Пеню Михайлов е професор по обща икономическа теория, доктор на икономическите науки. Преподава микро– и макроикономика в Икономическия университет – Варна, чете лекции и по икономика на социалната сфера. Работи в областта на общата икономическа теория и на социалната сфера. Автор е на множество статии, студии и монографии. Общественик, член на ЦС на БАС.
Проблемът за икономическата система на новото време придобива особена важност. Той обаче е недостатъчно изяснен в икономическата литература, предимство се дава на някои периферни въпроси, прилага се едностранчив подход – неокласически, кейнсиански, монетарен и пр. Налице е стремеж обществото да се вкара в определени схеми и шаблони, сляпо се копират чужди образци, без да се съобразяват със спецификата на страната.
Хората искат да знаят нашата цел – близка и далечна. Не само това, но и нейната социално-икономическа определеност. Ако няма яснота в изходните принципи, няма и яснота в позициите. Движението, основано на принципа „проба – грешка“, не може да бъде отправна точка на нашето развитие. То ни праща в неизвестността и в хаоса, хвърля ни в бушуващо море, от което не знаем как да се спасим.
Икономическото движение не може да тръгне по този път. Това налага анализ на социално-икономическата система на новото време. Нейното утвърждаване до голяма степен зависи от теоретическите възгледи и политическите оценки – обстоятелство, което ме подтикна да се спра на този въпрос.
I. Преходът – начало на нов тип икономическа система
Преходът е движение, но не е ясно накъде. То е пробив в системата, буфер между две зони (системи), съчетание от елементи от старата и новата система, разнородни форми на производство, които нямат единна субстанция и единен общ произход. Преходният период в икономиката представлява определен исторически отрязък от време, при който старата икономическа система се разрушава и се трансформира в нова. Проблемът обаче е каква да бъде тази система. По този въпрос няма единомислие. Едни смятат, че тя трябва да бъде постсоциалистическа, други – капиталистическа, трети – стадий на икономическия растеж1 , четвърти – изобщо не може да Ј се даде характеристика. И това може би има своето основание.
Обществото всякога се развива в оная степен, в каквато е опознало своята собствена природа. Познанието му не може да става зад пределите на теоретичното познание. С факта, че тази степен не е достатъчно позната, се обяснява и липсата на солидни теории за неговото познание. На незрели икономически форми на производството съответстват и незрели икономически теории. Незрелите икономически форми не се подлагат на точни теоретични отражения. По тези причини нашето общество все още няма ясни теоретични концепции за своето развитие. Това, че липсват, не означава обаче да не се правят опити за подобно изясняване. Колкото и да са бледи, те не са без значение за бъдещия анализ.
Всяко общество преминава през различни степени на развитие, т.е през различни преходни форми на производство, всяка от които обладава черти, които като цяло дават характеристиката на обществото. Новото възниква в недрата на старото. Отначало то е бедно по съдържание, а по-късно се обогатява и с това придобива нови свойства.
Хегел разкрива няколко момента на системата: начало, функциониране и зрялост на системата. Началото съществува до появата на системата. То образува условията и формите на нейното съществуване, съдържа такива предпоставки, на които се основава самата тя, обхваща възможността за саморазвитие и превръщане в нещо друго. Началото е основание на системата и следва да я възпроизвежда.
Началото е необходимо, то обаче не е достатъчно условие да се утвърди системата2 . Установяването зависи не само от него, но и от много фактори, за които ще стане дума по-късно. Стоковото производство, например, поражда капитала, но не всяко стоково производство е капитал. Социално-икономическата му определеност може да не бъде капиталистическа, а някаква друга.
Ако това се пренесе върху фона на разглеждания проблем, ще констатираме, че преходният период има свое начало, изходни предпоставки – зародиши на бъдещите форми на производство. Взет в своята конкретна определеност, той представлява такава форма на организация на обществото, която съдържа елементи, късчета от предишните форми на производство, и елементи, присъщи на формиращата се система.
Преходният период е степен на развитие на обществото, особен етап в утвърждаване на системата. При него се извършва прекъсване на движението, в смисъл отрицание на самата същност на системата и утвърждаване на нова, обусловена от новите форми на производство.
Елементите на новата система са все още в неразвит вид. Те не носят онова, което представлява тяхната същност. Новото качество е в зародиш, то е етап в утвърждаване на системата „Ставането, според Хегел, е движение, посредством което възниква някаква реалност и цялост“. Елементите на тази система могат да бъдат унаследени от старата и да бъдат интегрирани в новата. Възможно е те да не са специфични за нея (формираща се система), но да се превърнат във вътрешен момент на нейното развитие, да се подчинят на закономерностите на тази система.
Обществото в прехода не се развива на своя собствена основа. То унаследява предишните форми на производство и ги включва в своята орбита. Икономическата система сама създава недостигащите елементи на своето функциониране и възпроизвежда историческите условия на своето утвърждаване. В икономическата структура на прехода са налице отношения, които нямат субстанция, единен общ произход и общо начало, въпреки че обслужват неговата икономика. Развитият предмет в диалектически снет вид съдържа в себе си своята собствена природа. Икономическата структура на прехода е разнородна и разнотипна, вследствие на което тя не се е превърнала в развита система.
Във всяка система има остатъци от миналото, но и зачатъци на бъдещето. Старите форми на производство и отношения с успех участват в установяването на новата форма на производство. Историята познава такива случаи, колонатът, например, е утвърждавал феодалния начин на производство, а цеховото производство – капиталистическото. „Дотогава докато капиталът е слаб, пише Маркс – той сам още търси опора в миналото и изчезващи с неговата поява начини на производство. Щом се почувства силен, той отхвърля тези патерици и се движи в съответствие със своите собствени закони“3 .
Този методологически подход трябва да се приложи и за прехода. Много форми за производство, участващи в утвърждаването на социално-икономическата определеност на системата не определят нейната същност. Те обаче, включени в структурата на обществото, се подчиняват на неговите цели. Определящо значение за развитието на формацията имат тези отношения, които са с общоинформационна насоченост. Те изразяват приемствеността между тях, връзката между частта и цялото, на която изцяло принадлежи определящата роля на развитието.
От това обаче не следва, че трябва да се пренебрегне специфичната определеност на системата. Необходимо е да се прозре мястото на тази специфика при утвърждаване новата система. Това означава, че при анализ на икономиката на прехода не бива да се отива напред. Обществото трябва да се изследва в тия форми, в които то съществува реално. В противен случай теорията се отклонява от практиката.
Щом преходният период заема междинно място между две икономически системи, то социално-икономическата му структура не може да не се отличава със своята пъстрота и многоликост. Тази многоликост намира проява в много форми на производство, част от които са генетически свързани с предишните, а други предстоят да се изграждат.
При тоталитаризма много икономически форми по административен начин бяха унищожени. На тяхно място държавната собственост се установи като господстваща. Сега нещата се променят, старите форми се възстановяват – частна, акционерна собственост, дребен бизнес и пр. Това възстановяване можеше да стане и при предишната система, стига тя да бе модернизирана и изчистена от присъщите Ј деформации, вследствие на което би могло да се извърши един по-плавен и безболезнен преход към пазарна икономика, както направиха някои страни. Това обаче не стана. Възприе се друг модел на преход.
У нас преходният период започна с демонтаж на системата, с реставрация и създаване на рентиерски капитал, денационализация на държавната собственост и деколективизация, с формиране на нова политическа класа, основана на отношенията наемен труд и капитал, с превръщането на работната сила в стока и пр.
Оттук и въпросът: коя е тази икономическа форма на производство, кое е това икономическо отношение, което ще бъде доминиращо при формирането на социално-икономическата система и ще определя насоката на развитие на обществото? На този въпрос трудно може да се отговори. Трудността произтича от това, че тази форма все още не е изкристализирана. Тя е твърде слаба и на този етап не може да играе определяща роля, а само се явява предвестник и носител на обществената тенденция. Преходният период трябва да подготви почвата предвестникът да се реализира. „Във всички форми на обществото има едно определящо производство, което определя ранга и влиянието на всички други и чиито отношения следователно определят ранга и влиянието на всички останали багри и което ги модифицира в тяхната специфичност. То е особен етер, който определя специфичното тегло във всяко изпъкващо за него съществуване“4 .
Това производство е икономическата сила, която стои над всички останали форми на производство. Те, независимо от своята самостоятелност и автономност, се подчиняват на него. В прехода, както и във всяко общество, възникват отношения, които не са адекватни на същността на формиращата се система. Те могат да я обслужват, но да бъдат и разрушителни по отношение на нея. Целият въпрос е до каква степен те могат да са такива.
Самият факт, че в прехода много отношения на производство участват във формирането на системата, съвсем не означава, че предопределят нейния характер. Дребният бизнес, държавният и корпоративният сектор могат да имат дял при утвърждаване на капиталистическата форма на производство, но това не означава, че са негова сърцевина и ядро.
Всяка форма на производство изразява различен тип връзки, които се отличават от тези на господстващата. Всяка една от тях е с разнородно съдържание. А това значи, икономическата система не може изцяло да ги усвои и прероди. По тия причини интеграцията им в едно цяло не отстранява тяхната генетическа нееднородност в системата. Тези форми, за които стана дума малко по-горе, при развитата система стават фактори за развитие не сами по себе си, а опосредствено от законите на целостта на системата.
Многото форми на производство ускоряват социалния прогрес, рационално е онова което придвижва икономиката напред. В тяхно лице Й. Шумпетер вижда „защитен слой на капитализма“, но и противоречивост на развитието. Капиталът като система и организация се опира не само на подпорките, направени от капиталистическия материал, но черпи своята енергия от некапиталистически модели на поведение, които в същото време се стреми да разруши5 .
II. Определеност на икономическата система
Типът на системата зависи от оная определеност на формата на производство, която стои в основата на нейното формиране и образува нейния скелет, ядро и пр. Основният компонент е конструиращ признак на системата. В нея не всички отношения стоят на един и същи ред, съществуват първични, вторични, производни, пренесени отношения, т.е. цяла йерархия отношения в структурата на икономическите отношения.
Щом е така, твърдението за равнопоставеност на формите на собственост би трябвало да отпадне. То противоречи на логиката на органическата система, каквато е социалната. Дори да приемем тезата за равнопоставеност на формите на собственост и еднаквостта на ролята им във функционирането на икономиката, защо тогава с такава настървеност се защитава института на частната собственост и защо тази защита не се отнася до държавната собственост, нали нейната роля е такава, каквато е и на – частната.
Този факт показва, че в основата на формиращата се нова система е стремежът всячески да се наложи частната собственост. Затова на нея се отделя по-голямо внимание. Политическата класа гледа да я подкрепи и утвърди. Нима по тия причини не бе разрушен общественият сектор в земеделието и нима под булото на частната собственост то не бе върнато 50 години назад.
Развитието на една или друга форма на собственост трябва да става не за сметка на нейното разрушаване и утвърждаване на друга, а в зависимост от способността Ј да развива производителните сили и да увеличава общественото богатство без да обслужва тясна прослойка от населението, както става днес.
Частната собственост следва да се развива не сама по себе си, а в съчетание с другите форми на производство. Абсолютизирането на една или друга форма на собственост се отразява отрицателно върху социално-икономическото развитие на обществото. На този етап няма такава форма на собственост, която да съчетава само положителното или отрицателното. Всички форми на собственост имат свои предимства и недостатъци.
Икономическите функции на обществото в прехода не могат да се реализират, ако не се използват множество форми на собственост, в т. ч. и частната собственост. На този етап те не само че не се самоизключват, но могат да се намират в диалектическо единство. Това важи не само за икономическата, но и за политическата система.
Противоречията се преодоляват чрез съединяване на противоположностите6 . Вън от цялото частта е неспособна да изпълнява своите функции. И затова всеки опит да се разруши напълно сегашната структура и на нейно място да се създават нови структури, при които абсолютно доминиращо значение да има само частната собственост, а на другите форми на производство да се придаде символичен израз, не е най-рационалният подход при решаване на проблема.
Това предвиди още Збигнев Бжежински. „Като дава съвети, пише той, Западът не трябва да се ръководи от догми. Във всеки случай не държавната собственост е зло. Може да се каже, че при някои положения не е възможно друго решение. Натискът за незабавно демонтиране на държавната собственост в страните от Централна Европа, в Русия и Украйна едва ли ще доведе до желани резултати. Смесената икономика е може би по-стабилно и конструктивно решение, особено в страните, където липсва собствен капитал!“7
Държавната собственост може да стесни своя обхват, да обхване основни приоритетни отрасли на икономиката. Част от нея би могла да премине като собственост на трудовите колективи, на кооперативите, да се отдава под аренда или пък да се приватизира, но от това не следва, че ще изгуби своята роля. В обозримо бъдеще държавната собственост би трябвало да има доминиращо значение.
Държавната собственост е присъща на пазарната икономика. Тя не може да се пренебрегне. Нейните възможности далеч не са изчерпани. А това налага да се измени организацията и структурата на държавната собственост и най-вече взаимоотношенията между държавата и предприятията. Те трябва да почиват на пазарна основа. Утвърждаването на множество форми на собственост следва да става не с административни, а с икономически средства.
Пред държавната собственост не бива да се поставят бариери. Тя не бива да изпада в неизгодни условия. В противен случай се отлъчва от установяването на пазарните структури. И тогава логиката е една – установяването на частната собственост с кавалерийска атака. Но ние добре знаем цената на тази атака. Защо днес трябва да се повтаря оная грешка, която историята отхвърли. С тотално утвърждаване на частната собственост не може да се изгради ефективно функционираща икономика. Тя не бива да се насажда с политико-идеологически средства, а с икономически. От една крайност – отричане на частната собственост, днес се изпада в друга – възвеличаване.
Частната собственост е необходима, за да се промени структурата на собствеността, да се даде простор и творчество на предприемаческата дейност, да се разруши тоталитарната система и да се изгради общество, което да приеме най-добрите постижения на човешката цивилизация. Без нея едва ли ще се формира трудова мотивация. Хората съдят за социалната система не само по справедливостта на разпределяемите блага, но и по степента на удовлетвореност на техните потребности. И тъй като тази удовлетвореност е по-ниска, системата се оказва нежизненоспособна. Връх трябва да вземе оная форма на производство, която дава най-добри резултати.
Това прозря навремето и Т. Мор. Той схвана частната собственост като зло. В своята Утопия пише: „Там, където има частна собственост, и там където всичко се мери в пари, едва ли е възможно правилно и благополучно да се ръководи държавата“8 . Подобни мисли съзираме и днес. Кейнс се обяви за социализация на частната собственост, по-късно Й. Шумпетер, Голтбрайт, Дж. Стиглиу и др. – за неин контрол.
Частната собственост трябва да се постави в служба на обществения процес. Ако в миналото е била „свещена и неприкосновена“ в демократична Европа, днес престава да има ярко такъв изразен характер, поставя се в ограничени рамки, засилват се нейните социални функции. В конституциите на много страни – Ирландия (1937), Португалия (1976), Испания (1978), Бразилия (1988), Франция и пр. — правото на собственост (става дума за частната собственост) трябва да се регулира в съответствие с принципите на социалната справедливост, тя може да се отчуждава и национализира.
Това обаче не се разбира. На частната собственост не се гледа като на икономическа целесъобразност, а като на политическа мярка за смяна на една политическа система с друга, която се ръководи от користни интереси. Ако се придържаме към такова схващане, изводът е, че икономическата реформа е само претекст да се закрепят едни или други икономически интереси, а не средство за утвърждаване на демокрацията. Това се прояви особено по линията на ликвидиране на ТКЗС и отхвърляне легитимността на новите кооперативи, провеждането на приватизация в интерес на спекулативния частен капитал.
В развитите страни се утвърждава моделът на смесената икономика. Към такъв модел трябва да се стремим и ние. Частната собственост е изиграла исторически своята роля в оня вид, в който е била при свободната конкуренция. Тя трябва да се развива само в рамките на смесената икономика.
Преходът към пазарна икономика не предполага на всяка цена само частна собственост. Пазарът може да се осъществи не само от частни собственици, но и от стокопроизводители, чиято собственост не е частна. Западната икономика днес е тъкмо такава, основава се на смесена собственост – акционерна, корпоративна, колективна и частна собственост.
Може би ще се възрази, че частната собственост е естествена основа на пазара. Това е така. Но връзката между тях, без да е изгубила своето значение, не е така осезаема, каквато е била при класическия капитализъм. Свободната инициатива в стопанската дейност при пазарната икономика може да се постигне не само върху основата на частната собственост, но и върху другите форми на собственост.
Ако частната собственост чрез приватизацията се превърне във всеобща основа на икономическата реформа, има опасност тя да се срасне с властта. Власт и собственост ще бъдат едно цяло. Крупният капитал ще налага своята воля на правителството, ще оказва контрол над него. Държавният монопол ще бъде заменен с частен, а опити в това отношение са налице. В страната се предприемат мерки държавният сектор да бъде лишен от възможността да участва в установяването на пазарните структури. И остава едно – той да бъде разрушен.
Схващането, че държавната собственост не подобрява управлението на предприятието, не бива да се абсолютизира. При пазарни условия тя може да бъде ефективна, стига да се намерят адекватни механизми на управление. Просперитетът и демократизмът в обновяването на обществото могат да се постигнат и чрез използването на положителното в досегашните икономически структури, като се преодолеят допуснатите деформации.
Вероятно някой ще каже, че това са умозрителни съждения. Това обаче може бързо да бъде опровергано. В много документи на ООН ролята на държавната собственост не се отрича. Напротив, нейната значимост се засилва9 .
Проведеното изследване във ФРГ през 1981 г. в 77 частни и държавни предприятия показва, че тяхната издръжка е почти, една и съща10 . Във Франция ефективността в множество държавни предприятия от аерокосмическия комплекс, енергетиката, телекомуникацията не отстъпва от тази в частните предприятия.
Тезата за неефективност на държавната собственост трябва да се посрещне скептично. Тя не бива механически от микроравнище да се пренася на макроравнище. Между тях съществува общност и единство, но това не е пречка да се прозрат различията, които всяка една от тях обладава. Това са равнища на различни структурни нива, които съдържат момент на друга същност. Колкото многоетажността на ефективността е по-голяма, толкова вероятността нейният външен слой да се отдалечи от тази на микроравнище е по-голяма. Затова всеобщата ефективност в глобален мащаб се отличава от ефективността на предприятието. При оценка на държавната собственост действат други измерители и критерии. Показателите на ефективност на микроравнище (печалба, фондоемкост, материалоемкост) не бива да бъдат единствена мярка за оценка на държавната собственост. Мярка за нея трябва да бъдат глобалните цели на обществено-социалния прогрес и степента на задоволяване на социалните потребности.
Преходът към пазарна икономика не може да стане без силна държава и развита държавна собственост10. Всеки друг подход е заблуда. Заблуда е също, че смесената икономика може да се изгражда без държавна собственост и държавно регулиране. За съжаление това днес не се разбира от много политици.
Тезата, че частната собственост ще създаде основи на демокрацията, също не бива да се приема безкритично. Връзка между тях съществува, но тя не е директна. Не всяко стесняване и разширяване на частната собственост означава влошаване и подобряване на демокрацията. Историята помни случаи, когато крупната собственост е била враждебна към демокрацията. Има основание да се предполага, че при определени обстоятелства новите собственици ще прибягнат до твърда ръка в управлението, да установят авторитарна власт, каквато бе в Чили и в много страни от Латинска Америка и Азия. Много от тях въпреки декларациите си за привързаност към пазарната икономика, далеч не са заинтересовани от нея. Те натрупаха пари по време на липса на конкуренция и на уродлив пазар, станаха богати в резултат на използване на служебно положение, рушветчийство, корупция и пр. Демокрацията се свежда до демокрация на капитала – свободно движение на капитали и стоки, намаляване ролята на държавата и нейното подчиняване на капитала. Социалната база на демокрацията трябва да се търси не във възвеличаването на една или друга собственост, а в демократизма и многообразието на формите на производство.
Пазарът не е синоним на демокрация, както и капитализмът не е синоним на нея. За степента на демократичност не бива да се съди само по него. Историята не познава масови народни движения в защита на частната собственост, основана на капитала. Тя обаче познава такива за справедливост и равенство. В страната не може да се очаква масова поддръжка за утвърждаване на частната собственост като всеобща определеност на системата, следователно и на капитализма като тип система.
Разрушаването на старата и установяването на новата система не бива да се провежда по принципа „държавното“ – лошо, а „частното“ – добро. Приватизацията като че ли се придържа към този принцип. В нея се преплитат множество интереси.
Приватизацията има за цел не само да смени икономическата система, но и да укрепи политическия авторитет на дадена класа или прослойка. В Англия, например, по време на Маргарет Тачър, тя изхождаше повече от такива подбуди – отслабване на позиции на лейбъристите. У нас е налице такъв стремеж. Всяка социална група и класа иска да извлече определен дивидент. Затова, ако искаме тя да бъде плодотворна, е необходимо да се постигне определен консенсус между отделните политически групировки и слоеве от населението. Без обществена нагласа и подкрепа приватизацията едва ли би имала сериозни успехи.
На приватизацията не бива да се гледа като на обикновено икономическо мероприятие, а като на борба за власт в сферата на икономиката, отражение в различията на интересите на хората и на силите, които я подкрепят. За тях не е безразлично как ще се проведе тя, какви принципи и подходи ще се приложат към нея. От такива позиции следва да се преценява и сегашната приватизация.
Приватизацията през последно време преследва повече политически, отколкото икономически ефект. Тя може да се окаже вредна, както и масовата колективизация. Всяко тотално одържавяване и раздържавяване на собствеността, без да са създадени необходимите предпоставки, крие в себе си определена опасност. Приватизация за кратко време не може да се осъществи. Това е дълъг и продължителен процес. Нужна е последователност в нейното провеждане. Необходимо е да се разиграят различни варианти (модели) за извършване на приватизацията и от тази гледна точка да се избере най-добрият. Отсъства концепция кой вариант е за предпочитане, какво ще бъде съотношението между различните форми на собственост и дали няма опасност държавната собственост да се продаде на безценица. Ще може ли да се формира висока мотивация и да се повиши ефективността на икономиката.
Краткостта и всеобхватността на приватизацията няма да даде възможност на купувача да разполага с точна и обективна информация за състоянието на приватизираното предприятие. Той не ще се ориентира в обстановката – финансова оценка на активите, технология на производството, методи на прилаганата оценка и тяхната достоверност. Реалната стойност на имуществото много трудно може да се определи, в редица случаи то може да бъде занижено, от което могат да се възползват отделни икономически групировки. Има опасност приватизацията да попадне във властта на чиновниците – провеждане на конкурси и търгове, което е пряк път към корупция. За да се предотврати това, се изисква време и подготовка, което налага известна последователност и етапност при провеждане на приватизацията.
Не бива да се допуска приватизация за печеливши предприятия, както това става в момента. Нейното провеждане трябва да се предшества от определяне на приоритетни отрасли на икономиката. Не бива предприятия, които са рентабилни и са сърцевина на икономиката на държавата, да се приватизират. В противен случай държавата ще се лиши от източници на своите приходи.
На нас е нужна демократична приватизация, която да ограничи монополния характер на собствеността, а не тотална и всеобхватна приватизация. Боновата приватизация е първата стъпка в тази демократичност. Тя, заедно с касовата приватизация, едва ли ще разруши монополния характер на собствеността, само ще го прехвърли от държавата върху акционерното дружество. Като притежава контролния пакет акции то ще използва монополния си характер за свои цели. Такава приватизация не ще направи гражданина собственик. Структурата на властта ще се запази, само че ще се прехвърли върху дадена група.
Собствеността е не само право, но и власт, която се реализира в правото на собственост. Кой стана реален собственик от приватизацията, в чии ръце е властта в производството, кой е собственикът в стопанската власт. Внушава се, че такъв собственик са хората, които притежават акции.
Реална икономическа власт може да се установи тогава, когато работникът се отнася към самия себе си като „господар“ на условията на своята действителност. А той може да стане „господар“ на тези условия, ако реално участва в управлението и стопанисването на собствеността. С имуществото се разпорежда само този, който владее контролния пакет от акции. Този, който притежава една или две акции, не е стопанин.
Разбира се, акционерната форма няма изцяло да приобщи хората към собствеността, тъй като акцията не е основна форма на възнаграждение. При акционерната форма на собственост има опасност от дифузия на собствеността, което поражда групов егоизъм и хипертрофия на интересите. Това налага държавата активно да се намесва в икономиката, да разработва съответни регулатори, за да предотврати хипертрофията.
Има известно разминаване между целите и резултатите от приватизацията. Критериите за приватизация – ефективност, увеличаване на доходите, превръщане на гражданите в реални собственици не винаги се вписват в сегашната приватизация. Пределната ефективност на капитала в приватизираното предприятие може да бъде по-ниска от тази в неприватизираното. Практиката изобилства с примери от този род. Това поражда необходимостта от неговата реприватизация.
Справедливостта също не се спазва. Ако се спазваше, това би довело до по-справедливо разпределение на благата и повишаване благосъстоянието на хората. Принципът колкото „по-бързо“, толкова „по-добре“ открива пътя към корупция и криминализация в икономиката. Той довежда до разграбване на държавната собственост. Възгледите на П. Прудон – собствеността е кражба, като че ли намират реализация. Собствеността, независимо от своята форма, се превръща в квазисобственост. Държавната собственост от държавна по форма чрез присвояването се превръща в частна, а частната – квазисобственост, в смисъл че не осъществява възпроизводството със свои ресурси, а го извършва чрез разграбване на държавната собственост. Тя става своего рода донор за частния капитал.
Това намалява стимула към инвестиции от страна на частния капитал, тъй като доходът, получен от разграбването на държавната собственост е по-голям от този на вложения капитал. Това ще продължи дотогава, докато не се сложи ред в управлението на държавното имущество.
У нас обаче държавата се оттегли от икономиката. Това доведе до ред неблагоприятни последици. Политическата и икономическата власт все повече се концентрира в ръцете на определена тясна олигархическа група. Част от управленския екип се занимава с несвойствени за него дейности. Много хора имат свои фирми, регистрирани под други имена. Частният интерес се съединява с държавното предприемачество.
Първоначалното натрупване на капитала в страната се извършва не по своя естествен път от 19-то столетие, а се насажда с политико-икономически средства отгоре. И това е обяснимо. У нас отсъства достатъчно докапиталистическа частна собственост и предприемаческа класа. По тия причини капитализмът се формира отгоре.
Ако той се провъзгласи за цел на системата, всяко едно правителство, независимо от своя цвят, може да действа така, както повеляват законите на системата. Иначе то не може да просъществува. И все пак в рамките на нея то има определен коридор за свобода в провеждането на лява политика, за приемането на закони, които са в интерес на социално слабите, закони, които гарантират една по-голяма социална справедливост. Но и тук не бива да бъдем оптимистични. Социалните закони се определят от типа на системата. Те не засягат нейните социално-икономически постулати. Затова от правителството не може да се очаква кой знае каква лява политика. Ако искаме тази политика да бъде действена, следва да се промени моделът на прехода към пазарна икономика. Той не бива да утвърждава капитализма, като всеобщност на системата.
Ако искаме див капитализъм, утвърждаването на частната собственост в нейния архаичен вид от миналото столетие е необходимост. И обратно, ако желаем цивилизован път на развитие, утвърждаването на смесената икономика е необходимост. Ние трябва да се ориентираме към такава икономическа система, която дава възможност всички форми да се съревновават и развиват само в техните граници. Частната собственост, следователно и капиталът, могат да се поставят в служба на социалния прогрес.
Собствеността реализира своята мощ чрез вещите. И ако те принадлежат на отделни лица, икономическата и политическата мощ ще принадлежат не на народа, а на тях. Ще се получи срастване между икономическата и политическата власт, ще се породи т.нар. Лична уния. Ще се създаде власт на едрия капитал. Ако крупният капитал заеме доминиращи позиции, това значи да се приемат закони, които съответстват на неговите интереси, правителството да се превърне в негов слуга. И тогава не остава нищо друго, освен да коленичим пред него, както коленичим пред МВФ и пр.
У нас под прикрита форма на демокрация се установява властта на капитала. Тук обаче трябва да има диференцирано отношение към него, едно към националния, съвсем друго към спекулативния капитал. Капитал, който служи на националните цели и интереси, следва да се поощрява. Това поощряване обаче има определени граници. Капиталът трябва да се постави под контрол, а за това са нужни обществени механизми. Той не бива да се превръща във всеобща и господстваща форма на икономическата определеност на производството.
Новото общество, което се формира, засилва социалната диференциация. Богатите стават по-богати, бедните — по-бедни. Теорията за „просмукването отдолу“ не оправда своите надежди. Според нея, когато богатите станат по-богати, тяхното богатство се просмуква надолу и бедните забогатяват. С други думи, ако баницата се увеличи, парченце от нея могат да отчупят и бедните.
Тази теория на практика не показва своята жизненост. Според в-к „Индепендънт“ в днешния свят има 447 доларови милиардери. Богатството им превишава годишните доходи на половина население на земното кълбо. Статистиката показва, че реалните доходи на най-бедните 10% от населението са намалели почти с 20% за времето от 1979 – 1993 г. , за същия период реалните доходи на най-богатите 10% са се увеличили с 61%. Вестникът заключава, че увеличаването на неравенството се отразява зле не само на бедните, но и на икономическия растеж.
Силата на капитала се определя от силата на парите. Превръщането му във всеобща основа на обществото задълбочава неравенството между бедни и богати. Старите привилегии се заменят с тези на парите. Неравенството между бедни и богати се превръща в „Равенство пред закона“, равенство в условията на неравенство.
Капиталът е сляп към социалните потребности. Ако той, както подчертава А. Солженицин, не се постави под обществен надзор, от него ще израснат хора-зверове, хора на борсата, които няма да искат да знаят за някакви задръжки в желанията и кръвожадността си. Защо тогава се ориентираме към обществото, което е атрофирало морално? Нима това е целта на прехода?
Ние избрахме погрешен модел на прехода, не потърсихме алтернативни пътища. Обществото, както и преди, се вкара в определени схеми и шаблони на развитие. А това противоречи на неговата обективна логика. Социално-икономическата необходимост се реализира не по един и същ начин, а в многообразни форми. Нашите цели трябва да бъдат адекватни на тях, да достигнат по-голям ефект и желан резултат. Действията ни обаче в много случаи са произволни, не се основават на познанието на тази необходимост, а на принципа „проба-грешка“. Грешката е може би плод на разбирането за еднолинейността на движението, резултат от липсата на яснота за прехода. Познанието трябва да усвои друг род движение, да промени неговите аналогични параметри, съобразно волята на познаващия субект. Преходът трябва да бъде по-лек, по-плавен и социално приемлив.
Ние нямаме яснота в целите на прехода, вследствие на което хаосът в икономиката е голям, а неуправляемостта на процесите — значителна. Нас ни съпътства стопанска и всякаква друга криза. Държавността се разрушава. България е на кръстопът, нея я разпъват на кръст.
Влакът на историята не бива да отива само до либералната демокрация, с която, според Фокуяма, завършва и самата история. На сложните системи са присъщи алтернативни пътища. На тях са свойствени лавинообразни и нелинейни процеси. Това отдавна го доказва синергетиката11 . Социалното познание трябва да ги открие и препоръча на политиците, а те от своя страна да се съобразяват с тях.
Ш. Пазарът – средство за реализиране на глобалната цел на обществото.
Ако искаме промени, трябва да имаме яснота в целите на движението. Засега са мъгляви и неопределени. Увещават ни, че целта на прехода е пазарът. Той обаче не може да бъде цел, а средство за реализиране на глобалната цел: човекът като цел и самоцел на производство, изграждане на общество с висок стандарт на живот и социално икономическа справедливост в разпределението на доходите.
Такъв подход в Германия приложи Л. Ерхард. Не напразно той назова своята книга „Благоденствие за всички“, благоденствие не само за сегашните, но и за идните поколения.
Благоденствието в България се отлага на заден план, то се отнася за „светлото бъдеще“, в името на което следва да затягаме коланите и да се лишаваме от много житейски нужди. „Светлото бъдеще“ става за сметка на страданието в настоящето. Политиците обаче не осъзнават това. Те смятат, че пътят е правилен, посоката – вярна, грешката е плод на недостатъчната последователност на провеждането на икономическата реформа, а не в нейните изходни постулати.
Този път на развитие е пагубен за страната. Т. Веблен (1857 – 1929) нарече съвременния нему американски капитализъм жесток, нехуманен, жаден, експлоататорски, спекулативен. Такъв капитализъм ли ще се установява в България? Защо трябва да се утвърждава онова, което историята отхвърля.
България страда не от развит, а от неразвит капитализъм. Това обаче не значи повторение на всички етапи на развитието му. В това отношение ние трябва да се поучим от историята.
Дж. Кларк (1884 – 1963) и А. Берли (1895 – 1971) се обявиха за модернизирането на капитализма, за превръщането му от хищнически в „народен“, за трансформация на частнокапиталистическата собственост в обществена или корпоративна, за социално развитие на икономиката, засилване на нейното държавно регулиране.
Реформата се налага отгоре, натрапва се от управляващите и затова няма социална насоченост. Философията Ј се основава на т. н. индивидуална егоистична цел, за която още А. Смит говореше. В човека трябва да се вижда не само егоистът, но и творецът, който се ръководи не само от своите интереси, но и от тези на обществото, социалната група и класа, към която принадлежи. За съжаление такова нещо в страната не се забелязва.
Моделът на прехода е либерално-монетаристкият. Той обаче, може ли да бъде единствена теоретична база на обяснение? Очевидно, не.
Пазарът не е всеобща система, каквато бе по времето на А. Смит, Дж. Ст. Мил, К. Маркс, А. Маршал и пр., а една от множеството икономически институции на обществото (Дж. Голбрайт). Пазарните отношения не обхващат цялата икономическа дейност, макар че всички нейни видове изпитват тяхното влияние.
Държавата като пазарен субект не може да остане извън пределите на пазарната система. Не може системата да се развива, ако отсъства един от конституиращите Ј признаци – държавата. Всяка система в крайна сметка се разрушава, вътрешните Ј връзки се разпадат, тогава системата пазар сама създава недостигащите елементи на своето функциониране. Ако не е в състояние да стори това, държавата следва да се намеси в икономиката.
Както се вижда, пазарната саморегулация не се отхвърля, но е недостатъчно ефективна и затова трябва да се допълни с държавно регулиране. Има сфери, където пазарът се справя по-добре, но съществуват и такива, където регулирането е по-предпочитано. Кой вариант ще се избере зависи от икономическата изгода.
Преходът към пазарна икономика не означава обществото изцяло да се подчини на пазарните механизми. При цялата им значимост ролята на държавата в регулирането на икономическата сфера не намалява, а се увеличава. Тя трябва да впрегне в действие не само всички пазарни сили, като им създаде благоприятна конкурентна среда, но и да отстрани дефектите на пазарната саморегулация.
Ако свободата на пазара е безупречна във всяко едно отношение, тогава защо реализацията на тази свобода в България се съпровожда с жестока криза, продължителен спад на производството и потреблението, стагнация на икономиката, духовна нищета.
Гладният не може да бъде свободен. Не може да има демокрация, когато хората гладуват. Трябва да се осигури подем на икономиката и държавно регулиране за благото на народа.
Социалната насоченост на реформата се разглежда не като двигател на трансформационните процеси, а като бреме за нейното провеждане, не средство за формиране на ценности, основани на принципите на справедливостта и цивилизованата идентичност, а нещо второстепенно и ненужно. Правителство, което не може да изхрани хората, е обречено на провал. Стихията на гладуващия народ ще го помете.
Това обаче като че ли не се вижда. Отпадането на слабите от социума се смята благо за обществото (социалния дарвинизъм). В ход е т. н. теория за просмукване на богатството – богатите стават по-богати, с което богатството им се просмуква и на тази основа бедните стават по-богати. Световната статистика опровергава това.
Оттук и изводът: намаляването на социалните разходи не трябва да се третира като „грешка на управляващия елит“, нито е плод на недоглеждане, а фундаментален принцип на радикалния капитализъм. Всички правителства след 10 ноември следваха този принцип. Обявените по-ниски данъци в „по-ново време“ облагодетелстват крупния капитал, бедните не получават никакво облекчение. Икономическата система преразпределя имуществото в полза на богатите.
Социалната енергия, която в преходни периоди би трябвало да е най-голяма, днес е притъпена, социалното недоволство се засилва, връх взема деструкцията, напрежението, социалният взрив може да избие и да се прояви в различни форми на неофашизъм.
У нас реформата поначало не тръгна, както трябва. Икономиката се движи от лошо към по-лошо. Една реформа има смисъл да се провежда, ако тя създава, а не разрушава. По своята най-дълбока същност тя е извратена, свежда се не до преход към пазарна икономика, а до разграбване и продажба на безценица на собствеността, до криминализация на икономиката и непазарно присвояване на доходите. Там, където отсъстват ясни правила, там цари рекет, шантаж, корупция, злоупотреба с властта, от които не може да се очаква нищо добро, в т. ч . и успех в реформата.
Вместо да се изгради общество със социално ориентирана пазарна икономика, което да превъзмогне деформациите на предишната система, като съедини нейните положителни страни с тези на пазарната икономика и засили държавното регулиране за предотвратяване недостатъците на пазара, разруши се всичко ценно от предишната система. Даде се път на либерализма, монетаризма, които при неразвита пазарна инфраструктура не са много ефективни.
И така, формиращата се икономическа система не се явява надеждно средство за разрешаване на социалните проблеми и затова не може да бъде образец на подражаване.
Това обаче за съжаление не се вижда. Управниците, държавниците и народите, посочва Хегел, често биват съветвани да се взима поука от опита на историята. Но опитът и историята ни учат, че народите и правителствата никога нищо не са научили от историята и не са действали съгласно поуките, които биха могли да бъдат извлечени от нея.
Бележки:
1. Ростоу, У. У. Стадии на икономически растеж (некомунистически манифест). Делфин прес, 1993.
2. Има разлика между необходимо и достатъчно условие.
3. Маркс, К и Энгельс, Ф. т. 46. Ч. II. с. 155
4. Маркс, К. и Энгельс, Ф. т. 46, Ч. I, с.40
5. Шумпетер, Й. Капитализъм, социализъм и демокрация. М., 1995, с.222.
6. По време на разговора около „кръглата маса“ през 1990/1991 г. между основните политически сили бе постигнат консенсус по ред въпроси на обществото.
7. Збигнев Бжежински. „Как да се помогне“. В. „Вашингтон пост“, бр.11, 1992 г.
8. Томас Мор. Утопия. Т. Кампанела. Градът на слънцето. Изд. „Народна култура“. С., 1984, с. 58.
9. Документы ООН. Доклад секретариата ЮНКТАД к Конференции по развитию Восточной Азии: Уроки точки зрения новой глобальной ситуации, МЭ и МО, №11 & 12, 1996, 66, 93.
10. Виноградов, В. Приватизация: Опыт Франции на фоне глобальных тенденции. ПЭ и МО, №10, с. 26 и 27.
11. Вж. Князова, Е. Н., Курзюмов, С. П. Синергетика как новое мироведение диалог с И. Пригожным. – Вопросы философии, 1992, №12.
