Роден през 1937 г. Старши научен сътрудник I степен в секция “Философия на историята” на Института за философски изследвания при Българската академия на науките, в която е на работа от 1960 г. Професор по философия. Доктор на философските науки /дисертация за единомислието и разногласията в науката, 1982/.
Повод за настоящата статия е започналата дискусия на страниците на списанието, подета със статия на Стоян Михайлов1 , представляваща нещо като допълнение към негова книга2 , и продължила със статия на Васил Проданов3.
Дискусията е центрирана около това доколко е по същество уместно за характеризирането на типа доскорошно общество в Съветския съюз и страните от Източна Европа /включително и България/ да бъдат употребявани термини като “тоталитаризъм”, “сталинистки тоталитаризъм”, “държавен социализъм”. Ключов е въпросът дали просъществувалото наистина представлява етап по пътя на по-високо цивилизационно-формационно историческо развитие на земното човечество. Още по-кардинален остава въпросът дали в някакъв смисъл и в някакво отношение е основателна и оправдана изгражданата по някакъв от възможните начини теория за достигането и функционирането на наричаното социализъм /и комунизъм/.
Досегашните участници в дискусията – всеки на свой ред – допринасят да се изясни съобразно собствените им позиции, от една страна, в какво /би могло да се приеме, че/ се състои тоталитарността на т. нар. реален социализъм от сталинистки и неосталинистки вид, както и, от друга страна, хиперфункционалността на държавността в прокламирания опит за изграждане на социалистическо общество.
Авторът на настоящата статия не поставя пред самия себе си задача явно да взема страна, т.е. да се произнася на чия страна е правотата или кому в по-голяма степен принадлежи тя. Още повече, че – както обикновено се случва в научните и в идейните спорове – парадигмалните теоретически системи не са като хомогенно цяло било напълно основателни, било напълно неоснователни. Разбира се, би могло да се стигне и до съвсем експлицитно щателно отчитане от страна на рефериращия точно кое е издържаното и кое не е в богатата гама от съображения и идеи на дискутиращите. Наред с такъв подход обаче е реализуемо и излагането на собствени мисли, уточнения и интерпретирани факти по тематиката, включващо повечето в “снет вид” изложеното от другите.
В случая все пак заслужава да бъдат споменати ценните изявени качества на досега дискутиралите: от една страна, добросъвестна промисленост в разработването на важни текстове /от визираната книга/ и, от друга страна, респектиращата дивергентно-поливариантна информираност.
Десет постановъчно формулирани проблема
Нека спрем вниманието върху следните главни въпроси:
1. Доколко реално случилото се, прокламирано като етап по пътя на по-високо социетално-структурно /формационно/ и социо-културално /цивилизационно/ или ведно цивилизационно-формационно развитие, е наистина именно такова?
2. Кои са най-характерните му специфични действителни черти, съобразно които тук се търси и подходящо наименование /при това в термини като социализъм и комунизъм, тоталитаризъм и др., по самия смисъл на които няма единодушие и които на свой ред будят подозрения и провокират семантични спорове/; по-специално – кои са най-важните специфични реални характеристики, с които се изневерява на принципно зададената автентичност?
3. Ако реализирането не се оказва автентично на концептуално-правомерния замисъл, то по принцип реализуемо ли е социалистическо общество?
4. Имала ли е практиката на социализма своите пропуснати исторически шансове и биха ли се появили шансове за реализация в бъдеще?
5. Представлява ли сталинисткият път единственият реален път за формиране на социалистическото /поне по някои признаци/ общество или пък той е равнозначен на цялостно опорочаване на автентичния замисъл? Съответно на това каква е историческата роля на Сталин /най-вече във вътрешно-съветски план/ и било ли е неговото хегемонистично лидерство нещо случайно или пък неизбежно при подетия с Октомврийската политическа революция път?
6. Каква е детерминираността на довелата до злополучен край на социалистическия исторически епизод “перестройка” на Горбачов?
7. Кои са коренните причини за сполетялото изконсумирания неуспешен и палиативен исторически “експеримент”?
8. Еднозначна ли е и би била възможността за такъв “експеримент” или пък той би могъл да варира в диапазона на съществени модификации?
9. Съществува ли като изначален фактор за степента на успешност на такова историческо начинание и на типа социално поведение заложеното и относително трайно човешко качество?
10. В същност дали дилемата капитализъм-социализъм е категорично решена от хода на съвременния исторически развой?
Из възможните проекторешения
1. Съществуват достатъчно именно фактуални основания да се приеме, че възлаганите исторически надежди в значителна степен не се оправдаха. В същност провалът се състои не само и дори не толкова във финалната фаза на разпадането на Съветския съюз преди десетилетие и нещо, дължащо се също и на външно-деструктивни сили. Той се корени още в самото изначално опорочаване, в изходната ресурсна дефицитност, непълноценност и еуфоричност. Палиативно-експерименталният, така да се каже, социализъм наистина с течение на времето донесе социални придобивки, но той дискредитира големия идеал – идеал, надмогващ с приземеността си християнския. Характерни прояви бяха неоправданите репресии през ранния период, пренебрегването на цивилизационни ценности и на техните носители. Пропуснат беше реформаторският шанс да се подходи другояче към “Пражката пролет” през 1968 г. … В по-късния период доминантите на фанатизма се заместиха с тези на интересчийството.
Осъществяваното под емблемата “социализъм”1 представляваше нереалистично историческо “експериментиране”. Впрочем, това не прави валидни високомерните антикомунистически преценки, че то се свеждало до инцидентно злощастно отклонение от иначе благополучния ход на историята… У мнозина инициатори на подетото е било заложено свръхдобро и утопично намерение да се постигне подобаващо хармонично общество с /и благодарение на/ възвишено мелиориране на човешкото поведение. Не са били отчетени предупрежденията, че не би могло да има ефикасна рецепта за коренно “превъзпитание”. Разчитането на макросоциална революция в политическата власт и икономическата конституционалност /партийна диктатура и забрана на частната собственост и предприемачество/ очевадещо се опровергаваше – затова ръководната власт правеше опити за едно или друго половинчато икономическо реформиране.
Грубовато и поначало неразчетено проектираната и реализираща се структурно-организационна схема се оказваше нефункционираща и дисфункционираща спрямо замисленото й предназначение. Тя беше сякаш за друг тип живи изпълнители, съблюдаващи принципно-възвишени правила за поведение. Постигнатото, разбира се, не беше и не е за игнориране, но остана далеч от предначертаното, дори с течение на времето все повече се отдалечаваше от целта.
2. Тук в случая ще отбележим само основни характерни черти, които нямаше как да не се окажат в края на краищата компрометиращи. През първия период на установяване и поддържане на новосъздаваната формация повече господствуваше тоталитарността2 , впоследствие – авторитарността, феодалоподобната личностна зависимост в публичните социални отношения. Невалидно е оправданието, че това било път към високи цели, нито смекчаващото тълкуване с аналогични примери с други макросоциални организации /общества/.
3. На крупния въпрос дали и доколко би било реализуемо в бъдеще общество на доминиращи свобода, справедливост и солидарност, навярно следва да бъде отговаряно осторожно, с избягване на крайно категоричните отрицателни или утвърдителни заклинания. Касае се за нещо свръхсъзидателно, за постигането на каквото има неподлежащи на лесно изчезване и преодоляване препятствия, но не и с абсолютно изключваща достижимостта невъзможност. По-отмерените социалисти още навремето виждаха желаното бъдеще като не невъзможно, но не и като гарантирано по силата на фетишизирани в същност обективни закономерности. За реализуемостта на обществени порядки с такава природа се изисква наличие на далеч повече многостранни ресурси, отколкото онези, с които се е разполагало при досегашния исторически “експеримент”.
4. В ретроспекция сега би могло да изглежда някому дори и че са пропуснати пълни шансове, но в същност историческите условия не са позволявали постигането на идеалоподобно замисленото. Все пак, социалистическото движение би спечелило значително, ако Ленин би живял и функционирал още години съответно след 1924 и 1922. Към края на живота си той като че ли единствен е стигнал до извода, че се налага да бъде коренно променено следваното в политическата линия схващане за постигане на социализъм-комунизъм. Ако през 1934 г. Сталин е бил заменен с Киров, навярно е щяло да има поне по-малко жертви. Ако Пражката пролет от 1968 г. беше възприета, а не потъпкана, тя би могла да стане водораздел, конструктивно изменящ социалния климат в Европа.
5. Според късните възгледи на бившия антисталинист А. Зиновиев, сталинисткият път е бил единствено подходящият в конкретните исторически условия, дори Ленин би действувал по-неадекватно – като неприземен интелигент. Така излиза, че не е имало съществено по-добър от този на случилото се вариант, осигуряващ по-нататъшен траен успех или поне повече шансове за траен успех. Едва ли е основателно опитът за постигани на коренно отличаващи се с хармоничност и благополучие обществени отношения и порядки да бъде считан за възможен само в лоното на дивергиращата го безпардонна човешка грубоватост.
Остава интересен въпросът защо тъкмо Сталин е успял да овладее върховната власт, след като е бил на по-задни позиции от не един Ленинов съратник. Сталин се е отличавал с изначална безсърдечност и властолюбив усет, развити до психопатия, водил се е за “свой “ човек /не от дошлите от емиграция на Запад/, и по биография, и по маниери.
И все пак, събитието поетапно утвърждаване на абсолютистка власт от личност като Сталин не е било фатално неизбежно. Сталин е упражнявал придобитата от него върховна власт именно по осъществилия се начин не само по силата на извъниндивидуални обстоятелства и фактори, не само поради някаква неотменимост на наложилия се с Октомврийската революция диктаторски режим /мобилизиращ естествено масови слоеве, но и екстремистки опорочен/. Самата личностна специфика на Сталин е допринесла в голяма степен режимът да се утвърждава и доразвива в конкретните си особености.
Личност например като Керенски /министър-председателят в месеците преди Октомврийския преврат от 1917 г./ не би могла изобщо да се “впише” в болшевишкия властови режим. Същото се отнася и до най-големия руски марксист Плеханов, който умира през 1918 г. в родината си с негативно отношение както към Октомврийската революция, така и към екстремистките й противници. Бухарин е бил по-скоро недостатъчно твърд интелигент, Гр. Зиновиев и Каменев не случайно са загубили властовите си позиции. След смъртта на Ленин все още най-авторитетна фигура остава Троцки /най-големият Сталинов съперник, човекът, чиято ерудиция му е позволявала да си чете романи на чужди езици по време на заседанията на Политбюро/; неговата геополитически ориентирана революционност би извела навярно до по-острорискован път.
Ако в Сталиновия властови маниер доминира максимата, че “няма крепости, които болшевиките не могат да превземат”, Лениновото акцентиране е върху това “да се научим да работим истински” и че комунистическото високомерие е фундаментален дефект.
Под ръководството на Сталин и с налагане на сталинисткия подход беше осъществена безпрецедентно бърза индустриализация. По сталинисткия път страната беше превърната в “крепост”. Но в исторически-сравнително скоро време тази крепост беше разрушена в резултат от взаимодействието между вътрешното разложение и “студената война” със Запада. Противно на стремежите му, сталинисткият стил създаде предпоставки за по-сетне изявилата се легитимационна криза на властта в неудачно формираното реално-социалистическо общество. В следсталинисткия период ярко проличаваше, че изначалното ценностно-нормативно предназначение на социално-властовата институционална система коренно и безперспективно се разминаваше с реалното обществено поведение на хората, особено на слоя заемащи решаващи властови позиции на всички равнища.
6. Издигналият се за първи ръководител на Съветския съюз през 1985 г. Горбачов има на пръв поглед историческа заслуга с това,че е допринесъл решаващо за изискващото се преустройство на съветското общество и да се прекрати “студената война”. То обаче стана по порочен и криещ опасности и в глобален мащаб начин.
След геронтологическата безумна несъстоятелност на последните години от водачеството на Брежнев, на кормилото застана интелигентният и решителен Андропов. Пост фактум някои го обвиняват, че не бил достатъчно радикално ревизионистичен, а други пък го представят /тъкмо наопаки/ като замислящ разрушаване на всичко от устоите на обществото. По-вярно сякаш е, че Андропов е бил убеден, разумен и действен реформатор, при все и не във всичко преценявал достатъчно адекватно, а предоставените му от обстоятелствата възможности да са били стопиращо ограничени. Несъмнено е, че той не е бил желан от Запада. Времето на функционирането му на най-високия пост се оказа прекалено кратко. При хронична болест животът му стигна до форсиран край в резултат от недооповестявани обстоятелства. Във финалния период заинтересовани кръгове вече са подготвяли лансирането на Горбачов, а самият той се е домогвал до контакти с отиващия си ръководител /впоследствие се разкри, че Андропов е бил далеч от това да го посочва като приемник/. С лека ръка се стигна до избирането на възрастния, болен и несъстоятелен Черненко – нещо непростимо в съществуващата застрашителна и безмилостна обстановка. А след скорошната смърт на Черненко – до това на Горбачов, след като с провокирани мълви и шумове бяха дискредитирани по-състоятелните поначало евентуални претенденти: Срещу реформистки активния Романов беше разпространена уликата, че на сватбата си дъщеря му злоупотребила с ползване на ваза от Ермитажа; Гришин някога бил работил като кондуктор и пр.
В наши дни тогавашните събития са вече много по-прояснени и е очевидно, че суетността на Горбачов е била качество, на което са заложили заинтересовани кръгове. В началото на зле разчетените действия на Горбачов като водач подетото изглеждаше другояче от онова, което се получи. В резултат разложената и догматично ограничаваща свободата власт беше заменена с нещо бедствено за голяма част от населението и дисбалансиращо в световни рамки.
7. Коренните причини за неуспеха на радикалното социалистическо начинание са в условията на историческа неподготвеност, на изходна неразвитост в съществени отношения. Замислената макроорганизационна социална система се оказа подходяща /в провизорното си автентично функциониране/ за друг тип хора, а с наличните беше неизбежно дисфункционираща, дивергираща от изначалното си предназначение и/или обречена на провал. Факторите за финално случилото се са разположени субординирано в три пласта. В основата стои нереалистичността, ненавременността, неадекватността и дори порочността на догматизирания и в същност произволен изначален практически модел за социални преобразования. Показателно е, че генералната реставрация на капитализма се осъществи шеметно и почти безпрепятствено. На второ място, заложената неадекватност в модела не можеше да не поражда на различните етапи отклонение от началния замисъл. На последния етап част от “социалистическия” елит стръвно копираше като образци негативни черти на “реалния капитализъм”, започна полуприкрито да руши и онова, което се беше запазило в социалистическата си автентичност. Практическата дефектност на системата в края на краищата намери проявление и резонанс в нестабилното поведение и недалновидната позиция на върхово- ръководните дейци на съветския властови елит.
8. Според А. Зиновиев1 реалният социализъм /наричан от него комунизъм/ е бил единственото възможно да се постигне. Той, както и западнизмът /т.е. капитализмът, казано по-опростено/ има както предимства, така и недостатъци, които вървят неизбежно заедно. В същност обаче диапазонът на възможните модификации за реализация на новосъздаван тип общество е много голям. Иницииращите не са обречени в догматичните рамки на един примитивизиран модел. Например, страните със социална държавност са направили реални крачки по пътя към социализъм.
9. Факторът “човешко качество” е по-детерминиращ и по-константен, отколкото го схващат романтичните утописти. От значение е и биологико-генетично заложеното в човешкия род, в частност преобладаването у повечето екземпляри на висшите животински видове на егоистичните над алтруистичните стереотипи на поведение.
10. Истинският голям проблем1 е не как се реставрира капитализмът след злополучния квази-социалистически “експеримент” в един мащабен регион, а как се надмогва по закономерен начин капиталистическия етап във формационното и цивилизационното развитие на човечеството…