Фатос Лубиния, млад дипломант физик, е арестуван през 1974 г. от сталинския албански режим. Излиза на свобода чак през 1991 г. Създава Хелзинкския комитет за защита правата на личността в Албания. През 1994 г. създава списанието за политическа и социална критика Përpjeka. Автор е на много произведения, сред които и роман, нахвърлян по време на затворничеството му.
Западните демокрации се характеризират с противоборството между левица и десница. Двата лагера разполагат с изградена система от ценности и правила, но какво представлява това разделяне на ляво и дясно в Албания? За Фатос Лубония албанската политическа сцена, белязана от двупартийността, се структурира около два образа на дясното. За да може да се реформира една истинска социална и морална левица в Албания, ще трябва цялата европейска левица да се върне към истинските си ценности.
С риск нещата да бъдат представени опростенчески, основната характеристика на западната демокрация е противоборството между ляво и дясно. Това противопоставяне се определя най-общо като сблъсък между прогресивно мислещи и консерватори, между привърженици на свободата на личността и на конкуренцията от една страна и на равенството от друга. Между тези, които имат по-положително отношение към богатите, към собствениците и онези, които повече ги занимава съдбата на икономически уязвимите слоеве, между тези, които са по-заинтересовани от създаването на блага и онези, за които e по-важно е тяхното разпределение по най-справедлив начин. Между националистите и космополитите, между тези, за които предимство имат мирните форми за разрешаване на конфликти и онези, които отдават предпочитание на военната сила и на войната. Списъкът може да бъде още по-дълъг и да породи различни етически и морални разсъждения.
Тази опростена схема включва между двата антагонистични полюса и един повече или по-малко разлят слой – най-предразположеният да се превърне в „подвижния социален слой” – съответстващ на центъра. Тук попадат умерените консерватори или умерените привърженици на новостите, които имат умерено предпочитание към свободата на конкуренцията, но и към равенството. В известен смисъл те служат да запазват равновесието на „кораба”, за да не се накланя прекалено наляво или надясно.
Зад тази опростена картина се крие доста по-сложна действителност, изградена върху социалноикономическата еволюция на западните държави и върху историческата и културната традиция на развитие, противопоставящо леви на десни схващания. От Френската революция насам това развитие се е нагаждало към редувалите се различни ситуации, възниквали в резултат на противопоставяне на консерватори срещу прогресивно мислещи. Последните имат революционно схващане за света и за обществото и от момента на тяхното появяване е трябвало да се борят с враждебността на консерваторите, за да доведат до успешен край своите проекти. В хода на различните исторически периоди този винаги жив антагонизъм се е фокусирал върху подвластни на конюнктурата въпроси с решаващо значение, по които се различават принципите на левицата и на десницата, и така е допринасял за развитието на демокрацията.
От рухването на комунизма през 90-те години на миналия век, след което възтържествува либерализмът и стана причина световната система да премине от състоянието на противопоставяне между два блока към процеса на глобализация, европейската левица преживява криза, която силно разтърси устоите на нейната самоличност. Може ли обаче да се направи констатацията, че е дошъл краят на противопоставяне между ляво и дясно? Не, защото тези две сили са олицетворение на фундаменталните противоречия, с които ние сме обречени да живеем, а не да разрешим: противоречията между индивидуалното и социалното битие, които съответстват на личното и на публичното пространство. На противоречията между необходимостта да се приспособяваме към действителността и желанието да я променяме, между конкуренцията и солидарността, между равенството като условие за свобода и нуждата от конкуренция като израз на свобода.
Албания на фона на европейския модел
Сравнена с този модел, албанската посткомунистическа демокрация се вписва в познатото взаимоотношение на различности между свят в криза и тотален хаос. Трудно е да се намерят фрагменти от албанския посткомунистически пъзел, които да са сходни с вече описания европейски модел. Албания на 2008 г. смесва леви и десни принципи, прогресивни и консервативни сили, националисти и космополити, богати и бедни. Всички тези елементи са присъщи както на състоянието на отделния индивид, така и на всяка една от албанските политически партии и създават една безформена и разнородна смесица. Причините за това положение са многобройни и са свързани както с най-новата история на страната, така и със събитията, настъпили след падане на комунизма и развитието на глобализацията.
Да се опитаме да обясним този хаос, като разгледаме някои от неговите главни фактори.
Политическите и икономическите промени, настъпили в посткомунистическа Албания, могат много добре да бъдат обяснени, като категориите „ляво” и „дясно” се използват така, както ги обяснява Норберто Бобио в произведението си „Левицата и десницата”. Той се позовава на двама философи – Жан-Жак Русо и Фридрих Ницше, които развиват два специфични антропологични подхода. Според Русо, обяснява Бобио, хората се раждат равни, но следващите исторически еволюции внасят сред тях неравенството, като в същото време на теория се стремят отново да ни направят равни. Това кара Бобио да си задава въпроса: ние равни ли сме или не? „Ние сме преди всичко равни, но и неравни”, си отговаря той, съзирайки точно в тази двойственост разликата между ляво и дясно.
Начинът на мислене вляво е по-чувствителен към равенството, докато десният начин на мислене отдава предпочитание на неравенството. Политическият спектър се формира в зависимост от свързването на тези две светоусещания със свободата. Крайно лявото е комбинация между равенството и авторитарните методи, сиреч липсата на свобода. На противоположния полюс крайно дясното е комбинация между неравенството и липсата на свобода. В тези две крайности няма свобода. Свобода има в центъра. В „левия център” си представят свободата като произтичаща от политики, по-чувствителни към равенството, като фактор, който гарантира свободата. В „десния център” свободата се олицетворява от политики, които се основават на конкуренцията, като неравенството е двигателят на обществото, гарантиращ същевременно свободата.
Ако се възприеме обяснението на Бобио, което напомня движението на махало, може лесно да се констатира, че през 1990 г. в момента на рухването на комунизма Албания живееше в условията на крайно ляв режим. Възприемайки лявото и дясното като две взаимно зависими категории, можем да кажем, че в началото на 90-те години на миналия век всички албанци бяха подвластни на движението на махалото надясно – в смисъл, че реформите, нужни да се гарантират правата и свободите на личността или либерализацията на пазара, клоняха надясно, докато до този момент страната беше управлявана с крайно леви методи.
Този процес протичаше успоредно с раждането на многопартийността в Албания. По силата на това съжителство и на конкуренцията на различаващи се ценности и интереси много партии възникнаха в резултат на индивидуални или колективни инициативи. Така много скоро възникнаха проблеми, защото се появиха повече партии, отколкото ценности и интереси имаше за защитаване. Амбициите на техните създатели да се възкачат на власт не отговаряха на реални културни и социални ценности и интереси, които могат да се утвърдят само след дълъг процес на социално-икономическа и културна диференциация. По това време Албания едва се отърсваше от тоталната уравниловка на бедността, последица от напълно колективизирана икономика и от идеология, която в продължение на петдесет години беше бомбардирала мозъците на народа с неизменните догматични ценности на националкомунизма.
През 90-те години на миналия век в страната цареше масово антикомунистическо чувство, придружено от нуждата от реформаторска програма за приближаване към нормите на Запада. Тези норми се олицетворяваха от Демократическата партия (ДП). Това беше първата опозиционна партия, която взе властта през 1992 г. Нейна опора обаче беше настроение, твърде неопределено, неясно и без специфична програма. Нейната мъглява програма за реформи и за ориентация към Запада беше възприета впрочем от всички възникващи партии, дори и от бившата Партия на труда, преименувана на Социалистическа партия, която оцеля благодарение на силните си, добре организирани и разпространени в цялата страна свои структури. Тя се възползва и от грубите грешки, които направи антикомунистическата партия на власт.
През първите години от преминаването в опозиция след 45 години на власт без прекъсване комунистическата, сиреч Социалистическата, партия не изостави веднага лявата си реторика. Тя дори се опита да възприеме някои принципи, присъщи на западната социалдемокрация. В името на „равенството на възможностите” бившите комунисти критикуваха и реформите за приватизация, и за либерализация на пазара, предприети от антикомунистическата партия на власт, опитваща се да създаде новата класа на богатите, която да я подкрепя. Лидерът на Социалистическата партия Фатос Нано заяви през 1994 г.: „ … социалистите защитават принципа на равенство на хората… Има равенство, когато всички имат еднакъв социален шанс да ползват социалните блага…, когато всички без дискриминация участват в дълбоките икономически, технически, интелектуални трансформации и в начина на живот на съвременното общество… Ние сме за уважение на законните граници на частните, колективните, обществените и националните интереси в общество, основано на социалната пазарна икономика…”
Ала в страната господстваше дух на реформи, които се характеризираха с приватизационни инициативи, неподлежащи на никакъв държавен контрол. Индивидите се бяха освободили от уравниловката, налагана в продължение на 45 г. Хора, които бяха работили само в кооперативи и в държавни предприятия, които не притежаваха никакъв частен имот и които дори се намираха в положение да не могат да оцеляват, в началото на 90-те години на миналия век се превърнаха масово в кандидати за преселване към Запада. Преселването от селските райони към главните големи градове и най-вече към столицата Тирана също беше голямо. Една от най-драматичните характеристики на тези неконтролирани от държавата тенденции в името на т. нар. свобода на пазара, станала причина за появата на пирамидални финансови структури, доведе през 1997 г. до крах на държавата.
В реакцията си социалистите, които през 1994 г. превърнаха „равенството на шансовете” в свой главен аргумент, не залагаха толкова на убедителен ангажимент към социална пазарна икономика, колкото на факта, че приватизацията фаворизираше групи, които не бяха част от техния електорат. Така Социалистическата партия никога не се противопостави сериозно на подсказаните от Запада реформи дори само за да посочи недостатъците им. Не се противопостави и на шоковата терапия, смятана за най-добрата гаранция да се стигне до свободен пазар. Не се противопостави и на разпространението на мошеническите финансови дружества. Всъщност в осъществяването на своята политика Социалистическата партия защитаваше същите реформи и поощряваше същите западни ценности, издигнати от Демократическата партия. Наричаха това „стандартни реформи”.
Това явление, когато много партии предлагат едни и същи политически програми и което показваше неспособността на социалистите да развият критично поведение, се обяснява и с триумфа на либерализма в световен мащаб, довел европейските социалистически партии до състояние на криза. Друга причина е комплексът на социалистите за вина заради 45-те години диктатура и заради насажданата през целия този период комунистическа култура. Привнесените в Албания от 90-те години на миналия век западни ценности, бяха опростени и представени подвеждащо чрез методите на тоталитарната комунистическа идеология, без да могат да бъдат подложени на критичен анализ. Поради този факт те не можеха да бъдат приписани нито на левицата, нито на десницата.
С този тоталитарен по своята същност метод и в желанието си да се задържи на всяка цена на власт политическата класа, независимо дали се обявяваше за лява или за дясна, не допринесе за създаване на ясни политически идеи нито в ляво, нито в дясно. Напротив, като неутрална по отношение на спектъра ляво-дясно, политическата класа изяви претенцията, че Албания се нуждае от време, за да приведе реформите си в съответствие със западните норми като разделението на властите, приватизацията и свободните избори. Не е трудно в това явление да се открият белезите на старата култура на запазване на властта на всяка цена, прилагана от диктатора Енвер Ходжа, който смесваше леви интернационалистически идеи с национализъм, съчетаващ параноя и ксенофобия и водещ до саморазрушение и изолация – все елементи, характерни за крайната десница. Това явление обяснява и парадоксалния факт, че въпреки че двете партии предлагаха приличащи си в много отношения програми, в същото време бяха в крайно остър конфликт, който държеше страната на ръба на дестабилизацията.
45 години сталинска изолация
Несъмнено албанската левица се оказа още по-объркана от начина, по който триумфът на либерализма доведе левите европейски партии до състояние на криза, като ги изправи пред сериозното предизвикателство да се реформират. Процесите на приватизация и на либерализация, започнати в западните страни като Великобритания в името на третия път, лишиха албанската левица от реално сравняване със Запада и дори я доведоха до пълна невъзможност да се разграничи от десницата. До това падение се беше стигнало поради факта, че албанската левица беше загубила контакт с европейската още от времето на Втората световна война. Въпреки кризата, започнала през 80-те години на миналия век, когато ние, албанците, още живеехме в условията на крайно ляв режим, западната левица разви ценности, които й позволиха да запази самоличността си и да остане обвързана с някои фундаментални принципи.
Албанската левица не само че не можа да се нагоди към такава „обвързаност” (разбирана в смисъла, който й придава Монтен, като способност да се приспособява към еволюцията в хода на времето, запазвайки убежденията си), но и се оказа в напълно противоположно положение. Тя загуби напълно убедителност, защото поради културната си изостаналост се оказа неспособна да разбере новостите, неспособна не само да развива нови идеи, но и да възприеме популярните по това време на Запад леви идеи. В продължение на 45 години албанският комунистически режим беше издигнал преграда пред лявата западна култура и това положение се запази дори през годините, които предшестваха падането на комунизма. Чрез тоталитарните си методи той очерни тази култура, като отъждествяваше всичко, което идваше от чужбина, с идеологията на външния или на вътрешния враг. Може да се каже, що се отнася до наследството на албанската левица, че докато по време и след Втората световна война европейската левица преживяше дълъг процес на еволюция, който я обогати благодарение на нейните усилия да се нагоди към модерната епоха, албанската левица се циментира в сталинската ортодоксалност.
И докато европейската левица се научи да уважава конституционализма и политическия плурализъм, албанската левица остана на равнището на разбирането за революцията като средство за взимане на властта. Противно на европейската левица, албанската левица можа да види краха на сталинизма и събития като Пражката пролет единствено през призмата на националистическите и сталинските схващания. Тя не усвои културата на мира, която впрочем очерни, като отхвърли „ревизионистките” теории за „мирното съвместно съществуване”. За нея останаха непознати критиките на западната левица по адрес на капитализма, както и усилията за смекчаване на този капитализъм или за търсенето на негова алтернатива. В този контекст тя напълно пренебрегна връзката между либералната и социалната държава. Тя игнорира и дори разобличи „Май 68”, който беше голям принос на левицата в западната култура. Накратко, когато през 1990 г. тя загуби сталинската си самоличност, на нея не й остана нищо, защото създадените от европейската левица ценности по времето, през което Албания живееше изолирана от всички, бяха чужди на албанската левица.
Албанското общество можеше да се запознава с някои от споменатите явления като осъждането на сталинизма и провала на реалния социализъм от гледна точка на икономиката и на политиката, но като ги разглежда от позициите на десницата, нещо, което европейската левицата отхвърли в много отношения. Принципите на единство на левицата или познанието за културата на лявото бяха напълно непознати в посткомунистическа Албания.
Социалистите на власт: към олигархична държава
През 1997 г., когато идва на власт след кризата на финансовите пирамиди, Социалистическата партия „забравя” всичката си лява риторика, използвана по времето, докато беше в опозиция. Тя се ангажира под ръководството на МВФ и на Световната банка да задълбочи либералните реформи, започнати от Демократическата партия. Вече на власт социалистите използваха формулировки като: „по-нататъшната либерализация на страната” със същия ентусиазъм, с който навремето използваха формулировката „ по-нататъшно революционизиране…” Намерението им беше да станат богатата класа на страната и да привлекат в своя подкрепа богатите, които бяха близки на Демократическата партия, докато тя беше на власт. В резултат те отстояваха новата догма, надявайки се, че развитието на пазара може като с магия да задоволи интересите на всички. Ръководената от социалистите държава беше представяна от министрите като „адвоката” или „партньора” на деловия свят, преминавайки отвъд либералдемократичното схващане за държавата като арбитър между страните.
Всъщност Албания през своя неосоциалистически период (1997-2005 г.) пое пътя на консолидация на една олигархическа държава, обогатявана чрез спекулации и приватизации, извършени с политическа подкрепа, понякога дори по престъпен начин, което правеше много размита границата между олигарси и отговорни политици. В рамките на няколко години мнозинството от ръководителите на социалистите и от депутатите от Социалистическата партия, както и членовете на техните семейства, станаха най-богатите хора в страната.
Този тип държава, контролирана от олигарсите, които приватизираха почти цялата публична собственост, ръководена от хора, наричащи себе си леви, започна да лансира някои гротескни инициативи, сякаш за да разобличи собствената си противоречивост. Олигарсите започнаха да се занимават с градоустройство, без да имат основание за това. Те декларираха стотици хиляди долари и обявяваха официално минимални или несъществуващи данъци. Една от тези инициативи беше наречена Човешкото лице на бизнеса: група олигарси, „партньори” на правителството, ръководено от министър-председателя социалист Фатос Нано, взеха инициативата да възстановят безплатно няколко училища в Севрна Албания. Някои олигарси получиха разрешение да построят в центъра на управляваната от социалиста Еди Рама столица огромни сгради, носещи много добри доходи, срещу ангажимента да поддържат и почистват „безплатно” изоставените зелени площи в центъра на града.
Много скоро под ръководството на високопоставените функционери от левицата в страната престана да се говори за равенството като „социална възможност да се участва в общественото богатство”, нито за „зачитане на законните граници на частните интереси”. Точно обратното, от този момент нататък ставаше дума само да се използват „подаръците”, които държавата на олигарсите предлагаше на градовете, за които използването на държавните институции и различаването на публичното от частното пространство вече бяха загубили смисъл.
Анархичен капитализъм
Този процес на посегателство от олигарсите към държавата и икономиката беше придружен от явление, което го правеше още по-драматичен и засилваше хаоса. Хората, които прииждаха от селските райони и от малките градове започнаха да заемат терени, за да си строят домове, без да имат разрешение. По същия начин морският бряг беше застроен без никаква грижа за урбанизация и за околната среда. Горите и реките се експлоатираха, без да се упражнява никакъв официален контрол. Частните телевизии узурпираха безразборно честотите и каналите за излъчване и т. н. Посткомунистическа Албания беше връхлетяна от цунами от безконтролни инициативи и в същото време стана свидетелка на масово емигриране, на развитие на сивата икономика и на приватизация на юруш на публично имущество от олигарсите.
Нехаещата за обществения интерес държава не предприе нищо да спре този разгул и вместо да пречи на интересите на олигарсите, тя им беше в услуга. Това положение напомня теорията на перуанския икономист Де Сото. Според нея страната е подложена на крайно либерален експеримент, при който „слободията” прераства в неравенство, държавата губи ролята си на арбитър и на гарант на зачитането на закона и на справедливата конкуренция. Всичко това води до почти пълно изплъзване на икономиката от контрола на държавата, до анархичен капитализъм. Де Сото лансира идеята, че „безконтролността” предполага и освобождаване на енергии, които по-късно могат да се нормализират в смисъл, че онези, които действат на границата на законността, се превръщат в законни собственици, плащайки такси и данъци, които дължат. Така техните незаконни собствености се превръщат в капитал и влизат в „нормалните” потоци на капитали. Ала анархичният албански капитализъм, приложен в условията на страна, която до вчера е живяла в тотален колективизъм, утежнява още повече съществуващия хаос. Той поражда все повече разруха и деградация на качеството на живот.
Този тип капитализъм е демаскиран драматично от една абсурдна ситуация. В момента, когато процъфтяваха частните инвестиции, несъразмерно големи в сравнение с броя на населението (да припомним безкрайните строежи в столицата и в крайморските градове), страната изпадна в дълбока криза на снабдяването с електрическа енергия и на питейна вода. Нанесен й беше и удар от липсата на инфраструктура и от замърсяване, характерно за най-бедните държави на планетата. В условията на анархичен капитализъм по албански е трудно да се забележат границите между скритата и престъпната икономика, между икономиката, която не плаща данъци, и тази на прането на пари, дошли от продажба на наркотици и други видове контрабанда, с всички социални и културни последици, които произтичат от това.
Така главният проблем, който поставя този капитализъм, е, че той изгражда свои човешки устои, които обуславят не само политиката и начина, по който тя се води, но и системата от господстващи ценности, като прави трудно, ако не и невъзможно всяко връщане назад. Скритата икономика определя политическата обстановка, обуславя политическата, финансовата и медийната власт. В страна с население едва три милиона има 80 частни телевизионни канала. Тяхната власт се захранва от тази икономика, за да я защитава и да я развива, като разширява границите на сивотата. Под натиска на анархичния капитализъм политиката се отклонява от предназначението си да създава както леви, така и десни перспективи и проекти за бъдещето. При анархичния капитализъм политиката и всичко останало се подчинява на спонтанната игра на силните на деня, а държавата, в зависимост от обстоятелствата, е третирана от играчите в задкулисното търгуване като партньор или като противник, но никога като арбитър, нито като защитник на интересите на цялото общество.
„Двете десници” в услуга на олигархията
Трябва да се направи социално-икономически анализ на електората на антикомунистическата десница, Демократическата партия, победителка в изборите през 2005 г., и на Социалистическата партия, за да се разбере вотът на различните социални слоеве и да се определи тяхната принадлежност на лявото и на дясното. На практика, изглежда, социологията върви в противна на названията посока. Най-бедните и най-недоволни слоеве от населението са тези, които гласуваха за дясната партия. Това беше главно протестен вот срещу олигархичната и корумпирана система, установена в продължение на осем години управление на социалистите.
Щеше да бъде съвсем нормално да се извърши тази промяна на имената и Албания да навлезе в перспективата на противоборството между левица и десница, в съответствие с европейското схващане за тези понятия. Проблемът е, че Албания се намираше в същото положение през 1997 г. по време на предишната смяна на властта. До този момент силите, наричащи се „десни”, представляваха главно интересите на новия алъш-вериш, който току-що се бе родил. Демократическата партия (ДП) дори се стремеше да създаде имотен слой, който да бъде нейна естествена опора, докато Социалистическата партия (СП) искаше да представлява забравените от този процес на преход. С идването на СП на власт двете партии, както вече обяснихме, смениха ролите си.
След две години на власт ДП е на път отново да покаже открито, че се е отказала да изпълнява дадените изборни обещания на най-онеправданите слоеве и че и тя е паднала под робството на олигарсите, като укрепва по този начин същата система.
В действителност зад тази илюзорна война между ляво и дясно се крие друга политическа действителност и друга динамика. В действителност в страната съществуват две десни партии и зад т. нар. политически плурализъм се крие преди всичко война за власт между политико-икономико-медийни групировки, създали слой на богати, който винаги е представляван и защитаван от политическия елит независимо дали е на власт или в опозиция. Този фасаден политически плурализъм е лишен от съдържание и онеправданите слоеве на практика са изключени от политическата игра.
В последна сметка истината е, че растящата тълпа на бедните притичва от една партия към друга. Бедните подкрепят партията, която е в опозиция, с надеждата да намерят най-после свой представител, на когото да вярват, но щом тази партия дойде на власт, те се разочароват. По време на парламентарните избори през 2005 г. се разказваше анекдот за кандидат на Демократическата партия, който се срещнал с представители на неговия избирателен район. Разтревожени, те го информирали, че противникът му социалист раздавал брашно на жителите в целия регион. Тогава кандидатът на ДП решил да вдигне мизата и рекъл „Така ли? Я веднага донесете олио, за да може хората да си направят мекици!”
Вместо заключение: албанската левица има нужда да бъде обновена от европейската левица
Както обяснявахме в началото, като се позовавахме на Бобио, можем да разглеждаме крайната левица като комбинация между равенството и авторитарните методи, а нейният антипод – крайната десница – като комбинация между неравенството и авторитарните методи. Можем да кажем, че ако Албания е имала крайно ляв режим, в края на 17 години посткомунистически преход тенденцията се е обърнала по посока на крайната десница. Група олигарси контролира едновременно политическата, финансовата и медийната власт, съсредоточена в двете главни партии. Тези олигарси контролират също организираната престъпност, като заплашват не само икономическото оцеляване на гражданите, но и свободата им. Крайностите си приличат.
Ще дойде време, когато ще трябва да се направи крачка назад, за да се преоткрият тези ценности, според които равенството и свободата са две неразделни цели. Трябва наистина да се завие на ляво. Според Юнгер Хабермас раждането на социалната държава в Западна Европа в епохата на разцвет на националната държава е крачка напред към дивия капитализъм на ХІХ век. Хабермас използва термина „рефеодализация”, който повдига въпроса за нуждата държавата отново да поеме ролята си. Можем да кажем по аналогия, че в бившите комунистически страни като Албания, която описахме, има нужда от „рекомунизация”.
Свидетели сме на специфична особеност общо за страните от Изтока, които имат нужда от креативността на политическите класи на западните страни, за да се вдъхне живот на една нова левица. За тази цел съществуването на уязвим слой като социално-икономически елемент не е достатъчно. Той не може да се разпознае като социално-икономически слой без съживяване на левицата, без ляво разбиране за света, без дух и убеждение най-вече от страна на младите, които на следващ етап ще поискат то да се превърне в програма и в политическо действие.
В същото време не може да си затваряме очите пред факта, че това „специфично условие” не може да е извън контекста на победата на Запада в Студената война и на отварянето на страни като Албания за глобализацията, процес, който е ръководен от Запада с импулса, даден му предимно от десницата. Липсата на левица или съществуването на две десници, които представляват интересите на силните на деня, е белег, отразяващ както спецификата на една посткомунистическа държава, така и деформирано отражение на явления, протичащи на Запад. Левицата не успява да намери начин да балансира развихрената неолиберална динамика, зародила се след 90-те години на миналия век. От тази гледна точка положението на страна като Албания е и израз на кризата на европейската левица. Тя отразява начина, по който се променя общество, от което са изчезнали всички ценности, пазени и развивани от западната левица и уважавани впрочем в много аспекти от западната десница. Следователно раждането на нова левица в нашата страна в много голяма степен зависи от възраждането на левицата на Запад в новите условия на предизвикателствата на глобализацията, на емиграцията, на екологичните заплахи, на културното сближаване и т.н. Става въпрос да се отговори на масовия индивидуализъм, който се наложи през последните десетилетия на Запад, поради което свободата се отъждествява с потребление, което от своя страна води до растяща социална пасивност.
