Преди да се обърнем към непосредствения правен анализ на Договора за дружески отношения и сътрудничество между Република България и Руската федерация от 4 август 1992 г. (по-нататък наричан за краткост Договор от 1992 г.), следва да обърнем внимание на някои ключови събития от историята на международните отношения през 90 –те години на XX век.
На първо място става дума за разпадането на международната социалистическа система и преди всичко – за рухването на СССР и саморазпускането на Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ през 1991 г. Разрушителните перестроечни процеси, задействани и ръководени от съответните съветски, и респективно български, перестроечни елити, станаха причина за кардинални изменения в двустранните съветско/руско – български отношения, разрушавайки практически цялата им правна основа. В резултат на това възникна обективната необходимост от изграждане и развитие на нов правен фундамент на руско – българските отношения в качествено новите условия на многополярния свят, който замени «студената война» между доминиращите в международните отношения два полюса – свръхдържави – Съветският съюз и САЩ. Тези държави бяха формирали и възглавили две коренно различни общественоикономически системи, два военно– политически блока, военният баланс между които бе основа на стратегическата стабилност в световен мащаб и мощен фактор за развитието на международното право.
И така, правна основа на съвременните руско – български отношения е Договорът от 1992 г. Той встъпи в сила в деня на размяната на ратификационните грамоти – на 19 април 1993 г.
В Преамбюла на Договора от 1992 г. страните са счели за необходимо да отчетат «…дълбоките политичсеки и икономически промени в двете държави, Европа и света…», което още веднъж подчертава значението на динамичните непрекъснати процеси в политическата сфера на междудържавните отношения, намиращи се под влиянието на глобалните промени в международните отношения. В тази връзка е невъзможно да не се обърнем към концепцията на приоритета на международното право в политиката, а също така към диалектическото единство и взаимодействие на външната политика, дипломацията и международното право. Като се има предвид, че външната политика е общият курс на държавата в международните отношения и се изразява в конкретни стъпки за реализацията на този курс, а дипломацията е най – важният инструмент за осъществяване на външната политика на държавата, то следва особено да се подчертае ролята на международното право като единственото универсално официално средство, език на международното общуване. Международното право е способно чрез постигане на сложни компромиси да доведе разностранните и противоречиви интереси на отделните държави до общ, всепризнат и затова задължителен знаменател. В същото време не може да се отмине фактът, че международното право като система от юридически норми и принципи, регулиращи международните отношения, не е константа, то се развива, изразявайки съгласуваната воля на държавите, обусловена от закономерностите на динамиката на националните интереси на отделните държави. Тази съгласувана воля едновременно отразява и промените от вътрешнополитически характер в съответните държави. В този смисъл гореспоменатото положение на Преамбюла на Договора от 1992 г. отразява именно тези принципиални промени в държавното устройство и в политическия режим на Руската федерация и Република България, които доведоха до прекратяване на действието на принципите и системата от договори, действали по време на социалистическия период на междудържавните отношения.
В част 3, Член 1 на Договора от 1992 г. страните специално отбелязват взаимното спазване на принципа на «…свободния избор на всички държави на пътя за тяхното политическо, икономическо, социално и културно развитие в съответствие с волята на техните народи, изразена в резултат на свободни и справедливи избори…». Подобно положение липсва в Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ между СССР и НРБ от 12 май 1967 г., но от наша гледна точка наличието или отсъствието на тази декларация в международните договори далеч не е гаранция за действителния, истински свободен избор на държавите на пътя им за развитие. Ако се придържаме към споменатия принцип, а също така към принципа за суверенното равенство на държавите, принципа за неприлагането на сила или заплаха със сила, и особено към принципа за ненамеса във вътрешните работи, също така фиксирани в Договора от 1992 г.(Член 1, част 2), то по какъв начин могат да се квалифицират събитията от края на 1996 – началото на 1997 г. в България, които доведоха до оставката на законно избраното правителство на Република България и до разпада на парламентарното мнозинство в Народното събрание? Отговорът е ясен. Нашата задача е да поставяме закономерните въпроси, възникващи от практиката на прилагането на императивните принципи на международното право, и в случай че практиката не съответства на тези принципи, то следва да се даде съответната правна квалификация на такива факти, събития и обстоятелства.В Член 4 на Договора от 1992 г. е предвиден механизъм на двустранни консултации «…всеки път, когато по мнение на една от страните се създаде ситуация, която представлява заплаха за мира, нарушава мира или е способна да породи изостряне на обстановката в света, особено в Европа и в Черноморския регион…», в това число «…с цел да се предприемат мерки за урегулиране на положението».
Изхождайки от практиката на двустранните отношения, следва да отбележим, че този механизъм започна да функционира съдържателно едва в края на 2002 г. – началото на 2003 г., във връзка с Иракската криза, при това главно по инициатива на президентите на РБ и РФ, и невинаги със съответната съдържателна, а не формална поддръжка от страна на правителството на РБ. Като пояснение на тази мисъл, важно е да се напомни и подчертае, че в съответствие с Конституцията на РБ от 12 юли 1991 г., България е «…република с парламентарно управление» (Член 1, част 1 от Конституцията на РБ). В съответствие с Член 105, част 1 от Конституцията на РБ «…Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната в съответствие с конституцията и законите …». Президентската институция в България има преди всичко представителни функции и правомощия и от практическа гледна точка не може да оказва значимо влияние и съдържателно, недекларативно въздействие върху външната политика на страната. По тази причина инициативите на президентската институция рядко се отчитат при формирането на конкретния външнополитическия курс на България, ако не са подкрепени от Министерския съвет и неговия председател.
Важно значение има също така Член 5 от Договора от 1992 г., в който е предвидено, че «…Договарящите се страни няма да допуснат тяхната територия да бъде използвана за целите на въоръжено нападение или други насилствени действия против другата договаряща се страна». В Член 5, част 2 от Договора е закрепено положение, съгласно което «…ако една от договарящите се страни стане обект на въоръжено нападение, то другата договаряща се страна няма да оказва на агресора никаква военна или друга помощ или каквато и да било друга поддръжка и ще съдейства за урегулиране на конфликта в съответствие с принципите на Устава на Организацията на обединените нации и документите на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа». При сравняване на част 1 и част 2, Член 5 от Договора от 1992 г. с Член 7 от Договора от 1967 г., можем да стигнем до извода, че положенията на последния относно взаимните гаранции за сигурност и оказване на военна помощ в случай на въоръжено нападение срещу една от договарящите се страни, не са намерили отражение в Договора от 1992 г. Договарящите се страни са се ограничили само с взаимното задължение да не способстват на агресия, насочена срещу една от тях. В същото време, Член 5, част 3 от Договора от 1992 г. гласи, че «…настоящите задължения не засягат правата и задълженията на договарящите се страни, произтичащи от Устава на ООН». И така, нека рискуваме да предположим, че независимо от декларативното дружелюбие, провъзгласено в част 1 и част 2, Член 5 от Договора от 1992 г., част 3 на същия Член 5 дава възможност и на Русия, и на България, в рамките на правата и задълженията им, например, произтичащи от Член 51 от Устава на ООН, да се възползуват от правото си на индивидуална и колективна самоотбрана, и в случай на изостряне на международната обстановка, да бъдат принудени да се окажат в положението на воюващи една срещу друга държави, при това в пълно съответствие с двустранните и многостранните си задължения (България – в рамките на НАТО, а Русия – в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност, например).
Отчитайки богатия предшестващ негативен исторически опит на руско/съветско/руско-българските отношения, можем да заключим, че конструкцията на Член 5 от Договора от 1992 г. е не повече от декларация за добрите намерения, която не кореспондира по своя дух, съдържание и ефективност с нито един от Договорите за дружба и сътрудничество от социалистическия период на двустранните отношения. Като се основаваме преди всичко на правната основа на взаимните гаранции за сигурност и взаимното предоставяне на всякаква помощ, включително военна, можем да направим логичния извод, че националните интереси на България в сферата на сигурността са били несравнимо по-надеждно защитени през периода на действие на двустепенната система за сигурност в рамките на Варшавския договор от 14 май 1955 г. и Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ от 12 май 1967 г. между НРБ и СССР.
В Член 6 от Договора от 1992 г. страните декларират, «…че ще развиват двустранните отношения във всички области, представляващи взаимен интерес». Още веднъж е подчертана значимостта на създаването на «…механизъм на регулярни консултации и контакти на различни равнища, в това число на високо равнище».
Както в Преамбюла, така и в Член 7 страните признават необходимостта от «…усъвършенстване на договорно – правната база на взаимоотношенията в съответствие с развитието на своята политическа, икономическа, социална и правна система и с общите тенденции на развитието на Европа».
При анализа на положенията на Договора от 1992 г. (както в Преамбюла, така и в отделните членове от Договора), прави впечатление честата употреба на формулировки като «…строителството на нова Европа, обединена от общите ценности на демокрацията, върховенството на закона, правата на човека и основните свободи…». Тези формулировки са отглас на така наречения Хелзинкски процес и резултатите на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (през 1994 г. трансформирано в Организация за сигурност и сътрудничество в Европа), завършило с подписването на Хелзинкския заключителен акт от 1 август 1975 г. От наша гледна точка, заедно с позитивната роля, която изигра Хелзинкският процес, следва да се подчертае и деструктивното влияние, което той оказа, тъй като бе използван като един от основните лостове за политически натиск върху СССР, преди всичко в областта на правата на човека. Безспорно, положението със защитата на правата на човека и основните свободи в социалистическата общност не съответстваше на общоприетите в западния свят стандарти. При все това в условията на «студената война» всички средства, причиняващи вреда на противниковата страна, бяха приемливи и се приветстваха. В този смисъл «правата на човека» се превърнаха в едно от най – мощните идеологически оръжия за натиск върху социалистическите страни, независимо от въпиющите нарушения на същите тези права и свободи в страните от Западна Европа и САЩ, за които общественото мнение в страните от «източния блок» просто не знаеше, най-често възприемаше съобщенията за тях в социалистическата преса като «съветска пропаганда». За голямо съжаление борбата между двете системи в класическия им вид, отчитайки поражението на едната от тях, социалистическата, стана ярък израз на практиката на двойните стандарти, в това число в областта на защитата на човешките права. Тази негативна тенденция се изрази в частност в декларативното провъзгласяване на върховенството на правата на човека и соновните свободи в безчет международно – правни документи.
Приветства се, разбира се, последователното и принципно отстояване на тези базови ценности, но тяхното грубо и цинично използване, обслужващо единствено националните интереси на едни или други господстващи на световната арена държави, само подкопава универсалността на тези ценности в очите на човечеството. Появата на такива термини в международния оборот, като «златен милиард», свидетелства за много тревожни тенденции в развитието на всички видове дискриминация, в основата на които е дискриминацията по признака на имущественото положение. Подобен род дискриминация в условията на глобализация ще доведе до непредвидими последствия за цялото човечество, по всяка вероятност, разрушавайки всички правни основи на международното общуване.
При все това следва да подчертаем, че Договорът от 1992 г. заложи фундамента на руско-българските отношения в съвършено новите реалности на международните отношения през 90-те години на XX век. Договорът съдържа редица положения, очертаващи общите рамки на двустранното взаимодействие в различните области, като например «…взаимоизгодно икономическо и търговско сътрудничество» (Член 9), обмен на информация и сътрудничество «…по въпросите на конверсията на военното производство» (Член 9, част 3), сътрудничество в областта на «…науката, техниката и…технологиите» (Член 10), а също така по «проблемите на охраната на околната среда на регионално и глобално равнище» (Член 11).
В съвременните условия особено значение имат положенията на Член 12 – 14 от Договора. При коренно променените условия и принципи на двустранните отношения, видимо, вековните дружески традиции на нашите два народа са намерили отражение в Член 12, част 1 от Договора, съгласно който страните, опирайки се на «близостта на културните традиции…» изразяват стремежа си «…да развиват сътрудничеството в областта на културата и образованието». В Договора присъстват и многобройни, но по същество декларативни, положения относно разширяването на културния обмен между двете страни и в тази връзка следва да отбележим същественото съкращаване в качествено и количествено отношение, разбира се, в сравнение със социалистическия период на двустранните отношения.
В Член 14 от Договора е регламентирано взаимното задължение на страните да предприемат необходимите мерки за взаимно съхраняване и поддръжка на намиращите се на територията на двете страни военни гробища и ценности, свързани с тяхната история и култура. Това положение на Договора от1992 г. нееднократно е нарушавано от страна на България, за което свидетелстват многобройните случаи на оскверняване на Паметника на Съветската армия в София, Паметника на Альоша в Пловдив и редица други инциденти от подобен характер, например, по отношение на паметниците на съветските военачалници от периода на Втората световна война, под чието командване България бе освободена от немско-фашистките окупатори (в това число, по отношение на Паметника на маршала на Съветския съюз Ф. И. Толбухин).
В Член 15 от Договора е заложен правният фундамент на двустранното сътрудничество в областта на борбата с организираната престъпност, тероризма, незаконния оборот на наркотични средства и психотропни вещества, фалшификацията на парични знаци, държавни и други ценни книжа, контрабандата на културни ценности, а също така в борбата с незаконните актове, насочени срещу сигурността на морското корабоплаване и гражданската авиация. В Член 15, част 2 от Договора е предвиден механизъм за осъществяване на контакти между правоохранителните органи на двете страни по въпросите на сътрудничеството в разрешаването на проблемите, възникващи по граждански, семейни и наказателни дела.
Завършвайки анализа на положенията и някои важни елементи от практиката на прилагането на Договора от 1992 г., следва да обърнем внимание на Член 17, в който е регламентиран неговият срок на действие, а именно – 10 години с автоматично пролонгиране за всеки следващи 5 години, ако нито една от страните не заяви, посредством писмено уведомление, за своето намерение да денонсира Договора една година преди изтичането на съответния период.
В заключение следва да направим някои общи изводи относно характера и съдържанието на Договора от 1992 г. и преди всичко, относно необходимостта от актуализация или от сключването на нов междудържавен Договор.
1. Договорът от 1992 г. е първият рамков двустранен междудържавен Договор в историята на на съвременните отношения между Руската федерация и Република България, фиксиращ прехода от идеологизирани, но ефективни от икономическа гледна точка отношения към основани на принципите на международното право двустранни връзки, поне от формално – юридическа гледна точка.
2. В сравнение с предходния междудържавен Договор от 1967 г. между НРБ и СССР, формулировките на Договора от 1992 г. отговарят на фундаменталните промени в международните отношения през 90 – те години на XX век, а именно на приоритета на общочовешките и общоевропейски ценности като правата на човека и основните свободи, демокрацията, върховенството на правото и закона.
3. Още веднъж сравнявайки Договора от 1992 г. с Договора от 1967 г. следва да подчертаем липсата на формулировки от рода на «…вечната и нерушима дружба, братската взаимна помощ и всестранното тясно сътрудничество…» между двете страни, а също така липсата в Договора от 1992 г., по напълно обясними причини, на принципа на социалистическия интернационализъм.
4. Кардиналната разлика между Договора от 1967 г. и Договора от 1992 г. се състои в отсъствието в последния на двустранни гаранции за сигурност.
5. Следва особено да се подчертае, че Договорът от 1992 г. стана израз на новата, отговаряща на конюнктурата на 90-те години, епоха в двустранните отношения, която от наша гледна точка изигра своята негативна историческа роля в контекста на доброволно- принудителната евроатлантическа външнополитическа ориентация на Република България. Тази епоха ознаменува преломния момент в развитието на целия политико – правен комплекс на руско – българските отношения както в двустранен, така и в многостранен формат.
6. Практиката на прилагане на Договора от 1992 г. сочи, че като цяло той изпълни своята роля на правен регулатор на болезнените процеси на трансформиране на същността на руско-българските отношения, като даде приоритет на формализирането на двустранните връзки и стана едновременно предпоставка и външен, международно-правен израз, на свиването на мащабите и на качествената промяна на принципите и съдържанието на двустранните отношения след края на студената война.
7. В периода 2002 – 2003 г. в руско- българските отношения започнаха да се проявяват някои позитивни тенденции, свързани с постепенното преодоляване на тежкото наследство на 90-те години и с опитите да се възстанови политическия диалог и преди всичко, прекъснатите икономически връзки между двете страни. В тази връзка следва да се подчертае, че стремежът за нормализиране на атмосферата на двустранните отношения, в частност в икономическата област (отрицателното салдо във взаимната търговия вече години наред е в размер на 1,2 – 1,3 милиарда долара, т. е. руският внос в България превишава с тази сума българския износ за Русия) не би могъл да се увенчае със съдържателен, недекларативен успех, без проява на съответната реална политическа воля и действия, при това преди всичко от българска страна, предвид предстоящото пълноправно членство на България в НАТО и ЕС.
8. От наша гледна точка съществуват няколко правни възможности за регламентирането на общата рамка на двустранните отношения в зависимост от ключовите политически решения, които volens nolens трябва да бъдат взети от българска страна относно бъдещето на руско-българското междудържавно сътрудничество. Позитивните тенденции от 2002 – 2003 г. са призвани, по наше мнение, само да изгладят най-острите одиозни прояви на пещерната русофобия на официалната българска въшна политика от края на 90-те години на ХХ век. В тази връзка и в контекста на европейската и евроатлантическа ориентация на България едната възможност е да се консервира настоящото статукво, което може да се квалифицира като приемливо равнище на взаимното добронамерено лицемерие. В този случай съществуващият Договор от 1992 г. може да бъде запазен в настоящия му вид като витринна декларация, отразяваща статуквото, или козметично актуализиран например с разширени клаузи за усилване на взаимното сътрудничество в борбата с международния тероризъм, изпирането на пари и организираната престъпност например. Втората, много по-трудна за практическа реализация, многоходова възможност е да се даде старт на сложен процес на преговори на най-високо двустранно (между Русия и България) и многостранно равнище (в т. ч. с ЕС и НАТО), призван да очертае общата рамка на превръщането на България в икономически мост между Изтока и Запада, и да набележи конкретните механизми за отчитане, баланс и реализация на жизнените интереси на ключовите участници (САЩ, Русия, ЕС) на територията на България. Разбира се, основната задача на подобен преговорен процес е да обезпечи преди всичко националната сигурност и икономическите интереси на България с многостранни политически, икономически и/или военни гаранции от съответните партньори в преговорите. Независимо от преговорните резултати неизбежно ще се наложи сключването на нов междудържавен руско – български договор, отразяващ успеха или неуспеха на тази инициатива. За целта е необходима политическа воля преди всичко от българска страна, относителна самостоятелност от натиска на външнополитически и външноикономически фактори, качествен дипломатически и интелектуален кадрови потенциал и най-вече предварително разработена гъвкава стратегия и план – график с възможно най-широк спектър от възможни ситуативни варианти на развитието на такъв преговорен процес. При това в никакъв случай не трябва предварително да се изключват възможните позитивни резултати, например, от хода на тези проекто – преговори с Руската федерация.
Разбира се, по силата на коренните промени в международните отношения (rebus sic stantibus), свързани с разпада на световната социалистическа система и СССР, не можем да не отчетем реалностите на днешния ден, но при все това, предвид огромната цена на българския преход към демокрация и пазарни отношения, е необходимо, макар и късно, да зададем закономерния въпрос: като разрушихме стария дом, който ни се струваше тоталитарен, идеологизиран и негоден, и не се погрижихме своевременно за новия, като че ли демократичен, модерен и перспективен, то къде и по какъв начин живеем? Обективният отговор на този въпрос, от наша гледна точка, е следният: върнахме се там, откъдето тръгнахме през 1944 г., само че този път от другата страна на огледалото – отново видимост на демокрация, отново голям брат, отново голямо и демократично семейство, но този път плащаме не с домати, електрокари и преводни рубли, а с нещо, което не се поддава на материална преценка – плащаме с живота на младото, енергично и квалифицирано българско поколение, което даде своята оценка на т. нар. преход – отказа да живее в лъжа и напусна родината си.
Часът отново е 12 без 5. Смеем да твърдим, че направеният през февруари 1997 г. избор не е окончателен. Въпросът е дали ще намерим сили да направим и реализираме правилния избор. Нека бъдем поне добри, ако не отлични ученици на историята – рано или късно българският народ ще оцени това.
