През лятото на миналата година, в навечерието на празниците на Бузлуджа, партиите от съюз Нова левица, приеха предизвикателството, риска, да оповестят своя проекто-манифест.
Защо манифест? Нужен ли е такъв манифест? Ако “да”, какъв да бъде неговият характер – идеен или политически? Как той се отнася към програмните документи на левите партии? Дали той трябва да се свърже с предстоящите избори, или на него трябва да гледаме през по-стратегически цели и хоризонти?
Винаги съм отстоявал разбирането, че левицата, ако иска да бъде нова, трябва да има интелектуалната и политическата смелост да търси съвременни решения на класически и нови въпроси, и да поеме риска да даде синтезиран отговор какъв е идейният и ценностен смисъл на нейното съществуване.
Но да започнем с Ницше и проблема за “своевременността”.
Ценността на социалдемокрацията, а бих казал – на левицата изобщо, е, че тя е несвоевременна – критична към своето време, към статуквото, обърната с лице към бъдещето и към “онова слънце, което изгрява на небето на историята” (Бенямин).
Не харесвам мисълта на Бернщайн: “Движението е всичко, целта – нищо.” Отнемете на левицата тежнението към проект, към алтернативност и от нея няма да остане кой знае какво. Отнемете й това “трябва” и я оставете със скръстени ръце пред “самоставащата” действителност, и вие ще откъснете не просто революционното й жило, а нещо по-дълбоко – “илюзията”, че статуквото може да бъде променено. Че винаги има алтернатива, с други думи – избор, и че това, което изглежда неизбежно, всъщност може да бъде избегнато. В това разбиране неслучайно свободата е първата в триадата ценности.
Така че сме длъжни, просто “трябва”, да мислим в измеренията на преобразуването на действителността. Но не по начина, по който мислихме вчера – със самочувствието, че сме разгадали “тайната на историята”, че имаме отговор от последна инстанция.
Ние се нуждаем от ново разбиране на рационалността.
Когато казвам “ново”, имам предвид старата рационалност, класическите представи на класическата левица. В класическата представа проектът винаги е завършен, а сега той е открит. Проект, който не налага окончателни истини, съставляващи едно непоклатимо доктринално ядро.
Следователно, първият постулат на един нов ляв манифест звучи така: “Няма постулати, окончателна Истина и Цел, съвършен обществен строй.” Трябва да се откажем от амбицията, че сме в състояние да разгадаем “загадката на историята”. Манифестът тогава не може да не е отворен за непрекъснато дописване и преправяне…
Другата отправна точка звучи приблизително така: “Мисленето ни е разпънато между глобалните, световните, универсалните проблеми и теми и същевремено нашето конкретно битие тук и сега – “локалното” (глобалното и локалното). Няма как да преодолеем неустойчивостта в разбирането за “глобалността”.
Там е работата, че т.нар. местни условия, “национални специфики” са все повече функция на глобални процеси. И никаква съпротива, “икономически, социални и културни филтри”, не са в състояние да ги възпрат. Разбира се, съпротивата ще нараства, колкото нарастват “черните дупки” в социалната материя, гетата, бедността, болестите и неграмотността.
Но задачата пред левицата е не да се противопоставя на инструментите на глобализация. Или на самия процес. Думата “антиглобализъм” е не на място тук. Точната дума е “алтерглобализъм”. Защото залогът на политическата борба е тъкмо моделът на глобализация. Нужнен е друг модел или друг тип глобализация. И той няма да се породи от само себе си – под напора на ултралибералния капитализъм.
Както и да я наричаме – “постмодерна”, “постиндустриална”, “глобална”, “информационна”, епохата, в която живеем сега, коренно се отличава от предходната. В нея господстват не системите и йерархиите, а мрежите и хоризонталните връзки. Информацията тук е не просто “фактор, включен в системата на обществената взаимосвързаност”, а фактор, който коренно я променя.
Ще дам пример с капитала. До Втората световна война той се натрупваше най-вече чрез индустриалния труд в материалното производство. Днес обаче негов основен източник е знанието, информацията. Преди основното оръдие бе фабричната машина, днес – компютърната мрежа. Капиталистът бе човек, който притежава фабрики и машини. Сега – този, който притежава мрежи или сегменти от мрежи, информация.
Екологичните, демографските, социалните, икономическите и прочие рискове налагат регулиране на пазарите, печалбата, икономиката като цяло. Все по-остра става необходимостта от нова политика, чиято цел е създаването на условия за регулиран, хармоничен, равновесен растеж. С една дума – устойчив растеж. А той предполага ново разбиране на рационалността – съчетаване на икономическата, екологическата и социалната рационалност.
Защо левицата е призвана да реализира голямата глобална програма за устойчиво развитие? Защото десницата е все по-малко способна да предложи политика, съчетаваща различните аспекти на рационалност в информационната епоха.
В началото на ХХI век се вижда, че радикално са се променили представите за ляво и дясно.
Те вече не са старите формации, изповядващи замръзнали идейни доктрини, които се сблъскват в непримирима битка. Залязват “обществените строеве”, монолитните доктрини, старите форми на класова борба. Това не означава, че социалните разделения, противопоставяния и сблъсъци също залязват. Че вече няма бедни и богати, остри социални противоречия. Залогът и инструментите на борба обаче са други. Борба на интереси между заемащите облагодетелствани позиции групи, и онези, които са извън тях, протичаща в рамките на “консенсусна” система от норми и правила. Големият класов сблъсък се е трансформирал в натиск на гражданското общество и преговори между неговите представители и държавните и наддържавните институции.
Според Улрих Бек обществените процеси излизат извън опростените схеми “или – или”: или държавна, или частна собственост, или труд, или капитал, или държава, или гражданско общество. Ние живеем в необикновения свят на “И”, на синтезите между доскоро изключващи се страни. Тук лявото не означава повече държава, а дясното – повече частна собственост и пълна автономност на пазара. Възникват други разграничения – мултикултурализмът, човешките права, екологията, икономическият растеж, информационните и медийните монополи и пр.
Съдържанието на лявото днес е формиране на социално-либерално пространство, което гарантира целия комплекс от човешки права (икономически, социални, културни и политически) в тяхното органично единство, което отхвърля всякакви привилегии и дискриминация между хората, монопола и насилието във всичките му форми. Новото е не в акцента върху едни за сметка на други права, а върху комплекса от човешки права. Обществото е еднакво несправедливо, когато има цензура и когато мнозинството от хора живеят в бедност. Целостта на човешкото пространство, неговата ненакърнимост и универсалност са най-важният критерий на лявото днес.
Оттук следва и друго разбиране за реформите и за начина, по който те се осъществяват. Реформата е цялостен, органично свързан процес, създаващ общественото пространство за комплексна човешка изява и защитата на индивидуалните права, гарантиращ синтеза между икономическа рационалност и социална справедливост, уравновесяващ пазарната икономика от социалната справедливост, свободата и равенството на шансовете и възможностите.
Ще дам следния пример. На социалната сфера се гледа често като на бреме, “непроизводителен разход”, “социална цена”, която хората неизбежно трябва да платят. Така погледнато има две възможности: да се натоварва бюджетът (защото държавата не може да абдикира от грижата за хората) или да се съкращават бюджетните разходи (защото има валутен борд, не можем да харчим повече, отколкото сме произвели и т.н.). Между тези два начина на мислене – “етатистки” и “фискален” – всъщност няма кой знае каква разлика. Да излезем извън полето на монетаризма и етатизма тук, ще рече да погледнем разширено на самата икономика. Тогава социалната политика се оказва не политика на “разходите”, на “остатъците”, а инвестиция, не просто функция от икономиката, а фактор на развитието й.
Българското общество се намира в парадоксалната ситуация да живее едновременно в различни времена и в различни светове – от една страна се завърнаха сенките на жестоката експлоатация, мизерията, неграмотността; от друга страна – глобалният свят е тук с всичките му екстри и предизвикателства, с новите форми на постиндустриалния капитализъм. Тази противоречивост прави дневния ред на българската левица твърде особен.
Цялата сложност е в това, че той няма нищо общо с класическата лява формула – етатизация + национализация + преразпределение. Както и с огледалната й неолиберална формула – ‘laissez faire, laissez passer‘, минимална държава, остатъчно-разходна социална политика.
Формирането на ляв проект сега минава през предефиниране на икономическата рационалност и социалната справедливост.
Знаем от Вебер, че движещият стимул на модерното капиталистическо поведение е “калкулирането на печалбата”. Но капиталът не е нито “социално” ориентиран, нито “екологично” самоограничаващ се, нито “справедлив”. Как да се съчетае тогава икономическата рационалност със социалната справедливост? Класическата левица не можа да отговори на този въпрос. Тя смяташе, че без радикално унищожаване на частната собственост и капитала, на стоково-паричните отношения не може да се установи реално равенство, свобода и справедливост. Но неолиберализмът също не можа да намери отговора. Той изпадна в положението на класическата левица, само че с обърнат знак: всяко разширяване на икономическата рационалност със социални и екологични аспекти е “дървено желязо”.
Въпросът как ще изглежда етосът, който ще свърже и ще сдържа (“смирява”) в едно цяло тези, на пръв поглед взаимоизключващи се сили и категории, очаква своите отговори.
Изходът, така както е видян в манифеста, е в новото разбиране на отношенията между пазар, държава и общество. Съчетаването на развитието на пазарните институции и регулативните механизми. На ролята на държавата, като посредник и инвеститор, и гражданското участие.
Левицата, както посочва Ален Кайе, трябва да защитава основата на този триъгълник – позициите на обществото. Да говори от името на обществото. Но без да подменя пазарната система, а да я балансира социално чрез регулиращи механизми, нова роля на държавата като инструмент на гражданското общество.
