ТРАНСФОРМАЦИИТЕ НА КИТАЙСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ КАТО МОДЕРНИЗАЦИОНЕН СУБЕКТ

0
202

 

Процесите на модернизация в изостаналите страни през ХХ век навсякъде се опират на силна организация – общонационална партия, която е основна сила при извършване на промените. В отделните държави тя приема различни форми. В бившите социалистически страни от Източна Европа тази роля се изпълнява от комунистическите партии, които запълват по същество цялото политическо пространство и са радикален инструмент за ускорена индустриализация на тези общества. На редица места това са общонационални партии, които управляват в условията на еднопартийна или квази-многопартийна система – така е в Тайван, където управлява Гоминдана, а в Индия за дълъг период тази роля се изпълнява от партията Индийски национален конгрес, подобна е ситуацията на много други места.

През първите три десетилетия на ХХ век в Китай се оформят две конкуриращи се сили с различни идеологии, но всяка от тях претендираща да бъде основен субект за излизане на страната от изостаналостта и бърза индустриализация, която да я доближи до развитите страни – това са Гоминдана и ККП.

И едната, и другата искат да извадят страната от домодерното й състояние, като се опират на различни външни сили. И двете играят уникална роля в модернизацията и прехода от селски, полуфеодални общества към съвременни, бързо развиващи се държави, изваждащи за съвсем кратък период десетки милиони хора от бедността и неразвитостта. Техният опит в това отношение безспорно заслужава специално проучване, защото е от съществено значение за разкриване на характеристиките на успешно догонващо развитие, имащи значение и за страни като България, които също изостават спрямо държавите от капиталистическия център. Този опит е още по-значим, като се имат предвид различните посоки, в които се трансформираха бившата управляваща комунистическа партия в България и аналогичната партия в Китай през последните две десетилетия. БКП се преобразува в партия със социалдемократическа идеология, опитваща се да възпроизведе западноевропейския социалдемократически тип политика. Тя постави в центъра на своята стратегия на промяна многопартийната парламентарна демокрация, но това не само не доведе до запазване на достигнатото икономическо развитие на страната и до ускоряване на нейното социално-икономическо движение напред, а предизвика необичайна по размерите си икономическа катастрофа и връщане назад.

Напротив, ККП запази еднопартийното управление, но в същото време демонстрира необичайни способности, съхранявайки достигнатите постижения, да организира икономическото развитие на страната си в продължение на четвърт век с невероятния растеж от 8-10 % годишно. А една или друга трансформация на съществуваща партия има смисъл само ако това води до подобряване, а не до влошаване на управляемостта на социалната система и не снижава равнището на живот на хората.

ККП се появява и развива в началото под егидата на Комунистическия интернационал, а след превръщането й в управляваща партия Китай получава значителна помощ от СССР, след което развива своя версия на китайски пазарен социализъм. Гоминданът също получава първоначално помощ от СССР, след това се опира на германска, а по-късно на американска подкрепа. Той е националистическа политическа партия, изразяваща през първите десетилетия на ХХ век вижданията на малочислената буржоазия и интелигенция, които в Китай са сравнително слаби и това е една от причините, поради които той успява да реализира целите си само на една малка част от страната – остров Тайван. За разлика от Гоминдана ККП се развива като особен тип партия, която приема за социална база огромното селячество на страната. Тази именно маса от стотици милиони селяни става основният фактор за победата на специфичен селско- маоистки вариант на марксизма. През различните периоди на своето над осемдесетгодишно развитие тя запазва основни свои характеристики и в същото време се трансформира съобразно променящите се условия.

Как сблъсъкът между болшевизъм и маоизъм доведе до развитието на ККП като специфичен модернизационен субект?
Съветската форма на държавен социализъм и моделът на Октомврийската революция в продължение на десетилетия се разпространяват като образци, които имат универсално значение за Източна Европа и останалия свят. На повечето места в Азия обаче се оказва, че той не работи, независимо че от 20-те години насам именно болшевишката партия на Русия е, която разгръща огромна дейност с помощта на Коминтерна за неговото утвърждаване. Такъв е случаят и с появата и развитието на Китайската комунистическа партия, която независимо от натиска на Русия ще успее да се превърне в общонационална сила благодарение на селячеството, а не на градския пролетариат.

ККП е основана с помощта на Коминтерна, който организира през юли 1921 г. в Шанхай 12 представители на китайската интелигенция за първи и учредителен конгрес. Важна роля в нейното създаване играят професорите от Пекинския университет Ли Дачжао и Чен Дусю, които първи попадат под влияние на марксизма и на събитията в Русия. По подобие на партията на Ленин тя приема програма за въвеждане на диктатура на пролетариата в Китай, за ликвидация на класите и експлоатацията. Така, както Октомврийската революция е избухнала най-напред в столицата и в големите градове, а оттам се разпространява в страната, се поставя задачата за завоюване на градските слоеве и за бъдеща революция с тяхна помощ.

По това време обаче по-значимата и малко по-стара политическа сила, която се опитва да промени Китай, е националистическата партия на Гоминдана. Нейният знаменит лидер Сун Ятсен организира през 1911 г. свалянето на хилядолетната феодална монархия на династията Цин. Затова под натиска на Коминтерна, който отчита, че Китай не е готов за социалистическа революция, ККП започва съвместна дейност с Гоминдана, като се опитва в много отношения да го превземе отвътре и използва неговия вече натрупан революционен потенциал. На Третия конгрес на ККП през юни 1925 г. се приема решението на Изпълкома на Коминтерна от същата година за сътрудничество с Гоминдана, като членовете на ККП влязат в личен порядък в Гоминдана и се опитат да го реорганизират в лява политическа партия. А същевременно най-добрите от членовете на Гоминдана да се привлекат като членове на комунистическата партия. С помощта на Коминтерна Сун Ятсен свиква през януари 1924 г. Първи общокитайски конгрес на Гоминдана, приемащ манифест, в съставянето на който участват и комунистите. Той има антиимпериалистически и антифеодален характер, като набляга на три основни момента – съюз с Русия, съюз с ККП, съюз на селячество и работници. През същата година с помощта на Съветския съюз се образува школа за подготовка на военни кадри на ККП и Гоминдана. Редица дейци на ККП заемат ръководни длъжности в Гоминдана. Създадена е съвместна Национално-революционна армия, която започва поход за овладяване на Китай.

Между лидерите на болшевишката партия в СССР по това време съществуват различия за това каква да бъде стратегията на дейност на ККП. Сталин смята, че комунистите трябва да продължат да си сътрудничат с Гоминдана в борба, която има на първо място общодемократически и антиимпериалистически цели, докато Троцки, в духа на своята идея за перманентна революция, е убеден, че комунистите трябва да започнат да създават местни комунистически органи на власт и да осъществят поземлена реформа. Дискусията по този въпрос е една от линиите, по които върви противопоставянето между Сталин и Троцки. Сред лидерите на ККП също ще се появят различия – една част от тях ще следва линията на Коминтерна и ще се опитва в съгласие с класическия марксизъм да действа в градовете сред работническата класа и в съюз с Гоминдана, докато друга част ще бъде склонна да акцентира на спецификата на Китай с огромното му селско население и символична работническа класа, правейки извод, че селяните биха могли да бъдат основа на революционна борба. Най-ярък представител на първата тенденция е Чен Дусю, а на втората – Мао Цзедун, Чжоу Енлай, Джу Де. Вътре в Гоминдана също има крило, което е склонно на сътрудничество с комунистите и то се ръководи от Сун Ятсен. Има и такова, което ще се плаши от това сътрудничество, ще гледа на него като временна и тактическа стъпка. Негови представители ще станат след време Ван Цзинвей и Чан Кайши, който завършва военна школа в Москва през 1923 г. и се ползва в началото с доверието на руснаците.

Тенденциите на раздалечаване между комунисти и националисти ще започнат след смъртта на лидера на Гоминдана Сун Ятсен през 1925 г. и замяната му с Чан Кайши, който предприема действия за отслабване на ролята на комунистите в Гоминдана. Окончателният разрив настъпва през април 1927 г., когато Чан Кайши – по това време председател на Постоянния комитет на ЦК на Гоминдана и главнокомандващ на Национално-революционната армия, в която се сражават и комунистите, прогонва ръководените от Чжоу Енлай комунисти от Шанхай и избива много от тях. По това време Мао Цзедун, начело на селски отряди, вдига въстание в провинция Ханан, започва да създава свободни територии, където установява власт на селски съвети, предприема радикална поземлена реформа, получавайки така подкрепа от селяните. Независимо от желанието на Сталин отношенията между ККП и Гоминдана окончателно се превръщат в жестока битка, когато селска армия от 15 000 души, ръководена от дейци на ККП, начело с Чжоу Енлай и Чжу Де, неуспешно атакува град Нанчанг в Южен Китай и влиза в директна военна конфронтация с Гоминдана. Започва дълга гражданска война между армии на ККП и Гоминдана, претендиращи за властта в Китай и търсещи подкрепа от различни външни сили.

ККП се разделя на две фракции – едната е под контрола на Коминтерна и Сталин, а другата е относително автономна селска армия, водеща битка под комунистически лозунги, като при нея основна фигура е Мао Цзедун, жънещ успехи в привличането на своя страна на големи маси селяни и овладяване на провинция Ханан. Подкрепяната от Коминтерна фракция изхожда от модела на Октомврийската революция, която избухва най-напред в големите градски работнически центрове. Затова и тя се опитва да вдига въстания в градовете, но претърпява поражения, защото градският пролетариат в Китай е много по-нищожен на фона на гигантското селско население. Самият живот ще стане основа за преобразуване на марксизма в една страна, която е в периферията на световната система и там селячеството, което в Марксовите съчинения е реакционна сила, ще изпълнява точно противоположната функция на субект на промяната.

Става ясно, че селската армия на Мао е реалната революционна сила, на която може да се опре ККП, независимо от очакванията за по-високия революционен потенциал на градовете. В крайна сметка ККП остава под ръководството на болшевиките, намиращи се под влияние на СССР, но реалната власт в освободените от селската армия региони, където земята се отнема от едрите земевладелци, преразпределя се между селяните и се създават органи на съветска власт, е на Мао, който ръководи този процес. За разлика от съветския тип марксизъм, който се опира на работническата класа като революционен субект, в специфичните условия на Китай Мао превръща в такава сила селячеството. През 1931 г. той, който по това време не е член дори на Политбюро на ККП, свиква Първия общокитайски конгрес на съветите, на който се сблъскват вижданията на болшевики и маоисти. Маоистите смятат, че отнетата от феодали и едри земевладелци земя трябва да бъде разпределена поравно между всички, без да се изключва който и да е, докато болшевиките смятат, че това не трябва да се отнася за феодалите и едрите земевладелци, които трябва да бъдат изцяло лишени от собственост.

Маоистите твърдят, че създадената от тях червена армия трябва да се съюзи с други национални сили, за да се противопостави на заплахата от японска агресия, докато болшевиките са убедени, че тази армия трябва да нараства постепенно и да има за своя основна цел защитата на Съветския съюз от японците. Маоистите говорят, че националистическите сили на Гоминдана трябва да бъдат примамени на тяхна територия и атакувани, докато болшевиките са убедени, че комунистите трябва да защитават районите, които са освободили и само при нужда да правят набези в онези части на страната, които са овладени от Гоминдана.

Болшевишкото крило критикува Мао за неговата партизанска тактика и даването предимство на селяните пред работниците, но не може да отрече успехите му и той е избран за председател на Централния изпълнителен комитет на Общокитайското съветско правителство и главен политически комисар на червената армия. Мао Цзедун ще изостави идеята за градския пролетариат за сметка на селячеството като революционна сила, която обгражда и завоюва градовете. Ще обоснове принципната възможност на един нов революционен субект – не индустриалният пролетариат, а ръководеното от комунистическата партия селячество От своя страна селячеството търси съюзници в националната буржоазия и интелигенцията в процеса на революцията, която се разглежда от Мао като поход "от селото към града", а не “от града към селото”.

Започналият сблъсък на армията на Мао с тази на Чан Кайши в началото води до успех на Гоминдана. Ползвайки германски съветници, Чан Кайши започва нападение с армия от 700 000 души, обгражда Мао, отнема му територия след територия и отхвърляйки “егалитаризма” му, провежда по същество поземлената реформа, предлагана от болшевиките – лишава едрите собственици изцяло от земя, разпределяйки я между бедните селяни. Към 1934 г. армията на Мао е почти разбита. Тогава започва т.нар. голям поход – около 85 000 войници и 15 хиляди партийни работници започват да си пробиват път от блокадата към региони, където ще бъдат в безопасност и ще могат да започнат отново битка. След като изминават около шест хиляди мили, оцеляват само около осем хиляди души, но Мао, който вече е успял да застане начело на ККП, може да започне отново своята битка. През 1938 г. Съветският съюз го признава за лидер на ККП, а през 1945 г. той е избран за председател на централния й комитет, председател на Политбюро, на секретариата и на военната комисия към партията, превръщайки се в олицетворение на ККП.

ККП се превръща в основна сила в обединяването и възстановяването на страната след дългогодишна гражданска война и японска окупация. През 1949-1952 г. е национализирана едрата собственост на чуждестранните империалисти и на китайската компрадорска буржоазия, извършена е аграрна реформа, възстановено е разрушеното от войната стопанство и от 1953 г. се пристъпва към осъществяване на първия петгодишен план за развитие на народното стопанство. През 1956 г. VIII конгрес на ККП утвърждава генерална линия за изграждане в продължение на няколко петилетки на материално-техническа база на социализма в Китай и приема нов Устав на ККП, провъзгласяващ марксизма-ленинизма за идеологическа основа на партията. В знак на одобрение за поемането по пътя на съветския тип държавен социализъм Москва отпуска заем на Пекин в размер на три милиарда долара и изпраща 10 000 инженери и техници, както и необходимата инженерно-техническа документация, за строителството на индустриалните мощности на КНР. Така започна бурното екстензивно развитие на китайската икономика. За по-малко от десетина години са построени стотици невиждани дотогава в страната промишлени гиганти. През този период партията бързо се разраства, превръщайки се в огромна бюрократична структура, слята с държавата и дублираща държавата.

Мао Цзедун не е съгласен с курса на десталинизация, започнат от Хрушчов през 1956 г., и предприема мерки за неговото предотвратяване в ККП. През 1957 г. започва кампания против „десните" в партията, изключени са над 500 000 членове, хиляди са снети от заеманите от тях длъжности, сред тях и дейци с най-високи рангове. В резултат отношенията със СССР се изострят, той спира своята помощ и изтегля специалистите си от Китай. Китай поема стратегия на догонващо развитие от типа “опора на собствените сили”. Този тип стратегия ще придобие популярност като инструмент на излизане от изостаналостта на държавите от Третия свят, ще се подкрепя от икономическата политика на ООН и ще се превърне в официална позиция на десетки държави на Третата конференция на не присъединилите се страни в Лусака през 1970 г.

Ориентацията къч стратегия на “опора на собствените сили” е изпробвана вече от Мао, когато той започва самостоятелно борба, създавайки селски армии през 20-те години в Китай. Това не е кой знае колко трудно, като се има предвид, че Мао го прави още през 20-те години, когато действията му се разминават с указанията на Коминтерна. Когато възниква, ККП действа съвместно с Националната партия и в нея идеите за комунизма са тясно свързани със схващания за своеобразието на китайското движение към социализъм, за "нацията-класа" и оттук за национално обединение и освобождение, за национален възход и възраждане, за заемане на достойно място в съвременния свят, за противопоставяне на външни опити за хегемония и подчинение, независимо дали идват от СССР, САЩ или от някъде другаде.

Още на ранния етап от запознаването си с идеите на марксизма Мао симпатизира на един неетатистки социализъм, който набляга на организацията на малките и първичните социални и икономически единици, а не на големите организации. Това е свързано и с неговия опит на децентрализирана селска партизанска война, опираща се на местните общности и местното развитие. Неговите възгледи са привлекателни за нетърпеливо и анархистки настроените към социалната промяна, а не за еволюционистите и опиращите се на голямата организация. Затова, макар че след възникването на КНР през 1949 г. под влияние на Съветския съюз се прилага съветският опит на държавен социализъм, Мао съзнава определени негови недостатъци. След смъртта на Сталин той се връща към някои идеи на Бухарин и към разбирането, че Китай ще бъде могъщ не просто със силно централно правителство, а със силни местни общности. Тези идеи той съчетава с елементи на схващанията на Маркс, когато анализира опита на Парижката комуна. В серия от речи и документи той започва да критикува съветския модел на изграждане на социализма и догонваща модернизация в шест основни направления.

1) Неправилно и непродуктивно е да се изгражда индустрия за сметка на селското стопанство и така да се предизвиква обедняване на селяните. Това е все едно "да се пресушава езерото, за да се хване рибата".

2) Трябва да се отчита наличието на изцяло селско общество в Китай и макар че тежката индустрия е нещо желателно, то принудителната индустриализация не е нито разумна, нито диалектически възможна. Приоритетът, отдаван на развитието на тежката промишленост, е непродуктивен. Нейното изграждане би могло да стане възможно, ако най-напред се развият селското стопанство и леката промишленост.

3) Съветският тип командна икономика не оставя място за масово участие и народна инициатива. При тази икономика натрупването и инвестирането са резултат не на осъзнаването и осъществяването на нови възможности от страна на колективите и общностите от хора, а на държавна принуда. Така възможностите за социалистическо натрупване са силно ограничени.

4) Представителите на съветския марксизъм твърдят, че след като бъде построено социалистическото общество, в него няма антагонистични противоречия. Според Мао такива противоречия продължават да съществуват, включително и противоречието между народа и управляващите и да се отрича и потиска този конфликт значи да се "премахне политиката", да се спре прогресът, тъй като противоречията са източник на прогреса. Управляващите и менажерите на власт могат да се възползват от политическото си господство и да присвояват национално богатство, на което следва да се реагира.

5) Социалистическото общество не може да се смята за изградено просто с национализацията на средствата за производство, а създадените при национализацията институции не трябва да се утвърждават като нещо постоянно. Тези институции са само началото на промяна и сами по себе си даже не са социалистически. Тепърва трябва да се създават "социалистически отношения на производство".

(6) Начинът, по който биха могли да се преодолеят всички грешки, в които изпада съветският тип управление на икономиката, е децентрализацията на решения колкото е възможно по-близко до местните общности. При това положение работа на плановиците ще бъде да реагират на инициативите на общностите, а не да ги диктуват отгоре. Цел на социалистическата революция трябва да бъдат отделните общности, изградени на колективни принципи, в които хората не се различават по своите права, привилегии или класово положение.

Тези схващания на Мао намират израз през 1958 г. в неговата стратегия на "големия скок", основана на местните селски комуни и на изграждане на социалистическа икономика чрез масово участие в този процес. След провала на "големия скок" Мао става критичен към средствата, чрез които е организиран преходът към социализма, като изказва несъгласие със запазеното от "буржоазното право" "възнаграждение според труда" през този период. Той предупреждава за опасността по този начин да се появи нова буржоазия или привилегирована класа, като дори самата ККП бъде зародиш на тази нова класа.

От 1965 г. същите тези идеи на децентрализация на вземането на решения към местните общности стоят в основата на започнатата от него "културна революция". Той заявява, че "управляващите в Китай са класа, чиито интереси са антагонистични на тези на работниците и селяните". Това е удобно оправдание за чистка в ККП. Напътствията на Мао обаче към водачите на "културната революция" за това как да сменят партийната бюрокрация и какво да поставят на нейно място са смътни и неясни. Когато те го питат, какви нови институции трябва да заменят авторитарната система, той отговаря, че ако се повиши съзнанието на населението, "проблемът ще се реши от само себе си", защото масите ще създадат свои институции.

При това на комунистическата партия в този период съвсем не се придава това привилегировано положение, което има като авангард при Ленин и не е възприемана като имунизирана за критика. В този смисъл маоизмът във версията, която се разпространява по време на "културната революция", става своеобразен популистки марксизъм, отхвърлящ демократическия централизъм и настояващ за непрекъсната критика на авторитетите. Самият Мао обаче отхвърля анархистките интерпретации на неговите идеи, като заявява, че тезата, че "ръководителите" трябва да бъдат премахнати, е израз на "краен анархизъм" и следователно има "реакционен характер".

Първите десетилетия на управлението на ККП са с двойствени следствия. От една страна, за първи път от век и половина страната не само е консолидирана под единна власт, но и изцяло независима и започнала ускорена модернизация, което води не само до възстановяване на разрушеното през многогодишната гражданска война, но и до поставяне на основите на тежка промишленост. От друга страна, опитът чрез “големия скок” и “културната революция” да се преодолее свръхцентрализмът и бюрократизацията на съветския модел на социализма са фактор за криза в стопанството, за дезорганизация на партийния, държавния и административния апарат, за разбиване на организационната структура на ККП.

Защо “перестройката” на КПСС катастрофира, а тази на ККП – не?

През 70-те години предходните екстензивни възможности за висок икономически ръст в условията на силно централизираната, планова, директивна икономика на държавния социализъм са повече или по-малко изчерпани и навсякъде съответните страни стоят пред проблема за започване на реформи, които да трансформират системата така, че тя отново да ускори развитието. В Китай недостатъците на директивно-командната икономика са ясни още за Мао, който търси изход от тях, но в дестабилизиращите страната посоки на “големия скок” и “културната революция”, които действат разрушително на основния субект на модернизацията – комунистическата партия. Затова Дън Сяопин, който по същество ръководи процесите след смъртта на Мао, решава да насочи процеса на реформа в друга посока, действайки много внимателно, поетапно, експериментира се най-напред само в определени региони и с непрекъснати консултации с успели в бизнеса китайци в чужбина, а комунистическата партия се запазва стабилна и служи като гарант на успешното протичане на този процес. В СССР този процес закъснява както поради огромните нефтени и газови ресурси, износа на които компенсира донякъде проблемите, с които се сблъсква страната, така и поради лидерската ситуация, свързана с дълго агонизиращия и неспособен на каквито и да е промени ръководител на партията и страната Леонид Брежнев. Началото на промените се поставя 7-8 години по-късно.

Партиите и в двете страни започват “перестройка” (реформи), но със съвсем различна стратегия и резултати. Горбачовият модел на “перестройка” започва с промени най-напред в политическата и след това в икономическата сфера, той залага на демократизацията, на демократичната инициатива от долу като инструмент на промяна – път, който отчасти е пробван в Китай през “културната революция” и се е оказал “сляпа улица” в историята. За КПСС той ще бъде още по-дестабилизиращ, защото СССР е многонационална федерация, която много по-лесно би могла да се дезинтегрира.

Едновременната дестабилизация от Горбачов на двете основни сфери на социален живот – политическата, начело с КПСС и икономическата, се оказва пагубно. В резултат на тази непремислена промяна и интелектуално нисък реформаторски потенциал самият субект на трансформация, комунистическата партия, се разпада и изчезва от историческата сцена, а това води до разпад на страната и разрушително връщане в социално-икономическо отношение с десетилетия назад.

Съвсем различен е китайският вариант на “перестройка” (реформа). Той в много отношения копира черти на модернизационния процес, характерен за азиатския модел на “четирите тигъра” – Сингапур, Южна Корея, Тайван и Хонконг, където ускореното развитие се извършва при военни режими и еднопартийни системи. ККП поставя в центъра на реформата икономическата сфера, като отчита, че такива радикални промени, които ще трансформират социалната структура на страната, ще разрушат предходния начин на живот на стотици милиони хора, ще отприщят гигантски противоречия, се нуждаят от политическа стабилност и тази стабилност може да бъде осъществена от добре организиран субект и силна комунистическа партия.

Вземайки курс на радикални икономически промени в края на 70-те години, Дън Сяопин, който не заема висш пост в партията, а е само начело на Военната комисия към ЦК, тръгва от предпоставката, че такава реформа е възможна само ако се опре на организирана и стабилна политическа сила. Затова той се заема с възстановяването и заздравяването на ККП, но в един нов контекст, този на провеждане на икономическа реформа, в която тя е отделена от прякото управление на икономиката, оставайки обаче основна организационна структура, политически насочваща реформата. Като има предвид такива особености на Китай като многомилионно селско население, голямата изостаналост в икономическото и културното развитие, културно-историческите традиции, отличаващи го от европейските социалистически страни, през 1978 г. Дън Сяопин предлага “четири основни принципа”: по-нататъшно развитие на Китай по пътя на социализъм, който е съобразен със спецификата на страната; запазването на ККП като гарант за успешно развитие на страната, но неговите задачите и функции се видоизменят; запазване на диктатурата на пролетариата по отношение на противниците на социализма в страната до завършването на социалистическия етап от развитието на Китай; възстановяване на нарушения по време на “културната революция” принцип на демократическия централизъм в цялостния живот на всички държавни и обществени организации, като се заложи повече на неговото демократично начало.

На своя ХІІ конгрес през септемри 1982 г. ККП подлага на критика култа към личността и грешките, допуснати от Мао Цзедун през последните години на живота му, но в същото време не отхвърля неговата роля в развитието на партията и страната, запазвайки името му като видна фигура в родната история и подчертавайки, че приносът му е много по-голям от неговите грешки, които са грешки на “голям революционер”. Затова и в устава, приет на този конгрес, се казва, че „в своите действия партията се ръководи от марксизма-ленинизма и от учението на Мао Цзедун”. Към този текст по-късно е добавена “и теорията на Дън Сяопин”. Тялото на Мао Цзедун продължава да бъде в мавзолея на площад “Тянанмън” в Пекин, а голям негов портрет и до днес е поставен в центъра на столицата. Така се запазва идеологическа и политическа стабилност и приемственост в развитието на страната и политическата система. Пленумът на ЦК на ККП през октомври 1983 г. приема решение, според което в течение на три години трябва „да се въведе ред в партията”. Тя трябва да се очисти от кадрите, издигнали се по време на „културната революция”, която е охарактеризирана като „10-годишно безредие, нанесло сериозна вреда на партията”. През октомври 1984 г. поредният пленум на ЦК на ККП приема решение „За реформа на стопанската система”, в което се конкретизира задачата за „изграждане на социализъм с китайска специфика”.

Икономическата реформа доведе до най-бурните икономически и социални промени, които е изживявала някога в историята за толкова кратък срок такава огромна маса от над един милиард души. Като всяка ускорена промяна, тя е предпоставка за неравновесия, противоречия и конфликти, които са толкова по-големи и опасни, колкото по-значими са промените. В тези условия стабилизиращата роля на ККП се оказа особено нужна. Въпреки неудовлетворението от едни или други действия, огромното мнозинство от китайския народ приема, че няма заслужаващи доверие алтернативи на ККП в краткосрочен, а и в средносрочен план, че само тя може да ръководи страната по пътя на реформите. Вярно е, че промените пораждат нови и непознати явления. Тяхната оценка поражда различни позиции в политическия елит. В него има по-консервативни и по-реформаторски настроени хора, но това не води до дестабилизация, а напротив в дискусията помежду им се намира най-верният път. В същото време особеното разпределение на функциите в ръководството на ККП, при което председателят на Военната комисия в ЦК Дън Сяопин има власт да балансира генералния секретар, дава възможност за безкризисна последователна смяна на няколко генерални секретари по време на реформата – Ху Яобан (1980-1987), Чжао Цзъян (1987-1989), Цзян Цзъмин (1989-2002), Ху Джинтао (от 2002 г.). Така се осигурява постепенност и приемственост в ръководството на ККП и това придава устойчивост на реформите.

Китайското ръководство не пристъпи към крайните форми на десталинизация и сатанизация на миналото, характерни за съветската перестройка, които имаха силно делегитимиращ и дезинтегриращ ефект в СССР и Източна Европа, а следва курс на поддържане на непрекъсваема традиция на идеологическа легитимност, която същевременно се обновява непрекъснато, интегрирайки се все по-тясно с национални и националистически елементи. На епохата на Мао се гледа само като на зиг-заг в историята, а не като черна дупка и тотално отхвърлян "сталински тоталитаризъм", както става по отношение на миналото, при Горбачов.

Най-кризисният етап на китайската “перестройка” се оказа влиянието на съветската “перестройка” върху появяващите се нови интелектуални елити на страната. Първото десетилетие от реформата, съчетано с влиянието на горбачовизма в СССР, доведе до натиск от страна на определена част от интелектуалния елит в Пекин за предприемане на мерки на плурализация и демократизация, подобни на тези, които извършва Горбачов. През 1989 г., както на предходни етапи на своята история – през 20-те години, през 50-те и 60-те години, ККП е изправена пред въпроса дали да следва съветския модел или да тръгне по свой собствен път. В тази ситуация, както и в други случаи, за определен период то е разделено на две по въпроса как да реагира. Дали да се поддаде на натиска на хилядите студенти и граждани, събрани на площад “Тянанмън” и да тръгне по пътя на Горбачовата КПСС, която вече водеше към дестабилизация и разпад своята страна, или обратното, като се има предвид, че в една необичайна по демографските си мащаби държава с около 800 милиона селяни, това би имало още по-разрушителни последствия, да отстоява своя модел, да се противопостави на исканията на събралите се на площада макар и с цената на определени жертви? В тази най-кризисна ситуация предстои да се направи исторически избор – пътят на Горбачов и неговата катастрофа, водеща до огромни страдания на милиони хора или залагане на политическата стабилност и смазване на всички опити за въвеждане на модел, който не е адекватен на състоянието и етапа, на който се намира страната?

Под ръководството на Дън Сяопин колебаещият се генерален секретар на ККП Чжао Цзъян бе сменен и избран пътят на избягване Горбачовия тип “катастройка”, която би била пагубна за развитието на страната. Този жесток избор изисква политическо мъжество и огромна отговорност, защото не алтернативите не са доброто и злото, а по-голямото и по-малкото зло. Дън Сяопин има опита и прозорливостта да го направи. А ККП остава мощна сила и особено благодарение на уроците от 1989 г. на “Тянанмън” и на тези от разпада на СССР не позволява малките инциденти и противоречията да прераснат в големи политически кризи. Това обяснява например защо правителството и след това действа бързо и твърдо по отношение на определени дисидентски прояви.

В същото време от началото на икономическата реформа се разгръща постепенен процес на промяна на функциите на партията, която се изтегля от дребнавия контрол в икономиката и администрацията, за сметка на утвърждаване на нейната стратегическа функция в икономиката и в обществото като цяло и поддържане на идеологическа легитимация на една дългосрочна социална промяна по “социалистически път с китайска специфика”, чийто целеви хоризонт е средата на ХХI век. На ХІІІ конгрес на ККП (1987 г.) е приета програма за “отделяне на политическата партия от държавата” и “на държавата от бизнеса”. Макар че събитията на площада “Тянанмън” задържат за известно време този процес, той продължава да се разгръща. За да активира икономиката, централното правителство прехвърля различни елементи на икономическата политика на местните власти в отделните провинции, запазвайки стратегическите лостове на идеологическата и държавна стабилност в ръцете на партията.

В същото време ефективно се осъществява обновление и приемственост на партийните кадри и силна колективност, висока степен на експертна осигуреност, освободеност от идеологически стереотипи и диалогичност във вземането на решения.

Това е предпоставка за продължаване на реформите и поддържане на стабилност в страната, за предотвратяване на конфликтите, които доведоха до разпада на СССР и изчезването на КПСС и другите подобни партии в Източна Европа като модернизационни субекти. Да се твърди, че съдбата на Китай и на ККП ще бъде същата като на СССР и КПСС, значи да се поддържа една антикомунистическа и капиталистическа версия на диалектическия материализъм или историзъм, според която всички неизбежно се движат към капитализма. На практика това, което стана в Източна Европа и СССР, засили ККП и подкрепата за нея, защото съдбата на населението в страните, в които бе премахнат държавният социализъм, резкият спад на жизненото равнище, огромните човешки и материални загуби, етническите конфликти и сблъсъци, сцените с това, което стана в Румъния, разстрелът на Чаушеску, изглеждаха като обица на ухото за всички, които гледаха към път на развитие, подобен на този в СССР и Източна Европа. На волунтаризма, с който Горбачов разруши СССР и социализма в Източна Европа, се противопоставя прагматизмът и постепенността, въплътени във фразата на Дън Сяопин “да пресечеш реката, усещайки камъните”. Затова тезата за необходимостта от политическа стабилност, за избягване на излишно избързване, които могат да доведат до политически и социален хаос, се възприема с разбиране от най-широки слоеве на населението.

Може ли да оцелее ККП като субект на модернизацията в процеса на радикални промени в икономиката
и социалните структури?

Икономическите реформи водят до структурни слабости във възможността на комунистическата партия да реализира своите функции. На първо място, те стесняват социалната й база, създавайки една голяма маса от хора, които са независими от държавата и политиката. Тя отслабва своята предходна връзка с работниците и селяните и подкрепата за нея сега идва преди всичко от държавната администрация, военните, силите за сигурност и бързо нарастващата градска средна класа, която би загубила от евентуална политическа нестабилност. Колкото повече се разрастват пазарните отношения, толкова повече се разширява територията, върху която не може да се упражнява партийна политическа власт. Бързите темпове на маркетизация по същество удрят по монопола на политическа власт от страна на ККП.

На второ място, се появяват определени организационни дефицити. По-рано чрез множество различни организации – като се започне от профсъюзите и се стигне до професионалните асоциации – ККП контролира и притежава инструмент за политическа поддръжка от най-широки слоеве на обществото. Сега много от тези организации са ерозирали, без достатъчна подкрепа и не изглеждат вече така непосредствено зависими от партията. Икономическите реформи ограничават властта на партийните ръководители, а техният икономически статус в повечето случаи е много по-нисък от този на ново появяващите се капиталисти и множество специалисти. Ако по-рано е имало стимул да растеш в партията и да бъдеш в нейното ръководство, сега талантливите хора по-често се насочват към други поприща и това води до снижаване на интелектуалното равнище и компетентност на партията в сравнение с интелектуалното равнище и компетентността на кръгове извън нея.

Авангардният й характер като че ли отслабва и тя се превръща в редица отношения в “ариергардна партия”, която наблюдава нещата отстрани и реагира на ситуациите ad hoc. Обхватът на нейната власт намалява, вярата в комунизма увяхва и присъства само в партийните доклади, предходните партийни символи не се забелязват сред огромното количество търговски реклами по улиците, магистралите, площадите. Затова и членството в партията все повече става не поради подкрепата на някаква кауза или идеология, а за удовлетворяването на конкретни лични интереси.

На трето място, пазарните реформи дават отражение върху поведението на кадрите на ККП на различни места. Тяхната предходна позиция и статус в обществото рязко отиват надолу. В хиляди приватизирани или частни компании няма партийни организации, както преди това в държавните предприятия. На редица места кадровите партийни работници, получаващи заплата за своята дейност, работят и на друго място, за да допълнят доходите си и да се осигурят в случай на загуба на работа. А и публичните нагласи са, че в производствените звена няма нужда от специално платени основни щатни длъжности за партийни работници. Партийната работа все повече не е основното за редица от тях. Макар че партийните организации съществуват, тяхната дейност става все по-формална. Това подкопава партията в самите й основи и дава основание за прогнози, че с развитието на реформата нейният край предстои, като се предполага, че тя ще бъде променена “отвътре”, от нейния елит и състав, които стават съвсем други в процеса на промени.

На четвърто място, в резултат на социалното разслояване и промените в отношенията на собственост, се появяват множество нови социални групи, които са без политическо представителство. Важно противоречие се ражда от отношението между еднопартийната система и господстващата политическа партия, от една страна, и появяващите се в резултат на реформата нови социални групи в обществото, от друга страна. Нараства пропастта между партийния елит и останалите елити, а с това и потенциалът за недоволство сред алтернативните елити. С ускорената реформа се появяват все по-значими бизнеселити, професионални елити, интелектуални елити, културни елити, които не са напълно включени в политическия живот с демократични форми, а както показва историята, кризисният момент за различни режими от времето на Френската революция в 1789 г. до 1917 г. в Русия и 1989 г. в Източна Европа възниква, когато в резултат на успешно развитие се увеличава броят на хората, представляващи елити, които не са интегрирани изцяло в съществуващата политическа система. Това е едно от обясненията например на събитията на “Тянанмън” в 1989 г.

Колкото повече се стимулират икономическият растеж и модернизацията на Китай, развиват се градовете и богатите центрове, за да се концентрират средства, с които да се изхранва нарастващото население, толкова повече ще се увеличава влиянието на бизнеселитите, броят и значението на студентите, на интелектуалните елити, на образованите хора, които няма да бъдат удовлетворявани от политическите ограничения. Известно е, че в средата на 90-те години само в САЩ следват над 70 хиляди студенти, а десетки хиляди се учат в други страни и кадрите, завършили в чужбина, ще пренасят и претенции към сега съществуващата политическа система. Това ще създава предпоставки в перспектива за конфликти и сблъсъци, в които не само интелектуалните елити, но и основният силов инструмент – армията, може да се изтръгне от контрола на партията, тъй като самата тя ще попада под влиянието и на тези елити. А основните политически институции в Китай не са достатъчно приспособени да решават такъв род конфликти.

Поради еднопартийната система всякакви грешки на държавни органи отслабват легитимността на партията. Слабостите на партийните органи делегитимират държавата. Наличието на партия–държава носи със себе си няколко дългосрочни дегенеративни ефекта. От една страна, при наличието на управляваща партия, чрез която се реализират държавните функции, държавата не може да развие достатъчно своите собствени административни способности. От друга страна, обвързването на държавата неотделимо със състоянието на управляващата партия повишава рисковете за цялата политическа система. Загубата на политическа подкрепа и ерозията на доверието към партията, както показа опитът на Съветския съюз, води до колапс и на държавата. От трета страна, тясно свързаната с държавата партия има по-малки способности да разрешава конфликтите между държава и общество, понеже третира социалните искания на гражданите към държавата като директно предизвикателство към своята собствена власт. В същото време китайското общество става все по-сложно, многослойно, разнородно по социални, класови, етнически, регионални и всякакви други интереси, а не съществуват достатъчно канали за участие и представителство на различни групи по интереси.

Политическите напрежения и фрустрации могат да се натрупат и с времето да експлоатират насилствено, без предупреждение. А в днешен Китай тези дегенеративни дефекти са видими, като се има предвид, че ККП отслаби влиянието си сред селяните и работниците, но няма достатъчно позиции сред новите социални групи, появили се с реформата в икономиката.

Ще се трансформира ли ККП в общонационална партия от типа на Гоминдана в Тайван или Партията на народното действие в Сингапур?

Променящата се роля на ККП е проблем, който непрекъснато се коментира и в Китай, но устойчиво се налага тезата, че в дългосрочен период именно тя е гаранция за стабилност и умереност, които са важни и за външния свят. Повече от половината от производството на страната е резултат на частния бизнес, в който през 2002 г. работят около 130 млн. души. Това е голяма маса от хора, която обаче няма политическо представителство. В същото време, както призна пред ХVІ конгрес на ККП през 2002 г. министърът на труда на Китай, 7 % от градското население на страната е безработно, като 3.9 %, или 7 250 000 души са трайно безработни, а над 6 млн. “временно”. Според независими наблюдатели обаче само в градовете около 180 милиона души са безработни или частично заети и общото ниво на безработица е около 10 на сто. При това съществуват краткотрайни и съвсем минимални помощи за безработица само за освободените от държавни предприятия.

В ситуация на радикални промени в социалната структура на китайското общество, на появата на значима социална диференциация, в която на единия край са милионери и собственици на частни самолети, а на другия край около десетки милиони безработни, развитието на нарастващо количество дребна, средна, а и едра буржоазия, появата на все по-голямо количество интелигенция и средна класа, ККП се оказа изправена пред три основни алтернативи, между които трябва да избере, ако иска да предотврати опасности от нарастващи конфликти и политическа опозиция. Първата от тези алтернативи бе да остави статуквото, при което тя е класическа комунистическа партия, изразител на интересите на трудещите се. Но при това положение една голяма маса алтернативен икономически, интелектуален, културен елит с нарастващ икономически, културен, идеологически капитал ще остане без възможност за проявление на своите интереси в политическата сфера и би бил все по-опасен конфликтогенен фактор. Обикновено бунтовете, революциите, дезинтеграциите идват, когато в едно общество се появят алтернативни елити, които не са достатъчно интегрирани в него. Втората възможна алтернатива бе да се създадат други партии, които в рамките на многопартийна система бъдат изразители на интересите на съответните социални слоеве. Опити за това бяха предприети. През 1998 г. бе направен опит за утвърждаване на Китайска демократична партия, а през 1999 г. нашумя забраната на полурелигиозната, официално занимаваща се с медитация и дихателна гимнастика организация, станала известна като Фалунгун. Развитието обаче на многопартийно представителство изглежда опасно за страна като Китай без никакъв опит в многопартийно управление и при неговите гигантски размери, липса на демократична и многопартийна политическа култура, преобладаващо селско общество. Още повече като се има предвид, че гигантската икономическа реформа създава достатъчно дестабилизиращи обществото социални процеси.

При това положение много по-перспективна изглеждаше една трета алтернатива – ККП да се опита да включи в себе си съответните социални групи, както това прави в продължение на десетилетия, докато извърши своята модернизация Гоминданът в Тайван или както прави управляващата партия в Сингапур. Желаейки ККП да остане общонационална сила, Цзян Цзъмин разви своята теория за “трите представителства”, според която партията трябва да представлява съответно прогресивните производителни сили сред предприемачите (тук се включват и най-печелившите бизнессреди от държавния и частния сектор), прогресивната култура и наука (интелигенцията) и интересите на широките маси (работническа класа и трудово селячество). В началото на 2002 г. агенция Синхуа разпространи списък от критерии, които трябва да удовлетворяват капиталистите, искащи да се присъединят към ККП – сред тях водещи са изискванията за патриотизъм, спазване на законите, справедливо отношение към служителите и работниците в предприятията им, плащане на данъците, реинвестиране на печалбата в предприятията и използване на своето богатство за благото на обществото.

Получавайки възможности от обществото да натрупат своето богатство, те трябва съответно да му се отплатят. Никой обаче не може да бъде приет в ККП просто защото е богат, известен или дарява пари за обществени цели. Очакването е, че по този начин ККП ще може да разшири своето влияние сред нови социални слоеве. През май същата година пак Синхуа съобщи, че комунистическата партия в провинция Гуандунг – център на икономическите реформи, е избрала сред своите делегати за предстоящия ХVІ конгрес на ККП и фигури като Лю Шаокси, който според класациите на американското списание “Форбс” е сред 50-те най-богати бизнесмени в страната.

Идеята за “трите представителства” беше вкарана в партийния устав от ХVІ конгрес на ККП през ноември 2002 г. и се превърна в базисен принцип, така както преди бяха придобили такъв статус идеите на Дън Сяопин за прехода към пазарна икономика. Още в първия параграф на устава бе отбелязано, че ККП се бори за “социализъм с китайски характеристики и представя тенденцията на развитие на водещите китайски производителни сили, ориентацията на развитата китайска култура и фундаменталните интереси на преобладаващото мнозинство от китайския народ”. Този пасаж след това бе подложен на различни тълкувания. Представителството на “водещите китайски производителни сили” се разбира, както като много по-голямо внимание към членството на професионалисти, менажери, експерти във високотехнологичните сфери на производство (самият генерален секретар на ККП в момента е хидроинженер с дългогодишна практика), така и като включване в партийните редици на предприемачи-капиталисти, т.е. на бизнес- елита изобщо. Това намери израз и в решението да се позволи и на “капиталисти” да членуват в нея, като се очаква определено различие в интересите и мненията вътре в партията да позволи тя да реагира на различията в обществото и да търси ефективни решения на проблемите.
Интегрирайки активно различните нови елити, ККП действа за блокирането на противоречия между политическия и останалите типове елити и по този начин по своя социалнокласов състав се превръща по същество в национална партия, опитваща се да изразява интереси на целия народ във все по-сложно, разнородно, плуралистично общество.

Това, разбира се, променя състава, образованието, равнището, манталитета на самата ККП, която по своя интелектуален, морален, светогледен потенциал се превръща в нещо твърде различно от това, което бе например в маоистката епоха. Вярно е обаче, че това разнообразие от социалнокласови сили вътре в членския състав на партията в перспектива може да води до резки промени евентуално и в нейното поведение. То ражда съответни противоречия и реакции от различни посоки. Съществуват нагласи, че вкарването на капиталисти в комунистическата партия по същество е път към нейното унищожаване, но срещу тях като цяло ККП засега успява да реагира.

Самите китайски лидери гледат уверено и оптимистично на бъдещето на партията, бивайки убедени, че през следващите десетилетия тя ще бъде важна и необходима сила, продължавайки да утвърждават в общата част на устава на партията, че “осъществяването на комунизма е най-висш идеал и крайна цел на партията”. Нейният характер обаче очевидно радикално ще се променя, както и взаимоотношението между партиен елит и членска маса. С навлизането на буржоазия в членския състав на ККП се променя постепенно съотношението между икономическа и политическа власт. Формално различните социални групи имат равно право на представителство, но очевидно е, че ще се формират фракции с различни интереси, като при това фракциите на буржоазията, особено ако е едра буржоазия, притежавайки нарастваща икономическа власт, ще имат лостовете чрез партията да се опитват да трансформира тази власт в политическа и да налагат своите интереси. За това съществено значение има и фактът на бурното навлизане на глобалния капитал в Китай, внасящ в страната и соътветната структура от интереси, които търсят също политическа реализация. При това балансът на отношенията между различните фракции с различни интереси ще зависи и от успеха на китайската реформа и от мащаба на социалните противоречия в китайското общество.

Трудно е да се каже докъде в перспектива ще се развива партийната система на Китай. Най-вероятната алтернатива е тя да се разгръща като общонационална партия от типа на Гоминдана в Тайван или Партията на народното действие в Сингапур. При еднопартийни системи в продължение на десетилетия тези две страни ускорено се модернизираха, като съответните национални партии успяваха да осъществят представителство на най-активната част от населението. Едва след като страните направиха икономически скок, за който в Китай е необходим още четвърт век, те дадоха възможност за появата на опозиционни партии.

По-малката вероятност е развитието на многопартийна система, в която ККП да е водеща и управляваща постоянно, както правят това в продължение на десетилетия партията Национален конгрес в Индия или Либерално-демократичната партия в Япония. Промените в икономическата сфера не водят директно и задължително до многопартийна система от европейски или двупартийна система от американски тип, още повече във времена, когато досегашните партийни системи в развитите страни са подложени на ерозия.

Отлагайки постигането на идеологическите цели, отнасящи се до комунизма, далеч в бъдещето, ККП подчинява своята дейност на първо място на ефективността на вземаните решения, съобразно известния принцип на Дън Сяопин, че “не е важен цветът на котката, а това тя да лови мишки”. Кадровата селекция в комунистическата партия обръща ключово внимание на професионализма, интелектуализацията, академичната квалификация. Не се пренебрегва обаче и политическият момент, особено след събитията на площад “Тянанмън”, когато в множество партийни организации е извършена пререгистрация на партийните членове и освобождаване на част от тях. Независимо от промените ККП остава единствената значима и организирана сила, тласкаща реформите в Китай в определена посока и няма и намек за каквато и да е нейна алтернатива в момента, а и в обозримо бъдеще. Тя е основен фактор, гарантиращ модернизацията и стабилността на властта. Например тя дава автономност на различните бизнесорганизации, но в същото време се опитва да следи това, което става във всички тях чрез служители, нейни членове. От чуждестранните фирми се изисква да имат в своя борд китайски гражданин, който е одобрен от партийните власти.

Така независимо от реформите отдръпването на ККП от оперативното управление на икономиката и разрастващият се частен сектор желаещите да станат членове на партията не намаляват и нейният брой постоянно нараства. Тя има свои структури във всички звена на държавния, стопанския, военния, обществения живот. В края на 1921 г. нейните членове са само 70 души, а през 1997 г. са 60 млн. и 417 хиляди души, през юни 2002 г. са вече 66 млн. и 355 хиляди души, т.е. само за пет години са нараснали с около 6 милиона и са около 5 % от населението на страната, групирани в близо 4 млн. низови партийни организации.

В документите на последния партиен конгрес през 2002 г. се отбелязва, че през първите две десетилетия на ХХІ век основен приоритет на партията е развитието и укрепването на страната като стратегическа цел е да се издигне по-нататък жизненият стандарт. Стремежът е Китай да се превърне в едно материално проспериращо общество и за стогодишнината на ККП бъде достигнато равнището на средно развитите страни. Изтъква се, че Китай се намира в начален стадий на социализма и ще остане за дълго на него. Подчертава се, че разпределението според труда е основен начин на разпределение на благата, макар че наред с него има множество други форми на разпределение.

Поначало китайската традиция се характеризира с усет за времето, с готовност да се изчака, когато узреят обстоятелствата за едни или други събития. Затова те изчакаха търпеливо почти стоте години концесия на Макао и Хонконг, а за обединението си с Тайван казват, че може да стане и след сто години. Сега идеологически и комунизмът като перспектива е отдалечен в бъдещето след повече от столетие. Настоящето получава значителна легитимност не откъде да е, а от нарастващата национална гордост, от засилващото се самочувствие не само от величавото минало и гигантското население, но и от днешните успехи на Китай. В продължение на едно поколение вече страната бележи непрекъснат бърз икономически растеж и подобряване на жизнения стандарт, поради което поведението на големи маси от хора е ориентирано на първо място към решаване на проблемите на техните семейства, към личното израстване и по-малко към политиката и идеологията. Държавата създава достатъчно пространство за разгръщане на личната инициатива в икономическата и социалната сфера, постепенно увеличава и различните свободи и затова и малцинство са онези, които виждат засега алтернатива на съществуващата система.

Успехите на Китай са фактор, който засилва легитимността на властовите структури, утвърждава значимостта на националното единство и това дава допълнителна значимост и на ККП като модернизационен субект.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук