ЕДВА КОГАТО ПАДНЕ ПОСЛЕДНОТО ДЪРВО, ПОСЛЕДНАТА РЕКА БЪДЕ ОТРОВЕНА И ПОСЛЕДНАТА РИБА — УЛОВЕНА, ТОГАВА ЩЕ РАЗБЕРЕМ,ЧЕ ПАРИТЕ НЕ СЕ ЯДАT

0
301


Един от интелектуалците на днешното време – Жак Атали, поставя насилието в основата на всички обществени отношения, като го дефинира в два вида: насилие, породено от природата и нейните компоненти и насилие между хората, пораждащо се в спора за притежание на предмети, в основата на които пък стоят пари. Следователно парите и стремежът към тях пораждат насилие. В наши дни примерите не са малко. Тероризмът, ежедневните бомбени атентати, безумните войни, които се водят, прекрасно обрисуват думата насилие и навеждат на мисълта, че светът наистина върви към катастрофа. Световната финансова криза бе един от поредните силни “шамари”, доказващ това. Тя може да бъде разглеждана като разрив на доверието между хората и банките. Освен това и като проява на човешкия стремеж за притежание на материални ценности. В желанието си да се сдобият бързо с много пари и недвижими имоти хората подчиняват целия си живот на кредити – една от основните причини за кризата.

Виновни ли са обаче изцяло хората за своите действия? Естествено, че не. Те консумират това, което им се предлага. В „театъра”, наречен световна финансова криза, артистите са материалистите от третата категория, а именно световните лидери.

Трябва ли да оставяме безконтролно личности като Джордж Буш-младши, Владимир Путин, Тони Блеър, Махмуд Ахмадинеджад и техните наследници – Барак Обама, Дмитрий Медведев, Гордън Браун и др. да вземат еднолични решения и с действията си да ни лишат от един хармоничен и балансиран във всяко отношение свят?

Ако тези хора биха имали морала да обърнат повече внимание на самите себе си, да се замислят какво означава самосъзнание, да помислят за нещата, които не могат да се измерят с пари, да овладеят неудържимото си желание за власт и да поемат по нов път в развитието си, то светът би поел в положителна посока…, защото няма нищо по-красиво от залеза на слънцето!

Ако ли пък не, “едва когато падне последното дърво, последната река бъде отровена и последната риба – уловена, тогава ще разберем, че парите не се ядат…”

Иван Аймалиев

„Едва когато падне последното дърво,
последната река бъде отровена
и последната риба – уловена,
тогава ще разберем, че парите не се ядат.”

Отговор на индианския вожд Сиатъл до президента на САЩ Франклин Пиърс,
който през 1855 г. предлага на племето дуамиш белите да купят земята им, а те да се преселят в резерват.

Резюме

Индианската икономика, за разлика от всички останали, не е възприела никоя от формите на парите като размяна и въпреки това е функционирала безупречно. Независимо дали желаем да го признаем, обществото на коренното американско население е пред нас с хиляди години в духовната си еволюция и с разбирането, че Духът на Земята не принадлежи никому и следователно с нея не може да се търгува. И ако американската икономика се сгромоляса с всичка сила, то това е заради идеологията на „невидимата ръка” и илюзията, че финансовите пазари са източник на богатство. Политическите интереси не могат и не трябва да стоят над приоритетните цели на човечеството. Единственият истински източник на енергия за хората е природата. Но за жалост на световната политическа сцена, бездействието относно природното замърсяване се прикрива зад маската на неефективни политики. Пейзажът на финансовите пазари се мени скоростно не само под влияние на нарастващата конкуренция между държавите и техните валути, но и поради несигурността и недоверието в икономическия свят. Държавните власти отдавна не са в състояние да упражняват върховна власт върху обръщението и ползването на парите в рамките на своите страни. Икономическото благосъстояние вече не е отговорност на една- единствена държава, а зависи от сътрудничеството на всички държави. И ако трябва да предприемем действия срещу отрицателните ефекти от човешката дейност, е необходимо да имаме предвид, че финансовата отрова е също вид замърсяване на околната среда.

I. Увод

„Човекът не е изтъкал преждата на живота. Ние сме само една нишка от нея. Каквото и да причиняваме на тъканта на света, ние го причиняваме на себе си. Всичко е взаимно свързано. Всички сме зависими един от друг.”

Индианският вожд Сиатъл

Като студент хибрид между икономика и международни отношения и гражданин на едно многопластово общество, какъвто е Европейският съюз, зависим от своите държави-членки и световната икономика, не мога да не призная успехите на брилянтните политици и икономисти, но и не съм в състояние да отрека недостатъците на икономическите модели, нито грешките на властимащите. Земята е болна заради безотговорните дейности на хората от векове. Отделяме твърде малко внимание на екологичните проблеми и се концентрираме върху индустрията като източник на богатство. От друга страна, благосъстоянието на човечеството не може да бъде постигнато без международно сътрудничество и взаимни компромиси. Лисабонската стратегия от 2000 г. имаше за цел да превърне ЕС в най-динамичната и конкурентоспособна икономика в света към 2010 г. Наистина в първото тримесечие се забеляза възход на европейската икономика, докато в САЩ имаше спад на икономическия растеж. Ние много се радвахме и дори мислехме, че ще настигнем Америка. Но в момента, в който финансовата зараза се вля по пътя на артериите на банковата система, и достигна Европа, разбрахме, че финансовият проблем на САЩ не ни е чужд. И все пак оставам оптимист по отношение на пътя, по който ще поеме човечеството след финансовата криза, защото този срив заедно с всички останали преди него, доведе до революция не само в модерния икономикс, но и в общественото съзнание. За пореден път стана ясно, че финансовият свят съществува благодарение както на доверието между икономическите играчи и вярата им в институциите, така и на благата, които ни предоставя природата. И ако говорим за ново стъпало в еволюцията на науката, то е заради раждането на ново течение в икономикса – Cultural Economics, което развива теорията, че културата и природните ресурси на нацията определят функционално икономическия растеж, а не парите сами по себе си движат света.

II. Във водовъртежа на финансовата криза

Времето на криза не е само време за промяна на курса на политиката, но е и време да се вгледаме в себе си, което преди всичко означава да почерпим знания от извора на нашата история. Въпреки че поради политически и икономически причини индианската култура е почти заличена, нейната философия заслужава внимание и уважение. За разлика от ренесансовата идея на Стария континент, че човекът е венецът на природата, индианците нямат претенции да го поставят в центъра на света, но му придават едно много ценно качество – „да тълкува и описва света със знаци”. Но след като го похвалват, не закъсняват да го разграничат от животинския свят: „За разлика от човека, животното убива само когато е гладно”. Наистина хората притежават изключително сложна наука, но тя сама по себе си се оказва недостатъчна да реши всички техни проблеми и удовлетвори непрекъснато нарастващите им потребности. Очевидно има елемент от матрицата на ценностната система на нашето общество, който създава дисбаланс във всички негови слоеве. И ако думите на индианския вожд Сиатъл не са изгубили своята сила до днес, то е, защото слагат сол в най-страшната рана на съвременното общество – алчността.

III. Шифърът на вожда Сиатъл

Имайки предвид дълбоко залегналия символизъм в психологията на индианското общество и силната им връзка с природата, смятам за нужно да направя по-задълбочен анализ на думите на Сиатъл. Интересен е фактът, че ако проследим етимологичното значение в митологията на коренното население на Америка на думите „дърво”, „река” и „риба”, ще разберем, че всички те са символ на живота. От семантична гледна точка трикратното повторение на прилагателното „последен”, на съществителното „живот” и вариациите на глагол, изразяващ разрушение, са мощна словесна комбинация, която има заклинателен ефект върху всеки, който я чуе или прочете.

В кръга на шегата, дали проклятието на индианския вожд е стигнало Америка след близо двеста години и затова американците на свой ред започнаха да губят домовете си, или историята има навика да се повтаря всеки път с все по-тежки икономически кризи, остава въпрос, заключен в ирационалното множество. Факт е обаче, че Джордж Буш и Франклин Пиърс имат относителни симетрични позиции в американската история, що се отнася до техните стремежи и успеха им като политици. Неподкрепени от собствените им партии, жадни за власт, наложена със сила, характерни с неприродосъобразно управление, поставили страната в несигурно положение и изгубили доверието на народа, са номинирани за едни от най-слабите президенти на САЩ. Смятам за ироничен факта, че Републиканската партия се ражда поради погрома на демократите, които след два века са преизбрани от Америка поради грешките на републиканците. Смяната на партиите се оказва подмяна на маските, но не и промяна в политиките. Финансовата отрова в икономиката също е вид замърсяване, с което трябва да се борим. Днес наричаме кризата финансова, но тя е преди всичко болест на съвременното общество като цяло, а не на отделни негови части. И за да я предотвратим, е нужно да намерим корена на нейното развитие.

IV. Концепцията за парите от гледна точка на икономиста, психолога и философа в контекста на културния икономикс

„Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на земята. Свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?”
Индианският вожд Сиатъл

Интересен е фактът, че в нито един от съвременните езици не съществува конкретен синоним на съществителното „пари”. Може би това се дължи на факта, че разменните единици са залегнали като незаменими в съзнанието на хората с течение на времето. На какво се дължи този феномен?

Културата на човечеството като субстанция може условно да се раздели според степента на устойчивост на връзките между молекулите, които съставляват нейното измерение, на три основни слоя – дух, ценностна система и цивилизация. Ако материалната база се мени през вековете, то духът и ценностната система са много по-инертни и запазват своята цялостност във времето и пространството дори и след краха на дадена цивилизация. Ние несъзнателно наследяваме информацията от предшествениците си, приемаме я за даденост и трудно я подлагаме на съмнение. Затова грешките се повтарят и продължаваме да живеем с тях.

Ако говорим за културата, то това е, защото парите са част от нея. Като започнем от кодекса на Хамураби в древен Вавилон, златните монети в древен Египет, първите книжни пари в Китай и много други култури с икономики, подчинени на парична система, и стигнем до днес, ще разберем, че нито една от тези цивилизации не е останала недокосната от деструктивната сила на парите. Парите не са само част от нашия живот, те определиха начина, по който живеем. Изглежда, че човекът се превърна от велик изобретател в роб на собственото си творение. Ако попитаме един икономист какво представляват парите за него, най-вероятно би отговорил, че макар и да са непрекъснато деформираща се пружина, те са „необходимото зло” в качеството си на транзакционно, разчетно и спестовно средство, без което светът би бил немислим. Ако пък се допитаме до психолог, ще получим отговор, че парите имат една абстрактна стойност и са това, което са, защото вярваме в тях. Но ако запитаме философ, то той би развил тази идея малко повече, като зададе следния въпрос: как е възможно материя, произлязла от самия nihilos, да произведе дори при огромно количество енергия, вложено в нея, субстанция, непринадлежаща на празното множество? И наистина, опасността не идва от парите като изобретение, а от привързаността ни към nihilos, а и заблудата, че е източник на богатство. Повярваме ли в неговата нестабилна реалност, той се превръща в същинска антиматерия във всички измерения на нашия духовен и материален свят.

V. Формула за финансова криза

„Изгубиш ли търпението си, губиш приятел; излъжеш ли, губиш себе си.”
Хопи

Съединението от елементите „алчност” и „недоверие”се оказва изключително избухлива субстанция във финансовия свят, която може да срине дори и най-мощната икономика в света.

Целият свят налива капитал в Америка и въпреки това се забелязва липса на ликвидност. Една от причините е, че спестяванията се абсорбират бързо от американската икономика, тъй като бизнесът инвестира приоритетно в рискови финансови активи, които носят по-голяма печалба, а домакинствата от своя страна харчат повече, отколкото са реалните им доходи, предпочитайки да теглят кредити. Банките на свой ред, за да увеличат печалбата си, са готови както да отпускат кредити на частния и публичния сектор, така и да „изобретяват” нови привлекателни финансови продукти, които допълнително надуват балона на фиктивната икономика. Така спестяванията са в пъти по-малко от инвестициите и поставят американската икономика на основата на „плаващи пясъци”. В момента, когато кредитополучателите станат неплатежоспособни, банките не могат да покрият своите дългосрочни разходи и започват да губят капитал. За да не загубят клиентите си – крият загубите си в счетоводните баланси. По този начин доверието между банковите институции се срива заради асиметрията в информацията относно финансовото им здраве, откъдето кредитирането на пазара между банките секва. Оттук посредством „ефекта на доминото” са засегнати всички останали икономически играчи по веригата. И колкото пари да инжектират централните банки, икономическата ситуация остава непроменена, защото учрежденията са загубили своя авторитет пред публиката. Резултатът е познат на всички – спиране на отпускането на кредити, замразяване развитието във всички социални слоеве и икономиките попадат във водовъртежа на дефлационната спирала. Това не може да не се отрази и на екологичните проекти, ориентирани към технологии за използване на възобновяеми ресурси, което може да предначертае бъдещето на човечеството.

И както случаят с Голямата депресия от 1928 г. в САЩ, американското правителство повтаря политиката на Рузвелт, а именно да национализира банките. Но пред населението правителството представя плана за финансово оздравяване толкова сложен, че публиката да повярва в правилността му и икономическата машина отново да заработи до следващато й „претоварване”. Така забравяме за финансовите кризи и нереформираме нито банковите, нито ценностните си системи и финансовите балони се пукат отново и отново.

VI. Антидот за отровата на финансовия балон

Ако банките представляват кръвоносната система в икономиката, осигуряваща движението на капитали, то диалогът е кръвоносната система в една държава, който не позволява създаването на асиметрия в информацията. Нужен е открит диалог, а не монолог зад маската на диалога. Задържането на информация по артериите е залог за краха на всяка икономическа система. Политиците не могат да разработват планове за бъдещето на хората, без да чуят техния глас. Управлението не е изолиран процес от живота на обикновените хора. Напротив, колкото е по-приближен до техния свят, толкова по-ефикасен е той.

VII. Спасителен пояс за паричната система или курс към бартерната икономика?

Стопанската история на Северна Америка е започнала хиляди години преди пристигането на европейците. Въпреки че основните тези за икономическия и политическия живот на индианците са подложени на съмнение поради липса на достатъчно количество исторически извори, можем да твърдим, че в основата на тяхната икономика е била бартерната размяна и потоците в нея са били силно повлияни от религиозни вярвания и ритуали. За разлика от индианската икономика в европейската още преди 1500 г. се наблюдава стремеж към акумулиране на капитал и отсъствие на всякакво духовно разбиране за природата, което е и една от причините за завишеното замърсяване. Според изследванията на икономиста Марк фон дер Рур в областта на социалния капитал, религиозните вярвания в някои общества засилват доверието между хората и уважението им към околната среда и оттам влияят положително върху икономическия растеж. Може би именно духовното виждане на индианците за заобикалящия ги свят е било почва за създаване на определени обществени норми, които са дали възможност за безпогрешното съществуване на натуралната икономика.

В наши дни обаче, поради стремежа на икономическите агенти да максимизират печалбата си, са се развивали разделението на труда и специализацията на производството, които изискват различни механизми за разпределение на националния продукт. И според финансовата теория измежду трите основни системи – бартерна икономика, държавна купонна система и парите, единствено последната е ефективна в съвременната епоха. Основният аргумент е, че при бартера съществуват значителни разходи по съхраняване на разменното средство, докато при парите се постига обществена икономия и транзакционните и информационни разходи намаляват значително. Според мен основната причина съзвучието на бартерната система да не е доминантен акорд в симфонията от модерни икономики, е, че съвременното общество е ориентирано към натрупване на материални блага, а не към духовното и личностното си развитие. За съвременния човек е важна вещта, с която той отказва да се раздели и е готов да предостъпи значителна част от ресурса „свободно време” само и само, за да увеличи плътността на материята около себе си, откъдето е и изворът на много от неговите несгоди. Колкото и примитивна да ни се струва икономиката на коренното американско население, няма данни за криза, породена от бартерния механизъм. Възниква въпросът кое общество е по-развито – изграденото на доверието между индивидите или онова, в което действа невидимата ръка на Адам Смит, и “икономическите агенти печелят от своите егоистични интереси”?

VIII. Конвергенция в политиките за борба със замърсяването

Макар и Европейския съюз на срещата в Гьотеборг през юни 2001 г. да обърна внимание на факта, че икономическият растеж трябва да бъде достигнат по независим от оползотворяването на природните ресурси начин, не получи пълна подкрепа на световно ниво. Според мен до този момент политиките за борба с природното замърсяване не са особено ползотворни. Пример за това са квотите за търговия с емисии. Сами по себе си те не са гаранция за лимитирането на въглеродните емисии. Оказа се, че европейските предприятия, ограничавайки своевременно замърсяването си чрез внедряване на нужните инсталации, продават извън определеното им количество квоти, оттам цените им падат на пазара, компаниите ги изкупуват на безценица, като впоследствие разширяват обема на производство. В крайна сметка единствено рационално решение остават незамърсяващите околната среда ресурси. Въпреки че внедряването им означава края на много индустрии, рискът си заслужава, имайки предвид алтернативната цена на екологичните проблеми. Но това отново е невъзможно без международно сътрудничество.

IX. Мястото на парите в нашето бъдеще или парите като наша съдба – заключение
„Това, което разрушаваме, е нищо повече от замък от карти.”
Людвиг Витгенщайн

Какво вещае бъдещето за мястото на парите в световната икономика? Макар и да изглежда сложен този въпрос, можем със сигурност да твърдим, че управлението на парите е всичко друго, но не и неутрално, що се отнася до разпределението на богатството и властта по света. Изглежда, че който контролира парите, има достъп до всички видове ресурси, което от своя страна е определящ фактор за политическо и икономическо предимство. Но докога ще трае това? Нима природата е незащитима? Дали парите ще бъдат източник на просперитет или конфликт, това зависи от всички от нас. Нужно е да осъзнаем, че икономическото развитие не е по-значимо от природата. И ако то увеличава прихода на хората, но в замяна на това влошава живота им, като променя начина им на живот и култура, то трябва да преправим тази икономическа система, преди да сме засмукани във вихъра на хаоса, който сами сме сътворили и наричаме икономически рационализъм. Нима тя е онова дяволско огледало, счупено на хиляди парчета, които, попаднали в очите на хората, ги карат да виждат единствено себе си? Смисълът на икономиката като наука за обществото се състои в това да бъде инструмент на човешката воля, който да допринася за всеобщото благо, а не за егоистични цели на един или друг. Разковничето за спасението на света се състои не толкова в изработване на прословутия икономически план за устойчиво развитие, а в оздравяването на човешката култура и оттам – в опазване на околната среда. Желанието да изобретяваме все повече нови финансови продукти не води до нищо друго освен до увеличаване на фиктивната икономика и състояние на свободно падане на световното стопанство от висините на гордостта и алчността. Светът не е започнал с парите и няма да свърши с тях. Договорът, сключен между човечеството и парите, не е безсрочен и в състояние на криза, когато материалният свят се разтърсва, отново се връщаме към забравената вечна мъдрост – „парите не се ядат” и сами по себе си не са източник на богатство, здраве, радост и живот.

Валя Любомирова Филипова, студентка

„Много са чудесата на природата, но най-великото от всички е човекът.”
Софокъл

Обичам живота, но знам че може да бъде и по-хубав. Вглеждам се в хората около мен, не срещам погледа на никого. В какво ли са съсредоточени – в мисли за кариера, богатство, здраве, любов или семейство? Дали някой мисли за природата? Може би по принцип, след поредния потоп или 45-градусова жега, или след спиране на дъха пред някоя красива гледка. Защо само тогава? Защо винаги мислим за себе си, а след това за нея – далата ни живот природа? Искам да променя света около мен така, че да бъде по-отговорен към околната среда, човекът да бъде точно толкова чувствителен към посегателствата към природата, както към агресията към самия него. Дали е възможно?

Всички ние обитаваме късче земя. В редките моменти, в които не се караме за територия, унищожаваме малкото земя, която притежаваме. Природата ни дава храна, а следователно и енергия, за да я замърсяваме и унищожаваме. Парадокс!

Информацията в медиите, интернет, енциклопедиите, ни се поднася от поколението на нашите родители. Те ни посочват пресъхналите реки, зловещите нефтени петна, избитите животни за трофеи, обезлесените и опожарени гори, разтопените ледници и без думи ни казват: ”Всичко това ще бъде ваше! Извинявайте за някои неудобства!” А ние си представяме следващия кадър – обезлюдената Земя. Не бих искала да съм на тяхно място…

Парите и човешките страсти вървят ръка за ръка и са неизменна част от водовъртежа на живота. В едно толкова сложно общество като нашето не е възможно да се избавим от парите. Никой от обществените механизми не може да действа без тях! Ето защо, за да направят живота на всички ни по-лек, умни хора са изобретили парите. По своята същност те са форма на енергия.

Парите са водещ фактор за оцеляването ни. Необходимост са и именно в това се корени смисълът им. Съществува едно голямо противоречие – средство или самоцел са парите. Докато се третират като средство, всичко е все още в границите си, но когато се превърнат в единствен стремеж, в самоцел, тогава идва нравствената и духовната катастрофа.

Безспорно е, че парите отварят много врати, че дават много възможности, които иначе трудно се достигат. С пари може да се купи много, но може ли всичко? Може ли да се купи щастие, любов, чист въздух, бистра река?

Днес човечеството уверено върви към общество, в което контролът върху парите ще премахне язвите на нашето съвремие. И ако не ние, то поне децата или внуците ни принудително ще въведат необходимите закони и ще се учудват, че не сме ги създали по-рано. В крайна сметка ценностната система, на основата на култа към злато и банкноти, трябва да се промени и да отстъпи място на по-висши ценностни категории.

Времето на властта на парите изтича! Идва времето на един по-човечен и разумен свят, в който не притежанието на много пари, а притежанието на много знания, на етичност, на висока екологична култура и духовно богатство ще определят стойността на човека и неговото место в йерархията на обществото.

Природата е онази реалност, която открай време е свързана с хората. Човек се раждал в гората и живота си отмервал с живота на дърветата. Тя давала подслон, поминък и храна на хората. Дълголетието на гората, нейната красота и богатства са изградили в човека представата за нея като нещо свръхестествено и свръхземно. В митовете и легендите за горите на различните народи има нещо общо – обстоятелството, че в древността отношението на хората към природата е било свързано преди всичко с изключителното и жизненоважно значение, което са отдавали на дърветата и гората.

Извън митовете за много хора гората е олицетворение на мощ и сила, твърдост, мъдрост и извор на вдъхновение. Гората – буйна и горда, тиха и шумна, крие в себе си дивата сила на природата и безкрайната щедрост на земята. „Тя е най-великото чудо на света“, казва за нея с възхвала и благодарност Плиний Стари.

А колко важна е за жизнената среда. Гората изцелява болния чрез вкуса на билките, аромата на цветята и свежестта и чистотата на въздуха. Тя влива най-живителните струи на растенията, животните и хората.

Но сега гората е тъжна. Не се оглася от сладките звуци на сладкопойните птици. Чува се свистене на дърворезачка и тежко поваляне на красиви гигантски дървета – гордостта на горската природа. Една небрежно захвърлена неизгоряла цигара възпламенява огромен пожар и опустошава обширни горски блокове. Горите са безценен профилакториум за човешкото здраве, затова всяко опустошено дърво накърнява жизнената среда. Те са убежище и на много разнообразни и красиви диви животни. Нашата страна е богата на гори и прекрасен горски декор, но не проявяваме достатъчно грижовност за опазването на горите.

През епохата на палеолита, пък и през първите хилядолетия на човешката история Земята почти изцяло е била покрита с безкрайни девствени лесове. Само допреди пет-шест хилядолетия планинските възвишения на днешна Сахара са били покрити с гори, обитавани от многоброен и разнообразен дивеч. Но брадвата и трионът, изкуствено предизвикваните горски пожари, за да се освободят пасищни площи, ралото и плугът направили своето. Лишената по този начин от защитна растителна покривка почва бързо се измивала и постепенно се превърнала в безплодна пустиня, обитавана само от змии и гущери.

В наши дни този процес се развива много по-бързо. Ако благоразумието не надделее и изсичането на горите продължи със същата безразсъдна последователност, за по-малко от две хилядолетия цялата Земя ще бъде лишена от естествената си растителна покривка, животните ще изчезнат и планетата ще се превърне в безкраен пустош и мъртвило.

Ето защо ние не можем да не си припомним с благодарност онези думи, които индианският писател Сивата Сова е казал за гората: „Човек, аз имам предвид цивилизованият човек, трябва да влиза в гората с чувство на уважение и дори благоговение, което изпитват хората, пристъпвайки под сводовете на огромен древен храм с великолепна архитектура. Този, който се е възвеличил като властелин на света, би трябвало да снеме не само шапката си, когато влиза в гората, но и обущата си. И той скоро сам ще разбере това, тъй като гората превъзпитава човека.“

Днес всеки върви по своя път, но всеобща е мечтата на човечеството към красотата в живота, към съвършенство, към хармония между хората, Земята и природата. А тя може да стане реалност, ако всички ние даряваме природата с искрена обич, за да я съхраним за следващите поколения.

Българският народ от векове е хранил уважение към природата. Той я е възпявал в песните си, споменавал я е в приказките си. Носи я върху националното си знаме. Но освен мит, легенда и символ гората за балканския човек, за нас, българите, е действителност и такава ще остане, защото без нея не можем нито днес, нито утре, нито в бъдещето.

Планетата Земя е известна още като Синята планета, защото е богата на водни ресурси. Какво е природата без реките!? Със своите бистри и чисти води те винаги са утолявали човешката жажда. Мъчно ми е, като наблюдавам бреговете им, които често се превръщат в сметища и се унищожава безценното водно богатство на Земята.
Много малка част от обществото обръща внимание на заобикалящата ни вода. Ако се вгледаме, бихме я открили навсякъде. На картината от Леонардо Да Винчи „Мона Лиза” също присъства вода. В миналото Исус Христос кръщавал хората в реката, като ги потапял във водата и изричал молитва.

Без вода хората от каменната ера не биха могли да изработват превъзходните глинени съдове. Без нея не може да се произведе каквото и да е, дори и с най-качествените и нови технологии.

Тя е основно условие за живот, но напълно липсва на останалите 63 небесни тела в Слънчевата система. Една азиатска поговорка гласи: „Където свърши водата, там свършва и земята.” Ние трябва да помним това, да не го забравяме. Хората трябва да направят всичко възможно, да опазят този елексир на живота.

Днес нашата земя страда и стене от жестоки нечовешки посегателства спрямо нейната девствена мощ. Бреговете на нашето Черноморие, божествено красивите ни гори сега се заливат с бетон и там като гъби растат пирамидите на нашата глупост. А може би това са и надгробните камъни, ознаменуващи края на нашата интимност със Земята. Безкрайно оскърбена, оттук нататък тя може да стане наш мощен враг. Ако искаме да постигнем успехи, трябва да осъзнаем, че хората след нас имат право да наследят един по-добър свят. Правото на човек за екологични инициативи е правото за демократично участие в обществения процес. Реалното замърсяване на природата е свързано със социалното и моралното замърсяване в ежедневието ни. За да избегнем бедността, допускаме некомпетентност и упражняване на насилие върху природата. Икономически интереси „затварят очите на управляващите” пред бруталното посегателство върху черноморския бряг. Същите интереси толерират назначаването на некомпетентни, с ниска екологична култура хора, на отговорни постове. Трябва да повишим гражданската си ангажираност и да упражним правото си на контрол върху тези „недоразумения”. Всеки от нас може поне да се опита да промени нещо около себе си. Трябва да станем част от решението на проблема, а не част от самия проблем.

Безспорно е, че човекът е най-развитият представител на живата природа. Странно е обаче колко безразсъдно постъпва той спрямо околния свят. А убивайки природата, не убиваме ли себе си? Човекът е част от природата и това трябва да остане така, защото тя е нашето минало, настояще и бъдеще.

Като се замисля… разбирам, че човекът и природата винаги ще бъдат равностойни опоненти. Всеки от тях има своите оръжия и ги използва с пълна сила. Но човекът винаги остава зависим от природата,както и тя от него. И този кръговрат, тази спирала на живота може би никога няма да се промени. Може би защото природата на човека е такава. А дали тя ще се промени някога? Не знам. Но битката продължава и човекът и природата стават все по-силни.
Нима сутрин не се будим от песента на птичките и шума на листата, нима не тичаме весели из белия пухкав сняг? Именно тези дребни чудеса, които ние не забелязваме в ежедневието си, правят природата неповторима. Малко от нас се спират да погледат залеза на огненото слънце, да проследят лунната пътека или да преброят звездите по небосвода, но направят ли го, те се чувстват щастливи като птички и свободни като вятъра. Ние сме тези, които трябва да пазим това богатство и да го обичаме от цялата си душа, да не си позволяваме да слагаме ръка на това, което не сме и не можем да създадем.

Човекът е единственото същество на този свят, което е надарено с разум и би трябвало да притежава чувство за отговорност спрямо своите постъпки. Всеки от нас е част от хранителната верига и трябва да живее в синхрон с околната среда.

В резултат на техническия прогрес, бързите темпове на битието и стремеж към материалните облаги всеки от нас забравя най-важното и руши собствения си дом – природата. Човекът е единственото дете, което бавно убива своята майка, неосъзнавайки чие творение е самият той. Нека се вслушаме в гласа на сърцето си и чуем зова на Природата! Тя ни моли за помощ, убедена, че ще проговори човешкото в нас. Нека й подадем ръка!

Антон Тодоров

„Homo sapiens” – разумен човек. Това е видът, който в момента се намира на върха на хранителната система. Видът, който се счита за връх на еволюцията, за единственото разумно същество на планетата. Но дали Човекът е наистина толкова разумен, колкото твърди – положителният отговор на този въпрос може да бъде поставен под съмнение.

През цялото време на своята еволюция хората са зависели от природата. Това продължава да бъде така, но в днешно време хората могат да оказват все по-голямо влияние върху заобикалящата ги среда, да я променят и нагаждат според нуждите си. Според логиката, която гласи, че Човекът е най-разумното същество на Земята, тези човешки способности спрямо природата трябва да бъдат използвани за осигуряване на нормален и качествен живот на хората. Само че на каква цена?

Оказва се, че цената е доста висока. Тя включва появата на нови непознати болести, изчезването на животински и растителни видове, които са важни за екосистемите, промяна в климата. На практика се получава така, че „най-разумните” същества на планетата се оказват не толкова разумни. Според проучване на природозащитната организация „Световен фонд за дивата природа” хората изразходват с 1/3 повече ресурси, отколкото Земята може да възпроизведе. Това е пряко следствие от превръщането на днешните общества в консуматорски такива и ярко доказателство за липсата на дългосрочно мислене у хората. Презадоволяването тук и сега се предпочита пред устойчивото и рационално използване на наличните ресурси, които в крайна сметка един ден така или иначе ще свършат. На практика човешкият род заприличва на затворник, който разполага всичко на всичко с едно парче месо за цяла седмица, а го изяжда само за един ден.

Човешките потребности са били обект на изследване от много и различни учени. Според един от тях – Абрахам Маслоу, потребностите на всеки човек могат да бъдат поместени в пирамида от 5 нива, като задоволяването на всяка потребност от по-ниско ниво е необходимо условие за задоволяването на потребността от по-високото ниво. На първите две нива на пирамидата Маслоу поставя физиологичните нужди и сигурността. Нито едно от останалите три нива не може да бъде задоволено без първите две.

Всъщност теорията на Маслоу може да бъде използвана като довод за твърдението, че хората днес не са разумни. Прекалената експлоатация на природните ресурси, замърсяването на реки, морета и океани, изсичането на гори и подобните човешки дейности на практика застрашават сигурността на хората. Те предизвикват разпространението на болести (напр. увеличаване случаите на ракови заболявания) и зачестяване на природните катаклизми (наводненията). Това е пряко следствие от развитието на консуматорското общество и от нарастващата роля на капитала. На практика приоритетите са изместени от сигурността към трупането на все повече и повече капитал. Слепотата на хората се дължи главно на факта, че негативните последици от тяхната дейност ги засягат по-късно, отколкото позитивните. Това ги лишава от воля за промяна и им пречи да разберат истинския проблем от свръхексплоатацията на природните ресурси.

А именно тази свръхексплоатация се явява още един фактор, който разграничава хората от животните, само че в негативен план. Когато един тигър е гладен, той ловува и утолява глада си с плячката, след което ловува отново едва когато има нужда от храна. Това не може да бъде казано за хората, особено тези от богатите страни, които разхищават храна, вода и прочие ресурси – нещо, което е твърдо против природните закони. Закони, според които в природата нищо не се губи, просто преминава през кръговрата на веществата, за разлика от човешкия свят, където милионите тонове боклуци остават след хората като паметник на тяхната неразумност. Поредното доказателство за дисхармонията между човек и природа. Дисхармония, която не съществува от днес или от вчера. В продължение на хиляди години Човекът се е опитвал да овладее природата, да си осигури по-добър начин за живот за нейна сметка чрез експанзия на човешката дейност. През средните векове например, хората в Европа палели горите, за да освободят място за селскостопански посеви. През 90-те години на ХХ век, явно поучени от челния опит на предците, хората в България палели горите, за да изкупят дървесината по-евтино и да я продадат в чужбина. Хората от Средновековието поне могат да се оправдаят с факта, че са живели в т. нар. тъмни векове, преди човешкият род да достигне апогея на своето развитие. А с какво ли могат да се оправдаят хората от 90-те в България!?

За съжаление примерите за човешка неразумност и несъобразителност, граничеща с глупост, не са един и два. Хората са доказали, че в тях има и изключително силно деструктивно начало. Нагледен пример за това успели да дадат през 60-те години на ХХ век агрономите в тогавашния Съветския съюз, които искали да влязат в историята с рекордни добиви на реколта. Но всичко, което успели да направят, било да се запишат със златни букви в неписаната историческа книга на човешката глупост. Под тяхно давление били разорани целините в Калмикия (сега част от Руската федерация). На мястото на характерната за района трева било засято жито. Първата година реколтата била повече от впечатляваща – агрономите ликували. Само че на втората година силните ветрове в Калмикия отвели разорания повърхностен слой почва и превърнали целият район в… пустиня. Единствената пустиня в Европа. Пустиня, създадена изцяло от хората… Човек се учи от грешките си, но ще трябва ли да превърнем и последната гора или степ в пустиня, за да разберем, че парите не могат да се ядат?

Може би да. Последното дърво е на път да бъде отсечено, последната река – да бъде отровена и последната риба – уловена, въпреки че човешкият род вече е дал пример какво става, когато това се случи. Тъй като това наистина вече се е случило, макар и в един умален мащаб. Преди хиляди години жителите на Великденския остров в Тихия океан успели да създадат една наистина висока за времето си култура. Само че в неблагоразумието си изсекли всички дървета на острова. И в крайна сметка повечето от тях измрели от глад и жажда и от последвалите войни за малкото останали ресурси на това парче земя. Някой твърдят, че всичко ново е просто добре забравено старо. Изглежда, има някаква логика в тези думи, тъй като историята на Великденския остров се повтаря и днес, при това в много по-голям мащаб. Хората от този остров не са си задали въпроса „какво ще ядем, след като отсечем последното дърво”, а дали сегашните хора ще си го зададат?

Някои вече си го задават. Повече от 100 години след мъдрото прозрение на индианския вожд Сиатъл, все повече хора осъзнават, че човечеството реже клона, на който седи. Гражданското общество успя да роди безчет природозащитни организации, а за негативното влияние на човека върху природата започна да се говори като за сериозен проблем. Бяха подети и първите плахи действия за промяна, само че станаха обект на спорове и пререкания. Протоколът от Киото например, бе подписан, но не и ратифициран от страната, която е най-голям замърсител в света – САЩ. И отново това стана заради пари, защото победи опасението, че ограниченията, поставени на САЩ, могат да позволят на други страни да натрупат повече пари. Опасението, че парите не могат да се ядат, остана на заден план. Явно все още разумът не е надделял напълно, има още доста вода да изтече, докато това стане.

Означава ли това, че за разумния homo sapiens надежда няма? Не, надежда има и тя, също както и примерът за човешката неразумност от Великденския остров, се крие в дебрите на историята. Светът вече веднъж е бил изправян на прага на унищожението, когато в началото на 60-те години на ХХ век едно натискане на бутон е деляло човечеството от ядрена катастрофа. Катастрофа, която хората успяват да избегнат, доказвайки, че все пак има основание да принадлежат към вида “разумен човек“. Но за да успее да докаже, че заслужава името homo sapiens, човечеството трябва да проумее, че парите не стават за ядене ПРЕДИ последното дърво да бъде отсечено, ПРЕДИ последната река да бъде отровена, ПРЕДИ последната риба да бъде уловена. А дали ще успее – само бъдещето ще покаже.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук