Бедността, безработицата и престъпността са трите чудовища, които българският преход роди и позволи да израснат като беди за гражданите, обществото и държавата. В посочения ред те присъстват във всички социологически изследвания за проблемите на човека в българската държава. Те имат политически, икономически, социални и ценностни измерения.
В политически план те присъстваха в програмните цели и управленските проекти на всички партии и коалиции, които се изредиха във властта в България. Нито едно правителство на преходния период не успя да извърши сериозен реален и осезаем напредък за решаване на тези проблеми. Това ги направи водещ елемент за отлива на доверие към политиците и партиите, претендиращи за политическото представителство на мнозинството от българските граждани.
Андрешковското начало у българина има древни исторически корени и съответстващото на различните управленски периоди развитие. Същевременно през цялата си история българският народ е съчетавал тази неизтребима андрешковщина с надеждата, че нещата могат да се оправят. Тази надежда мотивира и регулира избирателните потоци на редуващите се избори, чрез които формално или реално се формираха управленията на държавата. Политически проблем с нарастващо значение е отливът на избиратели. Засега този проблем не е скачен съд с отлива на доверие именно поради тлеещата надежда, която се разгаря от партийните обещания от избори на избори. И ражда политически феномени като победата на политическата формация НДСВ начело с бившия цар и настоящ премиер. Или балони на надеждата срещу престъпността като Бойко Борисов.
Икономическите измерения на бедността, безработицата и престъпността са многопосочни. Те родиха опасното проникване на престъпни форми, методи и средства при превръщането на политическата власт в икономическа и финансова власт. В този аспект движеха лавините на корупцията, създадоха и стабилизираха организираната престъпност в България. Последната е може би единственият терен, на който сме съизмерими с напредналите, но и с изостаналите държави в съвременния свят. Икономическите измерения родиха и развиха новия капитализъм по български. Те наложиха безумната за съвременните представи реституция и неизгодната за икономиката на страната и несправедлива за болшинството от българските граждани приватизация. А именно чрез тях се извърши преразпределянето на националното богатство. Такова преразпределяне и завладяване не можеше да не роди и развие непозната по характера, формите и съдържанието си и рискова по размерите си престъпност – от масовата до организираната.
Социалните измерения са пряко следствие от политическите и икономическите. Пукнатините на социалното разслоение на този етап изглеждат неизпълними. Липсват и нормални мостове между социалните етажи и прослойки. Бедността, безработицата и престъпността събраха във фокуса на социалната политика социалната несигурност на българските граждани. Несигурност на доходите и невъзможността чрез тях да се поддържа в приемливи рамки социалното битие. Несигурност на здравеопазването, чиито последици тепърва ще създават демографски и други проблеми на нацията.
Несигурност на образованието като качество и като възможности за адекватната му професионална и социална реализация. Несигурност за живота, икономическите възможности, бизнеса, собствеността, обществения ред и всичко, което е обект на престъпността и последиците от нея.
Морално-ценностните измерения могат да имат най-далечни последствия. Социалната несправедливост ражда уродите на моралната мотивация на престъпността. Политическата, управленската и всяка друга целесъобразност, която взема връх над закона, раждат всекидневно правен нихилизъм и подхранват “ценностната система” на престъпността. Ножицата между престъпност и наказана престъпност развива морала на масовата страхова психоза, а от друга страна, поддържа безскруполността, арогантността и жестокостта на морала на “дебеловратите”, на престъпниците с бели якички и духовната нищета на масовия престъпник. Нещо по-страшно. Престъпността създаде ценностни образци за подражание у неизследвана сериозно част от младите български поколения на прехода.
Трудно, по-точно невъзможно е да се обхванат сериозно в една статия основните проблеми на бедността, безработицата и престъпността и реалистичните пътища за преодоляването им.
Бих си позволил да посоча, че в България няма национална политическа стратегия за решаване на тези проблеми, като част от сериозна национална доктрина, съобразена с реалностите на съвременния свят и българското място в него. Политиката на прехода може да се определи като политика “на парче”, съобразяване с външни императиви и частно парцелирани вътрешни интереси.
Пирамидата на интересите тръгва от личните интереси на политическата и икономическата класа (доколкото ги има оформени и стабилизирани) в основата й, минава през интересите на групи и политически организации (партии, движения и клиентелата им), за да се стигне до самотния връх на интереса на държавата и обществото като цяло. В нормалните и стабилни държави тази пирамида е обърната или е поне паралелепипед. А под българската сегашна пирамида е равнината на гърчещите се интереси на мнозинството граждани, схващани по-често като необходим, но досаден с претенциите си електорат.
Политиката “на парче” и на недостатъчно обвързани в ефективна последователност и приемственост управленски отрязъци от политическо време не позволява на България да се измъкне от спиралата на кризата на прехода. Тази политика минира нормалната политическа управленска технология в последователност: национална доктрина – отраслеви концепции и стратегии – съответстваща нормативна уредба – функционално структуриране на властите в различните сектори (икономически, правозащитен, военен, духовен и т.н.) – пряко практическо управление с достатъчна ресурсна осигуреност (финансова, материално-техническа, кадрова, информационна и пр.).
Политиката “на парче” ражда и формални стратегии “на парче”. Такава е и обновената за пореден път стратегия за борба с престъпността на сега действащото българско правителство. Стратегията е бърз и на парче хаотично струпан отговор от управляващите на обществения натиск за овладяване на обстановката по линия на престъпността. Това превръща т.нар. стратегия в политика на хартия. И няма реални шансове такава стратегия да доведе до прелом в противодействието на престъпността в обозримо бъдеще. Тя е нещо като селата на граф Потемкин, но нито Симеон е Екатерина Велика, нито ЕС е лековерен.
Разбираемо е, че обстановката и натискът за промяна отвътре и отвън притиска властите и институциите им. Това изискваше друг подход. Изискваше съчетаването на незабавни, категорични (дори извънредни) мерки на държавата срещу престъпността като цяло и срещу рисковите за обществения ред нейни видими и налагащи масова страхова психоза действия (публични разстрели, взривявания и др.), със стартиране на градежа на новата държавно-обществена система за противодействие на престъпността по законите на нормалната политико- управленска технология, посочена по-горе.
Категоричните мерки при всички случаи трябва да съдържат масов и постоянен полицейски тормоз, естествено в рамките на закона. МВР твърди, че има данни за неколкостотин организирани престъпни групи и няколко хиляди души широка периферия от т.нар. силови структури – контингентът, от който могат да се очакват действия, свързани с насилие и сплашване, в т.ч. поръчкови. Точно тези групи и лица следва да са обект на засилено полицейско внимание и тормоз. Да бъдат подложени на масови проверки при всяко по-тежко престъпление, да бъдат задържани от 24 до 72 ч и разпитвани, съответно профилактирани. Така полицията ще получава информация с по-обемен, но и с конкретен характер за тези среди. Почти всички от тях притежават “законно” оръжие и това притежание също може да бъде използвано за притискане и тормоз. Тези няколко хиляди души и известните на полицията техни босове (по етажите на престъпната пирамида) следва да бъдат подложени и на икономически и финансов натиск и ограничения. Това значи постоянна проверка на финансовите им и материални придобивки (коли, недвижима собственост, търговски, развлекателни, спортни и други обекти). Многобройните им фирми следва да бъдат подложени на данъчни, полицейски и други проверки (ХЕИ, пожарната, ВиК и т.н.). Полицейски тормоз може да бъде осъществяван и при задграничните им пътувания, по линия на КАТ. Може да бъде приложен върху тях и масиран медиен натиск, като правозащитните органи осигуряват в разумни и законни рамки подходяща информация за журналистите.
При всички случаи трябва да се разшири и активизира агентурната дейност на полицията и спецслужбите. Да се получава свежа информация за престъпния контингент, за техни замисли и намерения. Да се провеждат активни полицейски мероприятия (пряко и чрез агентурата) за разколебаване, за внасяне на страх от полицейско и наказателно преследване, за създаване на противоречия между периферията, “лейтенантите” и босовете.
Такива мерки ще окажат профилактично и разколебаващо въздействие и върху много по-широки кръгове на масовата и конвенционална престъпност.
При всички случаи следва да се усили и полицейското присъствие, особено там, където криминологичните изследвания показват наличие на зони, места, групи с повишен риск от извършване на престъпления. Може по-ускорено да се изучи и усвои при български условия ефективният чужд полицейски опит. Така например още през 1997 г. ръководителите от сектор “Сигурност” (вътрешна сигурност) на редица европейски държави са разгледали важен и принципен въпрос – как да се води борбата срещу престъпността в големите градове. Преценявало се е дали това да става по американския (нюйоркски) модел – чрез твърд и репресивен подход при всяко престъпление независимо колко е дребно то и чрез масово полицейско присъствие под девиза “Нулева толерантност към престъпността”. Или по германския модел – целенасочена полицейска активност и засилване на възможността опасните престъпници да бъдат разкрити, заловени и осъдени. Министърът на вътрешните работи на провинция Северен Рейн-Вестфалия Франц Книола изтъква, че неговите виждания за борба с престъпността и за различните модели на тази борба се градят не върху конюнктурни и предизборни съображения, а са формирани единствено във връзка със страха на голяма част от населението, че в страната възникват “пространства без закон”.
Ние неведнъж сме изтъквали (в разработките на БСП) нарастващия страх на населението от престъпността и наличието на незащитени от престъпниците територии както в големите градове, така преди всичко в малките населени места, част от които по същество са напълно беззащитни срещу т.нар. масова престъпност. Неслучайно кражбите са най-големият престъпен “отрасъл”. Като се почне от джебчийството в големите градове, кражбите от домовете, от офисите, колите и вилите, от складовете за стокова продукция, от нивите и оборите, та се стигне до големите организирани обири. За съжаление стратегиите за противодействие на престъпността не отделят достатъчно внимание на реалните проблеми на масовия човек в страната. Масовата престъпност се мери и изследва със стъкмени подходящо статистически критерии, които не показват реалната картина нито в широчина, нито в дълбочина. Същото се отнася до разкриваемостта на престъпленията. Нищетата на борбата с масовата престъпност сега се крие зад организираната престъпност. Разбираемо е, че повече сериозни мерки се насочват срещу организираната престъпност. Външни фактори постоянно атакуват България и заради развитието на организираната престъпност, защото тя вече се превръща в реална паралелна власт, избуяла от хаоса на управлението, от отсъствието на държава и държавност в много отношения и от престъпленията при превръщането на политическата власт в икономическа и финансова власт, от проникването на престъпниците в контролирани преди изцяло от държавата схеми и отрасли, от непознатата в българската история повсеместна корупция.
Силната организирана престъпност може да бъде ограничена само от силна държава, от стабилизирана и контролирана от държавата, обществото и гражданите икономическа система. Ако погледнем движението на стоки, хора и услуги на границите на България, ще видим, че държавата е “пробита” отвсякъде. А стратегията, която правителството ни предлага, е твърде лековата. Губи се държавно-обществената система в цялостния й вид.
Не е показан като цели, методи и средства мониторингът на криминогенните фактори и криминогенната обстановка като степенувани рискове, заплахи и престъпни проявления и действия. Не е отделено достатъчно внимание на цялостния постоянен анализ и оценка на действието и въздействието на тези фактори и условията на обстановката с всички възможности на държавата, обществото и помагащи външни фактори, а не само от МВР.
От друга страна, хроничен недостатък на стратегиите и практическата им реализация е отсъствието на постоянно внимание, анализ и оценка на състоянието и възможностите на силите и средствата на системата за противодействие на престъпността.
Горепосочените несъвършенства минират стратегиите и реалната дейност на държавно-обществената система по цялата следваща необходима верига:
– Определяне на концептуалните цели (философията на политиката и стратегия по въпросите на престъпността) като неотделим елемент на националната доктрина и концепцията за национална сигурност.
– Законодателните и изобщо нармативните посоки, програми и мерки. И тук действията на властите са на парче и някои важни закони като НК и НПК са вече кръпка до кръпка, вместо да се направят изцяло нови.
– Координационно-организационните въпроси спрямо всички външни и вътрешни фактори (държавни институции, чужди институции и организации, НПО – наши и чужди, местната власт, медиите, бизнесорганизациите, младежки, творчески и прочее формации).
– Усъвършенстването на структурно-функционалната организация на правозащитната система и технологиите (оперативни, информационни, контролни и т.н.), използвани от силите и средствата на тази система, тяхната разстановка и насочване.
– Ресурсното и кадрово осигуряване на противодействието на престъпността.
Всичко това не е достатъчно застъпено и развито в стратегията и не е подредено по приоритети и акценти.
В заключение можем да направим някои изводи и обобщения (констатации):
– Борбата с престъпността е първостепенен приоритет на държавата, обществото и гражданите, пряко свързан с политическите, икономическите, социалните и ценностно-моралните аспекти на съзиждането на нова, демократична България – член на ЕС.
– За изграждане на модерна и съизмерима с европейските и евроатлантически цели на страната държавно-обществена система за противодействие на престъпността е необходим пълен национален, политически и институционален консенсус и практическа воля. И обединяване на възможностите на държавата, обществото, гражданите и чуждия опит.
– Трябва равнозначно да бъдат третирани проблемите на масовата и организираната престъпност.
– Постепенното и последователното изграждане и въвеждане в ефективен режим на работа на държавно-обществената система е необходимо паралелно да се съпътства от периодични категорични (извънредни) мерки за обуздаване на периодическите протуберанси на престъпността.
– Нужна е приемственост между българските управления по въпросите на престъпността и решително спиране на всяко престъпно проникване във властите.
– Борбата с корупцията трябва да се прелее от теоретичните и предимно кабинетни изследвания и оценки в мерки – законодателни, оперативно-управленски, мерки за политически (в партиите), икономически, финансови и административни ограничения и принуда.
