Въпросите на образованието по изкуствата в България не може да се разглеждат изолирано от въпроса за състоянието на българската култура като цяло и отделните жанрове на изкуството. Още повече че сферата на създаване на изкуство е тясно свързана със сферата на разпространение, от ефективното действие на която зависят дори обемът и качествата на кандидатстващите във висшите училища по изкуствата.
Ако трябва накратко да характеризираме ситуацията в културата в основните й сфери – създаване, съхранение и разпространение на културни ценности, достатъчно е да отбележим само следните факти, признати от света, което е основа и дава голямо предимство на образованието по изкуствата и културата в България:
– наследство на три цивилизации по земите ни;
– наличието на хиляди паметници на културата, много от които напълно запазени, на нашата наука и духовността ни. Осем от тези паметници са със световно значение. Ще изброя само няколко – Мадарския конник; Боянската църква, поставяща страната в позицията на родоначалник на Ренесанса, изпреварвайки с 44 години Джото, цял един град – Несебър, и т.н.;
– високото равнище на иконописната ни школа, призната международно с представянето й в колекциите в Британския музей и Лувъра, а днес и с трайното присъствие на българското графично изкуство в най-престижните музеи в света – графичните кабинети на Лувъра, Пушкинския музей, виенската “Албертина” , Конгресната (националната) библиотека, Вашингтон, в най-големия и престижен частен музей за графично изкуство в света – музея “Лудвиг”, Германия, в които с впечатляващ обем са представени над 30 съвременни български художници, имащи значение за развитието на изобразителното изкуство в света през ХХ век;
– пълен спектър на развитие на фолклора и занаятите, без аналог в други страни, в които на впечатляваща висота са почти всички отделни направления;
– признати постижения във възрожденската архитектура – култово, частно жилищно строителство, мостове и др., на които са посветени специални издания на ЮНЕСКО като конструктивно и естетическо постижение;
– отношението у нас към културно-историческото наследство – движимо, недвижимо, фолклора (в това число танцово и песенно наследство) и др., довело до развитие на хуманитаристиката ни и особено на историята на културата и тракологията, които са на водещо европейско равнище;
– особеният принос на България за опазването, документирането, консервацията и реставрацията на паметниците на културата и развитието на музеите и галериите, признат от ИКОМОС и ИКОМ на международните сесии, дори и с това, че единствената сесия, проведена в бивша социалистическа страна, е у нас;
– висока степен на образованието в културата – 28 държавни средни специални и висши училища, които през последните 50 години подготвиха достатъчно и добре обучени в теоретично и практическо отношение кадри във всички сфери на изкуството, нееднократно отразени в доклади и научни дискусии от представители на ЮНЕСКО, а днес, с възникване на частните вузове и с още няколко структури по културата и изкуствата, даващи възможност на повече млади хора за развитието и реализацията им;
– и не на последно място – за издигане равнището на културата и вкуса на аудиторията – отваряне още в началото на 60-те години на културата ни за света и системното присъствие на високата западноевропейска култура в България чрез: международния музикален фестивал “Варненско лято”, който през 2006 г. ще навърши 80 години от основаването си; Международния балетен конкурс – Варна, най-старият в света, който тази година отбелязва 40-годишнината си, Международното биенале на графиката – Варна, Международното триенале на сценичния плакат – София, Софийски музикални седмици, международния фестивал за куклена пиеса и сценично майсторство “Златният делфин” – Варна, международния музикален фестивал “Панчо Владигеров” – Шумен, Русенски музикални дни, новия Зимен фестивал на изкуствата – НДК (София), международните оперни фестивали (София и Стара Загора), на камерните оркестри – Пловдив, детския музикален (Провадия), международните филмови фестивали “Златна роза”- Варна, “Златната ракла”- Пловдив, джаз-фестивалите в Пловдив, в София, а днес и в Банско и новите два фестивала – международния музикален фестивал “Надежди, таланти, майстори” и поп-рокфестивала в Добрич, които са с впечатляващо международно участие и т. н., и т. н.
Мисля, че това обяснява защо и днес конкурсите в училищата по изкуствата са толкова тежки, колкото и преди 10-15 години, както и причината за възникването на нови частни учебни структури, които дават нов шанс на младите хора в България за изява и реализация.
Трите държавни академии – Националната художествена академия, Държавната музикална академия «Панчо Владигеров» и Националната академия за театрално и филмово изкуство «Кръстьо Сарафов», покриват блестящо изискванията за специализирана професионална подготовка на академично равнище, а именно:
– ясна стратегия за развитие на специалностите в учебните структури;
– амбициозни задачи в областта на научноизследователската работа, което е особено важно за задачите им днес;
– добре разработени учебни планове и програми, които осигуряват необходимия обем теоретични знания за академично образование и практика за добрата им подготовка в бъдещата им работа и добър баланс между тях;
– преподавателският състав е в съответствие с държавните изисквания – творчество с международно признание, необходимите хабилитационни приноси и резултатна педагогическа практика, доказана от реализацията на студентите не само у нас, но и на световния пазар на труда. Достатъчно е да отбележим, че солистите на Миланската скала и Виенската опера са възпитаници на ДМА, а българските художници, в това число и подготвяните през последните години, редовно са селекционирани за участие във всички международни конкурсни изложби по света – биеналета и триеналета;
– добра атмосфера за изява на студентите и израстване на преподавателите.
В името на професионализма и бъдещето развитие на трите ни държавни академии, което е и база за сравнение за частните учебни структури (създадени от кадри на държавните ни академии), се налага да отбележа и съществуващите проблеми, които могат да бъдат групирани по следния начин:
Проблеми във висшите учебни структури по изкуствата, произтичащи от общата ситуация в образованието:
– Както отбелязват водещите юристи в областта на нормативната база в културата и висшето образование, един от най-големите проблеми на прехода е несъвършената нормативна база – набързо създавана чрез механично пренасяне на зле преведени чужди закони.
За мен по-тежкият проблем е в това, че тези закони са създавани за страни на друг етап на развитие и за друг образователен модел и традиции. Успехите на нашите студенти по света във всички сфери, както и реализацията им на всички нива и във всички области са най-ярко доказателство, че образователната ни система като цяло е била и е на равнище, което внимателно трябва да се реформира и развива, но не и да се руши. Запознаването с изискванията на европейските структури също дава възможност за изработване на стратегия и тактика за това и не трябва да се крием зад тезата “това не зависи от нас” – напротив – зависи и трябва да поемем своята отговорност за решенията, които взимаме днес.
– Към това трябва да прибавим и липса на координирана работа между националноотговорните институции не само в областта на създаване на нормативната база, но и за решаване на проблемите на висшите училища по изкуствата.
– Освен проблемите, изложени в официалните анализи, в академиите ни по изкуствата има проблеми, които трябва да се поставят по начин, който да предизвика решаването им, а не да попаднат в нечие кошче за боклук. Съветът на ректорите е важен и крайно полезен орган, но не е достатъчен, защото значителна част от проблемите на многочислените преподавателски колективи и студенти са твърде много и с решаването им трябва да се занимават националноотговорните институции. Особено тези от тях, които са свързани с нормативната база.
Например:
-Необходимо е държавните образователни стандарти да бъдат конкретизирани с отчитане на спецификата на висшето образование в изкуствата.
-Всяко изкуство изисква адаптиране на общите положения от нормативната база за целите на учебния процес. Затова мисля, че преди да се вземат каквито и да било решения, когато става въпрос за академиите по изкуства, е наложително всеки проблем да се дискутира детайлно от професионалисти в определения жанр в изкуството.
-Сега “научна дейност” в повечето документи е съпроводена със скоба, в която е поставена “художествено-творческата дейност”. А както е известно, във висшите училища по изкуствата двете дейности са два отделни раздела и еднакво важни.
-Налага се също ясно да се конкретизират професиите в изкуствата съгласно съществуващата вече нормативна база в културата (Закона за авторско право, който многократно бе усъвършенстван под натиска на европейските структури).
– При изработване на класификатора (на областите на висше образование и професионалните направления)1 не е от полза да се сливат отделните жанрове на изкуствата и направления, които за неспециалиста изглеждат доста близки, но това не е така.
В културата и изкуството у нас липсват продуценти и мениджъри за всички сфери и жанрове на изкуството. Това е пагубно. Нито един от творците няма необходимите познания, а и не е длъжен да се занимава с разпространението и комерсиалната реализация на творбите си, но в пазарни условия това е един от източниците за самовъзпроизводство на творби и следователно за реализация на самите кадри и развитие на българското изкуство.
– Резултатът от посочените най-сериозни проблеми е, че зад граница отиват много млади български специалисти предимно за творческа реализация, каквато у нас нямат.
А всички ние сме отговорни пред много колеги, които напуснаха или страната, или живота, от което обеднява България.
И държавни структури, и действащи преподаватели сме заинтересовани от качеството на българското академично образование в изкуствата, което до момента то успява да поддържа, за да докажем, за кой ли път, че българската образователна система в сферата на изкуството и културата е една от водещите в света.
– Главният проблем, разискван от години в образованието – Homo Faber или Homo sapiens, ако за останалите сфери може да бъде отново актуален, според мен за изкуствата, особено у нас, той е изяснен отдавна. Иначе казано, въпросът е: професионалист в тясно определена област или точно обратното – разглеждане на професията като средство за саморазвитие и изява, но и за решаване на значими за обществото въпроси чрез изработване на собствена стратегия и програма за постигането им.
– Двете системи в образованието по изкуствата в света – “майсторските класове”, т.е. един водещ ръководител по основната дисциплина на избраната специалност, характерни за руската школа, и “уъркшоп”, използван в САЩ и повечето западноевропейски страни, не са дискусионни – отдавна са изследвани техните плюсове и минуси. И всяка от двете системи работи за самоусъвършенстването си, защото е всеизвестно, че в изкуството еклектиката е безстилие и по тази причина смесването на системи е невъзможно. Не защото още в началото на ХХ век ние сме избрали руската школа в изкуството и академичното образование, която е генератор на световното изкуство на ХХ век в почти всички жанрове на осмисляне на плюсовете и минусите на различни модели, ще се спра на двата основни модела.
За така наречените майсторски класове, в които се обучават няколко студенти с различни преподаватели по около 30 дисциплини и един водещ постоянен художествен ръководител по основната дисциплина на избраната специалност. Експертите отбелязват един недостатък – опасността студентите да изпаднат под влияние на художествения си ръководител поради това, че изкуството е индивидуално образование, става в значителна степен и житейски ръководител. И се счита, че у студента може да се породи искрено желание за “възпроизводство” на същите идеи, стил и изразни средства и той да остане на равнището на подражанието, да не се развие, потиснат от преподавателя, който като правило е водеща творческа фигура. Според мен причината за подражателство е съвършено друга – освен талант за успешното следване по която и да е специалност в изкуствата са необходими много издръжливост, труд и, разбира се, характер, организация и дори самоотверженост, за да преодолееш многочасовата ежедневна работа и безотчетното количество работа над индивидуалните творчески задачи. Не всеки талант се справя с това, а днес много от студентите ни не са мотивирани достатъчно да ги проявят, защото у нас отдавна не е престижно да си в изкуството и перспективите са твърде неясни. Някои студенти сами напускат, но други просто трябва да бъдат “изгонени”, въпреки че на приемния изпит сме отчели таланта им и не сме сбъркали, като сме ги приели. Необходимостта и преди, и сега държавните академични структури да дипломират всички приети студенти по изкуствата ражда драми за самите студенти, които се превръщат в болест за българското изкуство, тъй като част от дипломантите за съжаление се връщат (поради липсата на достатъчно качества да бъдат пълноценни творци) в образованието, този път като преподаватели. За да произвеждат брак. Затова едно от първите ми предложения е понятието “неподходящ” да бъде въведено като политика във висшето образование по изкуствата и да бъде ясно дефинирано още в кандидатстудентските справочници.
Всичко останало в системата ни е предимство пред всяка друга, тъй като художественият ръководител носи непосредствена и лична отговорност за крайния резултат на всяка студентска творба.
В изкуството талантът е необходимо, но недостатъчно условие за успешна реализация, затова е важно възпитателният проблем да бъде издигнат наравно с професионалното обучение, което не е характерно за другия модел образование – “уъркшоп”. Обучението се осъществява на принципа на показване и анализ на собственото им творчество. Те малко знаят за студентите си, нямат и такава задача, тъй като не работят с тях над индивидуалните им творчески задачи, които имат да изпълняват по програма. Така няма опасност за студентите от преки влияния на преподавателя в творбите им. Освен този плюс, обаче, минусите са повече от достатъчни, тъй като системата не дава възможност по основната дисциплина на избраната специалност да се проследи какво от предвиденото в програмата на съответната академия е преподадено, защото лекторите нямат задължението да се съобразяват един с друг.
Такъв е моделът – “индивидуалността на лектора и характеризиращите го метод на работа и изразни средства са полезни за студента”. Да не говорим за това, че студентът по чисто технически причини, както най-често става, не се справя с творческите си задачи. С това си обяснявам и прекалената мобилност на студентите от една специалност в друга в западните висши училища по изкуствата.
Този въпрос е въпрос на философия на висшето образование по изкуството, на школа. Защото школа далеч не означава владеене на основите на даден вид изкуство, висок художествен вкус, брилянтна техника и т.н, това, което е задължително, а преди всичко развитие на възможностите за творчество у всеки наш студент и подкрепа на личностното му образование. Още повече че “Истинското отношение между изкуството и опита на съзнанието за него би имало в образованието, което, както учи на съпротива срещу изкуството като консумативно благо, така и позволява на реципиента да осъзнае субстанционално какво е едно художествено произведение”.2 Това е най-важното за този тип образование и по тази причина твърдя, че системата “майсторски класове” е получила разпространение в цял свят, не само у нас, защото осигурява именно това.
Ето защо възпитателният проблем във висшите училища по изкуствата по значение е равен на образователния – и това е нещо, по което трябва да се оценяват вузовете по изкуствата, преподавателите и програмите им.
Разбира се, всички останали критерии са важни, но основният показател за едно академично образование у нас, според мен, е обемът и нивото на индивидуалната работа със студентите при работата им над собствените им творби – с нарастваща сложност. Това трябва да бъде водещ критерий при акредитация на специалностите и висшите ни училища. От това ще зависи и “отсяването” на непригодните, и степента на подготовка на дипломантите ни за самостоятелна творческа работа, което е силата на българската школа в академичното образование по изкуствата.
Ето защо смятам, че не се налага да черпим опит от страни с едно или няколко училища в изкуствата дори и това да са стари западноевропейски държави, след като ние през втората половина на ХХ век сме имали цяла система от елитни учебни заведения и, изглежда, не сме ги развивали зле, след като нашите студенти се реализират на пазара на труда по цял свят, в мега-градовете, без ничия подкрепа и в конкурентна среда.
Стратегия и програма за действие се гради, и то съгласно същите западни изисквания на база изходна позиция.
И точно това налага образованието ни (и не само по изкуствата) да се осъвременява периодично, което е нещо съвсем различно. Най-важните мога да формулирам по следния начин:
– Интегрирането на интелектуалния процес в процеса на създаване на художественото произведение е едно от най-важните условия на съвременното образование. Включване на студента в активен диалог в целия процес на обучение, в това число в процеса на формулиране на задачата – като основен метод за включване на интелектуалния му потенциал и развитието му при решаване на творческите задачи. Въвличането на студента – утрешния автор, в атмосферата на актуални интелектуални дискусии е задача не на утрешния ден на висшето образование, а на днешния и от това зависи крайният резултат от нашата работа.
– Включване на проблематиката, която характеризира ХХ век, в обучението – т.е. липсващата съвременна основа за творчество в нашите планове и програми за преминаване от високите образци от миналото към личното творчество, което да бъде свързано с човека и проблемите, които го вълнуват. Но не просто като натрупано знание, а като семантична основа на езика и изразните средства на съвременното изкуство. Високите образци на миналия век в почти всички изкуства включват изминатия път3 от предшествениците и постигнатия от тях резултат.4 Но ХХ век, особено втората половина, която се характеризира с разцвет на изкуството, не е застъпен в достатъчна степен в учебния процес. Плановете и програмите ни, с малки изключения, са такива, каквито бяха през 70-те и 80-те години на ХХ век. А знаем, че модернистите в живописта, например, остават не само с художествения резултат, който постигат, а и с това, че превръщат специфичните усилия на мисълта в част от художествения процес и резултата от него и правят този сложен процес достояние на аудиторията. И тя им се отплаща не защото те са благоволили да й обърнат по-сериозно внимание от “академичните” си събратя (някои просто репродуцират предшествениците си), а защото успяват да установят нужната комуникация с аудиторията. Т.е., от една страна, да я въвлекат в част от собствените си търсения, но от друга – самите те да станат част от живота на съвременниците си и проблематиката, която ги вълнува.
Необходимостта от саморазвитие и самообразование са задължителни за всяко творчество. Те са характерни за изкуствата и трябва да бъдат заложени в образователните програми като важна педагогическа задача.
Всички знаем, че най-талантливите и амбициозните се съпротивляват на бавния път, който трябва да извървят до момента на творческата си самостоятелност. Задържането на тяхната активност не е ли пагубно за развитието им, независимо че смелостта им често е плод на незнание. Не са ли достатъчно примерите, когато цяла една епоха в едно изкуство е не само пометена, но и изтрита от историята, в която се настаняват те, неприемащите закостенялостта на вчерашния ден. Например импресионистите, заели огромно пространство в историята на изобразителното изкуство и разчистили пътя на всички след тях.
И не наблюдаваме ли това периодично във всички останали изкуства?
Професионалното академично художествено образование по изкуствата, което без друго е най-сложното – и като стратегия, и като практика, има сериозни проблеми не само у нас. Дискусиите в това отношение през последните години на университетски преподаватели от академичните структури по изкуствата в света са повече от показателни.
Кои са днес, в епохата на глобализацията, най-актуалните въпроси за висшето образование по изкуствата у нас, на които трябва да намерим отговор?
– Готови ли сме да реинтегрираме нашите програми в интернационален смисъл и да използваме формиралите се образователни модели и традиция, без да загубим нашата идентичност, това, с което сме ценни в Европа? Готови ли сме да погледнем истината в очите и да признаем, че безспорните ни успехи в образованието са успехи, все пак, на вчерашния ден. Дори и в изкуствата. Няма ли опасност, оставайки там, където сме в момента, да изостанем твърде бързо? Програмите и плановете ни в академичните училища днес, през ХХІ век, включват ли изкуството от втората половина на ХХ век и проблематиката му?
– Няма ли опасност студентите ни днес да останат на равнището на подготовката на студентите от 80-те и 90-те години, след като не включваме в програмите и плановете си създаденото по света и у нас през последните 30 години на ХХ век, които са най-сериозни именно в изкуствата и доказателствата за това са безчислени?5
– С кои големи школи в света в различните видове изкуства се съизмерваме?6 С кои водещи образователни школи в последните 10-12 години поддържаме постоянна връзка? Собствените ни академии поддържат ли връзка помежду си?
– Водещите преподаватели от държавните и частните ни структури по изкуствата колко често обсъждат важни въпроси на образованието7 на ХХІ век8 – еднакво важни за всяка учебна структура по изкуство.
– Възниква вечният проблем “бащи и деца”, но нали именно в библиотеките, музеите, научноизследователските институти и особено в университетите това най-лесно може да се преодолее, защото те са центровете, в които двете поколения общуват и където се съхраняват и пренасят натрупаните знания и опит.
– Работата над учебните програми и планове не е ли просто един формален акт на мултиплициране на норми, вече утвърдени и нормативно, т.е. подходящи за вчерашния ден? Задачата на всяка цена да се отговори на държавните изисквания е много важна, но едновременно с това те трябва да бъдат адаптирани към спецификата ,като трябва да се привлекат професионалисти от всички сфери на изкуството. И в този обществен дебат е необходимо да бъдат чути не само педагози с резултати в работата, а и водещи творци с европейско и национално признание, по-млади автори, които в момента създават творчество, художествената критика, в това число оперативната, която отразява нашите и чуждестранните постижения в различни области на изкуството?
За разлика от недалечното минало, когато без всякаква ирония в академичните структури се използваше терминът “майсторство”, днес е трудно дори да се формализират критериите, които го дефинират. Всеки един от нас, който е с лично творчество, знае, че майсторството, е един процес. И точно за това знае, че неговата собствена гледна точка не е единствената стойностна и важна, тъй като изкуството не е наука.
– И не на последно място, ако искаме академичното ни образование да се развива, е необходимо да се положат специални грижи за развитието на изкуствознанието – във всичките му жанрове. Това, което спъва днес развитието на академичното образование, е липсата на национална стратегия в това отношение. А без развитието на всички научни направления – театрознание, музикознание, настъпили в последните 15 години, не можем да бъдем спокойни за бъдещето на академиите ни, ако науката не върви в крак с художествената практика и учебния процес. Основание за тревога ми дава фактът, че във всички официални издания у нас, свързани с хармонизиране на висшето ни образование с европейските стандарти, което безспорно помага на обмена между страните ни и на реализацията на кадрите ни зад граница, липсва сравнителна характеристика между западноевропейските висши училища по изкуствата и нашите академии. Но направените изводи и взети решения за висшето образование у нас като цяло ни задължават да ги възприемем и в академиите, още повече че много от тях са регламентирани в новите нормативни документи. След като не разполагаме с оценката на европейските експерти, и то на база на сравнителната характеристика със западноевропейските висши училища по изкуствата и на реализацията на кадрите им в Европа и света, за мен главата “образование” не може да бъде «затворена», защото в редица отношения би върнало държавните ни академии по изкуствата към вчерашния им ден. Това, в което те са силни – артмениджъмнта9, авторското право, новостите в информационните технологии 10, ние внимателно следим и е крайно време да отчитаме в организацията на висшите си училища, но то не е свързано с принципите на изграждане на една школа.
В епохата на класовото общество, в което живеем, възникват въпроси вече не от политически, а от икономически характер пред твореца. Най-важният от тях като че ли е да се солидаризира ли с институциите, у нас почти без изключение държавни, или да отстоява възгледи и изразни средства, които го противопоставят на тях11, защото са извън закостенялата академична практика. Ето защо тактиката и стратегията на художественото поведение стават важна тема за дискусии в образователния процес, много повече, отколкото преди. И затова и задачата да се подпомага изграждането на личността на бъдещия творец е важна съставна част от работата на академиите по изкуство.
Защото днешният дипломант ще живее в тази среда, с нейната проблематика и ще участва в решаването й – такъв е статутът на твореца.
Много и твърде важни са днес въпросите пред всички – национално отговорни институции, творчески съюзи, гилдии, преподаватели. Всички ние носим отговорност за това, което се случва във висшето образование по изкуствата.
За да се предпазим от предупреждението на големия Петър Нойков12, направено в началото на ХХ век, по повод копирането на чужди образователни системи, което според него възпроизвежда “емигранти” в собствената ни страна.
Бележка на автора:
Статията визира основно трите държавни академии в България – Националната художествена академия – София (основана 1896 г.), Държавна музикална академия “Панчо Владигеров” (основана 1921 г.) и Национална академия за театрално и филмово изкуство “Кръстьо Сарафов” (основана като театрална през 1948г.), поради това, че те са основата на висшето академично образование в сферата на изкуството в България.
