Професор, д-р на философските науки, литературен критик. Дългогодишен преподавател и професор по теория на литературата в СУ “Св. Климент Охридски”. Бил е лектор по български език и литература в Будапеща (1963-1965 г.); редактор в сп. “Пламък”, а през 1971 г. – във в. “Литературен фронт”. Секретар по въпросите на критиката в СБП (1983-1989 г.). Автор на 28 книги. Научно-изследователските и творческите му прояви са в областта на литературната теория, история, критика и есеистика. Изследва литературното наследство и проблеми по съвременния литературен процес. По-важни книги: “Захарий Стоянов” (1969, 1985), “Творчески принципи” (1969), “Теория на литературната творба” – т.1 и т.2 (1987), “Светъл като песен” – художествено-документален “роман” за Хр. Ясенов (1987).
110 години от рождението на Гео Милев
В развитието на българската култура Гео Милев е една от най-сложните и оригинални творчески личности. С изключителен темперамент, с непрестанни търсения в областта на изкуството, с хуманистична позиция на човек и гражданин, през краткия си, но бурен живот той е постоянно неспокоен, в движение, с резки преходи, с парадоксални крайности.
Творческата си дейност Гео Милев започва като един от най-крайните модернисти, като фанатичен поддръжник на принципите на “чистото изкуство”, на експресионизма, индивидуализма и естетизма, за да стигне до революционните позиции в литературата, до последователни антифашистки, народностни принципи.
Войните, ужасите на разрушенията и смъртта на милиони насочват вниманието на поета към социалните проблеми, карат го да се замисли над империалистическите стремежи и техните последствия за народите.
В издаваните от него списания – първоначално “Везни”, а по-късно и “Пламък”, вече проличават революционните антифашистки позиции на поета.
В “Пламък” той отпечатва не само огнени статии, но и свои ярки стихове, в които подтекстът е с насоченост срещу реакционните прояви. Смелостта му минава граници, особено в статията “Полицейската критика”, в поемата “Ад”, където призивът е категоричен и ясен: “Отдай се – цял и червен – червен на великата правда: парабелум, картечница, брадва! – цял и червен – в първия ден на гнева”. Тук средствата на поета са в духа на експресионистичната поетика, с характерната фрагментарност и еднозначните акценти към отделните предмети, признаци. Но в емоционалния поток, в образната система, в смисъла се съдържа насочване към социалната действителност и към борбите на работническата класа.
През 1923 г. избухва Септемврийското въстание. Поетът е потресен, смутен, възмутен. Жестокото потушаване на въстанието, масовите убийства и кървавите нощи, героизмът и трагедията поразяват творческото му въображение. Той пише поемата “Септември” – най-яркото си жизнено и творческо дело, която помества в сп. “Пламък”. Книжката обаче е конфискувана от полицията и авторът на поемата е подведен под съдебна отговорност. През януари 1925 г. властта спира списанието. По този повод Гео Милев отбелязва: “У нас е забранено да се говори, да се пише, да се чете. И най-сетне: да се живее.” Тези негови думи се оказаха и пророчески.
В Софийския окръжен съд, където се разглежда въпросът защо е спряно списание “Пламък”, прокурорът казва иронично на съдиите: “Вие сте пожарната, която ще изгаси този “Пламък”…”
По-нататък събитията се редят бързо и неумолимо. Фашисткият съд издава присъда: Гео Милев е осъден на 1 година затвор, 20 000 лв. глоба и лишаване от граждански и политически права за две години. Арестуван от полицията, той “изчезва безследно”, както хиляди други революционери.
Дълги години не се знаеше какъв е бил краят на този изключително честен творец. Едва след близо три десетилетия бе разкрито и доказано, че е бил обесен при полицейските инквизиции, задушен с примка. Останките от тялото му бяха разпознати по разбития череп и изкуственото око…
Не само животът, но и героичната смърт на Гео Милев са едно обвинение срещу безчинствата на тираните. Най-несъкрушим и борчески целенасочен обвинителен документ, едновременно и великолепно художествено произведение, е неговата внушителна поема “Септември”. Мощен талант, вдъхновен новатор, Гео Милев не само изживява дълбок прелом, съществен преход към осмислената революционна поезия, но и извършва прелом в литературата ни, насочва я по нови пътища, разкрива неподозирани до този момент сили и възможности на българския език. Творчеството му, и особено поемата “Септември”, смайват с богатството и съчетанието на разнородни естетически и стилистични краски, с поетическо внушение и цялостно въздействие, постигнато чрез привидна нестройност, чрез парадокси и външни дисонанси.
И не само смайват, а често са предизвиквали и недоумение, стъписвали са мнозина изследователи. Неведнъж са изброявани “грешки” в подхода на поета. На пръв поглед подобни недостатъци действително има – липсват ред характеристики и осмислени обобщения. Всъщност обаче жанровите особености на творбата ни дават обяснение за обхвата на творческото внимание, което не би могло да анализира и типологизира, както в роман или трактат.
Нещо интересно и характерно: написани са ред творби на революционни теми, писа се и за Септемврийското въстание от висотата на идеологическото съзнание, което уж съдържа богати възможности, което е свързано със зрял идеен критерий. В тези творби няма “грешки”, всичко е на мястото си, всичко е много правилно, а въздействието е незадоволително… Оказва се, че привидната разнобагреност на поемата “Септември” всъщност е свързана с убедителен и мощен художествен синтез, с дълбоко вътрешно единство, че разпалеността е само външна, че парадоксите и дисонансите са свързани със съзнателно въвеждани творчески способи, чрез които се прониква в богати естетически нюанси. Нещо повече: напълно съзнателно дори вниманието се насочва към несъзнателното, към стихийното, с първичните истини в неговия облик, с внушителността на непосредствените усилия, в които няма нищо подправено, нагласено, привнесено отвън.
Когато се описва едно въстание, естествено е основната естетическа категория да се основава на героичното. Така е и в поемата “Септември” на Гео Милев. Но е имало и преценки, че героичните изяви са частично дискредитирани и това е поради непълноценност на светогледа, поради влияния от експресионизма и други формалистични течения. Подобни влияния не могат да се отрекат, но те са свързани с цялостна осмисленост, плод на контролиращо творческо съзнание. Въпросът е, че героичното не е едно и също, че то има различни форми и изяви. В творчеството на Гео Милев и специално в поемата “Септември” героичното е в съчетание с привидно дисхармоничното не с цел да се стигне до дискредитиране, а обратно, за да се осъществи въздействие чрез правдивостта, жизнеността и спонтанността. Героичното е антиофициално в най-висока степен. То е противопоставено на парадния патос, на казионното патриотарство, характерно за облика на тези, които жестоко потушават въстанието.
С голяма яркост във въвеждащото обобщение, чрез символен подтекст, се разкрива една от основните концепции на творбата, която и обяснява, и оправдава, и дълбоко съчувства чрез хуманистичната позиция, като в същото време се прокрадва и нотка на негативност в оценяването, което обаче е с второстепенно значение. При най-последователна и твърда ангажираност, при вземане съвсем определено на страна, при отстояване на най-ярки революционни позиции привидно поетът се дистанцира от идеите на въстанието, привидно се самопоказва като страничен наблюдател, като творец и мислител, имащ предвид философски смисъл, който е нетолкова конкретен, колкото вечен, свързан с други подобни събития в историята от древността до наши дни. Всичко това придава особен оттенък на героичното в поемата, издига го до общочовешкото, отстранява всякакви маски от него. За облика на героичното са характерни мащабност и внушителност, неподправен патос, с подчертаване на народностното начало, с изявяване на стихийната мощ. Но стихийното също така е привидно – то е свързано със способ, при който само външно се дава простор на центробежните сили в конструирането, а постепенно се върви към осмисляне чрез центростремителните сили на големите идеи, чрез смяната на емоционалните форми.
Елементарното възприемащо съзнание си представя като задължително идеализирането на героичните изяви – едностранното идеализиране. Това обаче не задоволява взискателните творци. Те виждат диалектически по-сложно нещата, постигат богатство и убедителност на образите и изявите на героичното чрез противопоставящи елементи, чрез двойствено виждане, чрез контрастни пластове – хиперболизирани. И изпъкват натурализми, за които много е писано. Съзнателно се вмъкват дегероизиращи елементи. Те са частични, никога не се стига до цялостна дегероизация. Те уравновесяват, те са отрезвяващ елемент, противопоставен на идеализациите. Така борците са не само “неудържими, страхотни, велики: НАРОД!”, но и “уродливи, сакати, космати” и пр. Героичното е съчетано с външно грозното, за да изпъкнат по принципа на контраста още по-ярко вътрешната красота и възвишеност. Грозното присъства и като изява, свързана с първопричините за въстанието, с подтика към него – “из гладни поля, из кални паланки” вървят хора, не вървят, а се спускат “всички отвред като отприщено стадо от слепи животни”, хора, “изпокъсани, кални, гладни, навъсени”. Повторението на “кални” и “гладни” става доминиращо в образната система с акцента на предпоставките.
В тези изразни съчетания се преплитат намеци за минало и настояще, за повтарящи се явления с трайна сила, за да се отиде на финала съвсем определено и към бъдещето. Това бъдеще, което присъства в цялата поема като намек, във връзка с целите и задачите, с устремите и мечтите, във връзка с търсенето на изход. От друга страна, търсенето на изход е свързано с горчиви разочарования, с отчайващи, убийствени противопоставяния, които временно пресичат поривите. Всички тези моменти в творбата извънредно умело, с невероятен творчески усет са свързани в едно цяло, в богат синтез. До този синтез не би могло да се стигне така ярко и внушително без центробежните елементи, създаващи привидно впечатление за стихийност и дори за творчески каприз, за маниерност в стила на експресионизма и модернизма. Влиянието от тези модни за времето си школи е очевидно, но елементите, произтичащи от тях, са така умело преорганизирани, трансформирани, преосмислени, че се създава съвършено нова и новаторска художествена система.
Много бихме се затруднили, ако си поставим за задача да фиксираме точно метода на Гео Милев и в тази прекрасна поема, и в другите му творби. В “Септември” безспорно позициите му са най-категорично осмислени, те са революционни и зрели. Но пред тези новаторски изграждания падат представите за всякакви канони. Тук има нова, богата органическа сплав от идейно-естетически форми и способи, от творческо отношение в съответствие с конфликтната натура на поета, с драстичността на рисуваните събития, в които има и ясни позиции, и същевременно – нещо неразбираемо, необяснимо, в известен смисъл абсурдно, особено с проявленията на страшните жестокости при потушаване на въстанието, за което се говори. Самото въстание е видяно своеобразно – това не е точно Септемврийското въстание от 1923 г., това е въстанието така, както си го представя горещото въображение на поета, в което пламтят безброй представи за поредица от исторически събития в цялото световно развитие.
Несъмнено в подхода и метода на поета има определени реалистично-революционни компоненти, има и революционна романтика, има и критическа настъпателност, но това не е нито реализъм, нито критически реализъм в истинския смисъл на думата; не е също така експресионизъм или символизъм. В близкото ни минало се правеха опити да се обясни методът с най-ярките изяви на социалистическия реализъм – със стилистични средства, които обогатяват образната изява и излизат вън от трафарета на представите за този метод; известни са становищата за него като за “отворена система”.
Очевидно е все пак, че методът на Гео Милев е комплексен и много сложен, че съчетава различни елементи, обединени в едно цяло от таланта, от стила на твореца, от специфичната му чувствителност. Очевидно е, че той не се вмества в познатите рамки, руши схемите, извисява се над точните класификации и категоризации.
В естетическото богатство на поемата “Септември” виждаме многостепенни и разнобагрени проявления на трагичното, което се чувства още в първите стихове, след това напира като подводно течение, като мъчително очакване при рисуване на героичния възход, за да избуи и се очертае на преден план в драстични форми и степени, когато настава трагедията – кървавата разправа. Виждаме различни нюанси и варианти на емоционалността, която се движи между елегичното и мрачното; трагичното е съчетано с обич и съчувствие, със състрадание и с гневно-изобличителен патос, отричащ безкомпромисно грозното и злодеянията на палачите. На места в подтекста прозира и горчива ирония, преплита се с гротеска, преминава в свръхнапрежение, напускащо границите на изконното и човешкото, на нормалното чувстване и усещане. А на места дори трагичното граничи с патологичното и екстраординерно-антихуманното. Тези форми, преходи и варианти винаги имат богат смисъл, често и философски подтекст във връзка с монументални човешки проблеми за смисъла на битието и пътя на човека, с хиперболизиране и своеобразно акцентиране, което напомня трагедиите на Шекспир. В художествената система неслучайна е изявата на митологични представи и понятия, подсилващи естетическата многоаспектност, доказващи позициите на справедливостта и възмездието. Формите на трагичното в поемата са предадени чрез разнообразни и оригинални средства и способи, чрез символи и алегории, чрез откъслечни елиптични изрази, чрез многозначни метафори, чрез намеци и недоизказаност.
Проличава вътрешният творчески афинитет на автора към действия и герои, които са изключителни и своеобразни, които далеч се различават от ежедневното, в които има нещо необичайно, чудновато, дори алогично-абсурдно (частично!), и които по нещо приличат на самия поет с неговите невероятни и парадоксални търсения и новаторски мечти.
Така неслучайно е описан само един конкретен герой – поп Андрей. Друг подобен не би могло да има. Защо не са изобразени ръководителите? Те изобщо не биха могли да намерят място в подобна образна система, изпълнена с парадокси и дисонанси, те не биха могли органически да се свържат с герой като поп Андрей. Разбира се, някои биха предложили може би този “полутипичен” герой, както го представяха навремето, да не бъде изобщо включван в обсега на творческото внимание поне на първи план – но в подобен случай поемата “Септември” не би била “Септември”, а нещо съвсем друго… Безспорно образът на героя е кулминационен възел на творбата, свързващ в едно цяло героичното и трагичното, победата (само мечтана) и поражението. Какво изразява сравнението “сам, като луд”, и то непосредствено пред характеристиката – “епически смелия поп Андрей с легендарния топ…”? Психологическото състояние ли, временно, във връзка със сблъсъците на напрежение и устрем, на очакване и смут или по-цялостна романтична представа. Несъмнено и едното, и другото, както и стилистичен преход, който уравновесява и уталожва, частично снижава и дегероизира, за да възвиси без опасност от преиграване в идеализацията. Преди да се характеризира подвигът на героя и той самият като “велик, сюблимен, непостижим!”, натуралистично и прекалено, да, прекалено се рисува смъртта му – “увисна – език между зъбите стиснал…” Този детайл е страшно предизвикателство от страна на Гео Милев срещу естетския вкус на литературните доктринери, които могат на везни да измерят кое подхожда на литературната образност и кое не подхожда… Страшно отрицание на салонния вкус, конкретно приложение на теорията за “оварваряването”, която има смисъл и оправдание именно в подобни случаи, отдалечаващи от романтизирането, от отвлечената и баналната чувствителност.
Странното, екстраординерното в облика на героя от поемата поп Андрей е свързано с онова зърно на характера, на поведението, което видни теоретици на миналото бяха нарекли “трагична вина”, което не го оставя на мира, не го прави спокоен, трезв, съобразяващ се, а обратното – подбужда го активно към противодействие, към нарушаване на съществуващото равновесие. Това начало не снижава облика на героичното, а го прави по-човечно, осезаемо, земно и в последна сметка – вечно!
Спомням си един мой познат, който в екземпляра си на страстно обичаната от него поема “Септември”, бе заличил израза “език между зъбите стиснал” – в поезия това не можело да съществува … Той бе заличил и друг израз – “обезчестена сестрата” при описанията на ужасите. В нашата литература този пестелив, но изпълнен с дълбоко елегичен и трагичен подтекст израз има образ-предшественик в друга велика поема, в поемата “Грамада” от Иван Вазов. Творец с винаги стабилен поетически подход, в този случай Вазов си позволява в лирико-епическа творба в стихове да говори за страшните злодеяния на поробителите без пуританско съобразяване с изтънченото благоприличие, нито с префинен вкус. Тук надделява правдата на живота, силата на натуралното внушение над естетските принципи, над етикета и евфемистичните норми, които традиционно господстват в лирическите творби, отчасти и в лироепическите.
Всъщност не може абстрактно да се разсъждава и преценява кое е “поетично” и кое “антипоетично” – всичко зависи от контекста, от художествената задача и от цялостното въздействие на изобразяването.
Подходът на Гео Милев с елементи на експресионизъм налага акцент върху всяка дума и всеки израз, които частично са обособени и самостоятелни. Същевременно това също се оказва привидно, а във вътрешния смисъл на творбата има цялостна верига от семантични и емоционални връзки, създаващи богато внушение. По-специално изразите, за които споменахме, в ни най-малка степен не са самоцелно шокиращи. Те насочват към постепенното естетическо извисяване, към кулминацията на картините, свързани с жестокия погром, в които основната тоналност е ужасното в съчетание с трагичното. Ужасът достига крайна степен и изява. И тук напомня ужасите в античните трагедии. Възприемащият поемата преживява афектите на ужас и състрадание, за да стигне до катарзис – по гениалното определение на Аристотел. Всъщност натуралистичното, отвратителното е в самите действителни прояви, които поемата вярно отразява.
С голямо майсторство са обрисувани постепенните преходи на злодеянията – в подтекста тези пасажи са не потискащи, а протестни, остро изобличителни, контраатакуващи. Редят се изрази, акцентиращи върху трагичния ужас: първоначално в глава десета – “ужас и трепет”, след това – “най-ужасното”, смъртта “кървава вещица”, улавя и стиска по едно “ужасено сърце” – и редят се конкретни картини на позорни престъпления, от които биват “ужасени” и “блажените жители на светлия рай”. Това е нещо като кошмар, при който се преплитат реално и фантастично, страданието надхвърля рамките на човешкото, приближава се до апокалиптичните видения.
В тези пасажи гротесковото, отвратителното, грозното, ужасното, дисхармоничното се преплитат с трагичното и елегичното, запазват се и нотки, насочващи към героичното, но се преплитат и с ироничното, с пародийното – и тази смяна на тоналността, която на места се докосва до трагикомичното, има важна естетическа функция. Чрез нея се избягва опасността от пресилване, от мелодраматизъм, от еднообразие в представяне на палачите. Избягва се и опасността от тенденциозното, едностранчиво очерняне. Още в осма глава въпросът “Прекрасно: но – що е отечество?”, както и в единадесета – залпът с “Ку-Клукс-Клан”, музиката с “Шуми Марица” – окървавена, както и финалът на същата глава с ироничното: “Мир и тишина настана по цялата страна”… – всичко това, както и ред други думи и пасажи в единство с цялото говори за богатите естетически отсенки на творбата, за осмисленото и свободно смесване на различни естетически и стилистични пластове.
В цялата поема “Септември” има един несдържан, неподправен, жизнен оптимизъм, който намира пълен израз във финала с категоричното утвърждаване на човешкия възход, на вярата в прогреса, в победата над мрачните сили. Така поемата се очертава като една “оптимистична трагедия”, която развенчава химерите и кумирите, издига в култ човека и народа, възвеличава земното и необходимото, отрича злото и позора. Тук стилистиката е вече различна от предишната, правят се обобщения, в които има философски смисъл и изпъкват езикови елементи от митологията, от религията, преобразени с нов смисъл, във връзка с концепциите на цялата творба. Тези стилистични форми се оказват най-уместни като заключителен акорд с обобщено извисяване, с неутрализиране, с въвеждане на намека за възмездието и неминуемата победа, които са не просто утешителни, а са належащо необходими за смисловата завършеност на изобразеното.
“Септември” е ярка, мощна творба, много богата в семантичните си изяви, в идейната си тъкан, в емоционалните си багри, в естетическите си преходи, в убедителността на оригиналната си структура. Тя се оказа пророческа, защото в нея вярно бяха отразени закономерностите на живота и обществото, вярно бе показана силата на човека и на народа – вечен носител на истината и красотата.
