РАЗМИСЛИ ЗА БЪДЕЩЕТО НА КАПИТАЛИЗМА

0
164

Авторът има публикации по история на работническото движение и по история на марксистката социалистическа мисъл.
За мнозина, особено след краха на реалния социализъм в Съветския съюз и Източна Европа, когато капитализмът е безусловно доминираща обществена система в света, въпросът за неговото бъдеще е безсмислен. Та нали тази система се оказа способна да преодолява присъщите й противоречия, постигна небивал икономически и културен прогрес, обезпечи на мнозинството в западните страни високо равнище на задоволяване на материалните потребности, свобода на личността и основана върху принципите на демократизма политическа организация. Нали в нейните рамки се осъществява научно-техническата революция, която даде основания да се говори за нова постиндустриална цивилизация, в която знанието, а не разбираният в традиционен смисъл на думата труд, създава нова или по-висока стойност. За разлика от класическия капитализъм, на нея са присъщи еластични обществени структури, отличаващи се с размити отношения на собственост и класови бариери, органично взаимопроникване на базисните и надстроечните елементи, изчезване в социалните и политическите движения на отчетливо изразени класови и партийни характеристики. А до неотдавна бе широко разпространено убеждението, че с налагането на неолибералния модел на капитализма (моделът „Рейгън-Тачър“), разглеждан като символ на вечността и безалтернативността на съществуващия ред, настъпва „краят на историята“. Натрапваше се убеждението, че не е възможна друга обществена система, която да произвежда едновременно свобода и просперитет, задоволявайки многообразните нужди на хората.

Но такъв подход, който има предвид само положителните страни на капитализма, е едностранчив. Присъщите му проблеми, очертани още при неговото раждане (финансовите и икономическите кризи, безработицата, безпределната алчност на икономически господстващите слоеве, растящото социално неравенство, войните и т.н.) все още очакват своето решение. При това, когато се говори за капитализма, като пример се представят напредналите страни от т. нар. Златен милиард. Но световната капиталистическа система обхваща още десетки страни, в които живее повече от половината от населението на планетата, където жизненото равнище е драстично по-ниско. Наред с традиционните, в нашата съвременност чакат решение и редица нови проблеми. Те се мултиплицират от тоталната комерсиализация на обществото, в това число и на дейности, които не са комерсиални по своята същност, като образование, здравеопазване и т.н.

Източник на такива проблеми е и разгърналата се неолиберална глобализация, при която ходът на световното стопанство се подчинява на интересите на мултинационалните и транснационалните корпорации. При тази глобализация на отделните страни се налагат едни и същи унифицирани икономически, финансови, инвестиционни и търговски правила, без оглед на исторически обусловените за тях специфични приоритети и механизми. Осъществява се чудовищно изразходване на средства за милитаристични цели (само за военно­промишления комплекс на САЩ ежегодно се изразходват над 600 млрд. долара). Огромни са проблемите, свързани с изтощаване на природните ресурси, с демографските предизвикателства, с деградацията на културата, с рекламиране на насилието, с високата степен на нарастване на престъпността и т.н. Тези проблеми придобиват сега такава острота, че според много учени и публицисти на дневен ред стои въпросът за оцеляване на човечеството (1).

Разразилата се през 2008 г. световна финансова и икономическа криза с необикновена сила разкри коренните пороци на неолибералния модел на капитализма и осъществяваната по негов сценарий глобализация. Движението на капитала фактически се е откъснало от движението на стоките и услугите, на които сега се пада само около 9% от общия оборот на капитала. Останалият дял в по-голямата си част са спекулативни операции. Така че финансовите пазари са превърнати в генератори и манипулатори на капиталови потоци без никаква връзка с реалната икономика. Както отбелязва в броя си от 30 декември 2009 г. немският ежеседмичник „Виртшафтсвохе“, „финансовата криза разруши у много хора вярата в капитализма“. Тя с небивала през последния половин век острота постави отново на преден план въпроса за перспективите на капиталистическото общество.

Наистина, редица икономисти, социолози, политици и публицисти считат, че тази криза ще бъде преодоляна и няма основания за съмнения в жизнеспособността на капитализма. Същевременно, все по-широко се споделя убеждението, че оставен сам на себе си, пазарът води до отрицателни последици за живота и благоденствието на милиони хора. Механизмите на пазара не са в състояние да решат глобалните проблеми, които изискват дългосрочен стратегически подход. Доколкото не се основават на общия интерес, при съвременните реалности пазарните сили имат опасни последици както за отделните страни, така и за цялото човечество. Тази криза отново остро постави въпроса за отговорността на съвременната буржоаз­на класа и засили съмненията в правомерността на твърденията на адептите на капитализма, че това е рационалната форма на обществена организация (2).

Бъдещата гибел на капитализма е предвидена още към средата на ХIХ век. Тази прогноза е обоснована най-широко през това столетие от основоположниците на научния социализъм (комунизъм) К. Маркс и Фр. Енгелс. Осъщественият с победата на Октомврийската революция пробив в световната система на капитализма и възникването на социалистическите общества след Втората световна война в Източна Европа, Азия и Куба не е случайно явление, както твърдят редица автори, а е закономерен резултат на нейните фундаментални противоречия.

Реалният социализъм демонстрира определени преимущества пред капитализма, особено в социалната сфера. Красноречиво доказателство за неговия потенциал е основната роля, която Съвет­ският съюз изигра за разгрома на фашизма през Втората световна война. Повратът към капитализма, осъществен в края на миналия век в Съветския съюз и Източна Европа, не е достатъчно основание да се счита, че прогнозата на Маркс и Енгелс за неговата неминуема замяна с нов тип обществена система е погрешна, тъй като социалистическият обществен строй продължава да съществува в най-многочислената страна в света — Китай, както и във Виетнам, КНДР и Куба. А опитът на Китай и Виетнам, където при широкомащабното разгръщане на пазарните отношения ръководната роля в обществото безусловно принадлежи на комунистическата партия, а държавата запазва командните си позиции в икономиката, свидетелства, че социализмът при добре премислена политика може да бъде успешно реформиран. В условията на световната икономическа криза Китай регистрира 9% годишен прираст на БВП за 2008 г. и над 8% през 2009 г., а по валутни резерви излезе на първо място в света.

Въпреки масираните пропагандистки усилия на зависимите от финансовата олигархия медии да сатанизират Октомврийската революция и опита на реалния социализъм, непредубеденият подход свидетелства, че тези явления имат дълбоко позитивно въздействие върху цялото човечество. Достатъчно е да се спомене появата на социалната държава в Западния свят, рухването на световната колониална система и фактът, че глобалното противоборство на двете световни социални системи е своеобразен стимулатор за капитали­стическата икономика.

Сега си пробива път схващането, че така както промишлената революция погреба несъответстващия с потребностите на нейното разгръщане феодален строй, така информационната революция изисква да бъдат елиминирани капиталистическите частнособственически отношения. Срещу едни социализирани по произход и характер технологии (знанията са исторически натрупано достояние на цялото общество) стои социалната им подчиненост и архаична неприкосновеност на частното присвояване. Задълбочено експониране в историческа ретроспекция на възгледите и на съвременните предпоставки за неизбежния край на капитализма прави немският професор по политически науки Елмар Алтфатер в превърналата се в бестселър и претърпяла за последните години шест издания монография „Краят на капитализма, който ние знаем. Една радикална критика на капитализма“ (3).

Порочността на съвременната капиталистическа цивилизация се изразява и в характера на използването и разпределението на благата, произтичащи от постиженията на научно-техническия прогрес. Красноречиво свидетелство за безпределната алчност на капиталистическата олигархия е фактът, че например през 1996 г. 358 души притежават по-големи богатства, отколкото имуществото на половината от населението на планетата. А сега 500-те най-големи транснационални корпорации управляват 52% от брутния социален продукт на планетата. Това са богатства, които са по-големи от цялата сумарна собственост на 133-те най-бедни страни (4).

Без да се подценява значението на съществуващите в развитите западни държави демократични принципи и механизми (в решаваща степен извоювани и наложени в резултат на упоритата борба на народните маси и преди всичко на работническата класа), няма основания да се оспори констатацията на класиците на марксизма, че буржоазната демокрация е инструмент за представяне на интересите на богатите слоеве в привиден колективен избор на народа. А както отбелязва Бенжамен Варон, в условията на глобализация, особено за по-слаборазвитите страни, така „деградира в основите си и самата демокрация, тъй като всякакви изборни резултати в значителна степен се обезсмислят от императивните изисквания на международните финансови институции, неподлежащи на избирателния вот на населението.“ (5) Красноречив пример в това отношение е съвременната българска действителност.

На сегашния етап по-нататъшното съществуване на капиталистическите пазарни отношения неизбежно поставя под угроза самото битие на човека и човешкото общество. Ако всички хора на планетата консумират толкова, колкото жителите на САЩ, са необходими пет пъти повече ресурси, отколкото разполага планетата. Учените са изчислили, че за последните 10 години негативното влияние на човека върху природата се е увеличило с 22%, докато земният биокапацитет остава постоянен и може дори да е намалял (6). Концентрацията на парникови газове, които са главната причина за глобалното затопляне, е достигнала най-високите нива, регистрирани в историята, и продължава да се увеличава. В близка перспектива се очертава недостиг на изкопаеми енергоносители и претоварване на планетата с отпадъци от производството и консумацията.

Тези природни ограничители са в противоречие с неограничената динамика за акумулиране на капитал от глобалния капитализъм и с нейните социални последици. Продължава безотговорното разхищение на природните ресурси. Милиони хектари обработваема земя се превръщат в пустиня. Ежегодно се унищожават над 110 млн. декара гори и много малка част се възстановяват. Замърсяването на природата, затоплянето, увеличаването на пустините в Африка, Цент­рална Азия и Северна Индия водят до унищожаване на естествените условия на живот. Екологичната катастрофа напредва с всеки изминал ден. Честите урагани и наводнения през последните години са красноречиво доказателство. Алтернативата:

или ще изчезне капитализмът, но ще се съхрани човечеството, или ще загине човечеството, а с това и капитализмът

В напредналите страни се засилва тенденцията на нарастване на непълната и нестабилната заетост. Понижава се покупателната способност на значителни слоеве от населението. През 2010 г. се очаква официалната безработица в Еврозоната да достигне 11.5 процента срещу 7.5 процента в началото на 2008 г. (7). Все по-релефно в развитите страни се утвърждава тенденцията на непълното използване на трудовия им потенциал. Числеността на „излишните хора“ там обхваща не само непълно безработните, но и заетите временно и с непълно работно време. Златният период на заплатата в тези страни като дял от БВП е между 1945-1973 г., а не във възхваляваната ера на неолиберализма. Години след настъпването на кризата например в Германия нарастват доходите на предприятията, а заплатите на работниците стагнират, дори се снижават. По данни на МОТ 1.4 милиарда работници в света получават по-малко от 2 долара на ден. Сега в страната с най-мощната икономика — САЩ, 49 млн. души изпитват затруднения с осигуряване на прехраната си. (8) В страните от Тропическа Африка вследствие на демографския бум доходите на глава от населението сега са по-ниски в сравнение със средата на 60-те години на миналия век. Според Доклада на ООН за човешкото развитие за 2002 г. 1 млрд. и 200 млн. души от тогавашното население на планетата (6 млрд. и 200 млн.) живеят с по-малко от 1 долар на ден. Доходите, които получават 1% от най-богатите в света, се равняват на получаваните доходи от 57% от по-бедната част. Най-богатите 5% имат доходи, които са 114 пъти повече от доходите на 5% от най-бедните обитатели на планетата.

Сред представителите на социалните науки доминира убеждението, че въпреки сложността и многообразието на съвременния свят, човечеството разполага с ресурси и възможности за изход от ситуацията, за постигане на устойчиво развитие, за преодоляване на рисковете от техногенни катастрофи чрез разумни стратегии на поведение. В това отношение интензивно се дискутират въпросите както за облика на бъдещата цивилизация, така и за пътищата за нейното достигане. Така например американският учен Лестър Търноу счита, че капитализмът ще се саморегулира с оглед новите реалности. (9) Според друг американски учен, Имануел Уолърстейн, фундаменталната криза на капитализма е толкова дълбока, че в сегашния му вид той ще изчезне след две-три десетилетия и ще бъде заменен от нова система. Но Уолърстейн не обяснява какво ще пред­ставлява следкапиталистическата система. (10) Програмата на Обама за извеждане на САЩ от кризата е не само отказ от неолиберализма, но и максимално активно участие на държавата в подкрепа на промишлеността, науката, образованието и социалната защита на населението. Наблюдава се връщане в развитите страни към кейнсианските механизми за регулиране на икономиката. Показател в това отношение е одържавяването на мажоритарни пакети от акции на банки и инвестиционни фондове в редица западни държави. В този план релефно се откроява актуалността на социалистическите идеи и

необходимостта от прецизно осмисляне на наследството на социалистическата мисъл и десетилетната практика на реалния социализъм

Широко разпространено е схващането, че алтернатива на съществуващата капиталистическа система е демократическият социализъм. Определяща черта и главна особеност на този проект е хуманизмът. В центъра му е поставен човекът, доверието в него и създаването на условия за изява и реализация на неговите заложби и възможности.

Но при теоретическото моделиране на демократическия социализъм в нашата съвременност се разграничават два основни подхода.

Според единия подход, споделян преди всичко от основните сили на европейската социалдемокрация, демократическият социализъм е система от ценности, носещата конструкция на която са свободата, солидарността и справедливостта и тенденцията за все по-пълното им реализиране. По думите на главния теоретик на съвременната германска социалдемокрация Томас Майер, социализмът не може да бъде сведен до каквито и да е институти, например до формите на собственост и планирането (11). С него е солидарен и руският социолог Юри Красин, според когото за реализация на социалистическите ценности общите схеми на организация на системата и властта са малко продуктивни. Натрупаният исторически опит показва, че е невъзможно да се конструира общ, пригоден за всички условия модел на социализма от някакви неизменни структурни елементи (12). Привържениците на този подход пренебрегват обстоятелството, че и съвременният капитализъм не е някакво аморфно образувание, а релефно конструирана система, в чиято икономическа основа доминиращи позиции има крупният капитал.

Според другия подход социализмът е обществен строй със своя структура. Както при другите обществени системи, така и при социализма, главният определящ признак е собствеността върху средствата за производство. Като се има предвид, че тази структура няма да бъде нещо застинало и неподвижно, привържениците на този подход разглеждат бъдещото общество в най-общ план като общество на т. нар. солидарна икономика, която ще е от полза на всички хора. При нея ще съществува както доминиращата обществена, така и частна собственост върху средствата за производство, но нейното функциониране ще бъде подчинено на обществения интерес. Ще се формира комплексна система от задължителни социални, хуманитарни и екологични нормативи, разгръщане на дългосрочни социални и структурни програми, реализирани по пътя и на поддържане, и на ограничаване на бизнеса.

В политическата сфера на преден план се извежда пряката (партиципарната) демокрация. При нея се отрежда активна роля на директното и постоянното участие на широките народни маси във вземането на решения и в управлението.

Представата на Маркс и Енгелс, споделяна и от Ленин, за прехода към социализма по пътя на революционното разрушаване на стария строй възниква като реакция на остротата на социално-класовите антагонизми по време на ранния индустриализъм. Но като превъзходни диалектици те не изключват и определени, в зависимост от конкретните условия, моменти на приемственост между новата и старата социална система. Реализацията на такъв преход в Русия, а след това и в редица страни от Източна Европа и Азия, се осъществи в настъпилата в резултат на Първата, а след това и на Втората световна война, ситуация, която слага релефен отпечатък върху облика на възникналите социалистически общества с тотално доминиращи позиции на държавната собственост върху средствата за производство, с централизирано ръководство на икономиката, с монополната роля на комунистическата партия и т.н.

Сега в просоциалистическите сили и формации е господстващо схващането, че пряка трансформация на капитализма в социализъм е малко вероятна, ако въобще е възможна. Тази трансформация се разглежда в парадигмата на продължителен процес на разгръщане на съществуващите в недрата на капиталистическата система зародиши на социалистическа организация, като работническите кооперативни производствени дружества, взаимоспомагателните застрахователни дружества, здравните взаимоспомагателни дружества и др. (13). Трансформацията се предполага като процес на всестранни промени, при който ще се постига постепенно ограничаване на действието на капиталистическите принципи и ще укрепват социалистическите сегменти в обществото.

Всяка нова система възниква като премахване на противоречията на породилата ги система, като приемственост чрез разрив. В резултат на научно-техническата революция „нематериалните“, невеществените, т.е. информационните фактори на производство, започват да играят господстваща роля по отношение на веществените в рамките на материалното производство. Разбира се, те не отменят нито самото производство, нито индустриалната система на производителните сили, но изменят субординацията на „нематериалното“ по отношение на „материалното“ и надстройвайки над индустриалното нова хипериндустриална система.

Най-дълбокият смисъл на социалистическата дейност е в оказване на съдействие на органичния процес на развитие с оглед ценностите на социализма. Целта на социализма е в разкриване на потенциала не само на способностите на непосредствения индивид, но и на обединяващите индивидите социум или, както се подчертава в Комунистическия манифест, преминаването към „асоциация, в която свободното развитие на всекиго е условие за свободното развитие на всички“ (14).

Както класиците на марксизма доказват, а историческата практика потвърждава, обективните предпоставки не могат да обезпечат автоматично осъществяване на прехода към социализма. Необходимо е съзряване на политическите сили като инициатори и движещи фактори на този процес. Още в началото на миналия век В.И. Ленин обоснова необходимостта от партия на работническата класа от нов тип и по негова инициатива в Русия е създадена Болшевишката (преименувана след Октомврийската революция в Комунистическа) партия. По нейно подобие след Първата световна война възникват такива партии в редица страни на планетата. Начело с комунистическите партии (независимо от конкретното им наименование) се премина към социалистическия обществен строй в редица страни в Източна Европа и Азия, а международното комунистическо движение се превърна в една от най-влиятелните политически сили на планетата.

Но след краха на реалния социализъм в Съветския съюз и Източна Европа влиянието на комунистическите партии в капиталистическия свят сериозно отслабна. За това има и комплекс от други съществени причини, сред които от първостепенно значение е изменението на социалната структура в напредналите държави. Там сред хората на наемния труд работническата класа, на която класиците на марксизма предопределят ролята на носител на следкапиталистическия начин на производство, не е водещият елемент. Нейният относителен дял намалява, а на преден план излизат представители на сфери (администрация, банки, търговия, образователно дело, здравеопазване, наука), чийто труд е дематериализиран. Предизвикателствата на капиталистическата глобализация пораждат цели съзвездия от нови неполитически движения по целия свят (селски движения, екологични движения, антиглобалисти и др.). Тези движения образуват своеобразно

ново планетарно гражданско общество

Което в различни форми и степени оспорва господството на световната капиталистическа система. Все по-релефно се очертава процесът на самоидентификация на тези сили. А за решаването на най-острите глобални проблеми на планетата е нужно коопериране на усилията на всички страни и народи, прилагане на механизми на съзнателно регулиране на процесите за интернационално взаимодействие в световната общност. Социалистическата концепция трябва да се адаптира към утвърждаващата се сега полиморфна система на светове, култури и цивилизации, което означава да се признае равнопоставеността на разбирането и въплъщението на социалистическите идеи и ценности.

Независимо от интензивно осъществявания процес на глобализация, предположението за синхронна трансформация на световната капиталистическа система в социалистическа е неправомерно. Малко вероятно е този преход да се извърши в отделна, особено малка по мащаби страна, макар че примерът на Венецуела и Боливия засега е интересен експеримент. Трябва да се има предвид обаче, че наред с процеса на глобализация се осъществява в най-разнообразни форми и процес на регионализация. Засега негова най-ярка илюстрация е Европейският съюз.

Макар и да е пресилено твърдението на Ралф Дарендорф, че за Европа миналото столетие е век на социалдемокрацията, несъмнен факт е, че в историята на Стария континент, особено през втората половина на столетието, тя има значителна роля. Въпреки вътрешната им идейна полифоничност, фактически мнозинството социалдемократически партии, независимо от формалното им наименование, както свидетелства историческият опит, нямат претенции да работят за алтернатива на капитализма. Те прокламират като свой основополагащ принцип постигането на социалната справедливост в условията на демокрацията и с методите на демокрацията. През последните две десетилетия се размиват границите между европейските социалдемократически партии със социаллиберализма. А според представителите на левите социалисти социаллиберализмът е задънената улица на дясната социалдемокрация. Неслучайно в началото на ХХI в. има спад на влиянието на социалдемокрацията в Европа, където в настоящия момент тон задават десните сили. Доказателство за това са и резултатите от проведените през юни 2009 г. избори за Европарламент (15). Но вероятно в недалечното бъдеще социалдемокрацията ще бъде заставена отново да търси лявата идентичност.

Симптоматично явление на Стария континент през последните две десетилетия е разгръщането на процеса на

създаване на нова левица в национален и общоевропейски мащаб

На основата на редица бивши комунистически, работнически, социалистически и социалдемократически партии или на откъснали се от тях крила се появяват нови леви партии. Общото за тях е признаването на плурализма, на фундаменталното значение на демокрацията, на правовата държава, на разделението на властите и на спазването на човешките права. Основен девиз на тези партии е крилатата мисъл на Роза Люксембург: „Равенството без свобода е потисничество. А свободата без равенство е експлоатация и потисничество.“ (16) Те се дистанцират от практиката на реалния социализъм с присъщата му монополна роля на комунистическата партия. За тях гражданското общество е арената, на която ще се решават социалните противоречия и ще се осъществяват целесъобразните реформи, а държавата трябва да се превърне в основен инструмент за отстояване на интересите на трудещите се хора. Те стоят на антивоенни позиции, отхвърлят надпреварата във въоръженията, противопоставят се на капиталистическата глобализация и са за освобождаване на обществото от игото на капитала.

През май 2004 г. е учредена наднационалната партия на Европейската левица (Еuropean Left). Тя прокламира позицията си за „обединена, социална и демократична Европа“. Сега в нея участват около 30 комунистически и леви социалистически партии от цяла Европа, чиято цел е създаване на „алтернативен на капитализма социален и политически модел“. Относно представата за облика на следкапиталистическото общество в нея се очертават две течения. Представителите на едното течение са ориентирани към модела на граждански управлявано общество, а на другото, което е с подчертано промарксистки облик — за етатистки управлявано общество.

През януари 2005 г. пет екологични леви партии от Скандинавия учредяват Северния зелено-ляв съюз. Той няма статут на общоевропейска партия. Неговите депутати участват в Европейския парламент заедно с фракцията на Обединената европейска левица в Конфедеративната група на „Европейска обединена левица — Северна зелена левица“ (17).

Конкурент отляво на партията Европейска левица е съюзът на Европейската антикапиталистическа левица. В нея участват предимно формации с повече или по-малко изразена троцкистка насоченост.

За реализиране на съвременния социалистически проект трябва в съответната страна (респ. група страни) да се спечели трайно одобрението на преобладаващата част от обществото, за да не се оспорва той при следващите избори. А следващите парламенти трябва да работят върху подобряването и реализирането му. Всяка частична реформа трябва да стига само дотам, докъдето се простира задължителната обществена подкрепа (18). В този контекст, макар и с нови измерения, на преден план се изправя проблемът за

връзката между борбата за демокрация и борбата за социализъм

Какви трябва да бъдат тези промени на обществените отношения, за да се създадат реални условия за непрекъснат социален прогрес. Естествено, трябва да са съобразени с конкретните реалности и спецификата на отделните страни. Според редица автори, контурите на тези промени имат следните очертания.

На първо място, трябва да бъде демократизирана политическата система, тъй като сега, при безусловната доминация на партийно-парламентарната система на управление, участието на широки слоеве от населението във властта е минимализирано. За тази цел е необходимо по-нататъшно развитие на гражданското общество, което предполага сериозни промени в убежденията, нагласите и културата на гражданите, развитие на готовност и вътрешна потребност от активна роля в обществото. Необходимо е всеобщо развитие на производствената демокрация и териториалното самоуправление и превръщането на масовите демократични организации и движения (профсъюзни, екологични и т.н.) в пълновластни субекти на регулиране на обществения живот. Формиране на законодателната власт освен чрез излъчване на депутати чрез всеобщи избори, така и на принципа на представителството на депутати от низовите организации (органите на самоуправление) с императивен мандат (правото на отзоваване, замяна и т.н.). Главните субекти на реализиране на социалистическия проект е изключително важно да овладеят и умело да провеждат в своите взаимоотношения политиката и тактиката на компромисите. В тази връзка ролята на определен ориентир за политическо поведение могат да имат постановките на Георги Димитров за народния фронт.

На второ място, преустройството на икономиката трябва да се осъществява в пълно съответствие с географските условия и суровинните възможности на дадената страна и строгата защита на естествената среда, да бъде ориентирано към развитието на социален пазарен механизъм, при запазване и целесъобразно използване на форми на държавен контрол и държавно регулиране. Държавата трябва по такъв начин да организира пазарните процеси, че те да водят към устойчиво икономическо развитие, което да бъде в интерес на всички хора. Трябва да се има предвид, че единствено държавата е в състояние да организира човешки, финансови и научно-технически ресурси за решаване на крупни стопански и научни проблеми.

Важен елемент в икономическата политика на просоциалистическите сили трябва да бъде постепенното ограничаване и изтласкване на крупния спекулативен капитал. Чрез закони трябва да се издигат препятствия срещу стремежа към максимално висока печалба като самоцел за собствениците. Обществото трябва да разполага с общоприети механизми за оптимално решаване на въпроса за заетостта на трудоспособното население при продължаване на тенденцията за нарастване на производителността на труда. Необходимо е използване на всеобщото намаляване на работното време и справедливото редуване на периодите на заетост и незаетост.

Несъмнено и в бъдеще движението за социалистическо общество ще се сблъсква с колосални препятствия, издигани от силите, заинтересовани от запазване на капиталистическата система както в отделните държави, така и в интернационален мащаб и особено на такива мощни институции като Международния валутен фонд и Световната банка. Както изтъква Жан Зиглер: „Когато системата е застрашена или просто оспорена в целостта си или в някоя от основните си части… олигарсите и техните наемници се обединяват. Движени от стремежа за господство, от безгранична алчност и опиянение от властта, те със зъби и нокти защитават приватизацията на света. Тя им осигурява изключителни привилегии, несметни доходи и астрономически състояния.“ (19) Историческият опит свидетелства, че там, където непосредствено са застрашени фундаменталните позиции на капиталистическото господство, неговите защитници не се спират пред използването на нелегитимни и репресивни средства спрямо просоциалистическите сили. Поради което е изключително важно обезпечаване на действено единство на тези сили.

Литература:

(1) Бенжамен Варон. Капитализмът – антагонист на човечеството. С., 2004; акад. Никола Попов. Капиталът срещу капитализма. Част I-III. С., 2004-2008.

(2) Саймън Джонсън. Тихият преврат. В. „Труд“, 22 април 2009.

(3) Elmmar Altvater. Das Ende des kapitalismus wie wir kennen. Eine radikale kapitalismuskritik. Munster. 2005.

(4) Бенжамен Варон. Цит. съч, с.42; Жан Зиглер. Империята на позора. Сп. „Ново време“ 2008, № 1, с.71.

(5) Бенжамен Варон. Цит. съч., с. 44.

(6) Земята вече трудно ни издържа. В. „Дума“, 25 ноември 2009, с.10.

(7) Вж. Лоран Кордоние. Защо няма да излезем от кризата утре? В. „Монд дипломатик“, 2009, № 9 (59).

(8) В. „Дума“,18 ноември 2009, с. 8.

(9) Вж. Лестър Търноу. Бъдещето на капитализма. С., 2000.

(10) Петър Георгиев. Краят на капитализма, а после? В. „Дума“, 14.IХ.2009

(11) Т. Майер. Демократический социализм-социальная демократия. М., 1998, с. 69,164.

(12) Ю. Красин. Социализм в трансформирующимся обществе. Сп. „Свободная мысль, 2008, № 7, с. 93.

(13) Следвайки основополагащите постановки на Маркс и Енгелс, тези зародиши обстойно излага в монография френският историк Жан Севе /Jean Seve. Un futur present l`après capitalisme. La Dispute 2006.

(14) К. Маркс, Ф. Енгелс. Съч. Т. 4. С., Изд. на БКП, 1957, с. 446.

(15) Вж. По подробно: Албрехт фон Луке. Кризата на лявата политика – залезът на европейската социалдемокрация.

(16) Цит. по Оскар Лафонтен. Свобода чрез социализъм. Сп. „Ново време“, 2009, № 11, стр. 82

(17) Вж. Иван Аладжов. Европейската левица.

(18) Б. Варон. Пос.съч., с. 50.

(19) Жан Зиглер. Новите господари на света и тези, които им се противопоставят. С., 2003, с. 13.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук