ЗА НОВИТЕ ПРИОРИТЕТИ И НАЦИОНАЛНО-ОТГОВОРНАТА ПОЛИТИКА НА БСП

0
275

Румен Ангелов е доктор по философия. Завършил е Педагогика на спорта в Националната спортна академия и специалността „Икономика и управление на регионални системи“ в УНСС. По-късно завършва Висшия институт по философия към Академията за социални и политически науки – Москва. Защитава дисертация на тема „Политическата реформа като способ за преобразование на обществото“. Представител е на БСП в Москва и председател на Обединения съвет на БСП – Русия, Москва. Работи като директор на фирма „Бояна тур“ – Москва.

Навярно още дълго ще продължат споровете относно истинските причини за разрушаването на социалистическата общност и Съветския съюз, за отказа от социалистическия път на развитие на обществата в тези страни, както и за начините и формите на отстраняването на комунистическите режими в тях. Но едва ли буди съмнение у някого самият факт, че с това по същество се извърши ревизия на следвоенното разделение на Европа.

За наше огромно съжаление България е малка страна и по силата на това обстоятелство при подобни глобални трансформации, нейната съдба се решава отвън и без нейното участие. Или ако тя участва по някакъв начин, то нейното участие се свежда най-често до легитимирането на вече утвърдени споразумения между великите сили.

В подкрепа на това твърдение историята ни предлага достатъчно убедителни примери. Като започнем от Санстефанския мирен договор, преминем през решенията на Берлинския конгрес и стигнем до Ялтенската конференция. Откроилите се тенденции в провежданата от началото на прехода външна политика все по-категорично показват опитите на посветената част от политическата класа с удивителна приемственост да наложи по „нечия воля“ външнополитическата преориентация на България. Това дава основание да считаме, че и Малтийските съглашения не правят изключение в този смисъл.

Сега, след президентските избори, спечелени от кандидата на левицата Г. Първанов и завършилото преди месец заседание на 44-ия конгрес на БСП окончателно се разбра, че сред основните политически сили в нашата страна имало пълен консенсус по отношение на националните приоритети, визиращи европейската и евроатлантическата ориентация на България.
Надявам се не би било безинтересно да проследим пътя, който БСП извървя до „приемането“ на тези национални приоритети, особено що се отнася до втората им част – а именно присъединяването на страната ни към Североатлантическия пакт.

Разбира се, ще бъдем несправедливи, ако отречем факта, че европейската интеграция присъства като приоритет от самото начало на промените, но винаги, особено в първите години на прехода, с уговорката за поддържането на един много деликатен баланс с развитието на двустранните отношения с Русия. Не така обаче стоеше въпроса за отношението на БСП към разширяването на НАТО на Изток и евентуалното присъединяване на България към пакта.

Обективният преглед на документите на БСП, отразяващи позициите и по този стратегически важен въпрос показва, че тя категорично се обявяваше за неприсъединяване на страната ни към каквито и да било военни блокове, съюзи и оси и провеждане на всенароден референдум за определянето на отношението на българския народ относно евентуалното присъединяването на България към НАТО.

Прекалено дългото отлагане на изработването на ясна позиция на държавата ни по време на управлението на Демократичната левица по повод евентуалното присъединяване на страната ни към блока очевидно говори за отсъствието на единство в ръководните среди на партията по този фундаментален за националната сигурност на България въпрос. Тук съзнателно не споменавам за настроенията в партията като цяло, където без всякакво съмнение доминираше отрицателното отношение към евентуалното наше членство в НАТО. В потвърждение на тази теза можем да припомним полулегалното подписване на документа за участието на страната ни в инициативата „Партньорство за мир“ през 1995 г. И тук естествено се доближаваме до кулминацията на въпроса. Датата е 4 февруари 1997 г. Въпреки изричните решения на извънредния 42-и конгрес на БСП за съставянето на ново правителство на Демократичната левица, мандата е върнат от ръководните дейци на партията, на които бе възложено да осъществят неговото материализиране. Подписано е споразумение със СДС – главния политически опонент на нашата партия, който по същество извърши държавен преврат, погазвайки демократичната конституция на Република България.
И до днес това споразумение остава секретно за редовите членове и симпатизантите на БСП. Този акт и странните обстоятелства около неговото подписване, както и тайнствеността с която продължава да бъде забулен, раздели партията на две. Едни, които са свикнали да приемат всяко решение на ръководството, независимо от убедителността на аргументите или даже при отсъствие на такива и други, които държат да се спазва Устава на партията, да се съблюдават демократичните принципи и механизмите за взимане на ръководни решения и още повече за задължителния характер на тези решения за всеки социалист, включително и председателя на партията. За последния това се отнася в най-голяма степен, защото той трябва да бъде еталон навсякъде и във всичко.

Първите, които постфактум приеха и висшите съображения за шокиращото решение, по силата на което Жельо Желев „трябвало“ да бъде избран за президент при пълно болшинство на БСП във Великото народно събрание са тези, които са готови без особени резерви, някак по инерция, да приемат благовидния предлог за извършения компромис в името на „спасяването на гражданския мир“. Именно те създават благоприятната среда за провеждане на политиката на свършените факти.

Особено образно и дори фрапиращо това пролича в самооценката на новоизбрания президент Г. Първанов. Става дума за аргумента в подкрепа на обещанието му, че ще бъде президент не само на социалистите, а на всички българи, като се позова на способността си демонстрирана през 1997 г. да надскочи партийните интереси заради националните.
Ако изключим този не безспорен, или по-точно твърде спорен случай, не допускам да се намери непредубеден наш сънародник, дори извън партийните среди, който би могъл да посочи примери, когато БСП е поставила партийните си интереси над националните. Обратното, по мое дълбоко убеждение ние социалистите можем най-отговорно и не без чувство за национална гордост да твърдим, че БСП в цялата си история е била изразител на интересите на огромното мнозинство от българския народ и винаги е поставяла цялостната си дейност и борба в служба на просперитета на България.

На парламентарните избори през юни 2001 г. ние всички станахме свидетели на справедливата оценка, дадена от преобладаващата част от българските избиратели за провала в управлението на СДС по време на четиригодишния му мандат. Съдейки по резултатите от тези избори още по-сурова бе тя към нас социалистите.

В търсенето на верния отговор, анализирайки комплекса от причини твърде малко внимание бе отделено на онова събитие, което се случи през 1997 г. Там според мен се крие ключа към обяснението на кризата, в която изпадна БСП. А тя е преди всичко криза на доверието на обществото за способността на нашата партия да поема и носи отговорността за управлението на страната. Публична тайна е, че тази тема и до днес е табу за партията.

Анализът на обстоятелството около събитията от началото на 1997 г. в контекста на категорията националноотговорна политика не дава достатъчно основания в подкрепа на широко прокламираната теза за „спасяването на гражданския мир“ и „националното съгласие“.

Тук неизбежно възниква кардиналният въпрос: съгласие с кого, за какво и на каква цена?

За външнополитическата преориентация на страната?
За преодоляване на забавянето на реформата в икономиката? (Разбирай – тотална смяна на собствеността без оглед на ефективността на нейното управление).

За преоценка и ревизия на социалната политика на държавата?
Не е необходимо човек да бъде непременно пророк за да предвиди, че тези пунктове от платформата на СДС, след домогването му до властта ще се превърнат в официална политика на държавата.

Без всякакво съмнение за националноотговорния характер на един политически акт или действие се съди не само по мотивите, от които се е ръководил субектът при тяхното предприемане, колкото и благородни да са те, а преди всичко по последиците до които са довели тези действия. Защото както добре знаем от известната сентенция: „Пътищата към ада са постлани с добри намерения“.

В този смисъл оттеглянето на БСП от властта през 1997 г. има за страната ни катастрофални последици. Примери в подкрепа на този печален извод имаме предостатъчно: на първо място: разграбването и съсипването на националната ни икономика. На второ място: застрашителните мащаби на безработицата в страната ни. На трето място: невероятните размери на корупцията в държавата. На следващо място: отнемането на основни социални придобивки на хората с отмяната на безплатното медицинско обслужване, орязаните възможности в образованието и т.н.

Едва ли днес, когато сме изправени сред руините на нашата икономика, смазващата по своите мащаби безработица, пронизваната от корупция държава и констатираме отнемането на основните социални придобивки на хората, можем да се утешаваме от факта, че всичко това е сторено не от нас, а е дело на други, на които обаче ние сме предоставили възможността да го извършат.

Ето защо не може да се говори за националноотговорна политика там, където вместо да се води решителна и безкомпромисна борба за съхраняването и развитието на създаденото от няколко поколения българи, властта се поднася на тепсия на най-деструктивните и разрушителни сили, за да опустошат и разграбят националното богатство и обезправят трудовите хора.Тук за да елиминирам евентуални спекулации ще поясня, че въпросът за отговорното упражняване на властта не се свежда само до успехите в управлението, нито до самоцелен стремеж за задържането Ј на всяка цена, а и до това да не се допусне управлението на страната да попадне в ръцете на сили, готови да я тласнат към бездната на разрухата, хаоса и корупцията. Това според мен е залог, който далеч по-пълно изпълва съдържанието на категорията националноотговорна политика.

Именно поради това, националноотговорна може да бъде само тази партия, която не се ръководи от това дали обстановката е благоприятна, за да управлява, а е готова с всички рискове, трудности и заплахи да поеме отговорността за съдбата на собствения си народ. Във връзка с това си позволявам да напомня една мисъл на Ленин, която и до днес не е загубила своята актуалност: „Историческата съдба на масите не се изменя в зависимост от това дали са предадени от корист или от глупост“.

Една от най-съществените последици от оттеглянето на БСП от властта за страната ни безспорно е депозираната от дясното правителство заявка за присъединяване на България към НАТО. И ако бъдем честни не можем да не признаем, че усилията за осигуряването на необходимите демократични условия и прилагането на процедура за изявата на волята на българския народ в качеството му на суверен за избора по този съдбовен за страната въпрос, съвсем не говорят за непримиримостта на БСП към игнорирането на това конституционно регламентирано право. Нещо повече, с преобладаващата част от гласовете на парламентарната група на БСП в 38-ото Народно събрание е приет Меморандума, подписан от българското правителство за поставянето на страната ни в пълно разпореждане на Североатлантическия блок.

Всички тези факти недвусмислено показват, че тук очевидно има място една добре обмислена, съзнателно и последователно провеждана линия от страна на определен кръг ръководни дейци на партията, за които явно е по-удобно да не поставят на широко обсъждане тези остро дискусионни въпроси. Достатъчно показателен в този смисъл е и подхода, използван на декемврийското заседание на 44-ия конгрес на БСП. Някак априори като нещо веднъж завинаги решено бе предложено на делегатите да гласуват за приемането на резолюция, която окончателно ангажира партията с т.нар. общонационален консенсус по въпроса за членството на страната ни в НАТО. Това означава игнориране на изричното изискване произтичащо от предходното заседание на конгреса от май 2000 г. за решаването на този въпрос след провеждането на общопартиен референдум. С други думи можем да приемем тази стъпка като логично продължение на процедурните жонглирания и апаратните сценарии за силовото налагане на решението за евроатлантическата интеграция на България, не осигуряващи възможност да бъде чуто и отчетено мнението на специалистите в тази област, което превърна 44-ия конгрес на БСП в най-обикновен фарс.
Както е видно тук не става дума за единични случаи, а за стил на поведение и действие. За какво друго, ако не за бягство от дискусия може да става дума, когато Програмата на партията се приема с референдум. Случай без прецедент в световната политическа практика.

Този подход не може да има друго обяснение, освен идейно-теоретическото безсилие и липсата на сериозни и достатъчно убедителни аргументи, както и най-обикновен страх от вероятен провал в евентуалния дебат. Нещо повече, анализът на обстоятелствата и причините за превишаване на пълномощията от отделни ръководни дейци, или тяхното бездействие, когато се налага да се действа активно, енергично и решително, дава основание да съзираме скрити мотиви с по-далечен стратегически прицел. Всички изброени факти извикват сериозни съмнения относно благородните намерения на пълномощниците на партията при връщането на мандата за съставянето на ново социалистическо правителство през 1997 г. По-скоро това бе третото поред от началото на промените у нас оттегляне на БСП от управлението, което доста категорично потвърждава внушенията на част от т.нар. партиен елит за неизбежно десния характер на прехода и наложителната външнополитическа преориентация на България.
В тези случаи ние се сблъскваме с един парадокс, при който отделни дейци от ръководните среди на партията, намиращи се в очевидно малцинство, се ползват от гласуваното им доверие или по-точно злоупотребяват с него като прилагат некоректни, несъвместими с устава прийоми и действия, за да налагат своите позиции. Много често тези действия, както можахме да се убедим, хвърлят трайна сянка върху обществения и политически авторитет на партията и я отправят задълго на резервната скамейка, през което време натрупаните тежки последици и огромни щети се консумират от целия български народ.

Ето защо смятам, че сме длъжни да се противопоставим най-решително и категорично на утвърждаващата се порочна практика в нашата партия да се игнорират решенията на колективните органи за ръководство и се предприемат действия без ясно определен мандат на същите. БСП трябва да възстанови колективния принцип на ръководство и да създава всички необходими условия и предпоставки за разгръщането на широка дискусия и за най-активното и масовото участие на социалистите във формирането и провеждането на нейната политика. Особено внимание следва да се отдели на засилването на функционирането на механизмите за контрол върху дейността на органите за оперативно ръководство на всички равнища. За да не допуснем превръщането ни от неголяма група ръководни дейци на партията, самопровъзгласили се за „партиен елит“ в машина за електорална подкрепа и да бъдем иронично третирани като членове на „N-ската партийна организация“. Очевидно е назряла необходимостта от провеждане на организационно-уставна реформа в БСП.

Пишейки тези редове, аз съм далече от намерението да насаждам атмосфера на подозрителност в партийната среда, нито да разклащам и без това не особено здравото единство в партията. Още по-малко съм воден от мисълта да призовавам за безапелационното отхвърляне на възможностите за сътрудничество с НАТО и дори на евентуалното бъдещо присъединяване на страната ни към блока. Моята тревога е предизвикана от удивителната лекота и едностранчивост, с която твърде често през последните години подхождаме към решаването на въпроси със стратегическа важност за нашата страна без необходимата задълбочена и всестранна подготовка и без оглед на щетите, които при една недостатъчно обмислена и издържана от позициите на националните ни интереси политическа стъпка, би могла да консумира България десетилетия напред. Особено показателен в това отношение е въпросът за външнополитическата преориентация на страната ни.

Не може да не буди безпокойството ни факта, че и до днес нашата партия не намери и време, и ресурси за да анализира и оцени в необходимата степен и дълбочина новите геополитически реалности в Европа и света, да формулира ясно и убедително основните си цели и ориентири, да разработи своя стратегия със система от практически действия и поведение, които биха осигурили на България достойно място в международното разделение на труда.
Не случайно ще започна с проблема за националната сигурност, който вече и за БСП се превръща в индикатор на външнополитическата ориентация на страната ни. Внимателният прочит на военната доктрина на страната показва, че България няма конкретно определени противници.

А съдейки по официалните изявления на сегашния министър на отбраната ни Свинаров по повод на унищожаването на ракетите СС-23, България е в състояние да отрази всеки удар, насочен срещу суверенитета и териториалната Ј цялост. От тук следва изводът, че извеждането на този въпрос „пред скоба“ е неоснователно и ангажирането на БСП с окончателното решение по него е преждевременно.

От какво тогава е продиктувана тази трескава подготовка и припряност за неотложното решаване на въпроса за присъединяването ни към НАТО?
В настоящия момент аз не намирам никакви убедителни доводи и основания, които налагат форсираното решаване и ангажирането на БСП с окончателна позиция по този въпрос. На първо място: поради това, че досега от името на Североатлантическия съюз не е отправяна официално покана към нашата страна за членството Ј в същия. И на второ място: защото макар да показва известни симптоми на отваряне за сътрудничество с всички заинтересовани в борбата срещу международния тероризъм страни, все още НАТО не е засвидетелствал в необходимата степен готовността си да се реформира в съответствие с новите реалности и тенденции в Европа и света.

Събитията през последните две години коригираха представите на онези стратези на новия световен ред, които бяха склонни да изключат Русия като равноправен участник сред основните фактори в процеса на регулирането на международните отношения. На поправителния изпит след трагичния 11 септември м.г. им се наложи да научат азбучната истина, че без активното участие на Русия не е възможно решаването на нито един сериозен проблем в съвременния свят.

Отчитайки този факт, изграждането на система за общоевропейска сигурност в контекста на интеграционните процеси на стария континент предполага основно прилагането на два резонни подхода. Първият се свежда до отварянето на НАТО за присъединяване на всички желаещи да участват в общоевропейската архитектура страни, включително Русия и другите републики от европейската част на бившия Съветски съюз, т.е. трансформирането му в система за колективна сигурност в Европа.

Вторият подход се заключава в следното: предвид обстоятелството, че НАТО е бил извикан на живот от реалности, които са престанали да съществуват и в случай, че покаже неспособност да се освободи от архаизма и доктринерската си обремененост, то същият следва да се саморазпусне, след което да се пристъпи към разработване и изграждане на съвършено нова система за колективна сигурност с участието на всички разположени на територията на нашия континент страни.

В този смисъл все още е налице едно сериозно противоречие. От една страна след края на студената война западните страни начело със САЩ официално признаха факта, че Русия е престанала да бъде за тях „империя на злото“ и вече не следва да бъде разглеждана като заплаха за участниците в Североатлантическия блок. Обаче от друга за разлика от едностранно разпусналия се негов реципрочен балансьор в лицето на Варшавския блок, НАТО не само продължава да функционира, но и постави началото на своето разширяване на изток.

Прилагания селективен подход за присъединяването на едни и сдържаното отношение на НАТО към участието на други страни, би могло да означава най-малко две неща. На първо място: че последните могат да представляват потенциална заплаха спрямо участниците в блока. На второ място същите биха могли да се разглеждат и като потенциални обекти на оперативен интерес от страна на НАТО.

Естествено никой не би възразил относно участието на нашата страна в система за колективна сигурност с равноправно участие на всички заинтересовани страни в Европа.
Но можем ли да приемем покана за участие в алианс, който да бъде използван като инструмент за налагане на волята на една или група страни и утвърждаването на тяхното влияние по останалите региони на планетата?

В интерес на истината подобни съмнения все още продължават да витаят в съзнанието на хората. При това за примери не се налага да ходим твърде далеч. Съвсем пресен е споменът, когато не друг, а именно НАТО осъществяваше бомбардировките в съседна Югославия като по най-безцеремонен начин диктуваше волята си на една суверенна държава. Или някой друг прекроява картата на балканите по свой образ и подобие. Тук струва ми се е уместно да припомня едно доста образно предизборно изявление на Дж. Буш-младши по повод бъдещата политика на САЩ спрямо Русия: „Империите си отиват, но злото си остава“. Без сериозен отговор остава и въпросът за едностранното излизане на САЩ от Договора по ПРО с Русия.

И ако с такива същностни характеристики и цели ще продължава да функционира НАТО и през ХХI век, то не виждам защо ще трябва да обвързваме страната си с подобни очевидно немиротворчески мисли. Надявам се не на такава цена ни се предлага да бъдат предоставени гаранции за националната ни сигурност. Защото тази цена означава влошаване на отношенията ни със съседни балкански страни и загуба на статута на приятелски настроена спрямо Русия страна.
Ето защо считам, че до окончателното изчистване на съмненията и снемането на гореупоменатото противоречие, ние като партия и респективно България като държава имаме всички основания да се въздържим от ангажиране с окончателна позиция по този въпрос.

Разбира се, според мен този въпрос не би стоял пред нас сега по този начин, в случай, че през 1996 г. бе даден ход на проекта за изграждане съвместно с руската страна на завод за техническо обслужване и ремонт на самолетите „Миг“ в Пловдив. Година по-късно стана безпощадно ясно, защо след всички съгласувания този изключително изгоден за нас в икономическо отношение проект потъна на финалната права в кабинета на тогавашния министър-председател на България.
Не можем да не се досещаме и защо по време на двегодишното управление на Демократичната левица не се намери време и главното желание и воля за подписването на документ за военно-техническо сътрудничество на нашата страна с Русия. За сравнение ще спомена само, че дори натовска Турция, която не се е ползвала със статута на най-близък съюзник на Русия от предходния период, подписа такъв документ с РФ.
Очевидно е, че у нас има сили в това число и в БСП, които не от вчера полагат много сериозни усилия за представянето като безалтернативна и предрешаването на външнополитическата преориентация на България. Най-големите препятствия по пътя на превръщането на тази неистова мечта на споменатата група политици в реалност, продължават да бъдат неподправените чувства на любов и признателност към Русия, битуващи сред преобладаващата част от българския народ. Това е даденост, на основата на която са градени полувековните традиционно близки и без съмнение полезни за България политически, икономически и културни връзки между двете страни до началото на промените у нас. Без преувеличаване смея да твърдя, че по социално-икономическите, научните и културните си достижения този период е най-плодотворния в цялата ни история.
Именно поради това в съзнанието на огромното мнозинство българи продължава да присъства исторически утвърдилото се очакване и надежда, че дядо Иван няма да ни остави сами в бедите и проблемите ни, за създаването на които винаги са се намирали „доброжелатели“. И ако бъдем честни не можем да не признаем факта, че това е единствената страна в света, която най-безкористно и безвъзмездно многократно ни е подавала ръка за преодоляването на огромни трудности и неволи включително и за националното ни освобождение от чужди подтисничества. Тук само ще напомня, че дори цар Борис III можа да осъзнае и отчете тази фундаментална за България даденост и не си позволи да противопостави страната ни срещу Съветския съюз, чийто приемник е днешна Русия.

Ето защо считам, че неотменим дълг на социалистите в нашата страна е да положим всички необходими усилия, щото решаването на въпроса за или против евентуалното ни присъединяване към НАТО да стане задължително след допитване както до нашата партия, така и до целия български народ, т.е. след провеждане на общопартиен и всенароден референдум.

Няма да крия, че откровено недоумение у мен извиква завоя, който БСП прави в градацията на външнополитическите си приоритети, загърбвайки дългогодишни традиции на приятелски връзки и ефективно търговско-икономическо, научно-техническо и културно сътрудничество с Русия. Лишени от здрав смисъл и всякаква логика са съображенията, дискретно изказвани от отделни ръководни дейци, че заради близките си политически връзки и икономически отношения с Русия можем да навредим на отношенията си с европейските структури и другите влиятелни сили на Запад. Освен това, поставянето на отношенията ни с определени страни и структури в зависимост от връзките и сътрудничеството ни с други страни е меко казано некоректно и ако някой се опитва да го прави, то може да се квалифицира само като натиск за налагане на политическо поведение отвън.

За сравнение сигурно няма да бъде излишно, ако споделя, че подобни скрупули не попречиха на вече встъпилите в НАТО като Полша, Чехия и Унгария да отстояват решително мястото си в този изключително важен регион. В период, когато тези страни към които можем да добавим и Словения имат търговски представителства под егидата на държавите си не само в центъра, но и продължават да откриват такива и в отделни републики и области на Руската федерация, в мисията на нашата страна в Москва функционира търговско-икономическа служба, в състава на която работи само един човек?! Тук съзнателно няма да се спирам на новото попълнение в Центъра на промишлеността на нашата страна в Москва, защото подобно на редица от колегите си в правителството (очевидно не само тяхна е вината), са пуснати да плуват в открито море без карта и компас. Печалното в случая е в това, че и до днес държавата ни няма ясна концепция за по-ефективното използване на тази изключително богата откъм потенциала си база.

И няма нищо чудно в това, че при такава „солидна“ подкрепа от страна на нашата държава, над двеста български фирми и представителства на територията на Русия губят позиции в неравната борба със своите конкуренти. Съвсем естествено е при положение, че държавата ни е абдикирала от функциите си за създаването на благоприятен климат и необходимите организационни и нормативни условия за пълноценното функциониране на горепосочените субекти и и че символичното ни присъствие на руския пазар се свива с всеки изминат ден.
Известен на всички работещи в този бранш е унгарският положителен опит, показващ сериозните ангажименти на държавата, която дотира цели производства в подкрепа на своите експортьори в борбата им за място на руския пазар. Не е трудно да си представим и какъв е шансът на българските фирми самостоятелно да се конкурират със западни производители, чийто бюджет е по-голям от този на нашата държава.

Не по-различно е положението и в духовната сфера. То се отнася в еднаква степен както за културния, така и за научния обмен. Като че ли културният обмен се изчерпва с епизодично провежданите програми в рамките на дните на българската и руската култура при разменните гостувания по линия на столичните общини на двете страни.
Почти затихнали са и функциите на Културно-информационния ни център в Москва.

Без всякакво съмнение, принизеното внимание на нашите институции, довело до затварянето ни към Русия – този забележителен и могъщ център на културно излъчване със световно значение и признание е равносилно на духовно ограбване на българската нация.

Връх на недалновидната политика на нашето правителство бе въвеждането на визов режим с Русия. Този с нищо необоснован акт лишава туризма, очертаващ се като един от основните отрасли на нашата икономика, от значителни приходи, идващи от многочисления поток от руски туристи. Да не говорим за формалните затруднения от административно естество, които създава той, както и чувствителното повишаване на разходите на хилядите български граждани при пътуванията им за Русия.
При такава политика, провеждана от нашата страна, съвсем закономерен е и резултатът – катастрофален спад в стокообмена и рязко отрицателен търговски баланс на България с този желан и предпочитан от всички партньор.
Трудно съвместими изглеждат призивите за прагматизъм в политиката с коренната външнополитическа преориентация на страната ни. Не е ясно от какви висши интереси е продиктувана и обоснована такава стъпка, нито какви ще бъдат икономическите последици за България. Затова пък от опита през изтеклите 10 години достатъчно ясно е друго. В условията на тотална дезинтеграция на източноевропейските страни по силата на известни дадености от предходния период, България понесе най-големи загуби от нарушените връзки с Русия. Не е тайна за никого, даже и за онази неголяма част от българите, която не намира достатъчно основания да симпатизира на Русия, че дълбоката криза в нашата страна има непосредствена връзка и се явява пряко следствие от влошаването на отношенията ни с този доскорошен наш стратегически партньор. Не може да има разумно обяснение политиката на отказ от реални икономически изгодни връзки, осигуряващи както доставките на основната част от енергоносителите, суровините и материалите за нашето производство, така също и пазарите за неговата продукция.

Всичко това показва еднозначно, че някъде извън България някой много силно е заинтересован на всяка цена да разруши връзките ни с Русия и да ни дистанцира окончателно от нея. И по всичко личи, тези сили са намерили опорни точки и имат своите проводници в средите на политическата ни класа, независимо от нейния цвят, което намира проявление в току-що провъзгласения общонационален консенсус. И за тях очевидно е без особено значение дали България ще загуби или ще спечели. По-важното е да оправдаят доверието на своите покровители като изпълнят докрай специалните поръчки.
Случайно ли е например това, че още по време на Великото народно събрание за официални бяха обявени празниците не по юлианския, а по грегорианския църковен календар. Същите цели се преследват и с пуснатите сега пробни балони за паралелното въвеждане в страната ни на латинската азбука заедно с нашата кирилица.

Как иначе можем да си обясним факта, че от самото начало на промените в нашата страна инвестиционният климат у нас е крайно негостоприемен, дори зареден с нетърпимост към навлизането на руски капитали, откъдето и да идват те. Ако се абстрахираме единствено от присъствието, при това от немай къде, на руския гигант „Лукойл“ в България, надявам се, не сме забравили скандалното изгонване от страната на руски бизнесмени само защото не се харесали на властимащите политици у нас.

Както пределно ясно ни бе казано в Лаакен, Европейският съюз за нас ще продължи да бъде само ориентир в по-нататъшното ни движение към“светлото бъдеще“. Малко или повече – абстрактен както по сроковете за преговори, така и за времето на евентуалното ни приобщаване, ако то въобще някога се състои. Защото както е известно, първостепенният критерий за приемането в тази формация е равнището на жизнения стандарт в нашата страна, а при сегашното състояние на икономиката ни можем да се досещаме кога и как той би могъл да се доближи до европейските измерения. Политиката, обаче както добре знаем е изкуство за реализация на възможното, при това не някъде в необозримото бъдеще на хоризонта, а тук и сега. И докато през последните десет години евроориентираните ни политици не се умориха да ни внушават, че нашата предстояща интеграция в Европейския съюз е панацеята, осигуряваща ускореното достигане на благоденствието на страната ни, пазарните позиции, които България традиционно имаше в Русия и страните от ОНД бяха овладени не от друг, а предимно от страните, които определят правилата в тази иначе много привлекателна формация. Тяхното настаняване там още веднъж показва, че природата не търпи празно място. А то стана възможно благодарение на недалновидната политика на българската държава, която, водена от примамливи, но неподплатени обещания, допусна като в известната криловска басня да измъкнат сиренето от устата ни. Сега, когато малкото все още работещи предприятия у нас изпитват остър дефицит на експортни възможности, още по-осезателно чувстваме пагубните последствия на тази политика, която върна страната ни десетилетия назад.

Не знам дали стратезите на тази политика си дават ясна сметка доколко и кога ресурсите на Европейския съюз ще бъдат в състояние да осигурят поетапното присъединяване на страните от Източна Европа при изричните изисквания, за които отчасти стана дума. Затова пък е пределно ясно, че при ограничените енергийни и суровинни ресурси на стария континент, ключово място за тяхното обезпечаване е отредено на Русия и други страни от ОНД. От друга страна пренаситеното пазарно пространство на евросъюза, както и повишената му взискателност по отношение на качествените показатели на продукцията, правят нашите шансове за пробив и утвърждаване в него достатъчно нищожни. В това вече можаха да се убедят страните, включени в първата група за прием в съюза. Защото както образно се изрази небезизвестния съветски дисидент Ал. Зиновиев по адрес на Общия пазар „Там свободен е само пазарът на бълхите“.
В такава ситуация някак популистки ни звучат препоръките, отправени от разни емисари на Европейския съюз за борба с безработицата и бедността в нашата страна. Както е известно Европейската общност като цяло разполага не с безграничен, а със строго определен ресурс. Това е ресурсът, който осигурява главно и първостепенно относително стабилния висок жизнен стандарт на онази част от „златния милиард“ – както образно наричат населението на седемте най-развити страни в света, която живее на територията на европейския континент. Логично е по силата на ефекта на скачените съдове да предвидим, че при липсата на собствен ресурс, повишаването на стандарта на живот в нашата страна може да става само за сметка на същия този европейски ресурс, което неизбежно би довело до влошаването на същия показател във визираните вече страни. С това естествено никоя от тях не би се съгласила.

Ето защо според мен подмяната на акцентите в съотношението на външнополитическите приоритети на страната ни ще бъде стратегическа грешка с трайни отрицателни последици за България.

Не може да има съмнение, дори в най-русофобски настроените среди в нашата страна, че активизирането на връзките с приятелски настроената спрямо нас Русия е ключът към решаването на редица остри, неотложни и насъщни за България проблеми, от които в огромна степен ще зависи както изхода от кризата, така и перспективите за развитието на страната ни. Залог за това са не богатите и здрави традиции и историческото наследство на дружбата и сътрудничеството между нашите две страни, които безспорно са капитал на нашата партия, но и огромните възможности и перспективи, които носят в себе си връзките с тази свръхбогата на ресурси, мощна с потенциала си и пазарните си възможности страна, а така също и отношенията между нашите два родствено близки народа, принадлежащи към една обща източноевропейска цивилизация.

Изключително важна предпоставка за това е и обстоятелството, че по отношение на развитието на традиционно добрите връзки и сътрудничеството и с България, сред политическите сили в Русия има пълен консенсус. В контактите, които имаме сме констатирали безспорния факт, че нито една от тях независимо от идейно-политическата си ориентация, по никакъв повод не е поставяла под съмнение изключителната важност на развитието на двустранните отношения с България.

Сега пред нашата страна се открива благоприятния шанс да определи самостоятелно съотношението между приоритетите на своята външна политика като преодолее едностранчивостта и потърси примамливия баланс във връзките и отношенията си на основата на националните ни интереси.
Тъкмо затова БСП няма право да проиграе този исторически шанс.

Не само за себе си, а и за по-доброто бъдеще на България.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук