Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос на возкресе", на редица статии в периодичния печат.
За дванадесет години се научихме да протестираме. Чрез класически стачки, гладни стачки, митинги, шествия, блокиране на улици и палежи на свързани с властта сгради. Срещу конкретната власт по принцип, срещу ниските заплати, високите цени, ниските пенсии, високите данъци и такси, съкращенията.
Протестите, свързани с конкретни проблеми, почти никога не са успявали
Ако изключим някои твърде редки погасявания на стари държавни задължения към наемния труд, протестите не са успявали нито да увеличат доходи, нито да върнат хора на работните им места, нито да намалят разходи. Единствено общополитически протести, искащи смяната на властта, са постигали своето. Това постигане спокойно можем да го сложим в кавички, защото чрез „новите лица“ хората в крайна сметка са искали повече хляб и повече сигурност. И не са ги получавали. Ако погледнем статистиката и социологически проверените самооценки, бедността и личният песимизъм спокойно, но сигурно,са завладявали и завладяват все по-широки територии през всичките тези години на преход.
Причините за провала на протестите са няколко. Първо, много често исканията са твърде абстрактни. Лозунгите „Искаме хляб!“, „Спрете геноцида!“ и прочие регистрират една оценка, но всъщност нищо не искат. Управляващите спокойно могат да отговорят със също толкова абстрактните тези за трудността на прехода, цената на прогреса или наследството на предшествениците си.
Втората и основна причина за нищожността на резултатите от протестите е тяхната ненастойчивост. Впрочем по това протестът се различава от борбата. Протестът е едноактен. Борбата винаги формулира своите етапи.
Протестът има енергия, за да формулира искане.
Борбата има воля, за да търси удовлетворяване на искането
Трето, у нас протестите винаги са били повърхностни. Те не представят начина за удовлетворяване на претенциите. Те казват „какво“, но не казват „как“. Те не се борят за това да докарат властимащите до ситуация, при която обществото разбира, че „те не искат“. И обикновено тези властимащи лесно се измъкват с „доказване“, че „те не могат“.
Четвърто, протестите ни по принцип са самотни, затова и слаби. Няма случай, при който на страната на протестиращите активно да застанат хора, които пряко не са заинересовани от изхода на протеста.
Може би е време обществото ни да преодолее илюзията, че управляващите, които и да са те, без граждански натиск, оставени сами на себе си, ще променят политиката, която България води вече 12 години.
По принцип първата работа на един политик, когато дойде на власт, е да разбере с какво трябва да се съобразява, откъде ще му бъде упражняван натиск. От адекватните му спрямо принудата действия зависи дали и докога ще се задържи във властта. В сегашния ни демократичен период /за целите на анализа няма да се връщаме по-назад в историята/ ефективната принуда е външна. Това лесно може да се докаже дори само чрез лексиката на управляващите през тези години. „Реформи“, „преструктуриране“, „оздравяване“, „стабилност“, „Европейски съюз“, „НАТО“, „приобщаване към цивилизационните ценности“. В тази лексика изцяло липсват „производство“, „пазари“, „протекционизъм“, „ефективно управление“, „икономически приоритети“, „човешки ресурси“. Наличната лексика и съответните на нея действия са изискуеми от външни сили, които си имат свой модел за нашето развитие, разбира се, съобразен с техните интереси. А техните интереси не са трудни за формулиране – напълно открит и незащитен от чуждите стоки български пазар, пълна подчиненост на икономическите процеси на частния капитал (като нямаме наш, ще бъде чужд) и слаба държава, която лесно може да бъде употребявана за външнополитическите цели на силните на деня в световен мащаб.
Реалните български правителства, съставени от чиновници на ЕК, СТО, СБ и МВФ изискват, принуждават, но и се отплащат
На тях нашите политици винаги са можели да разчитат – за вързване на платежния баланс, за запушване на дупки, когато се зададе социално напрежение, и за хвалби, които винаги са имали огромен авторитет пред българина. Реалните правителства никога не са имали нужда и съответно не са принуждавали подотчените си български лица да бъде изготвена и следвана национална стратегия, съобразена със специфичния български интерес. Съответно въпреки постоянните приказки у нас, че са необходими някакви стратегии, те никога не са били готвени.
От тук лесно разбираемо е защо липсва липсващата лексика. Тези, които поръчват музиката, нямат нужда от нея. От друга страна, заинтересованият фактор от нейното съществуване, гражданското ни общество, не формулира своята принуда, а от там своята заплаха към и контрол над политиците ни. Това всъщност е липса на демокрация, въпреки наличието на нейните външни белези.
„Народовластието“ е упражняване на власт, а не просто делегиране на власт Такова упражняване е неизпълнимо, ако протестите, спорадични, разпокъсани и едноактни, не започнат да се превръщат в борба. Разликата между борба и протест
може да се илюстрира с прости примери
– На 2 февруари т.г. в американския щат Ню Орлеан е извоювано покачване на минималното почасово заплащанe – с един долар по-високо от федералното. Това на практика означава увеличение на приходите с 20% на тези, които са на минимално заплащане. Борбата за това се води шест години. През 1996 г. „Асоциацията на общинските организации за незабавни реформи“ събира 50 хил. подписи, чрез които се иска предложението да се подложи на общински референдум.
– През 1998 г. във Франция се създава гражданско движение (АТТАС), което издига като основно свое искане облагането с данък на финансовите транзакции (данъка „Тобин“). След търпелива, но енергична борба за обществена подкрепа и създаване на политическо лоби, то и неговите съюзници успяват през ноември 2001 г. да накарат френския парламент да одобри въвеждането на данъка.
В България могат да се посочат редица примери на конкретни и справедливи искания, които не се превръщат от протест в борба само поради липсата на достатъчна гражданска зрелост. Добра илюстрация е случаят „Булгаргеомин“. Държавата като собственик на това предприятие дължи на неговите работници над 6 милиона лева за неизплатени възнаграждения. През няколко месеца потърпевшите организират рехави митинги пред Министерски съвет, издигайки емоционални плакати, и не постигат нищо друго, освен да дадат повод на журналистите да публикуват техни снимки и да драснат някой ред в тяхна защита. Ако тези потърпевши сериозно искат да постигнат своето, то те не могат да разчитат на митингите си. Дори само заради това, че с нищо не биха могли да създадат проблеми на властимащите. Каквито проблеми биха могли да създадат например железничари чрез заплахата с ефективна стачка. Успешният път, без да може да се прогнозира колко би бил дълъг, е друг.
Булгаргеоминци би трябвало да потърсят всички, които имат същия проблем. Профсъюзните централи имат информация кои са тези „всички“. Следва създаване на организация, със или без регистрация, която ще формулира всички достъпни и законни средства за натиск, ще организира и координира тяхното използване. Не е ли странно, че в Канада например има студентска организация за защита на трудовите права на мексиканските миньори, формулиращи напълно конкретни претенции към техните работодатели, а у нас нито един конкретен социален проблем не е намерил своето организационно покритие? За България може би не е странно.
Какви биха могли да бъдат тези „достъпни и законни средства за натиск“? Не е необходимо да се изобретява топлата вода. Организацията би могла да принуди всички парламентарно представени партии да формулират своето отношение към проблема. Това, разбира се, не е възможно да стане с едно писмо до партиен шеф или еднократно посещение на партийна приемна. Въпросът трябва да бъде поставян достатъчно настойчиво чрез писма, пресконференции, материали в СМИ и директно ангажиране на политици.
Настойчивостта и насищането трябва да бъдат такива, че съответните фактори, управляващи и опозиционни, да се почувстват
принудени да заемат позиция
ако искат да изглеждат нормални в очите на общественото мнение. А политикът се вълнува най-много от това. При вдигането на достатъчно голям и настойчив шум винаги ще се намерят непланирани съюзници, които било в името на гражданската си съвест, било заради спорта, биха се включили в борбата.
Борбата естествено не би могла да се води без аргументи. Когато става въпрос за пари, първата реакция на властимащите е „Пари няма“. Тъй като в държавата винаги за едно има пари, а за друго няма, търсещите своето право трябва достатъчно ясно да съпоставят разходи и да търсят обяснение за икономическата и социална логика при подреждането на тяхната приоритетност. Аз като данъкоплатец например съм по склонен да изплащам дълг, чрез който държавата ще погаси задълженията си от 120 млн. лв към наемните си работници преди да вземе заем от 23 млн. долара, за да строи „Хилтън“, и преди да гарантира заем от 50 млн. долара за Софийското метро. За държавния резерв или за бюджетния дефицит дума няма да отваряме, защото такива „абстрактни“ битки все още са непосилни за общество като нашето.
“Булгаргеомин“, разбира се, е само пример, предпочетен заради неговата лесна разбираемост.
Ето и един „по-неясен“. Вече второ правителство стопира ратифициран през 1996 г. от Народното събрание кредит от „Сименс“ за диагностична техника. От тогава насам са взети какви ли не заеми. В същото време медицинските специалисти алармират, че много ракови заболявания не могат да бъдат уловени именно поради безкрайно остарялата диагностична техника у нас. Знае се и че всяка година в България от рак се разболяват по 26 000 души. Какъв е проблемът с този кредит? Едва ли някой може да оспори неговата целесъобразност. Правителствата явно си имат някакви съображения, които никой не ги притеснява да извадят на светло. Извадят ли ги, не е сигурно, че лесно ще ги защитят. Кой обаче да води битка за деблокиране на кредита? Политиците? Защо им е, след като никой не ги притеснява по този въпрос и изобщо не изглеждат зле в обществените очи като не си мърдат пръста по него. Болните от рак? Едва ли им е до това. Тези, които ще са следващите или по-следващите 26 хиляди? Никой не се слага в такава група. Изобщо психологически и граждански ресурс за такава битка няма.
Ако за такава няма, естествено няма и за други, изключително прагматични по съдържание, но изключително абстрактни по форма. Борба за по-голям бюджетен дефицит, което означава да взимаме назаем от себе си и съответно да управляваме този заем без диктата на външни фактори. Борба за друга съдържателна структура на външните заеми, съобразена със собствена национална формулировка на приоритетите ни. Включване в световната борба срещу офшорните зони, които изсмукват финансовите ресурси и на нашата икономика.
Всичко обаче с времето си.
