Максим Мизов е доцент, д-р, завършил философия с профил социология в СУ „Св. Кл. Охридски“. Работи в областта на етиката, политологията, етнологията и религиологията. Автор и съавтор на 8 монографии и книги, както и на повече от 120 научнотеоретически студии, брошури и статии. Завеждащ секция в Центъра за исторически и политологически изследвания.
Всеки исторически катаклизъм по своему извежда в забележима позиция и женския проблем – проблемът за мястото, ролята и предназначението на Жената в обществото и историята. В смутните времена на изгрева на Модерността на жената се възлагат отговорни и прогресивни исторически задачи и мисии. Много далеч от времето на възбудената женска еманципация Ог. Конт свързва прогреса и бъдещето на Човека и хуманизираното Общество преди всичко с две фигури – тези на Инженера и на Жената1 . Бащата на позитивизма и модерната социология съзира тъкмо в жената истинския двигател и гарант за възраждане на човешкото – естествено чрез социално-пространственото и дейностното разкрепостяване на вкаменено-омагьосаната от историята женска съдба в коптора на битовостта.
Векове по-късно зората на глобалното общество отново възкресява така експлозивно съдбовния проблем за ролята, статуса и мисията на Жената в Постмодерния свят. И отново няма единодушие в желаните и дължимите визии за женската орис. За един от най-изтъкнатите френски мислители и общественици на обединяваща се Европа Жак Атали идният век, независимо от ужасните премеждия, на които ще е люлка и свидетел, ще е пространство на триумфа на нов тип матриархат, възвестяващ победоносния исторически марш на Новото Братство след дискредитацията и капитулацията на всички идеологически и социално-управленски модели и експерименти, заложили на Свободата и Равенството. Това ще е времето на първоначално грандиозни победи на Жената от Севера, а впоследствие, с нейна помощ и в резултат на всемирната Женска революция, ще бъде освободена от вековен гнет и жената от Юга в планетата на глобализиращото се човечество2 .
Обратно, една от най-нашумелите философстващи глави в САЩ Кен Уилбър е скептик и даже песимистично рисува панорамата на новия ХХI век в контекста на глобалната Мрежа. Той директно твърди, че глобализацията и Интернет раждат и налагат анархична и егоцентрична мъжка субективност, че Мрежата е изградена от мъже и за мъже, че информационно-компютърната революция и утопия ще пръкнат отново най-интензивна и безмилостна полова стратификация след аграрната структура в еволюцията на холархията. С типично американска изразност Уилбър упреква феминистките, че са задрямали на волана на съдбовни проблеми, предпочитайки вместо това с упоение да спорят по такива фундаментални и отвъдвремеви въпроси като: дали порнографията нарушава гражданските им права и дали конгресмените трябва да бъдат хвърляни в затвора за това, че ги щипят по задниците. За него глобално-компютъризираният свят е ловна територия на информационно пристрастени и дрогирани мъже – дигитални хищници, които неистово и до самозабрава ще разпалват и водят егоистични войни и изобщо няма да им пука за интерсубективното сътрудничество и взаимното уважение между двата пола, предпоставяйки и развихряйки нечуван и невиждан по естеството, формите и мащабите си нов патриархат3.
Докато в най-развитите западни общества неудържимо се вихри карнавалната фиеста на третата вълна на феминизма4 , в нашата окаяна и многострадална страна радикалният трансформационен катаклизъм, метафорично казано, блокира часовниковия механизъм на историческото време на женския проблем. Оказа се, че за да се задвижи този механизъм, крайно наложително е той рязко, силно да се дръпне назад, да се върне към някои отшумели реалности от преди век, които изглеждаха сякаш доскоро покрити с нафталина на историческата забрава или като архаика от отишлото си минало. Тази изумителна и вцепеняваща реверсия към прежни очертания и структури, нагласи и практики на женското житие-битие не пожали което и да е кътче от битийността и душевността на българката. Нейното фронтално и брутално или флангово и маскирано настъпление сякаш лесновато и с ярост помита всички препятствия по пътя си, ломейки и погубвайки всички доскорошни социални и културни придобивки и постижения.
От незапомнени времена българката е била ревностен и самопожертвователен хранител на ценностите, нормите, традициите и идеалите на българщината. Тя е била тази, която и в най-мрачни исторически доби, и в най-озарени от исторически възторзи и победи времена, неспирно е кърмела и възмъжавала в рожбите си лъчезарна любов към отечеството. Тя е въвеждала неусетно чедата си с приказки, песни, примери и дела в чутовните митологични, фолклорни, битийни и исторически повествования и практики на българското. Така е преминавала през мътните бродове на времето, устоявала е на бързеите и водовъртежите на историята, горяла е на лумналите клади на обществените предизвикателства и издевателства, носила е с танталови мъки сезифовските товари на бремето на различни – добри или лоши – времена, разсичала е гордиевите възли на човешкото битие с дамоклевия меч на майчинската си всеотдайност и жертвеност. Българката неотменно, до сетен дъх е възпитавала и преумножавала българска чест и свяст, клетвена вярност и привързаност до гроб към бащиното огнище и святата родна майчица-земя, към прелестната българска природа и натежалата от поуки и премеждия родна история. Така и вливала в кръвта и духа на чадата си огнен патриотизъм и непреодолима носталгия у тях, когато са се скитали нейде немили-недраги, в странство, далеч от татковината. И е знаела, че няма по-голяма, дълбока и тиха радост от това, да се завърнеш в бащината къща, да си сред свои и да се грижиш за тях и да срещаш и се радваш и на тяхната грижовност.
За пръв път в историческата биография на българката в това десетилетие на разгула на фалшивата демокрация се пръква нещо страшно различно, неизказано чуждо, нещо покъртително като душевна нагласа и прагматика в майчинската грижовност и всеотдайност. За пръв път тя е разпната между родината и чужбина. Виждайки и проецирайки в идното време налитащите тревоги, настъпващите опасности, несретата в житейската орисия на своите рожби в собствената им родина, българката вече открито, трескаво и всякак търси целебен цяр за тяхното оцеляване и преуспяване в съзнателното и отдалеч подготвяното им прокуждане, в емигрантската им участ в далечна чужбина. Митологично-приказното откритие, въздаяние и спасение за индивидуалното щастие и житейския късмет зад девет планини и девет морета в незнайни царства-господарства сякаш неусетно, но принудително или доброволно се превръща флагрантно в горчива и покъртителна действителност. Само че, ако в приказките всичко свършва с радости и веселие, с победа на доброто и възмездие над злото, то днешните митарства на „героите на нашето време“, на рожбите на българката са далеч по-скромни и невзрачни в претенциите им към вълшебните царства-господарства, където търсят не ръката и сърцето на царската дъщеря и несметни богатства, а спасителен пристан, къшей сигурен хляб и житейски дребни радости; а родната стряха вече не влиза в сметките им за завръщане, нито пък да носят светла радост на стари и бедни родители, на посърнали и прегърбени от несгоди роднини и приятели.
Никога досега българката в своя бурен и поучителен исторически роман, не е изричала и изписвала с думи, чувства и дела толкова откровено и така непоносимо болезнено такива тежки слова за злощастната връзка на отечеството с житейската несполука на чедата Ј, не е проклинала така злочестините в собствената си родина. Никога досега тя не е обезценявала толкова скоротечно и мащабно вярата си във възможностите на отечеството, не я е полагала върху жертвения олтар като приношение за спасение на собствените Ј деца – спасение далеч от татковината и напускайки, бягайки, изоставайки и забравяйки я.
Целият този социокултурен потрес сякаш не е достатъчен. Историческите изненади, пакостничеството на времето и ужасите на битието сякаш нямат умора. Нежеланието на българката да има, да ражда, отглежда и възпитава свои, български, деца е непознато досега. Невъобразимата мизерия, апокалиптичните хоризонти за идните десетилетия, зловещите призраци на безработицата, проказата на корупцията и аморалността, безнадеждността за житейската орис на обикновения човек у нас, бездните на обществения и персоналния патос и самочувствие, изолационизмът, стресът, тормозът, насилието и брутално или перфидно прокарваният сексизъм от „силните на деня“ провокират неизбежно българката към крайно болезнено за нея, кощунствено престъпване на свещената клетва и дълбинната нужда на всяка жена да бъде майка на своите, на българските, деца. Така изригва най-неестественият и причудлив, плашещ и зловещ протест срещу най-естественото право и задължение на желана – да бъде майка и да се радва отблизо на сполуката и житейското щастие на рожбите си.
Демографският колапс и прииждащият апокалипсис за българския етнос са зримо забележителни. Вече иде реч не само за качеството на човешкия материал, с който влизаме в ХХI век, а дори и за количеството, което да дава поне някакви крехки надежди за бъдното. Изчезващото количество е обаче възмездието за пропиляното и унищоженото качество на българите като човеци и личности, като идентичност и самобитност, като възможно и реално качество на жизнен стандарт и работна сила. „Кръвният данък“ на новата световна империя, на Новия световен ред взима своето, подбирайки си измежду здравите, образованите, квалифицираните млади българки и българи, за да попълни своите еничерски корпуси5 . Изтичането на „сиво вещество“ не е достатъчно. Нужна е и изтичаща жива плът, свежа кръв и генен материал. Защото идният век прокобно вещае тревожни времена за бялата раса в глобалния свят, а развитите нации – повече от когато и да е било се нуждаят от опресняване на генетичния и генерационния си фонд, за да отговорят адекватно на предизвикателствата на времето и да инжектират по изкуствен начин младежко самочувствие, дръзновение и ентусиазъм в своите съсухрящи се и вкоченяващи се вени на популации и исторически, социокултурен патос.
Трагизмът в покъртителните и вледеняващи преображения в душевността и битийността на жената няма мир и покой. Някогашната Ј страст и последователност децата Ј да учат чужди езици с едничката цел да сполучат в обществения и професионалния си алпинизъм в пределите и към върховете на родните обществени и културни пространства сега се изтръгват из корен, подменят се с други, мъчителни мотивационни борби и избори. Днес българката отделя от своя горчиво-труден житейски залък, работи неспирно ден и нощ, за да спастри пари, с които да плаща на рожбите си за овладяване на чужди езици – отдавайки му повече значение, отколкото на цялото образование, повече и от това към майчиния език. И върши това с едничката съкровена цел – спасение и оцеляване на свидните Ј деца, спасение нейде в далечна чужбина, което още отсега и тук трябва да се организира – въпреки страданията и кошмарите, които то неизбежно носи със себе си.
Някога българският език в преображенията му на църковно-славянски се е смятал за ангелогласен, богоизбран, благословен и безгрешен език, кънтящ от амвона на православието и отекващ в широките европейски простори на мощния тогава славянски свят. Днес някои наши, измъчени и отрудени български жени считат „езика свещен на моите деди“ за тежки окови, привързващи към варварски земи и пъклени реалности. Вцепенени от преизподнята на своето всекидневие немалко българки някак равнодушно или малодушно посрещат арогантните подмятания и циничните предложения за подмяна с латиница, оттук насетне кирилицата да споделя историческото си ложе с непредсказуемия в изблиците и буйствата си латински алфавит. Това взривява българското в останалите. Страшна и непомерна по мъките си е душевната борба на българката. Тя я разкъсва и срива, кара я да будува нощем, а денем да е като в кошмарен сън. Българката разбира и скръбно преживява своето потресаващо съпричастие и съучастие в обезкървяването и към обезбългаряването на своя народ и родина, но е безсилна – поради невиждания и безчовечен диктат на действителността – да му противостои ефективно. Нейните лични вноски, фаталните залози, които тя прави в чудовищната инвестиция по обезбългаряването са „оправдани“ като всички инвестиции в пирамидални структури и фараонски сдружения, които дават оглушителни и ослепителни картини за индивидуално спасение, бърз успех и непоносимо благоденствие, макар и заплатени с цената на неизмерими рискове, липсващи гаранции и изпепелени чувства към най-свидното. Тези инвестиции на българката я правят едновременно обнадеждена и съкрушена, отчаяна и самопожертвователна, все по-отслабваща и все по-решителна, линееща в духа и крепнеща в илюзиите, които единствено Ј остават, разкъсана между дълбоките нужди и страсти по задържането на децата си близо до себе си и безпощадната логика по преднамереното им прокуждане далеч в странство.
Нежеланието на българката да ражда и гледа със собствените си очи несретници и нещастници или да задържа покрай себе си вече родените си деца тя прави умишлено или неосъзнато с познатите от историята, но винаги преобразяващи се, сменящи своето име и вид, образци, техники и практики на т.нар. антиповедение. Това антиповедение има своите сакрални, символични и дидактични типологически модели, своите лъскави и пищни или одрипавели и исторически износени семантични и семиотични изображения и въплъщения. То удостоверява зримо или невидимо, гласно или иносказателно преобърнатостта на реалността и краха на ценностно-нормативните Ј стожери и скрижали, патологичността и безчовечността на атмосферата в социума6 . А всички те, вкупом или поотделно, предполагат и развихрят женския протест, обърнатото наопъки поведение на българката, демонстративната или спотаената отвратеност от мерзко станалото или случващото се, мъчителния отказ от значими неща, за да възкресят по своему профанизираната сакралност и да накажат сакрализираната профанност от властта и прищевките на времето. Това антиповедение на българката е страшен белег, ужасен знак и сигурен лакмус за днешната и утрешната съдба на България, за нейната бъдност или безбъдност.
Антиповедението не е някакъв нов, исторически непознат досега социокултурен феномен. То е спътник на възхода и погрома на различни обществено-икономически формации и цивилизационни макроструктури. На историците, културолозите и антрополозите отдавна са известни „пиковите времена“, териториите на историческото битие и съзнание, в които има демографски бум на различни прояви на антиповедението. Поне за средновековието мнението е единодушно и категорично.
Днес, в края на един размирен век, на едно столетие с поразителни салтоморталета в обществено-историческия, политическия, икономическия, социалния и културен живот на човечеството, и с прииждането на Новото средновековие (за което говорят Бердяев, Морен, Тофлър, Гелнър, Хънтингтън, Айзъкс, Менк, Търоу и др.) в условията на глобализацията, взривът и експанзията на антиповеденчески матрици на човешка сензитивност, менталност и реактивност са зрими и значими.
Нещо повече, сумрачните реалности на средновековни трафарети и поведенски техники и галопиращите реалности на информационната ера комай не са достатъчни, за да проблематизират човешкото, в т.ч. и женското житие-битие. Колкото и парадоксално и зловещо да звучи, но тъкмо в края на ХХ век на международни форуми и конференции вече открито и с тревога се проблематизират и тълкуват темите за нечувано и невиждано по естеството и размаха си робство в края на този век. Милиони хора по различни краища на планетата са обект-предмет на новите технологии на поробване, трансфера на роби и робини, невероятно покъртителната експлоатация на жени и деца – при това в страни с утвърдено реноме и перчещ се авторитет за защита на човешките права и свободи. В цялата тази паяжина на употреба и злоупотреба с човешки същества и съществувания мястото, ролята и „приноса“ на жените са направо огромни, поразяващи и злокобно набъбнали. А в обществата и държавите от Централна и Източна Европа сякаш този процес на заробване и експлоатация на жените се възприема като нещо напълно естествено и неизбежно за преходния етап.
Невероятно дълбоката обществена криза се оказа изключително тежко за жените като тоталност. В последните няколко години повече от половината от тях (при това в трудоспособна възраст) се оказаха изхвърлени зад борда на социално-професионалната ангажираност и скоростно запълваха експлозивно растящата мрачна армия на безработните. Сред някои социално-демографски, образователни, етнически и пр. женски общности този тревожен процент е далеч по-висок и вцепеняващо застрашителен. В резултат на тази върлуваща и развихряща се социална и личностна безнадеждност се появиха потресаващи симптоми на десетилетно непозната женска трагичност, които намериха „подобаващо внимание и внезапен, мигновен отклик“ единствено по жълтите страници на душещата и нюхащата навсякъде медийна гвардия от преустроени или новоизлюпени за сегашните реалности журналисти. Извършени бяха тежки убийства и самоубийства с потресаваща мотивационна биография и изумителна операционална технология на осъществяването им. Битовият, фамилният и публичният тормоз и насилие над жените поставя невиждани и нечувани от десетилетия олимпийски рекорди. Проституцията, похищенията над жени и девойки, трансферът и търговията с „млада плът“ и с „бели робини“ се превръщат в един от най-проспериращите, процъфтяващите бизнеси, несрещащи дължимата преграда.
Социалната защитеност на жените като че ли остана свиден спомен от някогашни реалии, останали назад – по следите на отминалото време. На мястото на стабилните социални придобивки и гаранции за нормално човешко и професионално присъствие и развитие, с протекционизма на новите властници и новобогаташи (родни и чужди) се наложи безчовечна потосмукачна експлоататорска практика, флагрантно престъпване и нарушаване на законите за трудово-правните отношения.
В своите орбити на доскоро непознат социален, трудов и битов трагизъм, покъртително отчаяние и пълна безизходица, все по-често жените стават не само обект-предмет, но и активен субект на тежки закононарушения и престъпни деяния. Алкохолизмът, тютюнопушенето и наркоманията се превръщат в ежедневно меню на глухата или кресливата протестна реакция срещу фалша на едно безчовечно общество или във витринна експозиция на нови „свободи“ и „права“ на индивида, странно компенсиращи му липсата на фундаментални свободи и права за нормално и прогресивно съдържание и развитие на екзистенцията.
В резултат на тоталната криза образователният, културният и социално-здравословният статуси на българките се влошават ускорено, вещаят страшни и непомерни трудни бъдни времена за нацията ни.
Неочаквано дълбоките и потресаващо мащабните трансформационни процеси и тенденции на прехода обуславят радикални изменения в ценностния колорит и смисловия патос на женската екзистенция. Самородният и трогателно впечатляващ блясък на женската екзистенция взет в качеството Ј на самоценност и самоцел все повече помръква и постепенно или взривно се разпръсва, руши или зловещо намалява. Доминиращата характеристика в женската екзистенция се свързва неотвратимо с инструментализацията и атрибутивната ценностна значимост на тази екзистенция, разглеждани през призмата на женското предназначение и смисъл на битието, съобразно „други“ субекти и жизнени обстоятелства или предначертания. Специфичната инструментализация на женската екзистенция най-общо се реализира в три вектора.
Първият вектор е свързан с взривната битовизация на женската екзистенция, т.е. с изместването на жената като тоталност от значими обществени и дейностни територии и с въдворяването, за да не кажем закрепоставянето Ј преди всичко в битовата (семейна и обществена) сфера, взето в нейните променящи се разнообразни (институционални и неформални) структури, измерения и практики.
Естествена и нерадостна последица от тази скоротечна и повсеместна битовизация е верижната реакция на реанимацията на значима ценностна предпоставеност към ролята и мястото на българската жена. Дълго време затворените бентове сега са отприщени и социалната предразсъдъчност и предубеденост към женските потенции и способности възстановяват набързо пропуснатото през десетилетия без каквито и да са затруднения, нито пък скрупули при реализацията на това дело. Покрити с ръждата и патината на времето стереотипи, обвити в плесента на историческата забрава нагласи, пропити от мухъла на социалната непотребност трафарети, обрасли с коренищата си в дълбинни исторически пластове привички и навици жизнерадостно се събуждат за нов живот и нови подвизи в една реалност, която сякаш им е по мярка. От вкаменелата гора на доскорошните спомени и реминисценции нахлуват в живота нови (социални и полови) или модифицирано прегърбени и изнемощели някогашни предразсъдъци, по своему обясняващи и предопределящи орбитите и мащабите на женското съществувание в един разпокъсан, разтърсван от невероятни противоречия и конфликти живот.
Вторият вектор е свързан с икономизацията на женската екзистенция, т.е. с утилитарно-прагматичните измерения и звучения, които личностната биография и житейската перспектива на българката следва да спазват, утвърждават и развиват в новата социоисторическа среда. Икономизацията естествено и неотстъпно води до редуциране на многостранни човешки потенции, дарби, заложби и таланти у жената като тоталност и индивидуалност, до тяхното ценностно преоценяване и девалвиране с оглед „вика на живота“ и „диктатурата на нуждата“.
Третият вектор е свързан с безцеремонно и публично валидизирания за съвсем кратко време хедонистично-консумативен маниер на реактивност към жената. Социопространственото изместване и ограничаване или центрирането в определени координати на женската екзистенция обуславят многозначителни и мащабни ценностни трансформации и последици, бавно придвижващи се или скоротечни промени на нейното Аз. Безобразничещите реални или фиктивно-спекулативни пазарни принципи и механизми реално поставят нови и нови препятствия пред женската работна сила. Половата дискриминация е факт – за еднаква работа жените на много места получават осезаемо по-малко от мъжете. Нещо повече, определени вторични (външни, биологични и възрастови) характеристики заемат все по-голямо пространство и играят решаваща роля при определянето на реалните или стохастичните шансове за успех при търсене на работа или пък за придвижване по кариерата. Така телесната и външната констелация, младостта и др. п. избуяват като силни конкуренти на доскоро ценените социално-професионален опит, на интелекта и надареността за работа с хората, без разбира се, напълно да ги елиминират, но подчинявайки ги на нови принципи и цели.
Атрактивността на женската природа, свежестта и крехкостта на плътта, възрастово-психичните особености на младите жени и девойки, адаптивността към мобилните социални и естетически масови вкусове подхранват и насърчават неудържимо инструментализацията на женската екзистенция. Вещността на женското битие – жената-предмет, жената-сладкиш, жената-бижу, жената-аксесоар и др.п. на вкуса на други субекти и надсубективни феномени – налагат и валидизират нови ценностно-нормативни рамки, техники и практики в осмислянето и реализацията на жизнената стратегия и тактика на жената в различните Ј роли. От всичко това, естествено произтичат променящи се отношения и реакции както към самата жена, така и от жената към самата себе си, към своето предназначение и смисъл на лична битийност в противоречивата и изнурителната с претенциите си социоисторическа конюнктура.. На тази основа се раждат и крепнат нови социални взаимоотношения, нови прегради пред жената в стремежите, бляновете, копнежите и опитите Ј да покори нови върхове на социален и професионален алпинизъм или поне да задържи колкото е възможно по-дълготрайно вече завладените коти.
Същевременно под официално лансирания и неизтощимо развяван флаг за деидеологизация въпросът за предназначението, ролята и мястото на съвременната българска жена безкрайно се идеологизира. Все по-натрапчиво предлагащите и налагащите се (като общовалиден стереотип) за женската екзистенция неолиберални и неоконсервативни модели или извадените за вторична употреба от вехтошарския кош на миналото и историческата памет техники и практики на женско предназначение акцентират върху точно фиксирания социален периметър, в който следва да разкрива и удовлетворява жизненото си призвание днешната жена. Разполагането на женската екзистенция в предимно ограниченото семейно-битово пространство вдъхновено или безсърдечно-монотонно се инкрустира с всевъзможни аргументи, които да оправдаят и легитимират или персонално да превърнат в приемлива и смислена такава житейска стратегия и тактика. Мястото между печката и пералнята, спалнята и ролята на хранител на семейните ценности и традиции, всячески се представя и разкрасява като специфичен социален дозорен пункт, от който много добре и смислено може да се вижда, опознава и преобразува света отвъд пределите на дома. Древната сентенция, че истинският мъж може да завладее света след като бъде овладян и покорен от истинската жена придобива своите вълнуващи и трагикомични съвременни, мистифицирани и илюзорни, очертания и звучения. А всичко това по естествен начин допълнително налива вода в проскърцалата за нов живот и кипяща от желание за дейност мелница на възродените или сега съграждащите се социално-оправдателни и мотивационни модели за възприемане на подобна житейска стратегия от нашата жена.
Естествено това не е лек и безконфликтен процес. Той се реализира многообразно, подпомаган и насърчаван зримо и невидимо, властно и деликатно. Сладникаво-мелодраматичните сапунени телевизионни сериали, сиво-жълтият булеварден книжен поток, всекидневните мощни и разнообразни медийни ерупции на „новата истина за истинската жена“ и др.п., та дори и като се стигне до откровени политически и програмно-изборни послания за екзистенционалното предназначение на жената по съвсем определен, категоричен, целенасочено и систематично преследван маниер обясняват и налагат изолацията на жената от значими социални пространства, ситуирането Ј в точно определени сегменти на обществената действителност, прокуждането Ј явно или дискретно от цели сфери на социалната практика, където тя преди се е доказала с чест, професионално достойнство и успешна реализация. Това неотвратимо води до дълбоки и мащабни промени в психичния настрой, в ценностно-нормативната система и стабилност, до радикални дълбинни трансформации и предстоящи новообразувания (нерядко злокачествени) в женската душевност и екзистенция. То накърнява или неизлечимо поразява нейното човешко, обществено и нравствено самочувствие и самоуважение, принудително и безпощадно свива и прекършва нейните духовно-културни полети, тежнения, въжделения и жизнени планове.
В продължение на десетилетията на социалистическото строителство и развитие на обществото се съзиждаше, метафорично казано, величественият храм на триединната същност на женската природа и социална предназначеност. Става дума за почти равнопоставеното развитие на предпоставки и условия за общественото проявление на жената в трите нейни основополагащи функции – жената като майка, като труженичка и като обществено-активна гражданска личност. Днес, в резултат на грандиозния и скоротечен срив и погром на предишната обществена и ценностно-нормативна система, този храм е разрушен и осквернен в значителна степен или все по-пълно се разпада из основи. От триликия ипостас на женската екзистенция е много трудно да се повярва, че ще се възроди нещо по-съвършено за съвместното преобразуване на тази триединна същност през бродовете на историческото време и в затлачените социални пространства. Далеч по-вероятни и истински изглеждат усещането и убеждението, че с тази триединна същност като че ли за незнайно дълъг период е свършено, че е по-възможно от отломките на по-горе споменатия храм да се правят опити за градеж на отделни и малки параклисчета на женската битийност в различни парцели на социалното пространство – семейно-битовото, социално-политическото, трудово-професионалното, духовно-културното и т.н.
Нещо повече, признавано или несподеляно, но се налагат горчивото усещане и убеждение, че в много отношения борбата за правата и свободите на съвременната жена трябва да започне от позиции, които само до преди няколко години бяха експонати от музея на човешката история за обществото ни, експонати от колекциите на поколенската и социалната памет на две-три генерации, живели в преломни времена. Тук по-конкретно става дума за реално протичащия радикален и мащабен процес на екстензивна и тотална дееманация на жената, за нейното дисквалифициране, дискриминиране, сегрегиране от немалко социално-дейностни територии, както и за очертаващата се тенденция към възраждане на борбата за женските социални права и свободи в съответно най-значими в близкосрочен аспект социопространствени координати, т.е. за парциална, частична реанимация. Последната, обаче, следва да се заплаща с още по-осезателна дееманация в другите сфери на жизнено присъствие и социална изява на съвременната жена.
Руиниращият процес на прежната еманципираност и, обратно, възходът на конюнктурно обусловени и предизвикани, частични изблици и сфери на рееманципация засягат фронтално или заобиколно душевността и битийността на българката, въвличат я в нови премеждия, произшествия и опасности относно и без това несигурната Ј житейска орисия. Стесняването на обществения хоризонт, към който или в който следва да съсредоточи вниманието и усилията си съвременната жена, обуславя и катализира редица нови и непознати явления и процеси, застрашаващи или подлагащи на несрещани изпитания и страдания нейната човешка и морално-психична устойчивост, нейната лична чест и достойнство.
Особено обезпокоително и брутално това се проявява в бурно развихрилата се неокриминогенна вълна спрямо жените, която в доскорошните обществени реалии или беше напълно непозната, или имаше съвсем ограничен, дори епизодично-спонтанен характер. В новите условия на грозновато и безчовечно прохождаща пазарна икономика, в границите на неоформило се и неефективно трудово-правно законодателство и взаимоотношение между държава, работодатели и наемни работнички става все по-одиозно зачестяващо разнообразното посегателство върху честта и достойнството на жената-труженичка. Налагащият се във фирми и различни нови икономико-стопански общности сексуален седмичен данък, който наемните работнички следва да заплащат, освен всички други несгоди, които трябва да изпитват в неподдаващата се на всякакви нормативни изисквания дейност, е публична тайна и фрапиращ показател за тези нови и отблъскващи явления и процеси.
Новата и необезпокоявано вихреща се криминогенна вълна, свързана с трансформация на женската съдба и екзистенция, със ситуирането им в точно определени пунктове на социалното и трудовото пространство, неотвратимо „благоприятства“ създаването и разпространението на повече и по-разнообразни предпоставки и условия за междуличностни и семейно-битови проблеми, скандали, крамоли, раздори, за съмнения и подозрения между съпрузите и произтичащи неминуемо от това възмогващи своя ръст случаи или стабилизирани привички за решаване на колизиите чрез агресивност, репресия, тормоз, семейно-битов травматизъм, за възмездие на неизпълнени социално-ролеви и др. функции, за сексуален „терор“ и пр. А всичко това взето в своето „пищно“ разнообразие не може да не отвежда към дълбоки и мащабни промени и процеси в женската интимна душевност, в социалната и персоналната чувствителност и поведенска реактивност на днешната жена към едни или други обществени неправди, злини и закононарушения.
Изостреността на проблема тук не е само и единствено до сезифовския товар, който жената носи в житейската си орис, а и до това, че последиците от всичко това (пряко и косвено) се отразяват и върху изпитания, които трябва да преодоляват или с които се сблъскват нейните деца. Възпитанието на подрастващите, профилът на бъдещите мъже и жени, тяхното сегашно или бъдно самочувствие и самоуважение, се извайват и формират в условията на подобна трудна и противоречива обществена и семейна среда. Стремглавият процес на снижаване на броя на сключените бракове и неудържимият процес на взрив на разводите, поставянето на договорно-комерсиална основа на днешния брак, равнодушието и социалният хлад към проблемите на самотните майки, разкъсването на традиционните за векове и десетилетия родови връзки в българското семейство, ескалацията на аутизма и отчуждението, егоистично-себичният патос на съпружеско-родителските ангажименти и др.п. провокират страшни и опасни цепнатини в междуполовите релации. Всички те, заедно и с промените на социалния ландшафт и на трудовия релеф (от гледна точка на представителността и участието на двата пола съвместно или с доминация на единия) безспорно и неизбежно влияят и въздействат като с бумерангов ефект върху далеч по-дистанцирани и уж нямащи нищо общо с тях процеси и тенденции на отглеждането, възпитанието, социализацията и адаптацията на децата. Затова и не само поради модни съображения, но и поради подобни зрими или невидими потоци на дълбинни социални и персонални промени, а също и на поколенски конфликти и ценностни разминавания, се дължат и процесите на известна феминизация на момчетата и младежите, както и на маскулинизация на девойките и младите жени. Тази промяна в дълготрайно социализирани наследявани полово-ролеви идентичности „избива“ в различни сфери на индивидуалното и поколенското съзнание, поведение и презентация в неформална или формална среда. Тя е забележима не само в облеклото, аксесоарите (обици и др. у мъжете), но и в нахлуването и превземането на типични за другия пол езикови пространства и вербални техники (арогантност, цинизъм и вилнеещ жаргонизъм сред девойките и жените) и т.н.
Всичко това не прави обективно жената по-адаптирана към изпитанията и прегражданията на преходните реалности. Затова в резултат на високата и тежка социална цена на прехода, горчивата житейска биография и лична съдба на все повече жени ги прави не само по-чести посетителки, но дори и експонати в музея на човешкото страдание и нещастие, на личностния трагизъм и социалната безперспективност. И успоредно с това ги прави по-уязвими, по-лесни плячки за конвейерно пласираните към тях продукции на фабриката за социални илюзии, за жизнени химери и социални утопии, в качеството им на компенсиращ и релаксиращ механизъм, на своеобразен духовен наркотик, дрогирането с когото снема в голяма степен общественото напрежение и личностната безнадеждност, душевно-моралната и психическата обърканост, пустотата и обезмислеността на социалния и личния начин на живот.
В този смисъл, твърде вероятна изглежда все по-честата среща на възродили се от пепелта на историческата забрава „феникси“ на стари или съвсем новопоявили се социални отдушници, които да придават някаква облекченост и разтуха, компесаторна и неутрализираща осмисленост на трудно поносимото и противоречивото бреме на женското битие и съществувание в такива преломни и размирни времена.
Естествена последица от предстоящите или вече осъществяващите се радикални преобразувания във всички сфери на обществената жизнедейност ще бъде и тенденцията към дебалансиране на заетостта откъм нейната полова представителност. В редица професионално-дейностни сфери, които досега или днес все още са стабилен или превземан бастион на женската трудова заетост, постепенно или много скоротечно, релефно и дори брутално очертано, или пък завоалирано и перфидно, (чрез „троянския кон“ на други преобразувания, реформи и процеси) ще сриват в значителна степен или направо до основи крепостните стени и защитните кули на този бастион от навлизането на мъжкия трудов контингент. Така половият моноформизъм в определени професии много бързо променя или ще изменя своя доскорошен облик и конфигурация, своите вътрешни характеристики на атмосфера и общуване – първоначално към полов диморфизъм, а впоследствие и към обратен полов моноформизъм, напълно погребващ или редуциращ прежни практики.
Такива преобразувания внасят нови щрихи и особености в социално-ценностната физиономия, авторитет и статус на подобни професионално-дейностни сфери. Едновременно те обуславят и провокират съвсем различни вътрешно-системни и вътрешно-структурни, професионални, колегиални, морални и др. отношения, нагласи, психични бариери и полови стереотипи. Това из дъно или в невероятни мащаби и по същество изменя духовно-моралния и ценностно-нормативния климат, професионалната атмосфера, възможностите и мащабите за иновации във взаимоотношенията между производителите и с консуматорите на продукцията от подобни стопанско-икономически или социални образувания. Тези изменения имат не само вътрешно-пространствена значимост, социална осмисленост и резонанс, но отекват в дълбочина и в ширина в далеч по-мащабни територии на обществените и междуличностните взаимоотношения, променяйки дълготрайно душевността и битието на хората.
Показателно за радикалните преобразувания в социалния и половия профил на редица професии е драстичното видоизменение и ценностните мутации, метаболизми в системата на брачния избор. Много от сега или все още пряко греещите от миналото звезди на социално престижни модели за брачен избор помръкват бавно или експлозивно. Някои от тези модели се девалвират в неимоверно кратко време, а други направо са принудени силово или доброволно да абдикират от досегашния си пиедестал и безмилостно се захвърлят на бунището на исторически заклеймената и подиграната малоценност или незначителност. Подобни радикални преобразувания в брачния избор обуславят и катализират както повишената мобилизационна готовност и желателност за извеждането в най-предни редици на социално-преферирани брачни модели на съпружески избор, които са подчинени на значителна утилитарна мотивационна биография, така и ескалиращо дезертьорство от модели на брачен избор към представители на професии и занаяти, които ситуативно или перспективно губят своята ценностна привлекателност и официозно дълготрайно поддържана социална престижност и гарантираност.
Деструкцията на системата за национална сигурност, ниската заплатеност и проблематичният статус на офицерството, заплахите, произтичащи от военните конфликти в региона, политизираните шокови промени в кадровите структури на силовите ведомства и др.п. интензивно и екстензивно водят до потресаващ срив на ориентацията на потенциалните съпруги или съпрузи към хора от тези сфери. Това надвисва със своята мрачна и зловеща сянка над вътрешната морално-психична атмосфера в подобни професионални общности, влияе върху тяхното отношение помежду им и към техните „кореспонденти“ отвън. То променя ценностно-нормативните профили на реактивността и възприемането им от „другите“, прави ги несъизмерими спрямо други конюнктурно изплували и благоденстващо разположили се обекти на брачен избор.
Паралелно с това, други (доскоро всекидневно възприемани като съвсем банални, невзрачни, нископрестижни и еснафско понамирисващи) професии и дейности, занаяти и статуси рязко покачват своята цена. Те се възприемат като обетована земя, като жадувана гранитна и монолитна житейска гарантираност за семейна идилия, материален комфорт и обезпеченост на личната и тази на децата екзистенция. В масовите оценки и претенции, очаквания и нагласи те се рисуват като китен оазис на материалното благоденствие и на душевното благополучие. Показателно за тази скоростно въздигаща се група е публичният интерес, завист и младежка ориентираност към битието на мутресата или на мутрата, обляно с ореола на недосегаемост и на разкошен живот.
Преходното битие предполага и разнищва и интересния разговор за проблемите на „преуспяващата жена“, на проспериралата съдържателка на фирма, мениджърка; особа, която прави сама своя житейски и професионален алпинизъм. Новите реалности и условности на социална перцепция и реактивност внасят редица корекции в моделите на социалното, професионалното, всекидневното и половото ценностно-смислово ангажирано и натоварено поведение на този тип персони. Такава жена се старае да търси и открива нови варианти в шифъра на релацията „социално (професионално) отдадено – социално (персонално) придобито“, да изнамира нови механизми за неутрализация, балансиране и компенсиране на онези странични шумове или явни прегради, които в известна степен и форма затормозяват главната Ј жизнена стратегия – професионалната изява. Нейните всекидневни натоварвания са изумително тежки, понеже трябва да се състезава с много други социални и полови предразсъдъци, с професионални трафарети и предубеждения, които още повече усложняват и проблематизират житие-битието Ј. Така мотивационно-поведенческите стереотипи на „преуспяващата жена“ се отдалечават и стават все по-несъвместими с тези на жените, потопени, закрепостени или обладаващи друг социално-пространствен периметър на изява, подчинена преди всичко на семейно-битовите им ангажименти. Това провокира и стимулира радикални изменения в душевността на „проспериращата жена“, променя възприятията и оценките, вкусовете и критериите Ј към функциониращите модели на брачен избор и брачно съжителство, на йерархизиране на професионалните спрямо родителско-възпитателските и съпружеските задачи и ангажименти. По отношение на съпруга Ј настъпват съществени флуктуации. Защото не е все едно дали тя се съгласява да издържа доброволно в къщи някой професионално импотентен и непреуспял в кариерата мухльо, някой занесен в облаците интелектуалстващ неудачник или пък ще пренася и в интимното пространство на семейния бит, дори и в брачното ложе пуническите войни на професионалната си одисея, на непомерната конкуренция с други мъже-колеги. А с всичко това по пряк или косвен маниер ще видоизменя взаимоотношенията, координацията и субординациите с мъжа и децата си в семейното пространство и домашния бит, ще ги пренебрегва или мъчително ще се опитва да балансира.
Поради всичко това, житейската орис и на обикновената българка, и на „преуспяващата“ жена в преходните реалии е една голгота. Неведомите друмища, по които жената търси истината за битието, за самата себе си, за другите, за човешкото призвание, признание и щастие вероятно задълго ще я изправят пред мъчителни изпитания, житейски кръстопътища, променливи настроения и мутиращи поведенчески техники.
Бележки:
1. Конт, Ог. Социалната наука. С., 1998, „Глория мунди“.
2. Атали, Ж. Речник на ХХI век. С., 2000. ЛИК, 85.86.
3. Уилбър, К. Времето на жените. С., 1997. „Св. Климент Охридски“. ЛИК, 327-328.
4. Времето на жените.С., 1997, „Св. Климент Охридски“; Гриър, Дж. Жената. С., 2000. „Обсидиан“; Мишел, А. Феминизмът. Положението на жените през вековете. С., „ЕОН 200“, серия „Феминизъм“.
5. Мизов, М. Общности и криза на личностната идентичност. – В: „Българинът в края на ХХ век“. С., 1999. Фондация „Човещина“, с.62.
6. Успенски, Б. Съчинения. Т. 2. Семиотика на културата. С, 2000, „Славика“, с.213.