ във Великобритания. Кипърската левица чрез една необичайна форма на интернационализъм отдолу усвояваше елементи от постиженията на британската работническа класа – по отношение на законодателството на колониалната метрополия , а и по въпроси на солидарността.
Опитът на АКЕЛ по същество я водеше към една реформистка тактика – уж радикален, но с акцент върху реформите, след като обективно възможността за насилствена революционна промяна бе нереалистична. Тук някой би могъл да постави въпроса защо кипърското движение настояваше да бъде „комунистическо” – или за да го поставим по-ясно, какво означаваше „комунистическо” в кипърската рамка? Сигурно е, че кипърският комунизъм не беше колективистичен – опитите за създаване на колективи, които бяха направени след Втората световна война, имаха за основен акцент по-скоро сътрудничеството между производителите, отколкото цялостна колективизация на собствеността . В тази връзка ще припомним, че коренът на кипърското движение беше именно изчезването на дребнособственическия строй. И онова, с което се разполагаше, бяха именно традиционните нагласи за сътрудничество, а не някакъв план за колективизация, който освен че беше нереалистичен политически, но и не изразяваше местните културни дадености и исторически опит.
Но “комунизмът” очароваше в един друг аспект – от гледна точка на анти-колониалната геополитика като алтернативна форма за модернизиране и форма на стратегически съюзявания. Кипърските граждани се оказаха пред два модела на модернизация през ХХ век: този на англичаните и този, който изразяваше идеологията на съюз/присъединяване към гръцката държава. Колониалният модел, въпреки първоначалното си очарование, ясно се бе доказал за народните слоеве като идеологическо обещание, а не като действително практически приложим – колониалното модернизиране помогна в редица области, но произвеждаше също и поредица от непредвидени последици (като пролетаризиране на селските слоеве и вливането на капиталистическите отношения на размяна във всекидневния живот), които показваха ясните му граници и обективните му противоречия. Към това би могло да се добави, че макар модернизацията през ХХ век да създаде нови условия, то и нарастващите очаквания се сблъскваха с реалностите на колониалното управление, което наистина искаше някаква модернизация, но не и отхвърлянето на своето господство. Гръцкият модел на модернизация още от десетилетието на 1920 показа, че изразява идеологията на местната буржоазна класа (за която идеологията на съюзяването, както забелязаха прозорливо комунистите през десетилетието на 1920, бе съответстващото на „Второто явяване” в религиозната митология), а също и на най-консервативните слоеве, които се бяха обединили около нея, чувствайки се заплашени от „новите идеи” и по-широката криза на традиционния йерархичен начин на живот . В тази рамка моделът на комунистическата модернизация изразяваше (гледан през призмата на кипърската действителност) алтернативен модел на обществена консолидация, който позволяваше на кипърските народни слоеве да възприемат себе си като равни с всички онези, които ги потискаха, и да замечтаят за едно общество, превъзхождащо тяхното и реализиращо се основата на „хода на историята” и на „неизбежния прогрес” .
Този алтернативен модел за модернизация изразяваше лявата автономия/самоличност във вътрешните политико-културни спорове. Но комунизмът означаваше същевременно и стратегическо съглашение на геополитическо равнище. Русия се възприемаше исторически (от епохата на Отоманската империя) от ортодоксалните кипърци като алтернативна сила по отношение на геополитическия баланс в Източното Средиземноморие. Преобразуването на Русия в Съветски съюз не промени геополитическите дадености, но направи Русия/СССР вече символ на една радикална модернизация от светски тип – така комунизмът като геополитическа стратегия отговаряше на стремежите за съюзяване на кипърското народно движение с геополитически сили, които биха могли да помогнат не просто на кипърския народ, но и в по-широк план – на „народите от региона” .
Включването на левицата в социалнополитическата структура: форми на присъединяване към обществото, изолиране от управлението и видове вмешателство
Какво се случва, когато се появи едно активно масово движение в дадено общество, но обстоятелствата не позволяват революционна промяна? Тук ще изследваме динамиката на масовизиране на кипърската левица и режимът на контрол, който бе наложен след 1948. Този опит не беше само кипърски – той е в сферата на опита на повечето леви движения, които се наложи да действат при една полуотворена политическа система (която уж позволяваше съществуването на системна опозиция, но я изолираше от управлението). В тази рамка левите движения функционираха/функционират с някаква автономност в по-широката сфера на обществения контекст и развиват форми на обществено вмешателство отвъд целта за завладяване на политическата власт. Развива се и се изгражда също и включването им в социалнополитическата структура – и партията на левицата постепенно придобива ролята на „държава” в по-широката субкултура на левицата.
Както споменахме, през десетилетието на 1940 кипърското народно движение се разви скокообразно – до 1947-1948. Това развитие се извърши не само заради факта, че го позволяваше историческото стечение на обстоятелствата. То бе съпътствано и от едно ясно усилие на комунистите да свалят тона по проблеми, където идеологията им предизвикваше сблъсък със съществуващата господстваща идеология: най-вече по въпросите на религията и на съюзяването. От радикалния атеизъм през десетилетието на 1920 г. новата партия на левицата, АКЕЛ, премина към тактика на сътрудничество с управлението на църквата. Това сътрудничество се основаваше донякъде на факта, че изпълняващият тогава длъжността архиепископ Леонтиос, беше един умерен епископ, що се отнася до идеологическите въпроси, или, ако би могло да се каже, малко заиграващ със „социалиализма” епископ. И което е също пример за широките размествания в обществото тогава.
Но тази вътрешна динамика бе прекъсната и придоби друга форма под натиска на външните въздействия от Студената война, а също и от възхода на антиколониалното движение в региона на Средния изток. Когато през 1948 г. Кипър се оказа откъм капиталистическата страна на разделението, предизвикано от Студената война, нагласата на кипърската левица за приспособяване към съществуващата ситуация можеше да доведе до една цялостна промяна в курса на партията и отказване от „комунизма” или до ограничаване на лявата субкултура. Но именно затова, че Кипър си остана една колония, комунизмът се превърна в своеобразен идеологически белег на културна автономия на радикалните народни слоеве. Критичните години бяха 1947-1948. От една страна, англичаните предложиха една конституция за самоуправление – тази стъпка, предприета и в други колонии, имаше за непосредствена цел да намали вътрешното напрежение, насочено към отхвърляне на колониализма. След като едно от основните искания на левицата бе демократизацията и след като левицата беше изключена от участие във властта (която беше монопол на десницата като местен „приятел” на колониалистите) е разбираемо, че левицата участваше в преговорите като механизъм за координиране на претенциите. Обратното – десницата след едно първоначално колебание се отказа от участие в тях. Така на вътрешния фронт възникна рязко разделяне с най-фанатичните привърженици на съюзяването, които стигнаха дотам да защитават по същество запазването на съществуващата система на ограничения и произвол – само и само да не се изложат на опасността от избори, които можеше да спечели левицата. Докато се провеждаха тези разговори, обстановката се изостри с достигане на връхната точка на Гражданската война, а в по-широк план – със започване на Студената война. През 1948 г. левицата се оказа в условията на борба на три фронта: срещу колониализма, срещу местния и международния капитал, който се беше укрепил в кипърските мини и срещу местната консервативна десница, която разшири контрола си и върху църквата. Именно при тези условия стана възможно комунизмът да се превърне в символ на автономията на левицата. Отворената политическа система на англичаните, както и местната култура, не позволяваха подобна масова касапница като тази в Гърция – същевременно обаче левицата се оказа изключена от участие във властта. И не само от представителство в колониалните струкутри, но и от местни форми на представителство – като „всенародното представителство”, което твърдеше, че представлява всички с християнски произход/гръкокипърци. Един такъв режим е аналогичен на това, което преживяха социалдемократите в Германия преди 1918 г. и на режима, през който преминаха масовите комунистически леви движения на Запад (напр. Италия) след 1945 г. G. Roth го нарече „режим на отрицателното включване”.
„Отрицателното включване” имаше две основни направления: от една страна, изключваше левицата от властта, но от друга й позволяваше да запазва автономията си и да функционира като фактор в „гражданското общество”. В западните общества през периода 1945-1975 най-сериозното влияние на изключената левица бе, че принуди управляващите кръгове да заимстват част от програмата на левицата, за да попречат на разширяването на нейното влияние. Това се забеляза и в Кипър – независимо че десните сдружения си сътрудничеха по същество с колониалистите и работодателите през 1948 г., но поради тази причина исканията и практиката на левицата бяха възприети през следващите години от десницата като начин за предотвратяване на притегателната сила на левите сдружения за слоевете на новите пролетарии. Така левицата се превърна във важен фактор за промяна на икономическата политика на държавата – и програмата й стана по един особен начин „ръководеща” вътре в обществото. Цената, която бе платена за това опосредствано влияние, бе, че левицата прие изолирането си от властта.
Другият фактор, чрез който лявата политика придоби своеобразна ръководеща роля, беше външната политика. Тук левицата защитаваше от десетилетието на 40-те позицията, че кипърското движение трябва да се присъедини към по-широкия контекст на антиколониалните движения. Риториката на десницата беше по същество метафизична , докато тази на левицата (дори когато приемаше хегемонната дясна идеология на съюзяването) беше стратегическа – имаше за цел по-широко сътрудничество с потиснатите от региона. От тази позиция кипърската левица създаде и разви, би могло да се каже, „отдолу”, едно историческо съзнание, което се опираше на геополитиката. Както видяхме, кипърската левица беше продукт на диалектическата връзка между локалните класови констелации с тенденциите на световната капиталистическа система – в развитието на това нейно геополитическо разбиране/стратегия за съглашението на потиснатите бе елемент от съответстващото на епохата историческо съзнание.
И именно това е съзнанието, възприето и от архиепископ/президент Макариос след 1960 г., което помогна на кипърското общество (и на местната буржоазна класа) да превърне Кипър от потенциална военна база на Запада , в място за икономически мост между Изтока и Запада през периода 1960-1980, въпреки международните намеси и военната трагедия/криза от 1974 . На графиката са показани основните характеристики на кипърската политика на три нива на анализ (локален, периферен, световен) със системните и антисистемните разделения, що се отнася до структурното изграждане на властта. Позицията на левицата в конкретната рамка на „отрицателното включване” за подкрепа на антисистемните фактори е подразбираща се и степента на успеха беше забележителна.
Ниво на анализ Про-системни параметри Анти-системни параметри
Локално-вътрешно Националистическа хегемония Антиколониално движение, антиимпериалистическа нагласа, кипърско самосъзнание
Периферни държавни съглашения Английски бази/силите гаранти, членове на НАТО Активна роля в Движението на необвързаните
Световна икономическа система Местна икономика, присъединена към световната капиталистическа икономика Развиващи се търговски връзки (търговски стратегии) с анти-системните сили в периферията и полу-периферията
Утопия, идеология и хегемония
Основният въпрос, който поставя изборът на Христофиас, що се отнася до практиката на левицата, е връзката между субкултурата на левицата (и специално на партията, която я изразява) с държавата. Исторически възходът на левицата към властта води левите партии към определена диалектика: редица техни искания и ценности ставаха водещи в обществото (както вече се е приело за ясно от самосебе си понятието за равенството между гражданите), докато самите тези партии бяха асимилирани и бавно или бързо губеха (или отхвърляха съзнателно революционната/трансцедентална страна на своята мечта ). Немският социолог К. Манхайм определя два вида светоглед в тази рамка – „утопията”, която има за цел отхвърляне на съществуващия свят и „идеологията”, която има за цел оправданието на съществуващия свят. Ако трябва някак да се опростят нещата, би могло да се каже, че утопичната мечта се „изчерпва”/ограничава щом революционната лява партия ръководи властта. Изхождайки от режима на „отрицателното включване” левицата се принуждаваше да функционира извън властта. Това и даваше възможност, от една страна, да запазва утопията в средите на лявата субкултура, докато от друга – партията, която я представляваше, участваше в парламента и в различни местни структури на властта. В тази рамка на изключване левицата може и да нямаше възможност радикално да промени обществото, но конструктивното й присъствие, действаше като катализатор, както видяхме, за редица обществени промени – именно поради създаването на условия, препятстващи отлива на гласоподаватели/маси към левицата, се приемаха и поредиците от законодателни актове, предлагани от левицата. Същевременно способността на левицата (като движение/субкултура да се мобилизира и да „контролира положението” в рамките на дадена буржоазна демокрация, я направи също и един значим партньор – най-вече в следколониалните условия. Ролята на кипърската левица благодарение на създаването на народна подкрепа за архиепископ/президент Макариос (който трябваше да се справи, колкото с външния натиск, толкова и с вътрешната насилствена подривна дейност на крайната десница) беше ясно определяща.
Бихме могли да съпоставим тази политическа практика с логиката на хегемонията, която въведе в неомарксисткия анализ италианският теоретик А. Грамши. Той се опитваше да осмисли трудностите, с които се сблъскваше комунистическата левица в западните общества след 1917 г. и разви в този аспект теорията за хегемонията – че властта не се свежда само до политическата й форма, но се намира разлята и в културната сфера и още по-широко, в сферата, която бихме могли да наречем „гражданско общество”. Тази дифузна форма на идеологията на господстващата класа и на системата затруднява развитието на историческо съзнание и ограничава възможността за радикална промяна. В тази рамка левицата (революционните партии и движения) ще трябва да успеят да развият собствени форми на хегемония, ако искат да променят обществото – както направи буржоазията през периода на своя възход към властта.
Бихме могли да кажем, че промените, които се постигат, когато една лява партия функционира като заплаха (в режима на „отрицателно включване”) могат да бъдат разгледани едновременно и като един вид обществена промяна (в по-широкия исторически контекст на long duree), а също и като начин за асимилиране на революционната острота на конкретната форма на левицата. От гледна точка на конкретната идеология на партията на левицата през определен времеви отрязък е ясно, че възприемането на тези, изхождащи от статуквото, отнема на собствените й тези революционната им острота. Но от по-широка гледна точка на long duree, движението на левицата като историческо движение, от поне два века, ще трябва да отбележим също и че революционните разломи или големите преобразувания не са по необходимост въпрос на избор за участващите в тях – „хората сами правят историята, но при заварени от тях условия”. Разширяването на демократичните права (а значи закрепването/институционализирането на понятието за равенство в различни области на обществения живот – по отношение на правото на гласуване, на правата на жените, на малцинствата, на не-западните и др.) е едно завоевание, постигнато по различни начини, но и чрез асимилиране на революционната острота на авангардите. Но от гледна точка на историческото време на long duree тези постижения (и борбите, които са ги установили) са част от историческото творчество/наследство на левицата. В тази рамка съществува една диалектика на революционната промяна/авангард и развиващото се закрепване на нови закони – това е тази диалектика, която отчасти е описана във фрагмента от W. Morris в началото на този текст.
Нека разгледаме по-конкретно левия опит във връзка с „кипърския проблем” и по-широката връзка на не-западната левица с политико-културни (национални/националистически) спорове. Както казахме, културата на левицата е светска, с акцент върху разпространяването на рационалността в обществото. В тази рамка тя е склонна да показва уважение към традиционните култури като елементи на народната култура, но нагласата й е към създаване на форми на масово идентифициране, надхвърлящи езиковите или религиозните основания. В Кипър левицата се оказа в аналогична ситуация и цялото й развитие (също и скорошното й издигане във властта) още носи ясни следи от усилието й да изгради един алтернативен дискурс по отношение на местната форма на националния проблем. „Националният проблем” в не-западния свят обикновено има две направления: външно, което се отнася до връзките с доминиращите сили (в региона или в световен мащаб), и вътрешно за връзките между различните общности в границите на всяко общество. Когато кипърската левица се появи през десетилетието на 20-те години, връзките между двете общности бяха в общи линии миролюбиви, но появяващите се (и внасяни от съседните държави) национализми на всяка една от общностите неизбежно ги водеха към сблъсък. Кипърската левица още от началото се обяви срещу национализма – и подкрепи именно независимостта (от десетилетието на 1920) като един вид решение, чрез което би могъл да се избегне националният сблъсък. Позицията на левицата спрямо турската общност в Кипър не се е променила, но подкрепата на независимостта стана рехава през следващите тридесет години. До 1940 г. Кипърската комунистическа партия защитаваше независимостта. След това АКЕЛ (като масова отворена партия) прие линията за „самоопределение”, което означаваше (на основата на логиката на болшинството) съюз, но би могло потенциално да означава и независимост . Но докато продължаваше Втората световна война и гръцкото партизанско движение изглеждаше безспорен лидер в пространството на съпротивата (и значи на следвоенната политика) кипърската левица постави силно ударението върху позицията за съюз. Британската намеса/нашествие в Гърция през 1944 г. и съпроводилата я гражданска война доведе отново левицата до дистанциране от непосредственото искане за съюз – през 1947 АКЕЛ и организациите на народното движение взеха участие в разговорите за приемане на конституция с лозунга „самоуправление-съюз”. През 1949 партията все пак взе решение да приеме линията на „съюз и съюз” – предизвиквайки съпротивата на историческото ръководство на движението, което видя в този завой едно потвърждаване/приемане на дясната хегемония. За новото ръководство новата линия беше значима като стратегия за антиколониално „единство”. Позицията за обединение остана до 1958-1960, когато АКЕЛ последва архиепископ Макариос в приемането на линията за решаване на кипърския проблем на основата на независимостта. Оттогава кипърската левица се превърна във важен гарант за подкрепата колкото на независимостта, толкова и на междуобщностните взаимоотношения. Основната дилема пред левицата беше: ако влезеше в конфликт с господстващата идеология, рискуваше да загуби опорите си в болшинството на общността, но ако изоставеше малцинството, предаваше не само своите позиции, но и идеала за общество, който пропагандираше. Защото левицата не просто изразяваше една идеология, която възпита масите – левицата бе едно историческо продължение на поредица от класово-обществени борби, които сплотяваха народните слоеве и на двете общности. Усилието на левицата следователно беше насочено именно към създаването на нова рамка и израз на това историческо наследство и неговите перспективи.
За да определим мястото на левицата в политическата рамка и дилемите, които трябваше да преодолее, ще е добре да я съотнесем и спрямо две други политически направления на кипърската политическа/културна сцена – към либералните и центристки общности/антиимпериалисти. Левицата трябваше да де се изправи срещу един крайно десен полюс, който представяше онази обществена и идеологическа тенденция, според която йерархията (класова, национална) е „правилната” форма на структуриране на обществото и следователно всяко движение извън традиционната религиозна рамка е опасно. Макар тази тенденция да представяше едно малцинство, въпреки това тя успяваше през различни исторически периоди да господства като принцип на десницата, особено когато консервативните обществени слоеве чувстваха, че са заплашени. Спрямо тази тенденция левицата имаше от десетилетието на 30-те един потенциален съюзник – онези слоеве от средната класа, които изразяваха либерална идеология, която акцентираше също (както левицата) върху необходимостта от модернизация. Проблемът с тази тенденция беше нейното западнофилство. Левицата, като антиимпериалистическа сила, се оказваше винаги пред дилема относно своите съюзявания: заедно с либералите имаше доста общи неща, за да се изправи пред проблемите на модернизацията и на двуобщностните връзки . Обаче, по отношение на външната политика, левицата се оказваше често в едно друго крило на обществото, което изразяваше някаква форма на общностен национализъм – една мнителност спрямо Запада (която даваше на левицата възможността за антиимпериалистически съюзявания), но и една тенденция към хегемония на мнозинството за налагане над кипърските турци. Това беше основната рамка (и дилемите) на връзките на левицата с председателството на Макариос (1960-1977), както и с председателството на Пападопулос (2003-2008).
Сегашният възход на левицата до изпълнителната власт означава неизбежно, че утопичният елемент ще отслабне – на власт партията ще стане по-прагматична. Същевременно утопията ще се премести в субкултурата по-осезаемо – в други случаи (Германия 1918, Италия 1990) това преместване доведе до разцепление и създаването на нова партия. Равновесията, които ще развие кипърската левица вътре в партията, във властта и в субкултурата, са, разбира се, още отворен въпрос. Кипърската левица премина през една такава аналогична криза през 1990, но именно защото тогава вниманието на левицата беше съсредоточено върху кипърския проблем (който остана нерешен), както и фактът, че условията за „отрицателното включване” бяха тогава устойчиви, субкултурата на левицата остана компактна. Днес основното питане е, дали кипърската левица ще може да създаде хегемония (политическа и културна), която да успее отново да обедини кипърското общество. И тази хегемония ще трябва да е синтез колкото на обществените, толкова и на различните политически оптики вътре във всяка общност. По един парадоксален начин левицата е политико-културният център на кипърската сцена, ако тя бъде гледана откъм разположението на различните политически групировки, които съществуват в рамките на граничния режим на Кипър – и следователно, такъв център, спрямо връзките с политическите сили от съседни държави (Гърция-Турция), както и за съответстващата на това първоначална политико/културна идентификация на Кипър. Фактът, че левицата се намира в този момент на власт и в двете общности представлява, може би, историческо предизвикателство пред кипърската левица – да предложи своето наследство като рамка за решение. И на този етап външните фактори за първи път не заплашват с намеса – напротив, изглежда разбират, че левицата е единствената политическа сила, която може да освободи кипърското общество от лабиринта на митовете и от някои общностни интереси, които все още не позволяват кипърският проблем да бъде решен.
Ако кажем, че някоя форма на асимилиране на левицата е обективно неизбежна от момента, в който тя се включва в структурите на властта, тогава въпросът е какво ще остане като наследство от това включване? И в този момент кипърската левица има шанса да създаде едно мислене и една практика, които ще са основа за наследство в бъдещето, но и основа на политическото настояще – един дискурс, който ще изкара отново наяве потисканото историческо съществуване/опит на левицата извън Запада. Това е тази левица, която от десетилетия се бори за създаване на форми на съвременността извън Запада, които да са и светски, и автономни спрямо колониални претенции. Както забеляза Хобсбаум, антифашизмът, който се появи на Запад, и антиимпериализмът, който се появи извън Запада „се срещнаха” в комунизма (най-вече в не-западния) от средата на ХХ век като проект с основа „общите ценности и идеали на Просвещението и епохата на Революцията: прогрес и прилагане на рационалността и науката, образование и народно управление без неравенства, основани на раждане или произход, общества, които гледат към бъдещето вместо към миналото.”
Епилог
Това, че кипърската левица успя да избере първия комунистически президент в страна от Европейския съюз, предизвиква в този исторически контекст два въпроса:
Въпросът за установяване на комунистическото наследство.
Въпросът за новата левица, която неизбежно ще се появи.
За да разберем тези факти, ще трябва да насочим вниманието си към граничния режим на Кипър. Говорейки си с приятеля, който ми бе разказал за „червените бабички”, той спомена, че (в България) чувал често фразата: „вие поне сте имали англичаните, вместо руснаците”. След края на периода на униженията (покрай присъединяването към Европейския съюз), на които бяха подложени източноевропейците, за да се присъединят към Европейския съюз, би било трудно за някого да разбере сравнителното предимство на британците като колониални модернизатори. Един поглед на изток, от Палестина до Ирак, е достатъчен, за да се докаже, че западното икономическо „чудо” се изгради върху хекатомби от кръвта на не-западняците. В Кипър като гранична страна изживяхме точно този опит – за това и страната все още е разделена. Славомакедонците благодарение на бивша Югославия успяха да създадат едно общество, в което съжителстват с албанците и въпреки напреженията, страната им съществува и има своите държавни символи. В Кипър все още се стремим към достойнството да имаме свой национален химн, тъй като именно преплитането на национални и неоколониални вмешателства, ни остави едно твърде комплицирано наследство.
Така че левицата в Кипър днес трябва, доколкото е по силите й, да възстанови образа на комунистическата левица като една съществена част на модернизиращото движение на ХХ век. Същевременно ще трябва (на основата и на международният си опит) да отвори вратата за разбирането на Изтока – най-вече на арабския, но също и на руския. Защото днес живеем в един свят, където двете централни оси на историческата левица (антиимпериализмът и съсъществуването на различни културни традиции), са се разединили до отхвърлящи се идеологии насред зрелищното представление на “сблъсъка между цивилизациите” и западния поход срещу „тероризма”. Ислямизмът, който бе един вътрешен противник на левицата в не-западните общества, претендира днес за пророческа роля в позицията спрямо антиимпериализма, а пък Западът е възприел правата на жените, на малцинствата и на мултикултурализма като символ върху знамето за неоколониалните си завоевания. Картината на западното лицемерие е ясна, за който иска да я види без предубеждение: историята на Афганистан след 1980-а, също и трагедията на Ирак след 2003-а. Левицата като носител на историческото съзнание за локална модернизация губи, след като днес отсъства.
Проблемът е завръщането й, признаването на комунистическото движение/епос за част от историческото подсъзнателно на съвременността – т.е. да се отвори пътят към следващия исторически шанс и форма на левицата.
Библиография
Alfred Robert and Friedland Roger. 1985. Powers of Theory: Capitalism, the State, and Democracy. Cambridge University Press.
Attalidis Mihalis. 1979. Cyprus, Nationalism and International Politics. New York: St. Martin’s Press.
Attalidis Mihalis. 1986. Ta kommata stin Kiprou (1878-1955).In: Kipriaka 1878-1955. Leukosia: Ekdosi Dimou Leukosias
Arrighi Giovanni. 1993 91989). I Autapati tis Anaptixis. Athens: Convoy.
Bryant Rebecca. 2004. Imagining the Modern. London. I.B.Tauris.
Hobsbawm Eric. 1992. Age of Extremes. London: Abacus
Ioannou Grigoris. 2006. Agrotikes Kollektives stin Kiprou. Estiazontas se ena Yvridio tis Ysteris Apikiakis Periodou. Levkosia. Epitirida: Kentro Epistimonikon Erevnon.
Katsiaounis Rolandos. 1996. Labour, Society and Politics in Cyprus During the Second Half of the Nineteenth Century. Nicosia: Cyprus Research Centre.
Kitromilidis Paschalis. 1989. “Imagined Communities” and the Origins of the National Question in the Ballkans. In, European History Quarterly, Vol. 7, p. 235-267.
Loizos Peter. 1975. The Greek Gift: Politics in a Cypriot Village. Oxford: Basil Blackwell.
Loizos Peter. 1986. Allages stin Domi tis Koinonias. In: Kipriaka 1878-1955. Leukosia: Ekdosi Dimou Leukosias.
Manheim Karl. 1936. Ideology and Utopia. USA: Harvest Books.
Panayotou Andreas. 1999. Island Radicals. The Emergence and Consolidartion of the Cypriot Left. Unpublished doctoral thesis, University of California Santa Cruz.
Panayotou Andreas. 2006. Lenin in the Coffee Shop: the communist alternative and forms of non-western modernity. Post Colonial Studies, Vol. 9, No. 3. pp. 267-281.
Roth Guenther. 1963. The Social Democrats in Imperial Germany: a Study in Working Class Isolation and National Integration. New Jersey: Totowa.
Wallerstein Immanuel. 1989. The Modern World System III. The Second Era of Great Expansion of the Capitalist World-Economy. San Diego: Academic Press.
Превод Хараламби Паницидис
Бележки
АКЕЛ (Възобновяваща партия на трудовия народ) възниква от нелегалната Комунистическа партия на Кипър (ККК) през 1941 г. в рамките на тогавашната стратегия на комунистите за широки антифашистки (и антиколониални) съглашения. ККК се разпуска в края на войната и остава АКЕЛ като политическо образувание, което представя колкото комунистическата традиция, толкова и отварянето към “по-широки съглашения”.
Левицата бе помагала за избирането на повечето центристки президенти от 1960 г. и през 1988 г. успя да избере един независим (с ляв произход). Но дори и през периода 1988-1993 г. левицата не участваше със свои кадри в правителството. Това избягване на забъркване във властта беше следствие от динамиката на Студената война и съзнателното усилие на кипърската левица да не предизвика напрежение със Запада – с резултат етническия проблем и граничното положение на острова.
Онова разцепление на АКЕЛ имаше за непосредствена причина разликата в оценките на развитието в Източна Европа, но по-дълбоката причина се състоеше в проблема за приемствеността в ръководството на партията – Д. Христофиас беше станал генерален секретар точно през 1988. Накрая АКЕЛ, която не отхвърли историческото наследство на социализма (и неговата история) спечели естествено изборите с 30% срещу около 2.5%, които получи новата лява партия, която излезе на изборите с една позиция, която осъждаше историческото идентифициране на партията с опита на “реалния социализъм”.
Със значението, което дава на понятието “зрелище” Ги Дебор в “Общество на зрелището”
Смисълът на понятието “историческо съзнание в анализа, който следва, черпи вдъхновението си от текста на Лукач “История и класово съзнание”.
Колкото ККК, толкова и АКЕЛ бяха отворени за всички жители на Кипър, но след засилването на междуобщностните сблъсъци през десетилетието на 1950-1960 г. кипърските турци бяха принудени да се оттеглят от левите сдружения и от десетилетието на 1970 г. кипърско-турската левица се появи автономно – на първо място (но не единствено) от средите на Турската републиканска партия.
Тук трябва да се посочи следното методологично ограничение на анализа: макар че аналитичната рамка на понятието “левица на границите” се отнася към кипърската левица като цяло, фокусът ще е върху АКЕЛ, докато едно по-цялостно (историческо и социологическо) проучване би обхващало левия опит след 1960-1970, когато се раздели левицата. Причината за това ограничение е практическа – не мисля, че като аналитик притежавам достатъчно знания за кипърско-турската левица (и общност) и за вида на обобщенията, които изисква настоящият анализ. Но на основата на съществуващите факти би могло да се каже, че кипърско-турските леви изживяха (може би при по-голямо напрежение) аналогични феномени (при условията на “отрицателното присъединяване”, дилеми вътре в самата общност, обществото като цяло и т.н.).
На тогавашните избори АКЕЛ се класира първа с достатъчна разлика, но предложи само 9 кандидатури за депутати, за да избегне напрежението (вътре и вън) заради влиянието си и вероятното парламентарно мнозинство.
Основните структуроизграждащи елементи на кипърската държава на благоденствието бяха възприети от програмата на левите организации, но бяха въведени през десетилетията на 1950 и 1960, когато и десните организации и правителството ги приеха като “саморазбиращи” се рационални искания.
Както движенията на младежта (студенти или маргинали), движението на жените в различните му форми, движението на еколозите, движението на малцинствата и т.н.
Английският термин subculture препраща към област на обществото с относителна културна автономия в рамките на цялото.
Рамката на анализа на различни негови нива идва от обяснителната систематизация на политическата социология, извършена от Alford-Friedland (1985)
Тази нетипична правна уредба би могла да бъде отдадена на тогавашните класови движения на кипърските земеделци, които бяха двуобщностни. Вж. Panayiotou (1999 г.), Katsiaounis (1966 г.)
Великобритания подкрепи Отоманската империя срещу ограничаване влиянието на Русия в Средиземноморието и Кипър беше разменната монета за тази подкрепа. Същевременно обаче Кипър беше значима база по “маршрута” към Индия, и поради близостта си до Суецкия канал, наскоро отворен през десетилетието на 1870.
Attalidis (1986г.)
Англичаните се опитаха след кризата през десетилетието на 1920 да насърчат специално движението на сдруженията като начин на преодоляване на кризата в областта на земеделието – тези опити обаче облагодетелстваха (като “неочаквани последствия”) усилието на комунистите през десетилетието на 1930-1940 да организират форми на народна взаимопомощ по селата.
Смисълът на термина “национален империализъм/разширяване” се отнася до усилия на държави да се разширят, използвайки като идеология риториката на “националното обединяване”.
Идеологията на Голямата идея се разви в новообразуваната тогава гръцка държава през ХІХ в. като начин за избягване (и изнасяне) на вътрешните противоречия, които създаваше усилието за образуване на нации-държави (виж Kitromilidis, 1989). Тази идеология се разпространи в райони на отоманската империя с гръцки говорещо или православно население като механизъм за обработване на местния климат за подкрепа на присъединяването към гръцката държава. Този вид културно-политическа намеса притежаваше всестранен характер през периода до Първата световна война колкото в Източното Средиземноморие, толкова и на Балканите (поради това я има и Македония).
Katsiaounis (1996 ).
Bryant (2004).
Panayiotou (2006).
Бунтът се случи в рамката на силна икономическа криза и определящата му характеристика като движение беше точно разрушаването на дотогавашните политико/клиентелистки посредничества от едно спонтанно народно избухване. Лозунгите, които бяха възприети от политиците, които се оказаха в затруднено положение при ръководството на демонстрациите бяха обединителни, но колкото непосредствените причини (данъчните проблеми/митата), толкова и по-скритите причини показваха дълбока обществено-икономическа метаморфоза. Комунистите се оказаха пред дилема с бунта, доколкото защитаваха, от една страна, народния гняв, но не бяха съгласни с лозунгите за обединение. По-дълбокият слой на преобразуванията обаче ги облагодетелства и въпреки затихването им през десетилетието на 1930, те се оказаха централния фактор на новите политически течения, които се развиха тогава.
Този отказ беше една от причините, които доведоха до неговата смяна.
Заслужава да се отбележи, че законът за сдруженията, който се въведе от десетилетието на 1930, се наложи благодарение на засилващото се влияние на английската работническа партия – местния елит в Кипър, който контролираше колониалния парламент (до 1931, когато беше разпуснат), се опитваше да избегне неговото приемане.
Ioannou (2006).
Loizos (1986).
Loizos (1975)
Чувството, че разпадането на СССР не беше в интерес на “народите от региона”, беше разпространено в началото на десетилетието на 1990 и се изразяваше и от нелеви политици. По отношение на Кипър, СССР беше подкрепил колкото процедурите по, толкова и отбраната и икономиката на новосъздадената Кипърска демокрация.
Roth (1963).
Attalidis (1979).
Западът и сега има две (английски) бази в Кипър и островът има като “гарантиращи сили” три държави от НАТО. Но изглежда, че по-далечната цел е била превръщането на острова в един вид “непотопяем самолетоносач” в рамките на Студената война. Тази стратегия се оказа в остър сблъсък с местното антиимпериалистическо настроение след 1960, а и с икономическата стратегия за многостранна политика.
Кризата бе предизвикана от противодействието колкото на САЩ, толкова и на регионалните държави (Гърция-Турция), които претендираха за контрол над Кипър при увеличаващата се еманципация на кипърците с действителното искане на независимост – колкото в политическите съглашения в региона (необвързана политика), толкова и в аналогичните икономически връзки (нарастване на търговските връзки с не-западния свят). Така след един изблик на насилие от страна на крайната десница последваха през юли 1974 г. превратът от гръцки офицери и след това нашествие на турската армия.
За анализ на термините в рамките на световната капиталистическа система виж Arrighi (1989)
Развитието на подкрепата за независимост във всекидневието през десетилетието на 1960 (Аталидис 1979).
Манхайм (1936).
Съгласно поне с един от вносителите на промяната на линията, тогавашния ръководител на партията П. Серва.
Такива съглашения беше създала левицата и през десетилетието на 1940, но и по време на управлението на независимия президент, който избра през периода 1988-1993. И елементи от тези преплитания, изглежда, съществуват и днес, особено по отношение на решаването на кипърския проблем.
Hobsbawm (1994).
