Авторът е юрист, специалист по конституционно право и политическа социология. Публикувал е над сто и петдесет статии по правни и политически въпроси и книгата „Ново единодействие“ (1998 г.), посветена на сътрудничеството между левите партии.
Приех с противоречиви чувства поканата на списание „Ново време“ да коментирам статията на др. Румен Ангелов, който преимуществено живее и работи в Москва.
Статията е панорамна и колкото и да изпишеш, все няма да е достатъчно. Тя поставя много сериозни въпроси, част от които, по мнението на широки партийни слоеве, засега не са получили достатъчно удовлетворяващ ги отговор. Нещо повече – политически по-чувствителните активисти на БСП ги определят като най-тежките, „проклети“ въпроси на българския преход. Коректният подход би изисквал да се спра на всеки един от тях, пункт по пункт, да съпоставя неговите позиции с обсъждания и решения, приети на партийни форуми, и с фактическата политика на БСП.
Авторът повдига и въпроса за геополитическата преориентация на България и на БСП – трансформация от мащабите на тези, които се случват веднъж на 50 години. Съдържателното обсъждане на този исторически и геополитически процес, видян не просто като получаване на „покана за членство в ЕС и НАТО“, изисква доста по-големи обеми. Затова от статията на др. Ангелов подбирам само четири въпроса, като не претендирам да давам по тях „стратегически ориентири“, а по-скоро предлагам свои наблюдения, интерпретации и аргументи, които ми се струват съществени за намирането на истината.
12-годишната партийно-политическа криза
Спорът за съдбата и бъдещето на БСП може да започне с изходния въпрос от кога е в криза БСП и кой е генераторът за тази криза? За някои това е 1997 г., за други – управлението през 1995-1996 г. Трети се връщат и по назад. Наблюдавал съм как поставянето на този уточняващ въпрос предизвиква необяснимо раздразнение у отделни дейци и членове на партията. Примерно, защото „не това сега е главното“. Нежеланието да се осмислят процесите в дълбочина е простимо, когато става дума за затруднения от аналитичен характер, но не винаги причините са такива. На чисто битово равнище, хора, за които българският преход се оказа време на личен просперитет, нерядко дори отричат наличието на криза и в партийното развитие. Наскоро даже чух, че през 2002 г. България (с 1 милион и 600 хил. фактически безработни!) не била в икономическа криза, имало само някои трудности…
Др. Ангелов свързва политическата криза в БСП с 1997 г. Мисля, че БСП се намира в 12-годишна непрестанна трансформационна политическа криза. Криза, многократно усилена не от „обременености“ на симпатизантите на левицата, както често и нечестно се говори, а от противоречивата природа на самия преход. Кризата на БСП е част от общата политическа и икономическа криза на страната. Тя се усложнява и усилва от всеобщността на някои деградационни процеси в българското общество и държава – като се почне от демографската катастрофа и се стигне до колапса в животновъдството и мелиорацията, деиндустриализацията на страната, криминализацията на цели сфери на държавна дейност, като митниците.
Освен това мисля, че кризата на БСП е усилена и от недостоверното, най-често пожелателно, но не винаги наивно формулиране от страна на лявата партия на очакваните политически развития. Кризата се усилва и от фактически проявената неспособност на БСП да отстои в обществото социално и управленчески адекватни интерпретации на обществените проблеми, а от там – да защити необходимите решения. Един бегъл анализ по първите страници на вестниците от последните 12 години показва устойчиво повърхностно и конюнктурно разбиране на проблемите на страната.
Неверните пътеуказатели
Преходът започна с формулиране на обществени цели като „екологизация на индустрията“, а ни доведе до ликвидация на промишлеността и модерното земеделие. Искахме повече „гласност“, а стигнахме до сенчестите управления на Иван Костов и Симеон Сакскобургготски, до закона за класифицираната информация, до информационен тероризъм а ла Явор Дачков. Започнахме с искания за „демократичен избор на директорите на държавните предприятия,“ а стигнахме до чорбаджийски капитализъм, който нагло оценява трудовоправната закрила на работника като продукт на „остаряло мислене“ и т.н.
Общият извод е, че на всяка фаза от „прехода“ обществото, подпомагано и напътствано от самоизграждащите се политически и други елити, формулираше някакви разумни, социално полезни и необходими цели. Но се случваха съвсем други неща. На всяка фаза от прехода имаше трезви гласове, които по правило биваха заглушавани. Ангелов е прав, че властта в България периодично попада в ръцете на „деструктивни и разрушителни сили, които целят да разграбят националното богатство и обезправят трудовите хора“. Въпросът е, че властта през тези 12 години все пак се предава по горе-долу демократични механизми, с избори. Периодично СДС – основната партия на българската десница, печели резултати между 18% (юни 2001 г.) и 52% (април 1997 г.). На два пъти тя печелеше на втори тур преките президентски избори – с 52% за Желев през 1992 г. и с 59% за Петър Стоянов през 1996 г. Бедна, социално обезсилена България епизодично решаваше, че изходът е в прокарване на по-антисоциална политика.
В търсене на нови култове
Кризата в БСП и в българското общество е продукт на натрапената, но и вече обществено възприета представа, че добрите решения и резултати са лесно постижими, стига само да се намерят „правилните“, „подходящите личности.“ Всъщност, дебатирането на необходимата политика – и на национално, и на вътрешнопартийно равнище – се разглежда като нещо второстепенно спрямо „големия въпрос“ „кой да бъде Лидерът?“. Хората искат да научат „името“, вместо да обсъдят каква политика ще изискват от избраниците си.
Избирането на Симеон Сакскобургготски за премиер и катастрофалният срив в общественото доверие към НДСВ през последните месеци илюстрират драмата на едно масово, обществено неотговорно отношение към политиката. Никой няма право да кори избирателя за неговия избор. Въпросът е способна ли е БСП да наложи в обществото един зрял политически подход, при който гражданите да могат да се идентифицират не с депутатите и министрите, а с гласуваните закони и с правителствените решения. И съответно да са готови да приемат управленческите и политически последици от тези решения.
Статията на Румен Ангелов, която очевидно има и предконгресен характер, може да се определи като един от зачестяващите апели за дефиниране на по-лява политика на БСП. В този смисъл, на най-абстрактно равнище, тя би следвало да се подкрепи като патос, с необходимото уточнение, че големият политически въпрос е реабилитацията на лявата гледна точка, на левите позиции и лявата политика в обществото като цяло. Защото за изминалите 12 години бе нарушен изходният принцип на политическото състезание – моралната, ценностната и партийната равнопоставеност между „лявото“, „дясното“ и „центъра“. Деформирана бе обществената представа за политическия плурализъм – за медиите и за „политолозите“, „дясно“ бе синоним на „добро“, ляво – на „престъпно“ и „лошо“.
В обществото се осъществи тотална рекапитализация – нещо, което в началото на прехода не допускаха и преобладаващата част от симпатизантите на СДС. Освен това тя се осъществи по социално твърде непродуктивен начин. За мен големият въпрос е, защо БСП не съумя да спечели идейно-политическия дебат на прехода, защо не успя да докаже пред обществото основополагащата истина, че в условията на тотална рекапитализация, която е свързана с драстично социално разслоение и антисоциални икономически решения, повече от когато и да е било е нужна именно лява политика.
Социалистическата партия, която се самоосъзнава като политическата сила, призвана да защити социалните интереси в българското общество, не успя да го направи. В това според мен е фундаменталната причина за кризата в БСП.
Въпросът днес е как БСП разбира своето място и позиции
в глобалния монополярен свят
Изборният крах на крайната левица. Известен брой социалисти съвсем доскоро поддържаха тезата, че е достатъчно БСП да заеме една радикална лява позиция, включително да се самоопредели като решителна антинатовска сила, и политическият Ј успех, „връщането на доверието“ и пр. са сигурни. Юнската изборна катастрофа на коалиция „Отечество и Левица“, която за подобна позиция получи едва 21 хил. гласа, показа че това съвсем не е така.
Според мен критиката на политиката на БСП от антинатовски позиции създава неадекватни представи за действителните обществени нагласи. Масовият български гражданин, включително и симпатизантът на левицата, се оказва доста по-прагматичен, отколкото е прието да се мисли.
Българското общество се променя. БСП – също. За илюстрация и повод за размисъл би могло да послужи сравнението, как бе посрещнато първото пронатовско изказване на Соломон Паси в българския парламент (някъде през август 1990 г., във Великото народно събрание) и как с шумно неодобрение и освиркване бе изпратено антинатовското изказване на проф. Минчо Минчев на последния конгрес на БСП.
Др. Ангелов пише „…с преобладаващата част от гласовете на парламентарната група на БСП в 38-ото Народно събрание е приет Меморандумът, подписан от българското правителство, за поставяне на страната ни в пълно разпореждане на Североатлантическия блок“. Фактът е безспорен. Безспорно е обаче и друго – цялата предконгресна кампания през периода декември 1999 г. – май 2000 г. в основните и общинските партийни организации премина под неофициалния девиз „Само да не се разцепим! Заради НАТО!“ Конгресните решения отразиха това доминиращо умонастроение.
Ще дам и други примери. В България се върна и пое управлението на страната бившият монарх. Днес той е министър-председател по волята на повече от два милиона избиратели. Какво трябва да мислим за републиканизма на едно общество, което през цялата 2001 г. не проведе нито един антимонархически митинг? Как трябва да оценим общество, в което решаващите предизборни дебати между кандидатите за президент се проведоха в иначе приятното развлекателно „Шоу на Слави“? И в което въпроси като „Кой уби децата пред „Индиго?“ и „Кой уби българската индустрия?“ получават еднакъв, познат от десетилетия циничен отговор : „Следствието е приключено. Забравете“.
БСП трябва да оцени и приеме нееднозначните промени в обществените нагласи, представи и стремежи. В България, както в традиционните, дясноориентирани консервативни бюрократични общества, за най-важното се мълчи. От друга страна, тъй като политическата истина за тези 12 години безспорно е доста по-сложна от официозната фактология в медиите, е ясно, че съществуват достатъчно значими интереси, които ограничават възможността за достоверен публичен анализ. Убеден съм, че БСП няма право политически да инкриминира разномислието, да прокарва в своите редове нови и да задълбочава старите разделителни линии.
Онова, с което съм категорично съгласен с др. Румен Ангелов, е неговата критика спрямо тесногръдото, догматично разбиране на функционирането на пазарната икономика и на ролята на държавата в нея. Икономическият провал на България не може да се сведе само до това, че „държавата е игнорирала механизмите на икономически интервенционизъм“. Причините според мен са по-сложни. Но че в страната доминираха макрикономически представи, съчетаващи краен неолиберализъм с балканска бюрократична безотговорност, е факт. От една страна, държавата „се оттегля“ от ключови свои обществени ангажименти, от друга – не се лишава от нито едно свое спорно правомощие, стига то да създава удобства за самата бюрокрация. Следователно, не е достатъчно и дори е вредно, само да дискутираме дали да се усилва или да отслабва „ролята на държавата“ в икономиката. Трябва да се преустанови, както социалната безотговорност на държавата, така и надпределният бюрократичен интервенционизъм, който е най-благодатната среда за тоталното корумпиране на властта.
Цели, произтичащи от реалностите на днешния български капитализъм
Според мен, като прави извода, че днешна България е страна на периферен, второкачествен или третокачествен капитализъм, БСП трябва да формулира непосредствени политически цели, реалистично съответстващи на социално-икономическите условия в страната. Въпреки победата в „Президентски избори – 2001“, задачата по стратегическото Ј разполагане в нова, рекапитализирана, но и „евро-латиноамериканизирана“ България, все още не е постигната. Тревожи ме, че в българското общество и в БСП включително продължава да доминира един абстрактен, имитационно-оптимистичен поглед към близкото и по-далечно бъдеще – нещо в смисъл „били сме и по-зле, ще се оправим, не може да стане друго“ и пр. Поначало в този тип икономическа криза, в която се намира България, „дъно“ няма. Процесът на пропадане може да продължава още. За да не се случи това, са нужни много неща, но не и очакване на чудеса.
Национално отговорната политика на БСП в тези конкретни условия предполага освен ясна политическа воля и социална почтеност, още две неща – реалистично отграничаване, както от политическия консерватизъм, така и от реформаторския догматизъм, всеки от които поотделно и заедно нанесоха големи тежки поражения на партията.