Веселина Атанасова е бакалавър по финанси на Университета за национално и световно стопанство (УНСС). Спечелила конкурс за редовен докторант по История на икономическите учения в УНСС. Научните й интереси са в областта на моралните аспекти на икономиката и новия идеологически консенсус, социалното осигуряване, евроинтеграцията. Публикувала е по въпросите на либерализма, разпределителната справедливост, социално-икономически, монетарни и интеграционни проблеми пред Обединена Европа, аспекти на финансовата история на България и др.
Историята на Отоманската империя в периода между двете руско-турски войни от 1828-1829 и 1877-1878 г. се помни преди всичко като време на неуспешни реформи. Двата султански декрета, насочени към предотвратяване на европейското влияние – декретът на султан Гюлхан от 1839 г. и неговите Hatty Hьmayun декрети от 1856 г., – като цяло обещават политическа реформа и по-специално по-голямо представителство за немюсюлманските субекти в империята. Неуспехът им обаче засилва европейското влияние и намеса. Той води до пълния провал на опита за конституция от 1876 г., последван веднага от репресивното управление на Абулхамид.
За българските земи неуспехът на тези реформи се разбира най-добре от икономическа гледна точка, а не от гледна точка на липсата на административна воля на Портата. Обезценката на отоманската парична единица, спадането на износа и за пръв път нарастващият европейски дълг сочат отслабването на икономиката на империята. Султанските декрети от 1839 и 1856 г. предвиждат увеличаване на вноса на европейски промишлени стоки и на селскостопанския износ от империята, с постъпленията от който да се плаща за този внос. Но плащането на дълга към европейските страни е по-неотложно. Това кара Портата да реформира българската система на земевладение, за да увеличи данъчните приходи. В резултат на това към 60-те години на XIX в. повече земя отива в ръцете на местната власт и българи. Опора на тази нарастваща автономия става занаятчийската манифактура, предназначена за местния и отомански пазар. Тези български интереси стават неразделна част от движението за независимост през 70-те години на XIX в.
През периода 1850-1870 г. условията за селскостопански износ от отоманските Балкани са благоприятни. След повишаването на европейските цени на зърното около 1850 г. световната търговия бележи две десетилетия на безпрецедентен растеж. Краят на Наполеоновите войни и разпущането на еничарите през 1826 г. сравнително връща редът на Балканите. Разрастването на чифликчийската система обуславя смяната на собствеността от ръцете на отомански служители и военни към местни търговци; заедно с това изполичарите се заместват от безимотни работници. В сравнение с другите балкански територии на империята зърненият износ от българските земи бележи по-голямо увеличение. Но след 1850 г. броят на чифлиците намалява. Ако в началото на века, по някои оценки, те са заемали до 20% от обработваната българска земя и са ангажирали под 10% от селската работна сила, през 60-те и 70-те години на XIX в. тези числа вече са значително по-малки.
Свиването на чифликчийската система в българските земи в определена степен се обяснява с усилията на отоманската империя да реформира данъчното облагане в селското стопанство. По време на Наполеоновите войни чифликът вече е препятствие за такава реформа. Валят местни официални оплаквания към Портата за ниската събираемост на десятъка. Най-големите нарушители на съществуващата система се оказват спахиите, използвали служебното си положение за придобиването на чифлици и за присвояването на приходи от държавните данъци. Към 1832 г. Портата предприема стъпки за тяхното елиминиране. Те отдавна са загубили военно значение със западането на кавалерията. Прилага се план за пенсионирането на спахиите, притежаващи права за събиране на данъци, в три етапа от 1838 до 1844 г. Те се заместват от нови данъчни агенти, огласяват се нови регулации, препотвърждаващи десятъкът и изключващи използването на принудителен труд. Това кара турските собственици да започнат да изоставят чифлиците. Спадането на цените на зърното след Кримската война и серията лоши реколти, заляла Източните Балкани през 50-те години на XIX в., кара много от тях да продават. Новият отомански поземлен кодекс от 1858 г. спомага за това. Макар да не признава напълно съществуването на частна селска земеделска собственост, той защитава интересите на владелците на чифлици, включително правото на бъдеща продажба, независимо от етнически произход и религиозна принадлежност. Кодексът премахва правата на местните земевладелци да събират селскостопански данъци, като в тази функция те се заместват от служители на централното правителство.
Така растящото недоволство на селяните през тези десетилетия се свързва не толкова със запазването на чифликчийската система. Като причина за местни бунтове се сочат увеличаването на държавния данък от 10 на 12,5% през 1858 г. и честото полагане на безплатен труд. Принудителен труд предвиждат и проектите за прокарването на железница през 60-те години на XIX в.
Общо взето по това време българските земи реагират положително на растящото европейско търсене. Както се обещава в отоманските търговски съглашения с Великобритания и Франция от 1838 г., султанският декрет за реформи от 1839 г. премахва отоманския зърнен монопол спрямо български търговци към 1842 г. Същата есен българският житен износ достига Западна Европа в количество, което увеличава тонажа на общия български зърнен износ няколко пъти. Постигнатото общо ниво се поддържа от износа на пшеница и ечемик и се удвоява през 60-те година на XIX в. Търговският оборот на Варна – главното българско черноморско пристанище, изпреварва този на солунското за сметка на износа на зърно към 1845-1848 г. и бива последвано от Бургас през 60-те г. Тези десетилетия на ръст на производството и износа на зърно се оказват решителни за свиването на чифликчийската система. Именно благодарение на растящото търсене през 40-те години на XIX в. и перспективата за печалба става възможно купуването от българските търговци и селяни на обявените за продан чифлици през 50-те г.
През периода 1857-1877 г. по-малко от 25% от българския внос от страни извън отоманската империя се пада на Великобритания, докато износът към тази страна е около половината от този дял. На вноса от Франция и Австро-Унгария се дължи целият български експортен излишък за този период. На тези страни се пада 30 до 40 % от неотомонския внос, срещу 10 до 20 % български износ. Захарта и кафето се внасят главно от Франция, но френският текстил и други промишлени стоки трудно се продават на българския пазар.
През 1870 г. френските и британските складове в Истанбул изгарят до основи при пожар по време, когато Френско-пруската война отслабва френската икономика. Чешки и австрийски стоки достигат по Дунав до българските речни пристанища. Австрийски производители завладяват българския захарен пазар. Ограниченият австрийски потенциал обаче така или иначе забавя навлизането на хабсбургските интереси. Самият отомански пазар през този период се разширява за българските стоки. Развитието на икономиката по българските земи по това време отговаря в голяма степен на т. н. протоиндустриализация със занаятчийска манифактура, надхвърляща потребностите на местния пазар поради притока на сезонно незаета селскостопанска работна ръка, и с увеличаване на населението, което спомага за увеличаването на работната сила в добива на зърно. Към средата на XIX в. занаятчийското производство е трудоинтензивно. В общи линии, от 1825 до 1875 г. населението се увеличава от 1,5 до 3 млн. души – главно поради завръщането на преди това емигрирали в Сърбия и Румънските княжества българи. 1/5 от населението е градско; градовете са пръснати по цялата територия, обикновено с население над 5 хил. души, а няколко са с население между 15 и 30 хил. Тази разпръснатост е предпоставка за възникването и развитието на национална търговска мрежа. Към това се прибавя фактът, че над половин милион българи към средата на века са вън от българските земи – около 25 хил. са на хабсбургска територия, 50 хил. в Истанбул, 100 хил. в Бесарабия и Украйна, неколкостотин хиляди във Влашко. Само търговската и занаятчийската общност в Букурещ през 60-те г. на XIX в. надхвърля 10 хил. души. С декретите от 1839 г. българските търговци със седалища в отоманската империя получават законни права свободно да търгуват из цялата империя. Това засилва външните търговски контакти и спомага за развитието на вътрешнобалканската търговия. Намалява броят на пътуващите търговци. В повечето градове се организират годишни панаири, а в по-големите от тях има по няколко годишно. Някои търговци се специализират. Търговците типично започват да оперират с множество монети, циркулиращи в отоманската империя. Краткосрочният търговски кредит се разширява пряко или с приемането на търговски полици.
Последните десетилетия преди 1878 г. завършват плахо градящият се цял век мост между българското земеделие и търговия. По това време домашното производство на текстил, кожа, железария в полупланинските и планински селища започва да допълва недостатъчния доход на селячеството от земеделие. Напускането на по-плодородните, по-ниско разположени земи поради безредия и от високите данъци и удвояването на българското население в средата на века прави неселскостопанският доход съществен за неговото препитание в тези райони. Сезонното увеличаване на заетостта в селското стопанство не решава проблема с притока на население. Българските планински селища се превръщат в занаятчийски и търговски центрове. През 1860 г. Габрово наброява 20 хил. жители, в домашното производство на текстил има над 1000 стана, градът снабдява с месо и обуща отоманската армия. Половината от купеното от региона месо е било доставяно от една от трите кланици в града, а на покупките на кожени обуща са се падали 80 % от търговията на кожа. Разширяването на занаятчийското производство дава икономически и политически тласък в развитието на българските земи.
Към 1866 г. , по разполагаеми данни за 45 града, градските занаятчии надхвърлят 60 хил. При близо 200 хил. градско население, търговците са три пъти по-малко. След Кримската война броят на търговците се увеличава. Занаятчии емигранти се връщат по българските земи от отомански градове като Истанбул и Солун, пострадали от европейската конкуренция. Средният занаятчийски доход на нает работник, чирак или дори майстор рязко спада под този на търговците. Търговците на зърно печелят от 4 до 7 пъти повече. Това обяснява защо голяма част от търговците по това време започват да произлизат от занаятчийското съсловие, но рядко инвестират в занаятчийско производство.
Като цяло потенциалът за устойчиво развитие на българското занаятчийско производство на отоманския пазар е ограничен. Но така или иначе, именно сравнителният просперитет на българската занаятчийска и търговска общности е един от главните източници на политическия стремеж за независимост през 1835-1878 г.
Серията от отомански фискални реформи се явява главен катализатор на българското недоволство. Реформите започват с решението от 1830 г. спахиите или притежателите на права да събират данъци да бъдат заменени с представители на българското население. Това е по същество т. н. система макту. При нея се назначават немюсюлмански бирници при преобладаващо немюсюлманско население – система, приложена в Сърбия в края на XVIII в. В Сърбия системата се подкопава от противопоставянето срещу нея на турските и албански еничари, а по българските земи – от самите християнски представители, българският чорбаджия и гръцкият владика. Още от XVII в. градските и селски първенци, чорбаджиите и техните семейства, са изпълнявали административни функции за отоманската власт сред християнското население в замяна на специални привилегии. Бирничество и лихварство дават възможност на много от тях да натрупат селскостопанска земя, отчуждавайки длъжници. Реформата от 1830 г. често препотвърждава правата им на бирници, като се увеличава само отговорността им за изпълнението на тези задължения За съюзник чорбаджията има православният владика. Чорбаджиите отдавна са подкрепяли владиците при събирането на епархийски десятък. Освен православен кмет и бирник, има и 5– до 10-членен съвет, членовете на който са представлявали групите по интереси – главно на занаятчии и търговци. Макар и да нямат възможност за намеса пред по-високата официална турска власт, тези съвети водят борба с чорбаджията за предназначението на частта от данъчните приходи за местна употреба. Занаятчийските гилдии повеждат борба за училища със светско, национално и професионално образование на български език. Отварянето на врати за пръв път през 1835 г. на народно взаимно училище в Габрово се смята за начало на активното българско Възраждане. Гилдиите се противопоставят на злоупотребите от чорбаджиите, което води до назначаването през 1842 г. на преки агенти на правителството за събиране на данъците, но след 1850 г. в голяма степен чорбаджиите отново поемат тези функции.
Като част от отоманските реформи, на представителите на българското население се обещават места в новите провинциални съвети (меджлиси) през 1840 г., но мюсюлманските представители заедно с чорбаджиите и фанариотското духовенство напълно контролират тези органи и не настъпва съществена промяна. Това обещание се подновява с декретите от 1856 г. То бива празно обещание до 1864 г. Тогава в съвещателни органи на провинциалното управление влизат немюсюлмани. Някои от тези места се заемат от представители на българските общински съвети.
Реформите от 1864 г. обаче имат по-скоро друг характер. Цели се централизиране и затягане на провинциалното управление, империята административно се прекроява, като се намаляват провинциите на девет. Северна България и Нишкият триъгълник са включени в Дунавския вилает с пръв управител Мидхад паша. Най-напред там стартира реформата. От една страна това се прави, за да се въведе ред по тези земи след миграцията в тях през 1862-1863 г. на 100 хил. черкези от Крим, а от друга страна – за да се повиши събираемостта на данъка от най-проспериращата територия на империята. По това време расте дългът на Отоманската империя към британски, френски и германски кредитори. През 1861 г. Британският съвет по търговия излиза с оценката, че повишаването на събираемостта на данъците в империята наистина е възможно. Въпросът за необходимостта от пряк европейски контрол върху отоманския бюджет, за да се осигури изплащането на дълга, е бил обсъждан от Британското правителство още преди 20 години. Портата не иска да се стигне до преразглеждане на тази оценка, според която отоманският дълг все още не изисква чуждестранен контрол. През 1862 г. отоманското правителство за пръв път прави усилие да състави годишен бюджет по европейски образец. От 1863 г. то се стреми да показва на кредиторите годишно увеличение на бюджетните приходи.
Мидхад паша постига главната цел, поставена му от Портата за Дунавския вилает. От 1864 до 1867 г., когато той е управител, данъчните приходи нарастват с около 1/3 (от 113 млн. през 1864 на 151 млн. през 1867 г. отомански сребърни пиастра; през 60-те г. на века 1 пиастър е еквивалентен на 1 френски франк). Това обаче е бреме за селяните, както и за занаятчиите и търговците, купили бивша чифликчийска земя. Не се прави достатъчно за увеличаването на експортния потенциал на селското стопанство, което да компенсира собствениците на земя. 3/4 от общите данъчни приходи отиват в хазната в Истанбул, а останалата 1/4 не се използва добре. Слабото навлизане на модерна техника в земеделието, спънките пред краткосрочното кредитиране, растящото данъчно бреме (на фона на постоянните и намаляващи данъци, които плаща Сърбия на отоманската власт) обуславят откритата подкрепа на широки слоеве от българското население за национално освобождение.
Така самият относителен просперитет на българските земи към средата на XIX в. поражда повишени национални очаквания. Възможностите за икономически растеж, присъщи на големи пазари като тези на отоманската и хабсбургската империи не се реализират. Българите нямат шансът да са на границата между двете империи и да се възползват от имиграцията в двете посоки или да пренасочат търговията си към Централна Европа. Българската търговия остава около Истанбул, Солун и Румънските княжества повече зависима от главните отомански пазари. Тя бележи развитие на основата на българските местни търговски интереси, подобно на търговията в Гръцко и Сръбско. В много градове на Балканите под имперско покровителство достигат монетизацията и средиземноморската, особено италианска, търговска практика. Към средата на XIX в. обаче налозите и новото обезценяване на отоманската парична единица обезсърчават българската търговия. Значителен брой български търговци и занаятчии по това време стигат до извода, че национална система от закони, права на собственост, пари, данъци и мита би им предложила по-добри възможности за икономически растеж.
Бележка:
* Материалът е обобщение на основни факти, оценки и анализи от Lampe, Johin R. and Marvin R. Jackson. Balkan Economic History, 1550-1950. From Imperial Borderlands to Developing Nations.: Bloomington, Indiana, University Press, 1982 , pp 133-153, 202-213.
