60 години от освобождението на концлагеристите
Тези дни бяхме свидетели на различни мероприятия за отбелязване на годишнината от освобождението на Аушвиц. В ООН, в САЩ, в Европа и Израел бяха осъществени важни възпоменателни актове. В музея на Аушвиц-Биркенау си дадоха среща държавни ръководители от различни страни. 60 години след края на кошмара за първи път отбелязването на падането на нацисткия режим става световно събитие.
През тези последни години и, забележете, в контекста на все по-невероятно признаване на възраждането на европейския антисемитизъм този ден започва да се отбелязва официално в няколко страни (Германия, Великобритания, Италия, Швеция, Дания, а сега и в Испания) като Ден на възпоменание на Холокоста. Всяка страна избра собствени дати за възпоменание, като голяма част се спря на 27 януари, деня на освобождаване на Аушвиц. Като си дава сметка за значението на събитието, дори Ватиканът отбеляза през 1998 година Деня на Холокоста с възпоменателен митинг, както и с последвалото създаване на нови музеи и институции по света, посветени на тази тема. През последните години фондация “Шоа” на Стивън Спилбърг засне свидетелствата на над 50 хиляди оцелели за бъдещите поколения. Това е и най-същественият аргумент против отрицателите. Холокостът вече не е само проблем на жертвите и на техните палачи, а на цялото човечество.
Възникват поредица от въпроси, на които трябва да обърнем внимание. Защо трябва да си спомним? Защо точно изборът на освобождението на Аушвиц, а не някой друг факт, поражда на дело световно движение за възпоменание? Имат ли тези факти някаква пряка връзка с нашата действителност? Какво знаят новите поколения за едно от най-големите и систематично организирани масови убийства в човешката история от страна на човек против ближния му? Какви поуки можем да изведем от тези факти? Как да предотвратим нови холокости? Заложен ли е в човешкото съзнание зародишът на смъртта спрямо ближния?
Фактите, които възкресяваме, са следните: на 27 януари 1945 година руските войски влезли в Аушвиц и информирали целия свят за дейността на най-страшния лагер на смъртта в човешката история – огромна фабрика за масово убийство.
Освобождението на Аушвиц станало в онзи студен и снежен януари, когато руските бойци напредвали към Берлин през Полша, окупирана от нацистите. Те принудително се сблъскали по своя път с малкото полско градче, по-малко известно като Освиенцим и станало популярно с германизираното си название Аушвиц. Когато вятърът духал на изток, носел със себе си специфичен мирис, който с приближаването им се превръщал в смрад от разложени трупове. Една смрад, от която се потресли и изненадали дори най-старите от ветераните, свикнали с бойните полета. Приближавали до лагера на смъртта Аушвиц. (1)
Когато били на по-близко разстояние, пред очите им изникнало кошмарно зрелище. Те различили бодливите телени мрежи и един лозунг с абсурдния надпис “Arbeit Macht Frei” (на немски “Трудът освобождава”). Веднага след това започнали да се приближават затворниците – парцаливи, подобни на скелети, болни, много близки до смъртта и със сломени лица, прорязани от плача и болката. На устните им едва се появили леки усмивки, плод на възродената надежда. Някои от най-опитните руски бойци не могли да сдържат сълзите си. Освободените били само малък ручей, оставен от нацистите, отвлекли със себе си най-здравите в наречения от тях “керван на смъртта”.(2)
Поради смазващото напредване на съветските войски нацистите се опитали да изтрият всяко доказателство за клането. Но опитите им били напразни: русите ги изпреварили и намерили в това истинско преддверие на ада две хиляди непогребани трупове, огромни купчини дрехи, хиляди очила, купища човешки коси и огромни стълбове обувки.
Четенето само на един разказ, на есесовеца Борнос, след случилото се дава представа за измеренията на трагедията на умъртвените чрез вдишване на газ: “Има един знак за дезинфекция. Отваряха вратата, хвърляха вътре деца и възрастни и я затваряха отново. Чуваше се ужасно изохкване. Един член на СС се качваше на покрива (и поставяше Циклон Б). Хората продължаваха да крещят в продължение на около десет минути. После затворниците отваряха вратите. Труповете биваха натоварвани на един вагон и откарвани до един ров. Следващата група по това време се събличаше в една от огромните бараки. След това не можах да погледна съпругата си четири седмици.”
След известно време истината постепенно си проби път. За по-малко от четири години в Аушвиц бе осъществено индустриализираното убийство на повече от милион души, в по-голямата си част европейски евреи. Унищожени бяха също полски и руски патриоти, цигани, свидетели на Йехова, хомосексуални и други врагове на нацистката идеология.
НИКОГА ДОТОГАВА
От онзи януарски ден на 1945 година самото произнасяне на името Аушвиц се превърна в точен синоним на най-тъмната нощ в историята. Когато се припомня, веднага възникват факти, които никога преди това не са се случвали и го отличават от дотогавашната история:
НИКОГА ДОТОГАВА една организирана държава не бе прилагала расистка политика, основана на физическото унищожаване на малцинства. Нацистите изградиха последователно и без покаяние тази индустрия на смъртта, чийто най-голям център бе този лагер. Аушвиц е символ на едно престъпление срещу човечеството, извършено срещу невинни, лишени от всякакви права и достойнство.
НИКОГА ДОТОГАВА, както в Аушвиц, не са използвани “индустриални методи и ефикасност” за масовото избиване на беззащитно цивилно население.
НИКОГА ДОТОГАВА не бе построяван лагер с размерите на Аушвиц-Биркенау, с капацитет 250 хиляди поробени затворници (и след това откарвани на смърт).
НИКОГА ДОТОГАВА не бе използван газ Циклон Б за масовото убийство на бебета, деца, жени, мъже и старци.
НИКОГА ДОТОГАВА не бяха правени медицински експерименти върху хиляди живи хора.
НИКОГА ДОТОГАВА не бе използван метод за незабавно отърваване от труповете на жертвите в масови крематориуми, за да не бъдат оставени следи от убийствата и
НИКОГА ДОТОГАВА не бе прилаган метод за индустриално (търговско) използване на части от човешкото тяло на жертвите (за изработване на сапуни, завивки и торове).
НИКОГА ДОТОГАВА не бе използван по такъв долен начин робски труд (във фабрики, разположени недалеч от Аушвиц) и не бе докарана до такава степен организираната роля на държавата по отношение на дрехи, собственост, творби на изкуствата, бижута.
НИКОГА ДОТОГАВА пропагандата не смеси до такава степен жертвите и техните палачи. Затворниците вярваха, че са водени в трудови лагери. Нацистите изопачиха дори езика. Концентрационен лагер на практика означаваше лагер за геноцид. Крайно решение всъщност означаваше пълно унищожение.
Макар и да бе най-големият лагер на смъртта, Аушвиц не бе единственият. В други лагери и по най-различен начин беше извършено недискриминираното убийство на европейските евреи (между други малцинства). След всичко казано няма никакво съмнение, че става дума за най-трагичното събитие в историята на човечеството. Едно твърдо и планирано решение да бъдат изтрити от лицето на Земята бебета, старци, жени, деца и мъже само защото принадлежат на определен народ, еврейския; най-развитата и напреднала технология бе превърната в смазваща машина за убийство в услуга на систематичното елиминиране на цивилно население. Факт, известен като еврейски Холокост. (3)
По този повод италианският изследовател Енцо Траверсо синтезира по следния начин своето схващане за Холокоста: “Еврейският геноцид е единствен в историята, тъй като е предприет с цел да бъде ремоделирана биологията на човечеството, единственият напълно лишен от природата инструмент, единственият, при който елиминирането на жертвите не бе средство, а цел сама по себе си.”
ПАМЕТТА
За да не се повтарят холокостите против никое малцинство, ние, човешките същества, разполагаме с един мощен инструмент: паметта.
Както пише Елиас Канети, Нобелов лауреат за литература: “Човечеството е беззащитно там, където не достига памет…”, а видният кинематографист Луи Бунюел твърди категорично: “…без памет няма никаква възможност за някакъв разум в пространството в наше време, тъй като тя е огромното пространство на мисълта, от което се раждат големите знаци на живота…” До известна степен ние манипулираме собствената си памет. “Онова, което се е случило, съществува само на мястото, което ние му дадем”, писа Ален Финкиелкраут. Нобеловият лауреат за литература Ели Визел, оцелял в Аушвиц, твърди, че “памет, която не би взела под внимание бъдещето, би нарушила завета на миналото”. За Визел заветът на паметта след Аушвиц се дели на три части: първа – да не забравя, втора – да продължава да помни, и трета – да кара да се помни.
В Холокоста, казваше Ели Визел, умря не само евреинът, но и човекът, и човечеството.
И тази памет включва отговорността да бъдем активни, да придобием достатъчно сила, за да защитим достойнството и отговорността за солидарност.
ПОУКИТЕ НА ХОЛОКОСТА
Интересна е полемиката за Аушвиц, разгоряла се между вече покойния философ Теодор Адорно и Имре Кертез. За Адорно Аушвиц означава едно пречупване, едно скъсване в западната култура. С Аушвиц нещастието се случи. Това е, то не само бе възможно, а вече се случи. От днес нататък нашата задача като човешки същества е да не допуснем повтарянето на Аушвиц. За Нобеловия лауреат за литература Имре Кертез “истинският проблем на Аушвиц е, че се случи, а това е нещо, което ние не сме в състояние да променим нито с по-добра, нито с по-зла воля.” Кертез го вижда главно като един проблем в миналото. Адорно сочи, че “след Аушвиц не може да има поезия” (доколкото може да символизира ужаса). Кертез (който бе в този лагер) отговори няколко години по-късно, че след Аушвиц “остава само поезията, може да се издържи само с точни думи”.
Адорно добавя: “Изискването Аушвиц да не се повтори е най-първото, което трябва да внедрим в образованието”. Да се преподава за Холокоста и до това да достига заключението, че “Никога повече! ” включва получаването на една осигуровка против всяка бъдеща проява на възникване на колективна болест. Необходимо е създаването на една защитна кора, която да предпазва човечеството от дискриминацията, от фанатизма и от липсата на толерантност.
“Ще обичаш ближния си като себе си”, учи Библията. От Холокоста ще трябва да научим, че техническите знания, откъснати от моралните ценности и принципи, може да послужат за трансформиране на кошмара на човешкото съществуване. Че никоя война не поставя край на войните, че злото винаги трябва да преодолее нашите граници и че е неизбежно да застанем на страж срещу възраждането на най-долните човешки страсти.
Но една от най-важните поуки на Холокоста е, че не е достатъчно да разполагаме със Справедливост за живота на обществото, а че е важна силата на защита във всеки момент и да се бунтуваме срещу всяка форма на диктатура и тиранство.
Визел добавя: “Научили сме някои уроци, че всички сме отговорни и че безразличието е един грях, който заслужава наказание. Научили сме, че когато хората страдат, не можем до бъдем безучастни.”
Тематиката на Холокоста трябва да бъде централна сред общественото мнение. Да напомняме случилото се публично или в частни разговори ще бъде най-добрата форма да отбележим шестдесетата годишнина от освобождаването на Аушвиц. Сегашен и бъдещ дълг е да не бъдем безразлични пред никой проект на геноцид. Да не позволим физическото унищожение на други човешки същества и да не допуснем изчезването на паметта на жертвите.
За Финкелкраут най-абсурдното на нацистката идеология намира израз в неуважението на човек към човека. “Върху руините на съзнанието (нацистите) поискаха да изградят един нов човек. Човек, освободен от чувството за единство на човешкия вид, човек, който в името на расата би възневидял самата идея за човечност и по този начин би бил освободен от всяко задължение към останалите раси, към останалите хора…”.
Папа Йоан – Павел II също е размишлявал върху тази тема, като е посочил, че “Аушвиц е може би най-красноречивият символ, че Холокостът против еврейския народ показва докъде може да бъде доведен един народ от система, изградена върху предразсъдъците на расовата омраза или желанието за надмощие. Аушвиц не престава да ни предупреждава дори в наши дни, като ни напомня, че антисемитизмът е един голям грях против човечността; че всяка расова омраза завършва неизбежно със стъпкването на човешката божественост.”
Ужасът на Холокоста е показал ясно, че принадлежността ни към човечеството не ни е дадено, а че става дума за един идеал, до който можем да достигнем във всеки ден от нашия живот и само ако възприемаме ближния като наш брат.
Ако научим уроците на историята, жертвите не са загинали напразно.
Бележки:
(1)В тази статия, когато говорим за лагера Аушвиц, го правим в широк смисъл, като включваме така нар. Аушвиц I, построен през 1940 г., гигантския Аушвиц II или Биркенау от 1941 г. и Аушвиц III или Моновиц (1942 г.), както и трийсетина съседни лагери.
(2)Участниците в този страшен Керван на смъртта обикновено не говорят за освобождение, а за унищожаване на Аушвиц.
(3)Поради обичайното използване на думата Холокост (от гръцки “жертва чрез изгаряне”) ние продължаваме да я използваме, макар и да вярваме, че Шоа (на иврит – пълно разрушение) в съответствие с изследователите, е подходящият термин за описваните събития.
Превод Самуел Франсес
