ВСИЧКО ЗАПОЧНА НА 15 АВГУСТ 1971 г. На този ден американският президент Ричард Никсън заяви, че Съединените щати преустановяват конвертируемостта на долара в злато. Така се сгромоляса цялата система, установена през 1944 г. в Бритън Уудс. И послужи като акт на раждане на това, което наистина следва да се нарече новия капитализъм, защото той възстановява свободата на валутна маневреност на Вашингтон, отваря пътя за по-радикални мерки в областта на финансовото де регулиране и позволява възхода на либералната глобализация.
През следващите години подготвените в университета на Чикаго при професор Милтън Фридман (Нобелист по икономика за 1976г. и ярък противник на Джон Кейнс) теоретици на монетарната школа стигат до властта. Първо в екипите край генерал Пиночет в Чили, след това – Маргарет Тачър в Обединеното кралство, и най-после – Роналд Рейгън във Вашингтон.
В името на “консерваторската революция” те афишират агресивен неолиберализъм, подплатен от войнстващото антикейнсианство и накрая се справят с дългогодишната традиция на икономическа и социална намеса от страна на държавата. Започват със смазването на синдикатите. След това се намесват в икономиката и предприемат редица приватизации.
Така през 80-те години между основните мултинационални фирми, банките на Уолстрийт, Федералния резерв на Съединените щати и международните финансови институции се установява т.нар. Вашингтонски консенсус. Доктрина, основана на бюджетна дисциплина, фискална реформа, намаляване на обществените разходи, либерализация на търговския обмен и финансовите пазари, както и приватизация. Предложена като универсално решение на всички икономически проблеми, тя ще бъде наречена също единствената мисъл.
През 90-те години САЩ налагат този “модел” на страните от Източна Азия. И най-вече обобщеното дерегулиране на финансовите пазари. Посредством Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка те принуждават тези страни, както и страните от Латинска Америка, да приемат неолибералния икономически модел, наложен от американския капитал в замяна на неговите инвестиции.
Така с течение на годините МВФ се налага като вид министерство на финансите от планетарен мащаб, чиято мисия е да отваря националните пазари за инвестиции и присвояване от страна на богатите страни. Налагайки навсякъде в Южното полукълбо планове на структурно преструктуриране и търсейки да премахне всякакви ограничения за свободното движение на стоките, услугите и капитала, МВФ се превръща – както и Световната банка, Световната търговска организация (СТО) и Г-8, в централна институция на либералната глобализация.
Каква е тази либерална глобализация? Най-вече тя засяга финансовия сектор, защото свободното движение на капиталите и на финансовите потоци е всеобхватно и по този начин доминира сферата на икономиката.
Тази глобализация стига до най-малките кътчета на планетата, непризнавайки както статута на индивидите и предприятията, така и независимостта на народите или разнообразието на политическите режими. Главната й цел е да завладява не страни, а пазари. Основната й грижа не е физически да контролира индивидите и да завоюва територия, а да присвоява богатствата.
В резултат глобализацията цели да разрушава колективното и чрез пазарите и частното да присвоява обществената и социалната сфера. Тя действа като механизъм за постоянен подбор под въздействието на вездесъщата конкуренция: пазарът срещу държавата, частният срещу обществения сектор, индивидът срещу общността, егоизмът срещу солидарността. Съществува конкуренция между капитала и труда. И тъй като капиталите се движат свободно, докато при хората това не е така, капиталът е този, който печели.
При глобализирана икономика нито капиталът, нито трудът, нито суровините са определящият икономически фактор. Важна е оптималната връзка между тези три фактора. И за да се установи тази връзка, големите глобализирани фирми не зачитат нито граници, нита регламенти. Често това води до разпадане на солидарността вътре в една и съща страна. Стига се до разминаване между интереса на глобалните фирми и този на малките и средните национални предприятия, между интереса на акционерите на големите фирми и интереса на националната общност, между финансовата логика и тази на демокрацията.
В тази област големите глобални фирми никак не се чувстват съпричастни: те работят на ишлеме и продават по целия свят. Произвеждат там, където работната сила е най-евтина, за да продават там, където жизненото ниво е най-високо.
Този нов капитализъм води от само себе си до голямо икономическо, политическо и културно разслоение. То подчинява предприятията и гражданите на една единствена повеля – "да са приспособят”. Да се откажат от решимостта си, за да се подчиняват по-добре на анонимните разпореждания на финансовите пазари. Той предварително осъжда – в името на “реализма” – всеки порив за съпротива или дори за дисидентство. Така са заклеймени с позор и сочени като “архаични” протекционистките опити, търсенията на алтернатива, напъните за демократично регулиране, критиките спрямо финансовите пазари.
Новият капитализъм издига конкурентоспособността като единствена движеща сила, както е заявил на Икономическия форум в Давос един бивш ръководител на “Нестле”: “Дали си индивид, предприятие или страна, важното, за да оцелееш в този свят, е да бъдеш по-конкурентоспособен от своя съсед.”
Държавите вече не разполагат нито с воля, нито със средства, за да се противопоставят на пазарите. Управляващите, общо взето, се съгласяват да спазват икономико-политическите указания, определяни от световните органи, обединени в т.нар. покер на злото: МВФ, Световната банка, Г-8 и СТО, които упражняват истинска диктатура спрямо икономическата политика на държавите.
Създавайки през последните две деситилетия благоприятни условия за свободен прилив на капитали и масови приватизации, политическите отговорни фактори позволиха основните решения (в областта на инвестициите, заетостта, здравеопазването, образованието, културата, защитата на околната среда) да бъдат прехвърлени от националната обществена сфера в международната частна сфера. Реалната власт е притежание на ръководителите на глобалните фирми, както и световните финансови и медийни групи. Посредством силните им лобита те изцяло се налагат при вземането на политическите решения. Те конфискуват в своя полза икономиката и демокрацията.
Невероятна бе социалната цена на политиката на структурното преструктуриране, наричано Вашингтонски консенсус. Правителствата разрушават своите дружества, за да създадат благоприятни условия за международните инвестиции. В името на борбата срещу бюджетния дефицит те приеха да намалят обществените разходи за здравеопазването и образованието и по този начин се породиха неравенствата и бедността.
В много страни от Южното полукълбо бяха разрушени както държавните, така и традиционните икономически и социални структури. Този нов капитализъм е придружен от невероятни разрушения. Засегнати бяха промишлени предприятия, последвани от социални несгоди: свръх експлоатация на мъжете, жените, и още по-скандално – на децата. Триста милиона деца са експлоатирани при безпрецедентни по своята жестокост условия.
Той капитализъм означава също и екологично плячкосване. Големите фирми експлоатират околната среда. Те извличат печалби от природните богатства, които са общо благо на човечеството и го правят без каквито и да било скрупули и задръжки. Придружава се и от финансова престъпност, свързана с деловите среди и големите банки, които изваждат суми, надхвърлящи 1000 милиарда евро годишно в световния финансов оборот, т.е. 20% от цялата световна търговия и повече от брутния национален продукт на една трета от човечеството.
Новият капитализъм е едно обобщено придаване на стоков характер на думите и нещата, на телата и духовете, на природата и културата и следователно води до задълбочаване на неравенствата. В планетарен мащаб последните са се задълбочили в безпрецедентни пропорции. Съотношението между БНП на най-богатите страни и това на най-бедните бе около 3 към 1 през 1816 г. След това 35 към 1 през 1950г., 44 към 1 през 1973 г., 72 към 1 през 1992г., 82 към 1 през 1995г. и 86 към 1 през 2000 година!
Като се опирахме на статиите във вестник “Льо монд дипломатик”, някои от които са отпреди повече от 20 години, в този брой на “Маниер дьо воар” преследвахме две цели: да определим по-ясен и образователен начин очертанията на този “нов капитализъм” и да изтъкнем до каква степен от самото начало нашият вестник се интересуваше от разпространението на доктрина, която в името на нещастието на милиони хора заля света.
Всеки план за преструктуриране, изработен от МВФ, съдържа постоянни елементи: девалвация на националната валута, свиване на обществения бюджет, масово уволнение на чиновници, повишаване на лихвите, контрол над заплатите, ограничаване на кредитите, елиминиране на субсидиите, вкл. и за хранителни стоки, увеличаване на тарифите, определени от държавните предприятия на енергетиката, водните ресурси, комуникациите; засилване на износа; приватизация на предприятията в обществения сектор.
“Маниер дьо воар”, декември 2003 – 2004г.
Превод Вера Маринова
