СТИХОТВОРЕНИЯ

0
253

Пламен Киров е роден на 29.03.1961 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Първата му стихосбирка „И надеждата не е лош гроб“ печели първия национален литературен конкурс „Александър Вутимски“. Втората му книга „Хоризонтът солен на плъстта“ излиза през 1996 г., издадена с конкурс от Националния център за книгата към Министерството на културата. През 1997 г. печели първа награда за сатиричен разказ на националния литературен конкурс „Алеко Константинов“ по повод 100-годишнината от гибелта на Алеко. Третата му стихосбирка „В късната пролет на лятото“ излезе през 1999 г. Получил е литературна награда на ВМРО „Мелнишки вечери“ – 2001 г. Подготвил е за печат четвъртата си книга „Кислородни ери“. Член е на Съюза на българските писатели.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СКРЪБ

Огромната тъга на моята представа за добро
навлиза в своите необратими климати –
в гръбнака Ј, живачен стълб сребро
измерва градусите на платимото.
И гаснат в мене плазмените пориви,
втечнили в пулса ми скръбта на паметта
и утаили своите налудни хорове
във топлите спирали на кръвта.
Мъртвите цивилизации от спомени
изтляват в блясъка на невъзможните си дни
и във скръбта на нецелунати икони
и на нераждали жени.
И аз съм спусъка на вечния език,
замълчал в клинописа на земята напукана,
но изстрелял гнева като вик
за днеска и тука…
Когато хората тръгват на лапи
и кънтят като ехо от мъртви религии,
а небето прогизва от миро и капе
на мазни и лъскави лиги.
Когато ни залива потопът от плът.
И си тръгват, отиват си наште души.
А телата ни зъзнат от смърт.
И чакат смъртта да ги утеши…
Светлината пред нас е затръшнала гръб.
И над нас е небе от мокър метал.
И е страшна, страшна е земната скръб –
скръбта, неродена от жал.

* * *

Във тъмните сезони на кръвта ми
сърцето зазорява болки ясни
и в мен изгряват като гробни камъни
мълчания, превърнати в безгласия.
И няма кой да каже как е страшно
да наедряваш само на юмруци,
когато вътре в тебе дъвче яшно
иронията стихналите звуци.
И само в градуса на тъмните зеници
да имаш спомен за вика си.
И да мълчиш на всичките езици –
по-къси от последен дъх. По-късни.
Вдовиците на дните ти отминали,
прелели гласове – като че вино –
да стегнат устни – само те са идвали
да кажат нещо в твоята пустиня.
И в утрото на тишината да си свършил
с човешкото – да се овълчваш. Или заиш.
И наедрял като дихание на стършел –
да проговориш на езика, който знаеш.

* * *

Ако счупиш стиха си като клечка за зъби
и си правиш в празното с треските му фокуси,
тази твоя душа ще наедрее от скърби,
че не си го забил във окото си.
Тогава би прогледнал от жестокия жиг,
прогорил – от болка – ослепялата тъкан
и би проговорил онзи мъртъв език
на който говори белтъка.
Би разгадал тази плът, тази кръв,
от които стихът ти зачева
и не би му простил, че е станал такъв –
трошлив, като изсъхнал червей.
Повярвал, че пожар се гаси със пожар
в пространствата на непростилата обида,
би писал някакъв „рибен буквар“
за изчезващи видове.
Но зениците твои пречупват лъчи
и светят във цветно човешките радости.
Лъч време са всички човешки очи…
Които допуснеш в душата си.
Лъч време е твоят човешки капчук
със който света ще събудиш,
за да му кажеш, навярно, защо си бил тук.
И защо – не трябва да бъдеш.

* * *

Този град има лоша екзема –
стари къщи, които гноят.
Боже мой, от къде ли се взема
тази струя съсирена плът.

Тя се влива втечнено и болно
в площаден масивен оток.
Мойта къща с челото престолно
е с очи на осъден пророк.

Тя внезапно врата ще отвори
и на моето тяло с езика
много дълго и дълго ще говори
на тълпата безлика.

За прозорците си ще им спомни.
Че зениците им бяха баща ми и мама.
И ако днес те са пусти, огромни, бездомни,
то е защото тях вече ги няма.

Ще им спомни за мене – какъвто си бях.
Позабравено вече дете.
Някаква струйка есенен страх,
която времето ще помете.

Ще изхлипа гърлото на коридора.
Ще протече носът на олука.
Малко срамно пред толкова хора.
Но какво ли Ј пука.

Стига спомени, дето разплакват.
От горчивите май сме загребали.
С времето само заякват
в тази къща рахитните мебели.

Днеска аз съм езикът изплезен,
който трябва да ви настърви.
Ала зная, че само съм резен
от тълпата ви, дето кърви.

И се лутам с всички по улици,
чиито посоки презирам –
плитки и черни браздулници
по лице, което умира.

А над нас се вдигат къщите
със сенки диворастящи
и ни поглъщат
с утопичния спомен за щастие.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук