ДЕСТРУКТИВНАТА РОЛЯ НА ЕДНА ПОЛИТИЧЕСКА ФАМИЛИЯ В ПРАКТИКАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОЦЕС

0
284

Трендафил Митев е доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. “Военноисторически сборник”. От 1999 г. преподава политология в УНСС, София. Автор на 12 монографии /“Македонобългарският централен комитет в САЩ”, “Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония”, “Широкият социализъм”, “Основи на политическата наука”, “Американският юнионизъм и българските еселписти в САЩ (Идеология и политическа практика/” и др., 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация “Фулбрайт” и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.

Един от белезите на утвърждаващата се демократична политическа система в България през 90-те години на ХХ век е възраждането на явлението “политическа фамилия” – в неговия плуралистичен вариант. Тоест – появата им във всички спектри на политическия живот – десницата, центъра и левицата. /Примерите: Савови, Геме Димитрови, Луканови, Пирински, Кобургготски и пр./ Този важен, макар специфичен инструмент е свързан с възпроизводството и успешната изява на лидерския фактор в политиката и властта. Достатъчно е да се споменат примерите с фамилии, които играят важна обществена роля в продължение на векове, като Медичите в Италия, Папандреу в Гърция, Гор и Буш в Съединените щати, Ганди в Индия и т.н.

От всички политически фамилии, изявявали се на българската политическа сцена след 1878 г., само една – тази на Кобургите даде три поколения държавници, които заемат най-отговорни постове в управлението на страната – княз, цар и министър-председател на републикански режим. От общо 115 години присъствие на българската политическа сцена, в 60 от тях, поредният кобург е във властта, което означава активно присъствие към 69% от времето прекарано от тях на българската политическа сцена. Големият проблем, които се крие в този факт е: Как тази подчертана доминация на Кобургската политическа фамилия се е отразила върху съдбата на демокрацията в България. Този въпрос е част от голямата и все още неразработена от политическата наука у нас тема, за ролята на политическите фамилии в живота на Третата българска държава. Настоящата статия е опит да се очертае само основното от ролята на Кобургската политическа фамилия, специално в практиката на българския демократичен политически процес.

Кобургската политическа фамилия се появява, като фактор на българската сцена през 1888 г., когато регентството начело със Стефан Стамболов, налага на Третото Велико Народно събрание да избере Фердинанд Сакс Кобург Готски за княз на България. За 115 години фамилията е излъчила три политически поколения – Фердинанд, Борис III и Симеон Сакс Кобург Готски.

След референдума за републиката през 1946 г., фамилията губи позицията си на “династия”, излъчваща поредния монарх. Затова следващите й представители се изявяват като “обикновени” граждани. Естествено от тук, политическата кариера на тримата се реализира в различни обективни обстановки. Заради това и участието на всяка нова кобургска генерация в българския национален политически процес, носи своите неизбежни специфики. И въпреки това факт е, че може да се говори за вид “семеен политически стил”, за особен “фамилен тип политика”, към който се придържат принципно и трите поколения представляващи кобургската фамилия на българската политическа сцена.
Доминиращите тенденции във фамилния почерк на Кобургите да правят политика на български терен са плод на редица важни особености, характерни за това семейство. Те неизбежно влияят върху стила, с който представителите на различните поколения навлизат, присъстват и излизат от българския политически процес. Най-важните могат да се подредят в следната последователност:

Първо, каквито и усилия да са полагани и да се полагат – и от представителите на Кобургската фамилия, и от страна на нейните симпатизанти, все пак в случая е ясно, че става дума за семейство от не български произход Тези хора не носят дълбоко в себе си същностните черти на българския народен манталитет и особеностите в “строя” на българската народна душа. Казано по друг начин, те нямат светоусещането на българи! Това е личало в политическия почерк и при Фердинанд, и при Борис, и при Симеон.

Второ, и тримата основни представители на Кобургската политическа фамилия не участват лично в дълбоките промени, които се извършват в България към началната фаза от появата на всеки един от тях в българския политически живот. Фердинанд няма принос за освобождението на България. Не Борис, а Андрей Ляпчев и Атанас Буров, изваждат България от драматичната политическа и икономическа криза, след Първата световна война. Симеон през 90-те години на ХХ век, практически е един ням наблюдател на процеса свързан със събарянето на тоталитарната система и налагането на демокрацията в България. Затова и тримата, при старта си в българския политически процес се оказват “слаби” политически играчи.

Трето, за сметка на това обаче, Кобургите са единствената политическа фамилия, изявяваща се в България през последното столетие в предните редици на политическия процес, която има “гарантирани” позиции или от Конституцията или от т.нар. “инертна харизма” – /Примерно тази, която съпътства личността на Симеон/. Въпреки, че мястото им във всички случаи се мисли повече като представително, а не с реални властнически функции, за непосредствено управление на държавата.

Четвърто, гледана в съпоставителен план с останалите политически фамилии в България, това е най-необразованата политическа фамилия, която се е изявявала на арената през последното столетие. И тримата представители на фамилията нямат солидно университетско образование. Такова, което да ги родее с водещите духовни лидери на епохата им. Вярно е, че образованието не е единственият и може би не е най-важният фактор при изграждането на един политик. Във всички случаи обаче, то е сред най-съществените фактори, които предопределят равнището на политическото мислене, за всеки, който се ангажира с политиката и властта. И Фердинанд, и Борис, и Симеон са завършили юнкерски тип училища! Дядото в Хасбургската империя, бащата в България, а внукът в Съединените щати. Този род учебни заведения обаче, са предназначени за подготовката на младши офицери. Равнището на образованието, което се дава там, а и неговото естество не са в състояние на формират широко мащабни политически мислители. Такива, които са способни да си изградят оригинален, градивен, демократичен тип почерк за ръководство на обществените дела. Напротив – този вид образование съдейства да се изгради авторитарен тип личност. Такова, която е склонна повече да нарежда, да изисква подчинение, отколкото да търси диалог и партньорство.

Пето, и тримата до навлизането си в българския политически живот нямат богат практически опит като държавници. Липсват им управленски умения, които да са натрупани до момента на активното им включване в реалната управленческа дейност в България. Фердинанд и Борис, заради младата възраст към момента на самостоятелната им поява на българската политическа сцена /Фердинанд на 26 години, а Борис на 25 години/. А Симеон заради особеният му статут на изгнаник. Син на бивш съюзник на Хитлер, той е принуден до пълнолетието си през 1957 г. да живее сред пясъците на арабската пустиня!?

И шесто – общовалидна особеност и за тримата представители на Кобургската политическа фамилия е, че те навлизат в българския политически живот като сравнително бедни хора. Статутът на Фердинанд като второстепенен немски дворянин го принуждава да търси възможностите, които му предлага “цивилната листа” на български държавен глава!? Тежкото финансово наследство, което Борис получава от баща си го принуждава да се превъплъти за цял живот в образа на “скромния цар”, който не е в състояние да си позволява разточителства и се задоволява с онова, което има българския войник. /Не случайно 70% от времето на своя живот Борис прекарва облечен във военна куртка или шинел./ Материалното положение на Симеон през 90-те години очевидно е аналогично, след като той дръзва да предприеме стъпка, която достойнството на един потомствен аристократ не допуска, даже като мисъл. Симеон разпродаде на символични цени ордените на дядо си Фердинанд! Въпреки че на практика в този случай, той продава не някаква фамилна собственост, а вид “държавно достойнство”. Защо? Защото тези ордени се дават на първия човек в столицата не като израз на лично благоволение към неговата персона, а като израз на високото уважение, което даряващата държава иска да засвидетелства към даряваната. Такъв е случаят например с английския “Орден на Банята” и руския “Св. Станислав”. Приживе те се носят едновременно от не повече от 15 души и е необходимо един от притежаващите го да умре, за да се даде на друг достоен да го носи!?

Казано по друг начин Кобургската политическа фамилия е единствената политическа фамилия изявявала се в рамките на Третата българска държава, която живее не толкова “за политиката”, колкото “от политиката”. За нея политиката и властта не са средство да се съдейства за хармонизирането на обществените отношения. За тях те са най-важният /ако не и единствен/ източник на доходи, база за личностно самочувствие и евентуален престиж. Ясно е следователно, защо стартовите позиции на трите поколения кобурги в българската политика са лоши. Онова обаче, което привлича вниманието на анализатора с особена сила е, че лошите стартови условия в политиката не ги отчайват. Нито една следваща генерация не се е отказала официално от правата, която е извоювал предшественика за фамилията им. Въпреки катастрофите, донесени от него на България и безспорните рискове, съпътстващи представителя на всяко следващо поколение кобурги, навлизащо в българския политически процес.

Характерните трудности към стартовия момент в политиката, фактически предопределят базата, върху, която е разработена и се реализира фамилната политическа стратегия и тактиката на Кобургите. А това, че подобна специфична “кобургска фамилна политическа традиция” за участие в българския политически живот съществува, говорят поразително съвпадащите елементи в почерка, посредством, който навлизат, изявяват се и излизат от българската политическа сцена, отделните поколения на Кобургската фамилия. Подредени последователно като най-типични, могат да се посочат следните общи моменти:

Първо, и тримата кобурги в началото предпочитат да навлизат бавно – “опиум” в българския политически процес. Те не се стремят веднага “да засвирят първа цигулка там”. Кобургите – всеки в своето време – изчакват от 12 до 15 години, интересуващата ги фаза в политическия живот на България. Дотогава те оставят политиката да се развива по своята естествена логика. Фердинанд “наблюдава” какво става на политическата сцена от 1888 до 1901 година, Борис от 1919 до 1934 година, а Симеон от 1989 до 2001 година. Чак след като се откроят ясно доминиращите тенденции в българското политическо битие, реалните играчи там, техните сили и възможности, както и перспективите тогава Кобургите решават да се намесят като фактор с реална сила в политиката. По правило те търсят възможност да играят най-важната роля, тази на решаващия политик в държавата. Разбира се освен собствените им “стартови семейни пасиви”, посочени по-горе, определено стагниращо влияние за началната следваща фаза на политическата им кариера, играят и такива фактори като ограниченията от конституционен характер и наличието за известен период на силни партийни политически лидери /Стефан Стамболов при Фердинанд, Александър Стамболийски при Борис и Иван Костов при Симеон/. Със своя авторитет и реалната власт, които имат в ръцете си, за известен период от време, тези партийни лидери съумяват да държат поредния кобург на дистанция от реалните политически решения.

Второ, равнището на интелекта им и нивото на практическия им опит задължително предопределят преминаването в началото на един “слаб” първи период свързан с участието на кобургите в българския политически процес. Примерно – 90-те години на ХХ век са известни с това, че Фердинанд се държи в политиката като “слон в стъкларски магазин”. Той е дързък и надменен към българите. Това поведение му спечелва неприязънта на цялата демократична интелигенция след Освобождението. Борис е един от най-слабите оратори, изявявали се публично в България до средата на ХХ век. Той обикновено чете и то много кратки речи. Всяка от тях е не повече от една печатна страница. Словата му имат траферетно-официозен характер, приличат на нещо като военни заповеди без дълбочина на политическата мисъл. В практически план го смятат за мекушав – даже колеблив и дори страхлив. А Симеон навлезе в съвременния български политически живот направо “безпомощен” да се справи дори с най-обикновения коментар по текуща политическа тема. Особено, ако питането му е зададено интелигентно от силен журналист! Изобщо като правило в началото на присъствието си в българския политически живот кобургите са плахи, доста семпли – “сив” тип политици. Липсва им високо разряден интелектуален заряд. Това не им позволява сами да формулират трайни, позитивни демократични политически идеи, които да наслагват ценности с непреходна обществена стойност. Те не носят със себе си “духовен материал”, за да задвижат лично нови, трайни положителни политически тенденции на арената.
Трето, очевидно съзнавайки реалното си ниско стартово равнище като интелект и практически опит и тримата налагат трайно и се придържат стриктно към практиката, тенденциозно да изключат от обкръжението си най-крупните интелектуални представители на българската нация. Дворцовите “герои” от “епохата Фердинанд” са хомосексуалиста от немски произход Пфаненщил, Султана Рачопетрова и “Савовица” известни с лекия си нрав и други подобни персони. Фердинанд не кани на трапезата си, подобно на “просветените монарси” един Иван Вазов или Пенчо Славейков да речем – т.е. високите етажи на българската интилигенция по негово време. Обратно – Фердинанд лично ги обижда, пренебрегва ги демонстративно, сам пуска слухове по техен адрес, а след това с удоволствие клюкарства ефектът, който се е получил!?
При Борис картината в основни линии се повтаря. Най-влиятелните хора в неговия дворец са военни, водещи фигури от дъновистката секта, някои бивши адютанти и т. н. “творци – единаци”. С последните Борис въвежда практиката да ходи на лов! При Симеон традицията придобива окончателно необратим харектер. Той също игнорира знаковите фигури на нашето време – всепризнатите представители на съвременната българска духовност. Очевидно кобургите трудно се изявяват в обкръжението на много умни хора. Съвсем очевидно е, че в случая става дума за недобре прикрит прийом за избягване на комплексации, да не се демонстрира духовна безпомощност или някаква “зависимост” от по-възвишения интелект.

Четвърто, като закономерност и при тримата представители на Кобургската политическа фамилия са налага тенденцията, те да стават “силни политици” в държавата, когато в демократичния политически процес на България назряват кризи. Наблюдавайки внимателно социалните и политически реалности в държавата още Фердинанд открива, Борис потвърждава, а Симеон наготово използва фактът, че след 10-12 годишна практика българската многопартийна политическа система зацикля. В нея се налагат тенденции, които не позволяват нормалното функциониране на конституционно-парламентарните правила за формиране на законодателната и изпълнителната власт. /Защо това се случва в България с посочената зловеща, последователност – това е друг въпрос, който тук не се обсъжда./ В нашия случай е важно да се констатира само фактът, че от 1901 година в Кобургското семейство се знае отлично, че многопартийната политическа система в България не е стабилна, тъй като тя възниква върху еднородна, дребнобуржоазна социална база – без ярко изразени, социално обособени полюси в обществото. Че в тази система неизбежно настъпват кризи, след които съзряват заплахи за невъзможността да се управлява държавата. Както и това, че точно тогава е шансът да се премине успешно от “пасивната” фаза на “присъствието” към “активната” фаза – фазата на реалното участие на поредния кобург в българския политически процес.

За Фердинанд този момент настъпва, през 1901 година. Десетте съществуващи тогава, слаби политически партии се изтощават във взаимната им борба за надмощие, така че нито една от тях не е в състояние да печели сама парламентарните избори и да си формира мнозинство в Народното събрание.За Борис моментът настъпва в края на 1934 година. Деветнадесетомайският режим, тогава отменя Търновската конституция, разтуря всички политически партии в страната и създава един “чист”, “празен” политически терен. Тогава очевидно някой заинтересуван пуска слух, че се готви отстраняването и на монархическия институт. В резултат, Борис решава да влезе вече като “пръв реален играч” в голямата българска политика. Той възглавява лично процеса на отстраняването на деветнадесетомайците от властта и конструира сам последвалия ги безпартиен режим. А за Симеон политическото щастие се усмихва през 2001 година. Тогава, когато тежестите на икономическия преход към демокрация след 12 години дистанцираха избирателите в България и от левицата, и от десницата.

Важното във всички случаи е да се подчертае общото: Очевидно е, че и тримата много внимателно следят появата на “тяхната”, на “нужната” им криза в българската многопартийна политическа система, за да се настанят в нея в ново качество – като фактори с реално присъствие в управленската власт. Тоест – представителите на Кобургската политическа фамилия са се научили да използват слабостите на многопартийната политическа система в България. Те винаги умело пускат в ход особения си статус, който имат в политическия процес и умело представят собствените си действия, като спасителен изход за обществото и държавата. Парадоксът във всички случаи е, че поредният представител на Кобургската политическа фамилия се явява като “неизбежния резервен играч” в българския демократичен политически процес. Този, който трябва да “предотвратява” неговия пълен колабс!? На пръв поглед не личи /а и българската нация не забелязва/, че ролята на “спасител” всъщност се е изпълнявала и изпълнява от политически “дефектни” личности. Те просто умело използват по-благоприятната си позиция на политическата сцена, за да си разширят или възстановят възможността да “живеят от” българската политика.

Петият ярко забележим, общ елемент свързан с участието на трите поколения на Кобургската фамилия и българския политически процес е свързан с последиците. Моментът от който представителят на това политическо семейство започне да играе реалните, най-важните роли във властта, демокрацията в България не само не печели, точно обратно – започва да губи. Фердинанд се възползва от безсилието на политическите партии в негово време и налага т. нар. “личен режим”. Той преобръща конституционната политическа процедура наопаки: Вместо първо да се провеждат избори и която партия спечели парламентарно мнозинство, тя да формира правителство, утвърждава се практиката – Фердинанд първо да “назначава” правителството на дадена партия. След това то, опряно вече върху помощта на полицията, чиновничеството и войската да си “спечели” необходимото му минимално парламентарно мнозинство.

Ако и да премахва деветнадесетомайците от властта, Борис не възстановява Търновската конституция. В отсъствието на основния закон и при забранени политически партии, той създава нов “Избирателен закон”. С него политическите партии не се допускат изобщо до официално участие в изборите, със свои самостоятелни избирателни платформи. Борис разрешава в изборите да участват само “частни лица”, зад които не стоят партии. Съответно те трябва да платят респектиращи изборни такси, а самият избор се провежда в отделните области на държавата в различни дни от месеца, за да може полицията, чиновничеството и войската да прокарат “благонадеждните” кандидатури за народни представители. Така между 1938 г. и 1944 г. са създадени известните “безпартийни” народни събрания – ХХIV-то и ХХV-то.

Практиката на Симеон роди нов “демократичен абсурд”. След като неглижира напълно съществуващите партии, той пък реши да създаде направо “собствена политическа партия”. Съответно назова и с личното си име, продиктува й програмата си и възглави непосредствено. Макар че Симеон предприе и нещо безпрецедентно – фактически доброволно се отказа от монархията, за да може да си възстанови правото отново “да живее от българската политика”, демократичният политически процес в България не спечели. Напротив – Симеон реално започна да управлява с една по същество “извънпарламентарна сила”, /можем да я наречем и нелегитимен притежател на властта/. Защо? Защото НДСВ, на чието парламентарно мнозинство се опира Симеон, беше регистрирана и легитимирана напълно, като конституционен тип, политическа партия, едва след като нейният лидер “спечели” парламентарните избори през 2001 година.
Въпреки спецификата в подходите на тримата представители на Кобургската фамилия, обективните резултати от посочените еднотипни елементи в семейния политически почерк, са във вреда на демократичния български политически процес. Защо? И в трите случая, ролята на естествено възникващите партии на българската политическа сцена се намалява; за различни периоди от време те биват изтласквани от властта – сферата, в която се вземат отговорните политически решения; от държавното управление се дистанцират “естествено израстналите” български политически лидери, издигнати от реалната практика на съответния политически център, оформил се сред българското общество; не се позволява на българската многопартийна демократична политическа система, “сама да преболедува” неизбежните болести на младата демокрация. След това представителите й да се потегнат, да се иновират и в последна сметка да стъпят стабилно на обществената сцена. Така както от Платон до наши дни, се преодоляват дефектите на всяка неизбежна “слаба ранна фаза” свързана с появата на “нова” и “млада” – т.е. наскоро установена демокрация. Кобургите лансират в политиката “случайни” хора с временен статут на политици. В резултат обективно се затормозява и естествената процедура свързана с растежа и на политическите лидери в България; най-отговорните политически постове се възлагат на неподготвени хора, поради което управлението на държавата става хаотично, непоследователно и даже на моменти алогично.

Шесто, съсредоточили вече реалните властови ресурси в ръцете си, след настъпването на “техния” момент, представителите на Кобургската политическа фамилия, задължително създават “собствено” политическо обкръжение. То включва преди всичко онези, които поредният кобург е въвлякъл в българския политически процес. При Фердинанд начело на фалангата се поставени генерал Рачо Петров и Васил Радославов, при Борис са наложени Георги кьосеиванов и Богдан Филов, а онези около Симеон се пред очите ни. Съответно нито един от гравитиращите в тези обкръжения не може да бъде наречен “голям”, “доказан” български политик, който се е наложил в живота със своите лични качества. Във всички случаи става дума за “политически случайности” за хора “изтеглени” от политическото небитие. Те не са подготвени достатъчно добре за отговорностите на такива дейности, каквито са политиката и властта. Така че “активната фаза” от присъствието на поредния кобург в българския политически процес е свързано и с нарушаването на естествената приемственост между политическите поколения. Няма значение дали се отнася до представителите на десните, центристките или левите политически сили в страната.

Във всички посоки на българския политически спектър кобургите се стремят да наложат “изолация” и “отстраняване” на “естествено оформилите” се български политически лидери. Представителите на Кобургската политическа фамилия не обичат и не уважават самостоятелните български политически дейци. С такива политици, те не работят дълго и сериозно. Предпочитат сами да си “създават”, “свои”, послушни политици, те да ги “налагат” на политическата сцена. Тоест – първо “детронират” старите, самоутвърдилите се лидери и отслабват актуалния политически елит. А след това се опитват да запълнят “вакуума” със собствения си елитарен продукт!? Ясно е, че при наличието на подобна тенденция в политическия процес с вековна давност, българската нация, периодически бива лишавана, в значителна степен от възможността да “отглежда” и сама да налага, по класическите правила на демокрацията, своите естествени, самоутвърждаващи се политически лидери. Съответно през определени интервали от време, България бива управлявана от “изкуствено създадени”, а не от “само изградили “ се и заради това качествени лидери. Такава тенденция естествено пречи да се развиват и да се утвърждават и други “автентично български” политически фамилии.

Реално в политическия процес на Третата българска държава, нито една национална политическа фамилия не е успяла да “оцелее политически” един век, давайки три реално реализирали се поколения във властта, подобно на Кобургите. Разбира са причините за това са много и твърде сложно преплетени. Една от видимите обаче , че всеки следващ представител на кобургското политическо семейство, като използва специфичните си възможности, практически игнорира и дори безапелационно отстранява от политическата сцена “естествения прираст” даден от останалите българския политически фамилии. Това се доказва от фактите: След като Фердинанд елиминира Стефан Стамболов и Константин Стоилов от политическата сцена, например, Борис не направи абсолютно нищо да потърси, да издигне и да наложи – макар и като “безпартийни” политици синовете на тези строители на нова България !? Симеон на свой ред не се интересува от политическата съдба на потомците на генерал Пенчо Златев, Георги Кьосеиванов или Богдан Филов – хората, които помогнаха на баща му – Борис, да се наложи като фактор в реалната власт на България, към средата на 30-те години. Не случайно Симеон, днес е силно критикуван за това си поведение – дори и от представителите на антикомунистическата емиграция, с която той живя близо половин век в изгнание.

Какви обобщаващи изводи се налагат от направения анализ върху особеностите на семейния политически стил формиран и използван от Кобургската фамилия в България?
Съвсем очевидно е, че политическия процес на Третата българска държава, доминираща роля трайно е играла само една политическа фамилия. Тази на Кобургите! Вече едно столетие само тя единствена живее “от политиката”. Заради това на нея в най-голяма степен й пречат автентично българските политически фамилии, които възникват и живеят “за политиката”. Тоест – за да наложат някакви значими обществени ценности или да съдействат за изграждането на държавната институция. Съответно, благодарение на особения си политически статут, само Кобургската фамилия се е оказала годна да излъчи реални политически поколения, които се реализират и в началото, и в средата, и в края на ХХ век. При това в различни политически роли – като васален на Турция княз, като цар на независима България и като премиер на един републикански режим.

Една от безспорните причини за този успех е фактът, че представителите на тази фамилия са си разработили оригинална политическа стратегия и печеливша тактика за вклиняване в българския политически процес като фактор с реална власт. Тя е обобщена в най-общи черти още през 20-те години в книгата на Фердинанд – “Съвети към сина” и е разчетена преди всичко върху слабостите на българската политическа система. Като правило при старта си кобургите се изявяват като статични политици. Опознали обаче добре обективните дефекти на многопартийната политическа система в България, те са в състояние, практически през всяка епоха да се възползват от тях. Във всички случаи обаче намесата им в политическия процес е свързана с нарушаване на естествената демократична политическа еволюция на българското общество – във всичките нейни аспекти: политически фактори, лидери, стил на управление и пр.
Това, което е най-парадоксалното във всички случаи, то е впечатлението, което Кобургите съумяват да създадат, че намесата на поредния представител на фамилията им в българския политически процес е някакъв нов “шанс” и даже “спасение” от зародилата се там криза. Практически обаче, резултатите говорят, че с всяка поредна реална намеса от представител на Кобурското политическо семейство, кризата в българския демократичен политически процес, само се видоизменя! Тя продължава, но по друга логика и с други темпове. Факт е, че под сянката на нито един от кобургите в България, не е израснала силна, демократична политическа партия или държавници, които да се причислят към истинските строители на България. Напротив тяхното включване в българската политика, дефектира демокрацията, стимулира появата на “политически уникати”, без каквато и да е полза за българския народ. /Достатъчно е да се припомни и изявлението на Симеон, че той разполага със средство “да отстранява” всеки народен представител от Парламента, тезата му е, че отделен депутат “няма право” да внася законопроекти без съгласието на парламентарната си група. Превръщането на една по същество етническа партия, като ДПС в единствения “сесчурак” фактор за управлението на България в обозрима перспектива и пр.

Големият реален проблем на българския политически живот досега е, че сериозните политици на нацията ни не намериха механизъм да преодоляват сами кризите в политическата система по демократичен път. Така че да не се допуска навлизането на поредния кобург реалната власт. Началото на подобен политически процес в бъдеще,очевидно е свързано с проучването и цялостното осмисляне на деструктивната роля, която Кобургската политическа фамилия играе в практиката на българския демократичен политически процес.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук