ХОРИЗОНТИТЕ ПРЕД НОВАТА ИСПАНСКА ЛЕВИЦА

0
216

Диего Лопес Гаридо е роден на 8 септември 1947 година в Мадрид. Депутат е от Испанската социалистическа работническа партия в петия и шестия състав на парламента. Разведен е. Има 4 деца. Завършил е икономика. Доктор е по право. Преподава конституционно право в университета в Мадрид. Сега е генерален секретар на Нова левица.

В нито една страна от Европейския съюз не съществува такова голямо и наситено превъзходство на десницата и на десния център, както в Испания. Истина е, че абсолютното мнозинство на Народната партия (НП) се използва неумело и въпросът за наследяването на Аснар с всеки изминал ден става все по-дестабилизиращ фактор. Въпреки това мнозинството на партията се усеща навсякъде. Не само в политическите институции, а и в икономиката чрез могъща мрежа от влияния в частните компании. Особено осезателно е влиянието в средствата за масова информация, като се използва безкомпромисно необичайният правителствен модел на испанската телевизия и радио, който не само позволява да се упражнява абсолютна власт над националната телевизия, но и върху частните телевизии и върху разрешителните за радиоразпръскване. Това влияние се разпростира и върху националния и регионалния печат чрез огромната зависимост от рекламата, идваща от институциите.

Центристките проблясъци на правителството са все по-редки. Едно елитарно културно течение без чувство за солидарност настъпва в социалното мислене и по главните въпроси на бъдещето, каквито са имиграцията, образованието или несигурните трудови отношения. Това е панорамата, пред която е изправена испанската левица. Абсолютното мнозинство на НП е нейното достойнство, що се отнася до успеха й да обедини в една политическа алтернатива целия консервативен спектър на основата на елементарни послания. Без съмнение това мнозинство се подхранва от изчерпването на стария социалистически проект и от загубата на отношение към социалните проблеми на този проект. Това доведе до разпокъсване и до демобилизация на прогресивния електорат. Ето защо хоризонтът на испанската левица преминава през нещо, което винаги сме изтъквали: обединяване, обновление и близост до гражданството. Днес предизвикателството на "общата кауза" и на единството на левицата продължава да е актуално. То е възможно между Социалистическата партия и Новата левица, защото от години споделят единна политика, макар да имат различен културен произход и различни синдикални социални връзки. Единение между Обединена левица и Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП) все още изглежда трудно.

Липсват някои стъпки, за да може комунистическата традиция, която е в залез поради очевидни исторически причини, и социалистическата традиция да се срещнат в един общ проект. Това, което е ясно, е, че пространството на такъв проект е демократичният социализъм, който имаше ръководни позиции в Испания и в Европа и който може и трябва да определя в бъдеще алтернативите на прогресивните правителства.

Следователно Социалистическата партия е тази, която носи отговорността да измести десницата от властта. Социалистическата партия е пред предизвикателството да се представи като една нова Социалистическа партия. Ако това не стане, нейният проект няма да бъде печеливш, защото няма да успее да очертае алтернативата, която все още не се е избистрила. Желаното обновление има органични измерения и те са: плурализъм, дебат и вътрешна демокрация. Има обаче и външно измерение – да се възстанови социалното мнозинство, което се разпадна през 1996 година.

През 1982 г. ИСРП имаше социален аргумент – да укрепи демокрацията след опит за държавен преврат, да интегрира Испания в Европа и да изгради социална държава. Toгава в условията на разпаднал се десен център испанският народ даде пълномощия на 202 депутати на ИСРП да направят това. В сега съществуващата конюнктура, когато онази мисия беше изпълнена, от Социалистическата партия се иска нещо друго – да отговори на глобализацията, извършваща се без правила и без устойчив растеж; да отговори на сътресенията на културата, която изповядва социалната държава и на пропукването на сплотеността на обществото. Първото изисква изграждане на тесен наднационален съюз, за да се постигне една социална и политическа Европа чрез конституция, която да даде на тази Европа европейска легитимност. Такава легитимност сега й липсва, а без нея можем да изпаднем до положението на дезинтеграция и на нежелана ренационализация.

От левицата, и следователно от Социалистическата партия, се очаква също да възстанови социалната държава, която беше отслабена от десницата в толкова много области – осигуряване, подслон, здравеопазване, образование, държавна администрация. Очаква се да сплоти и задълбочи автономната държава, като покаже, че е способна да увлече в тази дейност демократично настроените привърженици.
Но преди всичко обновената Социалистическа партия трябва да преструктурира прогресивния социален алианс, което да позволи да се промени испанското правителство. Това не е никак просто, защото обществото на ХХI век почти няма връзка с 1982 година. Това е общество, в което факторите на раздробяване и на противоречия на интересите са се засилили. Какво общо имат възникващите градски класи, свързани с Новата левица, с младежите, които не участват в избори. Младежи, които не виждат ясно нито своето бъдеще, нито работата си, нито мястото си в социалната стълбица? Какво общо имат тези възникващи класи с милионите маргинализирани: от децата на разпадащите се бедни семейства до наемните работници; от незаконните имигранти до трайно безработните, останали без закрила; от хората с увреждания до жените и децата, подложени на домашно насилие; от самотните млади майки с ниски доходи до обитателите на маргинализираните квартали и изтощените селски зони; от неграмотните до зависимите от наркотици?
Как да обединим тези, които най-много се нуждаят от равенство и свобода? Доводът на левицата е следният: да сплоти гражданското общество около настъпателна политика за единство, за равнопоставеност на половете, за недискриминация, за модернизация, за закрила срещу обществото на риска. И по такъв начин да направи възможен договор между държавата и обществото. В този договор обществото трябва да се нагърби с важни задачи като преразпределението и правосъдието.

Във всяка европейска държава след продължителни периоди на дясно управление левицата, и по-специално социалистите, са успявали да разработят методи да си проправят път. В Обединеното кралство Третият път на Блеър, макар и с много недостатъци, даде сила на една политика за общество на знанието. Във Франция левицата, ръководена от Жоспен, разви социална политика, ориентирана възможно най-наляво в Европа. В Германия Шрьодер успя да укрепи политика от европейски тип заедно със Зелените. Всеки един от тях отговори на най-характерното за момента и на специфичните социални елементи на съответната страна. В Испания алтернативата за прогресивните сили на правителство, което е започнало да страда от трайна социална ерозия, минава през демократичния социализъм, който безрезервно да заложи на нова единна и народна левица.

Към статията на Диего Лопес Гаридо редакцията на вестника прибавя следните забележки:

1. Рамката, в която трябва да се очертае социалистическия проект за ХХІ век, е Европа. Ако не се работи на това равнище, няма да може да се избегне провал на социалната държава и на социално-икономическия европейски модел. Това е причината Блеър и английският лейбъризъм да не са готови за това – поради недостатъците на тяхната европейска политика и техния национализъм, както и поради прекаленото им наблягане на пазара и на връзките със Съединените щати и техния модел за общество. Контрол над циничния глобализъм може да се търси на континентално ниво и след това на световно с наднационални институции и политика.

2. Епидемиите, генетичните изменения и биологичните и климатичните промени от всякакъв тип ще са ендемични явления през този век. Те ще са резултат на новите технологии и на скоростта и дълбочината на модернизацията и на глобализацията. Без институции, които да са в състояние да правят политика за стотици милиони хора, цели и събития, няма да може да бъдат ръководени и контролирани новите социални явления и процеси.

3. Държавата изглежда малка пред големите корпорации. Днешното общество е раздробено. Съставено е от изолирани субекти, които са безсилни пред налагащите се процеси и гигантски организации. Мрежите на солидарност и общностите от индустриалната епоха се разпадат и поведението става подвластно на законите на пазара, на интереса, на икономиката и на технокрацията. Държавата, сама по себе си смалена и немощна, е подложена на влиянието на тези рационални явления, което отслабва и корумпира демокрацията или я прави неефикасна. Това от своя страна предизвиква отчуждаването на гражданите, тяхното недоверие и отхвърляне на политиката.

4. Криза преживява схващането за общественото и за старите инструменти и модели за политико-административно ръководство и контрол. Кризата от 70-те години (на миналия век – бел. прев.), която породи неолиберализма, продължава, без да има решение. Политиката, ориентирана към модернизация и равенство, вече не може да се състои в свръхнатоварване със задачи на обществената власт, защото предизвиква неефикасност, бюрократизация, прахосничество и застой в икономическата система. Но и неолиберализмът не е решение. Нужно е да продължи да се поддържа доверието в политиката като атмосфера за управление и контрол на обществото. С цел да се противодейства на склонността на икономическата логика към неравенство и безотговорност и да се подчини пазарът на глобалните човешки нужди и на нуждите на околната среда. Нужна е политика, ориентирана към осъществяване на ценностите и към контрол на процеса на модернизация. Този процес трябва да бъде подчинен на хуманен проект за бъдещето, който да противодейства на противоположните утопии и на паниката, завладяваща изправеното пред нови реалности и възникващи проблеми човечество.

5. Може би политиката и обществената власт ще трябва да се разбират като глобална среда. Обществена власт, която да е способна да намали вътрешното и международното неравенство, като насърчава развитието на обществото на знанието и сътрудничеството като основа на обществения ред.
В заключение социализмът трябва да се обнови радикално, да се откаже да се придържа към старите модели и инструменти, за да е в състояние да се сблъска с една дълбоко революционна действителност. Действителност, заради която трябва да се разработи нова теория. Действителност, която да се опита да изведе в практиката ценностите, които винаги са характеризирали левицата и без които човечеството ще дегенерира към варварство или самоубийство.
__________________________

* Статията на Диего Лопес Гаридо е публикувана през април 2001 година. Поместваме я сега поради нейното актуално звучене във връзка с парламентарните избори в Испания (14 март т. г.)

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук