Авторът е роден на 3 август 1956 година в град Елхово. Завършил е специалността „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“, работил е последователно във вестниците „Марица – Изток“, „Септември“, „Днес“, „Домино“, „Континент“, „Стандарт“, Радио „FM+“ – Стара Загора, „Земя“ и „Република“. Сега е кореспондент на в. „Дума“ за Старозагорска и Хасковска област. Автор е на документално-публицистичната книга „Стъпала към хоризонта“, посветена на енергийно-промишления комплекс „Марица – изток“. Член е на СБЖ.
Кажи-речи целият март измина в модистки терзания. Като се започне от фигурата на главния секретар на МВР Бойко Борисов, облечена в чисто новичка генералска униформа; премине се през злоезичнечеството на пресата: защо Катето Михайлова изглеждала досущ като селска даскалица в черно-бяла премяна на фона на почти в бяло нагиздената Надежда и се стигне до стилистичния напън на синди-лидера д-р Желязко Христов хем да хване боди-арт вълната, хем да засенчи предшественика си проф. Петков по водачески устрем сал с едно сваляне на вратовръзката.
Един само премиерът остана встрани от иглено-напръстническите упражнения в медиите.
Увлечени да търсят едни или други тайни внушения (да припомням ли как се вглеждахме в брошките на г-жа Олбрайт и чакахме от тях да изскочи новината?!) колегите за малко да отърват фучащия влак на времето в тъмните часове на денонощията.
Някъде там, помежду дефилетата „от котюр“ останаха терзанията на експремиера Костов, който се самоизживя в ролята на гуру и отказа да върви редом с последователите си по трънливите пътеки към народното признание, защото живеел с вярата, че ако не днес или утре, може би подир години… той, народът щял да го припознае. А дорде това се случело, г-н Костов щял да стои насред полето.
Сам, шибан от вятъра и бурите, но непоклатим. Не за друго, а за да знаели поколенията, че ходят къде ходят, но пак през него ще трябва да преминат.
Как да не възторгнеш и да не отидеш на… кино. Или поне до видеотеката, за да се потопиш в магията на Индиана Джоунс.
А като стана дума за кино, на вицепремиера Николай Василев му излезе прякор. От уважение към институцията ще го спестим, но ще подскажем, че има много общо с малкия вълшебник от мъгливия Албион Хари Потър. Между двамата имало не само външна прилика, ами и доста вътрешни покрития, твърдят запознати.
За разлика от Василев колегата му Велчев не бе пропуснат от модистките вълнения: зорки очи забелязаха, че обича да носи ризи в розово. Дали от цвета или от желание да вижда случващото се около му в бебешкия цвят, но финансовият министър прави-струва, но прокара през раздиращия се от междуособици парламент искането си да преструктурираме малко над 1 млрд долара от външния си дълг. Като устоя на щенията депутатски да узнаят кои са онези 10-15 нашенци, дето ще се облажат с има-няма 140 млн в зелено от операцията. (То и РевиЗоро имаше подобни розови мечти, ама му мина английска котка път…)
Като споменах за депутатските щения, та се сетих за класическия пример с вълненията на госпожа Рада.
За има-няма десет дни пет представители на НДСВ от върха на славата (разбирай купетата на лъскавите лимузини и възможността да пътуват безплатно по чужбина!) изпаднаха до нивото да нямат даже… устройство за гласуване.
И защо? Заради едната обич към низвергнатия Стоян Ганев. Вярно, че в Светото писание четем за необходимостта да любим ближния, ама никъде не е казано, че заради едната любов ще трябва да обикаляш почти по хъшовски парламентарните кулоари и да не знаеш къде глава да подслониш?!
Тук премиерът Сакскобурготски не беше прав. В крайна сметка петимата не са искали да го връщат обратно в Мадрид я, че така безмилостно да действа?!
Ако не друго, да беше взел пример от Надежда Михайлова. Която и дума не даде да се издума срещу досегашната Класна. Нещо повече, дори я приюти в лъснатото до блясък старо-ново тиганче на НИС.
Но млъкни сърце.Че както я подкарахме с окайвания, току сме опрели до дереджето пак на генерал Борисов. На когото не му стигат бандитите и козните вътре в МВР-апарата, но му стовариха и мисълта да седне не другаде, а на премиерското кресло.
Човекът само дето не се разплака, но в случая Симеон излезе широко скроен – досущ по царски отдаде писанията вестникарски на наближаващия 1 април.
И като опряхме до пролетния месец, нямаше как да не се сетим, че след Първи иде … Шести. Шести април, не Шесто!
Когато би трябвало НДСВ да стане партия.
Ех, това условно наклонение. Ако го нямаше г-н Пламен Панайотов, вече да беше не само парламентарен, ами и партиен председател. Да, ама не, ако не сме забравили любимия на половин народ някога бай Петко Бочаров.
Но до ще време – ще видим как юристите ще успеят да се преборят с филологическите затруднения. А дотогава да помълчим… Или да влезем на пръсти в националното филмохранилище, където да потърсим лентата с филма „Осмия“.
