КОНСТИТУЦИОННИЯТ МОДЕЛ И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА В БЪЛГАРИЯ

0
227

Доцент, д-р по право. Преподавател в Юридическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Работи в областта на теорията на правото, теорията на държавата и политологията. Автор е на монографията “Държавната власт” (2001 г.), както и на редица студии и статии. Член е на ръководството на Българската асоциация по философия на правото и социална философия. Във ВНС е секретар на комисията за изработване на проекта за нова конституция. В момента е народен представител в 39-то Народно събрание, зам.-председател на комисията по правни въпроси.

В изследването на темата включвам четири проблема: конституционализмът и характеристиката на политическата система; партийно-политическата система и нейното влияние върху конституционната практика; основни ориентири на реформата на политическата система и на утвърждаване на конституционализма; и накрая някoлко актуални въпроса на конституционната реформа.

1. Изучаването на конституционните институти и норми не сами за себе си, а като проявление на определени принципи и с оглед на влиянието, което оказват върху тях реалните обществено-политически условия, насочва към проблема за конституционализма. От позицията на конституционализма, конституционната теория и въобще теорията на държавата, запазват своя юридически характер, но не се изчерпват с нормативното познание за Конституцията и конституционната практика.

Конституционализмът е категория с многозначно съдържание.
*Преди всичко конституционализмът е идеология, специално правна идеология. Основата на тази идеология е целта да се предотврати деспотизмът и да се гарантира индивидуалната свобода. За постигане на тази цел се формулират няколко принципа, на които трябва да отговаря публичната власт. От своя страна принципите задават контура, в който се описват моделите на организация на държавата.

Конституционализмът като идеология исторически и като прескриптивна теория логически предшества създаването на конституциите. Конституционализмът, разбиран най-общо, е идейно юридическо течение, принцип на функциониране на политическата система и на държавната власт.

Според един френски теоретик Stricto Senso, конституционализмът е идеята, че Конституцията не само е необходима, но че тази Конституция трябва да се основава на няколко принципа, способни да породят определени следствия – невъзможността за деспотизъм или, което не е съвсем същото, политическата свобода.

Конституционализмът обаче не е сводим към наличието на конституция, нито задължително предполага приемането на писана конституция. Доказателство за първото твърдение дава чл. 16 на Декларацията за правата на човека и гражданина. Всяко общество, в което гаранцията на правата не е осигурена и разделението на властите не е установено, няма Конституция. Създателите на основния документ на Френската революция, изглежда са отдавали толкова голямо значение на утвърждаването на определени принципи, че са сметнали тяхното отсъствие за достатъчно, за да се отрече самото съществуване на Конституция не като формален акт, а като отсъствие на конституционализъм, като основни изисквания за границите на властта и за начина на нейната организация.
Оттук може да се направи следващ извод – в редица държави, в които има конституции, няма конституционен режим в смисъл на конституционализъм. И обратно – конституционализмът може да се утвърди и без конституция. Очевидно доказателство за това твърдение е Англия, а по-късно и Великобритания, в която и досега липсва класическа писана конституция.

В родината на конституционализма, чиято практика повлиява и конституционната теория, и приемането на първите конституции, конституционната уредба включва редица правни обичаи, основни статути на парламента и важни прецеденти.
*На следващо място, освен като идеология, конституционализмът може да се определи и от гледище на правния институционализъм – нещо, което е отразено във възгледите на редица автори, един от по-известните от които е Мишел Вилей. В този случай на преден план се поставят неговите нормативни елементи, съответстващи на осигуряването на определени ценности. Конституционализмът се състои в отстояването на определени модели на институционна уредба, основани на постигнати по определен начин резултати. Това е неговият нормативен елемент. Но този нормативен елемент е основан върху убеждението, че има определени отношения между дадени типове институционна уредба и гарантирането на важни ценности.

Някои автори смятат, че институционните качества на конституцията и на конституционната действителност са определящи в съдържанието на концепцията за конституционализма. В действителност обаче определящи за наличието или отсъствието на конституционализъм са обществено-политическите условия, а институциите, присъщи на конституционализма, са средство за постигане на неговите идеи и принципи.

Конституционализмът като правно-политически феномен се описва най-добре чрез принципите, които го характеризират. Установяването на определени принципи на държавната организация чрез приемането на конституции превръщат конституционализма от идеологически и политически феномен в правно-политически. Позитивирането на конституционализма го прави също предмет на правната, в това число и на конституционната теория. Затова създаването и развитието на конституционализма няма как да се отдели от приемането и действието на самите Конституции. Поради това теорията на конституционализма включва, на първо място, няколко принципа.

Конституционализмът е обобщен израз на първичните правно-политически принципи на организацията на държавата, на формирането и осъществяването на държавната власт. Различните автори сочат различни принципи, но общо взето в тях се включват разделението на властите, разграничението между учредителна власт и учредени власти, представителното управление, учредяването на юрисдикционен контрол за конституционност върху законите, като някои подчертават особено значението на последния принцип.

По-широко възприет принципът за разделението на властите се отнася преди всичко до разграничаването на учредителната от учредените власти. Контролът за конституционност на законите в повечето държави е късен продукт от развитието на конституционализма, а освен това, според мен, не е задължителен елемент за конституционния режим. Пример за това са страни като Англия, Холандия, Швейцария и други.
Конституционализмът може да се изрази основно чрез три принципа. Това са: изборното представителство; rule of Law – известен още като управление или господство на правото; и разделението на властите.

Реалното прилагане на принципа на изборното представителство предполага наличието на политически плурализъм в неговите идейни и организационни проявления. Качеството на изборното представителство зависи преди всичко от представителността на политическите партии, а след това и от характера на избирателната система и начина на нейното действие. Възможността за пряко упражняване на властта от гражданите, освен самостоятелно значение, има отношение и към избраните представители, защото допитванията до гражданите са средство за контрол върху представителната власт.

Принципът rule of Law или принципът на правовата държава, както по-често е известен в континенталните страни, изразява идеята за господство, за управление на правото. Това е обобщаващ принцип, който включва няколко елемента. Съгласно този принцип учредената по представителен начин власт се осъществява в съответствие с изискванията на правото, а волята на лицата, които действат от името на държавните органи, е валидна само ако е съобразена със закон. Управлението, съгласно правото, поставя на преден план проблема за правата на личността и за тяхната защита. Съдебният контрол върху правните актове и съдебната защита на правата са правило за правовата държава.

Принципът на разделението на властите включва както разпределението на юридическите функции на държавата, така и системата за сдържане и баланс между нейните органи. Разграничаването на първичната (учредителната) власт от вторичните (учредените) власти е най-главният елемент на разделението на властите, който обуславя правовия характер на държавата.

* И на трето място, конституционализмът може да се възприема като определена практика, която съответства на изискванията на установените принципи. За разлика от приемането на конституция, установяването на конституционализма като система от посочените по-горе принципи е продължителен процес. Неговото развитие е възходящо или низходящо в зависимост от степента, в която се реализира всеки от съставящите го принципи. Поради това изследването на конституционализма няма да е пълно, ако не включи анализ на реалните конституционни отношения.
Обществено-политическите условия влияят върху действието на конституцията, а тя от своя страна – върху конституционализацията на обществото и на държавното управление. За разлика от позитивистката конституционна теория, която се интересува от номиналната или фасадната конституция, поведенческите подходи поставят ударението върху неформалните процеси, защото както изтъква Джовани Сартори, формалните структури имат малко или никакво значение. Конституционализмът е учение, което ни ориентира за реалната, фактическата конституция в дадено общество. При такъв подход качествата на конституцията съвсем не е достатъчно да се оценяват само според нормативните й разпоредби, а и като способност да регулират отношенията така, че да се постигнат определени обществени цели, да се осигури съответствие, особено в държавната сфера между фактическото и дължимото поведение.

Действието на институционни образци, пренесени от чужди правни и политически системи, обикновено дава резултати – различни от тези, които се постигат в страните, от които са заимствани. Това показва анализът на българската конституционна история от нейното възникване до наши дни. По тази причина влиянието на нормативните образци върху средата, в която действат, не бива да се надценява. Съществуващата среда приспособява към себе си установените официални правила до степен, че понякога ги запазва само като външна форма на своите проявления.

Направената обща констатация намира потвърждение и в българската конституционна история. Изследователи на Търновската конституция от годините и десетилетията след Освобождението на България, я определят като една от най-напредничавите и демократични за своето време. Независимо от това тя неколкократно е суспендирана или са приемани юридически актове, които й противоречат. Тези факти доказват, че качествата на даден източник на правото няма как да се оценят само чрез неговите нормативни разпоредби с декларираните от тях ценности и принципи, развитост на правните институти, прецизност на правната лексика и пр., без да се отчита въздействието на правните норми върху обществените отношения, които те регулират.

Същият проблем стои и по отношение на действащата българска Конституция. В частност не веднъж е изтъквано, че тя е европейска по дух, че между нея и много от конституциите на други европейски държави има принципна институционна симетрия. Въпросът, който обикновено се пропуска, е доколко и как тези европейски разрешения са съобразени с характера на задачите, които стоят за решаване пред страната и с условията, в които тя се прилага. От такава гледна точка България има вече некратка конституционна история, но българският конституционализъм не е преминал фазата на своето утвърждаване. Поради това смятам, че освен да се говори за защита на конституционализма, не бива да се подминава поставения въпрос за утвърждаването на конституционен режим в България.

В историята на България при всички предишни конституции има продължителни периоди на ограничаване на политическото представителство, силна концентрация на държавната власт за сметка на нейното разделение и ограничен съдебен контрол по отношение на различните клонове на властта. Следователно, оценката за конституцията е функция не толкова на нейните чисто юридически свойства и качества, колкото на степента, в която се реализира и на реалното въздействие, което тя оказва върху управлението и развитието на обществото. В тази насока оценките са много по-критични, отколкото анализът на самите конституционни текстове и институти.
2. Условията, в които действа Конституцията, неминуемо оказват влияние върху нейната легитимност, тоест, върху нейното зачитане и престиж в обществото. Съществува зависимост между общественото доверие към Конституцията и властта. Според някои български конституционалисти доверието към Конституцията става доверие и към властта. По-силна обаче е другата зависимост – доверието или недоверието към властта обикновено формира съответно отношение и към Конституцията. Посочената зависимост не бива да се абсолютизира, защото не са малко случаите, в които политическата защита на Конституцията се противопоставя на властта и се превръща в мотив за поведение на различни политически сили и граждани.
Все пак кризата на легитимността на политическата система и в частност на съществуващата партийна система у нас не може да не се отрази върху легитимността на Конституцията. Равносметката на българския преход не допринася за издигане на обществения престиж на Конституцията.Изразява се мнение, че институционната рамка, предвидена от Конституцията на Република България от 1991 г., представлява стабилна гаранция за конституционното управление, която не може да бъде поставена под съмнение от неизпълнението на програмата на една управляваща партия. Смятам, че се подценява опасността, ако не за конституционните принципи и конституционализма въобще, то поне за зачитането и стабилността на сегашната Конституция. Ако неизпълнението на предизборната платформа и на управленската програма не е патент на една партия, а хронична слабост на почти всяко управление на България през последните години, то няма как това да не се отрази отрицателно не само върху отношението към политическите партии и към повечето от държавните институции, а и към Конституцията.

В основната си част – социално-икономическата – българският преход е неуспешен. Най-синтезираното доказателство за това са данните за произвеждания брутен вътрешен продукт на страната сега и преди 14-15 години. Такива данни са привеждани многократно и независимо от големия диапазон на различията в оценките и по най-оптимистичните анализи този спад е драстичен. По-голямата част от натрупаното богатство не е резултат от увеличено производство, а от злоупотреба с власт, от използване на привилегированото положение в процеса на управление и преразпределение на държавната и общинската собственост. Оказва се, че значителен сенчест сектор съществува не само в икономиката, но и в политическата, и в държавната власт и такива анализи вече правят различни автори, особено в страните на Източна Европа.

Без покровителството, а в редица случаи без съучастието на хора с политическа и с държавна, включително със съдебна власт, криминализацията на обществените отношения у нас не би била възможна в достигнатите безпрецедентни за България размери. Няма как всичко това да не се отрази отрицателно върху авторитета на политическата система и на държавата, а оттук и върху този на Конституцията, защото Конституцията е нормативна основа на държавата и на политическата система. Колкото и елегантно скроена да изглежда конституционната материя, тя не може да скрие измършавялата снага на обществото и проядената от корупция държава. При създаденото положение е разбираемо критичното отношение към Конституцията като нормативен фокус на обществените проблеми.

В същото време – предубедено или не политици и политолози започват да използват Конституцията и установения от нея институционен модел като универсално обяснение и извинение за всички неудачи на прехода. Мнозина предпочитат вместо да търсят промяна на политиката, на управлението и на действащите политически лица, да фокусират своето внимание само върху конституцията. По този начин, макар и завоалирано, се изразява стремежа на много от действащите политически лица да запазят без съществена промяна сегашните отношения и заеманите от тях властови позиции. Декларираната от някои готовност за промяна на основния закон сочи конституцията като причина, в която се коренят неудачите на българското общество. Това би означавало конституционната промяна да послужи за политическа подмяна на реалните проблеми.

Докато обсъжданията за качествата на Конституцията и за нейната промяна не се обвържат с най-острите проблеми на българското общество – с необходимостта от бърза и сигурна защита на правата на гражданите и юридическите лица, от намаляване на недоверието към политическите и държавните институции, от ограничаване на корупцията, от преодоляване на конфликтните интереси, носители на които са политически и държавно ангажирани лица, конституционните дискусии няма да попаднат в центъра на обществения дебат. Задълбочаването на изброените проблеми подлага на изпитание не само действащата Конституцията на страната, но и утвърждаването на конституционализма в България.

Състоянието на партийно-политическата система, влияе върху конституционната практика в страната. Действащата конституция, макар че не отделя значително внимание на уредбата на политическите партии, се основава в голяма степен на ролята, която те изпълняват в обществено-политическия живот. По идея на Конституцията те би трябвало в демократично състезание, в избори да формират парламента, а оттам да представляват обществените нагласи и да оказват влияние върху установяването и дейността на държавната администрация. Понастоящем, при повече от 10-годишното действие на Конституцията, функционирането на партийния модел показва доста сериозни проблеми. Някои политолози изведнъж направиха откритие, че българската партийно-политическа система виси във въздуха Може да се запитаме дали българската партийно-политическа система не е в това състояние още от момента на своето конституиране. Възниква въпросът каква е връзката между партийната система и социално-стратификационна структура, която тази система е предназначена да обслужва.

От тази гледна точка в България процесът на формиране на същински политически партии не е завършил. БСП – в по-голяма степен от останалите може да претендира за политическа партия не само като партиен организъм и като идейно мотивирана общност, а като средство за представителство на определени интереси в обществото. Партийно-политическата система е в криза, защото доскоро, в продължение на години тя черпеше своята жизненост повече от ситуативни и идейни характеристики и по-малко от трайно мотивирани интереси на социални групи, които да определят партийната политика и рекрутирането на партийните елити.
Ниското доверие към парламента се дължи не само на неговото собствено функциониране, на слабия интерес на много от народните представители към парламентарната дейност, на неубедително аргументираните в редица случаи тези и предпоставени решения. Кризата на това доверие се дължи и на факта, че под булото на парламентаризма се извърши социална трансформация, която не съответствуваше на декларираните пред обществото цели. Подобно е положението и с българската правосъдна система. Затова не е странно съчетаването на кризата на партийно-политическата система и кризата на съдебната система. Кризисните процеси в тези две области се застъпват и формират критично отношение към всяка от тях.

Конституционното оформяне на съдебната власт като самостоятелна власт се доближава до едни от най-добрите правно-политически модели на европейския конституционализъм. Съдебната система обаче не изпълнява ефективно своето главно предназначение – да защитава правата на гражданите, респективно да наказва отклоненията от правно-дължимите модели на поведение.
При създаването на Конституцията – подсъзнателно или умишлено – действаха два мотива, които повлияха за капсулиране на тази система. Първият е реакция срещу ограничената независимост на магистратите, при предишната система. Другият е предизвикан от опасението съдебната власт да не се превърне в инструмент за политически репресии. Създадената организация на съдебната власт главно заради противоречивата практика на конституционния съд не предотврати нито политическото вмешателство в съдебната власт, нито нейната изолация по отношение на другите власти.
Затварянето на съдебната власт доведе до това, че тя до голяма степен се превърна в един от най-съществените фактори на икономическото преразпределение вместо да се утвърди като средство за защита на правата и за разрешаване на спорове в процеса на икономическия оборот. Този факт изисква да поставим на преден план проблемите, които поражда функционирането на политическата система и на съдебната власт преди да се заемем с каквито и да е предложения за конституционни промени.

Освен това, Българската конституция, както неведнъж е подчертавано, е сродна с четвъртото, следвоенно поколение конституции в Европа. Европейските конституции, приети през втората половина на 20 век, включително на държавите от Централна и Източна Европа, които приеха своите конституции през 90-те години, не променят съществено конституционния модел на това поколение конституции. Проблемът на България е, че тя заимства този модел във време, когато в развития свят започват дълбоки промени, които се отразяват върху институциите на държавата, но не биха могли бързо да доведат до създаването на нова институционна рамка за разпределение и осъществяване на публичната власт, а оттам и до създаване на принципно различни от сегашните конституции.

В развитите страни напрежението между променящите се отношения и класическите институции на държавата, между промените в начина на производство и системата на управление, засега се поглъща и сдържа от тяхната все още относително стабилна социална структура. През последния четвърт век вече е започнало “разнищване” на социалната тъкан на индустриалното общество и на формирането на нови социални групи. Засега обаче в развитите страни, въпреки отклоненията от утвърдените политически стереотипи, този процес се задържа от това, че макар и в ерозия, средната класа остава основната социална група в страните от развития свят. Докато социалното преструктуриране и фактическото преразпределение на властта в обществото и държавата не станат по-големи и по-осезаеми, дотогава промените в институциите на публичната власт, а следователно и в конституциите, няма да се променят принципно.

В България положението се усложнява от двойствеността на прехода. Ние сме повлияни от проблемите на световния преход, които се разпростират върху всички страни в глобализиращия се свят. В същото време в страната се възпроизвеждат проблеми, характерни за нашето и за другите общества през отминали вече десетилетия. Много трудно е, ако въобще е възможно, да се намери институционна рамка, която да съдейства за решаването на тези два типа проблеми, защото понякога те изискват противоположни действия и решения.

Няма да се спирам тук на твърде обсъжданата напоследък тема за границите на българския преход. Тя заслужава самостоятелно внимание, но в зависимост от отговора на този въпрос можем да конкретизираме анализа за развитието на политическата система и за конституционното управление в страната. В България в периода, когато обикновено настъпва утвърждаване на установената политическа система, се развиха кризисни процеси.

Основният политически проблем, пред който е изправено днес българското общество, е кризата на политическото представителство. Това е световен, а в още по-голяма степен български проблем. Няма да цитирам, но се позовавам на едно световно проучване, резултатите от което са публикувани преди месец-два във вестник “Сега”. То показва драматичните размери на недоверието на гражданите към основни институции в държавата. Само в няколко държави, които нямат нищо общо по своята политическа система, се оказва, че недоверието към държавната власт като цяло, превишава доверието.
Кризата на представителността засилва недоверието в повечето държавни институции и в политиката като цяло. Тази криза води до криза на легитимността, тоест до намаляване на степента на общественото одобрение към политическата и държавната власт. Посочената криза се разпростира и върху Конституцията като нормативна основа на политическата и държавната система. Важно е обаче да се разбере, че първопричината за развитието на такъв процес обикновено не е Конституцията, а това, че върху нея се отразяват кризисните процеси в обществото и в политиката.

Следователно, въпросът дали и как да променим Конституцията, за да се подобри дейността на едни или други държавни органи, е следствие от отговора на друг въпрос – как да променим политическата система, за да изпълнява държавата конституционно възложените й принципи?
Докато политиката и управлението не бъдат поставени в зависимост от действителните интереси в обществото, докато гражданите не участват при вземането на решения, освен в избори, няма да можем да претендираме, че политическата система и държавата са променени по начин, който обществото очаква. Следователно, първият и най-важен ориентир на политическата реформа е възстановяване на представителността и на обществения контрол върху държавната власт.

3. Кои са, от тази гледна точка, основните ориентири на реформата на политическата система и на утвърждаването на конституционализма?
Водещите ориентири на реформата на политическата система, респективно на Конституцията, определят и областите на евентуалните конституционни промени. Те засягат самите основни начала на действащата Конституция. Искам обаче да подчертая, че Конституцията не само не препятства извършването на такива промени по законодателен път, но някои от тях могат да намерят своето правно обосноваване и в сегашната Конституция. Извършването на промените по законодателен път е не само по-прекия и икономически път, но би очертало и насоката за развитие към нова Конституция в по-далечна перспектива.

Необходимите законодателни промени могат да се разположат в три области, които се отнасят до прилагането и развитието на конституционните начала. Най-важните от тях са:
*Гаранции за прякото осъществяване на властта от гражданите
Това БСП и Демократичната левица, когато разполагаха с властта, не направиха. Вярно е, че в мандата на Тридесет и седмото Народно събрание се прие Закон за допитване до народа, но този закон по-скоро изключва, отколкото допуска провеждането на национален референдум. Такъв би се провел само с благословията на централната власт, без да се дават никакви възможности на самите граждани чрез своя инициатива при определени условия да предизвикат референдум. В тридесет и деветото Народно събрание са внесени два законопроекта, които предвиждат гражданска инициатива за провеждане на референдум. Предлаганите промени, независимо от шансовете да се приемат в този парламент, трябва да бъдат поддържани, обосновавани и развивани в политическата практика на левицата.

*Недопускане на концентрация на власт
Като споменавам принципа за недопускане на концентрацията на власт, мога да отбележа още едно интересно проучване, отпечатано във вестник “Труд”. В него на въпрос как се отнасят гражданите към формата на управление, се дава отговор, че повечето български граждани в момента се обявяват за президентско управление, а не за парламентарно или поне за по-голяма роля на президента по отношение на правителството и на парламента.

Този резултат може да се тълкува по различен начин. Той едва ли се дължи толкова на просветеността на гражданите за предимствата и недостатъците на парламентарното и президентското управление, колкото изразява тяхното общо неодобрение към начина, по който действа държавата. Изглежда се очаква, че промяната във формата на управление би повишила ефективността на управлението и отговорността на държавната власт. Според политическата ориентация на респондентите, се оказва, че тази идея намира най-голяма подкрепа в привържениците на левицата в България. На този факт може да се дадат две обяснения. Едното е конкретно-политическо – това, че сегашният президент е излъчен от левицата и естествено води към пренасяне на симпатиите и предпочитанията не към правителството, а към президентската институция. Другото обяснение е свързано с по-дълбинни ориентации в нагласата на левия избирател – все още значителната авторитарна култура, с която той е формиран дълги години.

*Изключване на конфликт на интереси по отношение на лицата, които упражняват държавната власт
Всеки един от поставените три проблема заслужава самостоятелно изследване при съвременните условия, но тук не се спирам върху тяхното развитие и конкретизиране.

4. заключителната част на анализа е опит да се даде обобщен отговор на някои от идеите за конституционна реформа.
Няма да анализирам предложенията на Съюза на демократичните сили, представени под привлекателното мото: “Двадесет и четири идеи, които ще променят България” или известни още като: “Да върнем България на нейните граждани”, тъй като те са твърде разнородни. В общи линии, освободени от всички други съпътстващи ги аргументи, те могат да се сведат към предложения, които засилват ролята на изпълнителната власт в лицето на правителството за сметка на парламента и президентската институция. Те са в най-различни области и помежду им липсва обща, обединяваща ги идея.
По отношение на целите на конституционната реформа така, както смятам, че трябва да бъдат възприети от левицата, вече споменах, че основният проблем е преодоляване на кризата на политическата система и на неефективността на съдебната власт.

Друго изискване на подхода към подготовката и участието в такива промени се отнася до тяхната етапност. Опитът да бъдат едновременно обсъждани най-различни идеи от привеждане на Конституцията в съответствие с бъдещото членство на България в Европейския съюз и НАТО, през съотношението между централната и местната власт до съдебната едва ли е продуктивен.

Промените в Конституцията с оглед членството на България в Европейския съюз не са належащи към настоящия момент, защото като най-оптимистична дата за приемането на България в съюза се сочи 2007 г., т.е. това ни пренася във времето на следващия парламентарен мандат. Освен това, през настоящата 2003 г. ще завърши своята работа излъченият Европейски конвент, който трябва да представи обобщен проект за ревизия на учредителните договори на Съюза или при по-значителен резултат конституционен проект на бъдещия Европейския съюз. Тези предложения би трябвало да бъдат обсъдени и евентуално приети от Междуправителствената конференция на страните от Съюза, която ще се състои през 2004 г.Следователно докато тези два форума не завършат с ясен резултат, България, а и другите страни – кандидатки, няма да могат да се ориентират за актуалното състояние на основите на правото на Европейския съюз, засягащо и развитието на българската правна система, в частност на българската конституция. Поради тази причина смятам, че през настоящата и следващата година спешна необходимост за промяна на българската конституция в посока на синхронизиране с учредителните актове на Европейския съюз не съществува.

За предпочитане е да се установи етапност на конституционните промени, като всяка една от темите за евентуална реформа бъде обсъждана и решавана самостоятелно. Това не само би дало възможност да се съсредоточи вниманието върху конкретните проблеми на отделните части на Конституцията, но също би предотвратило постигането на безпринципни политически компромиси, по въпроси, между които няма нормативна връзка.
Сега най-актуална е темата за реформа на съдебната власт.
Обсъждането на съдържанието на бъдещите промени. предпоставя анализ на досегашната практика, и на проблемите, които създава функционирането на съдебната власт в България.

На следващо място, още веднъж трябва да се изучи актуалното състояние на уредбата на съдебната власт (конституционна и законова) в редица други държави. Това се налага, не за да се прекопира определен модел, а за да се види на какви проблеми се натъкват тези страни, как в тяхната конституционна традиция са се формирали едни или други решения и тогава да се пристъпи към очертаване на възможните модели за решения.

Според мен промяната в частта за съдебната власт едва ли може да даде съществени резултати, ако тя не бъде обвързана с известни промени в уредбата на Конституционния съд. Всъщност принципната новост на сегашната Българска конституция спрямо цялата българска конституционна история, е установяването на Конституционен съд, който упражнява контрол върху актовете на парламента и на някои други институции. У нас Конституционният съд на практика се превърна повече в част от политическата власт, отколкото в средство за защита на Конституцията. Ние трябва както да отстояваме необходимостта от конституционно правосъдие, разбирано като юрисдикция, която гарантира върховенството на учредителната власт спрямо текущия законодателен и управленски процес, така също да оспорваме претенцията на една професионална институция да пренаписва конституцията. Установяването на баланс между принципите за независимост на съда и за ограничено управление е много трудно и затова смятам, че този въпрос трябва да бъде разгледан още веднъж. Част от решението на поставения въпрос са: преосмисляне на правомощието на Конституционния съд за абстрактно тълкуване на конституционните разпоредби и начина на формиране на Конституционен съд, който сега не е достатъчно представителен, за да гарантира по-голяма обективност и професионализъм в неговата дейност.

По отношение на управлението на съдебната власт смятам, че са необходими промени в начина, по който се формира Съдебния съвет – това да не става по сегашния делегатски принцип, който допуска доминиращата роля на тези, които ръководят съдебната власт, а да се предвиди участие на всички магистрати в излъчването на органа, който взема кадровите и други решения, отнасящи се до управлението на съдебната система.

Твърде вероятно е предстоящото решение на Конституционния съд значително да ограничи възможността за конституционна промяна от обикновено Народно събрание. Мотивите за това решение едва ли са само юридически, защото то би засегнало впоследствие властта, с което сега разполагат висшите магистрати.

Необходимо е започната дискусия да продължи, за да доведе по-късно до очертаване на алтернативните решения по основните въпроси на организацията на съдебната власт. Изборът на алтернативните решения може да се направи след провеждане на консултативно конституционно допитване /ако за това се създаде законова уредба/, в което гражданите да изразят своите предпочитания към един или друг от вариантите за устройството на съдебната система. Въз основа на получените от допитването резултати следва да се пристъпи към самата конституционна промяна.

Приемането на промени в Конституцията от сегашния парламент, без някаква форма на привличане на обществото, би имало ниска легитимност поради това, че идеята за конституционни промени не бе заявена от управляващото мнозинство преди изборите, както и поради значителния спад на доверието в парламента. Левицата е призвана да търси промени в организацията и функционирането на съдебната власт, ако се налага и с конституционна ревизия от Народното събрание, и в същото време да не допусне обществото да бъде отклонено от решаването на основните проблеми – икономическите и социалните.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук