НАШЕТО ЛЯВО В СВЕТОВНИЯ КОНТЕКСТ

0
168


Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.

Сигурно читателят ще се учуди на теоретичния ми ентусиазъм да кажа още няколко думи за проекта за Политически манифест на “Нова левица” (Виж дискусията, публикувана в бр 11, 2004 г.). Това не е защото не признавам колко вълнуваща е смяната на министри или колко необходимо е да се разработват управленски проекти.

Този ентусиазъм произтича от друго. Убеден съм, че най-абстрактните документи на една политическа формация са най-добрият, макар и скрит, лакмус за нейната искреност, кондиция и адекватност.

В една конкретна политическа оценка може да се сбърка поради прибързаност, недостатъчна информираност или недостатъчна интелигентност. В един управленски проект могат да се прокраднат утопични постановки поради неизличимото изкушение да се харесаш на избирателя повече от необходимото за спечелване на доверие. И в двата случая общественото или партийното мнение те притискат да говориш. Една сериозна партия не може да мълчи, когато управляващите направят рокади в кабинета си; не може да мълчи по въпроса как ще се справя със здравеопазването например, когато е изсипвала години наред убийствени критики към властимащите по този повод.

При програмните документи е друго. Особено когато не сменяш своята идентичност (например от комунис-тическа в социалдемократическа). При тях няма външен натиск, защото няма “злоба на деня”. При тях има заявка на свободната политическа воля да направи корекции в своя ценностен фундамент. Има желание за промени в най-абстрактните нагласи, които много опосредствано задават параметрите на конкретното политическо поведение.

Тази абстрактност и най-вече тази опосредстваност ти дават свободата в който и да е било конкретен момент да не пишеш програмни послания. Ако все пак го правиш, но се оказва, че говориш или баналности, или глупости, следват два извода: първо – за ритуалничене, и второ – за безпомощност.

За разлика от поддържането на ритуали, ритуал-ниченето е заместител, сурогат. То говори за идеен и поведенчески вакуум, които едно ръководство се опитва да компенсира с куха форма. Ритуалниченето е добър заместител на смисления политически разговор. То е по-безопасно от други ерзац-действия, защото говоренето за принципи и ценности е с безкрайна вместимост.

Във втория случай ерзацът е не в намерението, а в резултата. Идеологическите законодатели на полити-ческата формация разбират, че времето е ново, че изисква нови мисловни схеми, други подходи и правят опит да го догонят интелектуално, но се оказват безпомощни.

И двата резултата са много по-ерозиращи в дългосрочен план от конкретна политическа грешка. В първия случай имаме вътрешнопартийно лицемерие, мимикрия, нежелание за адекватна на обявените ценности дейност. Във втория не е възможно никакво стратегическо поведение. Никакъв смислен идеал.

Как стоят нещата с проекта за Политически манифест на “Нова левица”?

По време на дискусиите някои авторитетни експерти на левицата го обявиха за банален. Други, със солидна философска подготовка, намериха елементи на “сенилно митотворчество”, а цялото определиха като недо-разумение, което показва колко далеч е нашата левица от смисления разговор за левите ценности (Вж. критиката на Х. Паницидис в настоящия брой).

Не съм нито съавтор на документа, нито изпитвам професионално задължение да бъда негов адвокат. Дори бих се присъединил към критики, които забелязват в текстовете излишна помпозност и декларативност.

От друга страна обаче в манифеста

има сериозна крачка към духа на новото ляво,

което от десетина години бавно, но енергично започва да се налага в глобален мащаб. Става дума за нов тип лява адекватност. Дори само това да предлага документът, не е малко.

Не е възможно една бедна държава да започне да решава успешно своите проблеми, ако не се промени наложеният тип глобализация. Особено ако нейни основни политически сили имат компрадорско поведение.

Не е възможно скъсяване на дистанцията между бедни и богати в световен мащаб, докато световен властелин е спекулативният капитал, способен да съсипе за броени седмици икономиката на цели региони; докато машите на Г-7 – Световната банка и МВФ, налагат на държавите, нуждаещи се от кредити, антисоциална приватизация и дерегулация; докато СТО налага едностранни предимства на силните страни и възпрепятства пътя на стоките на бедните; докато съществуват световните перачници на пари – офшорните зони, които изсмукват печалбите на националните сиви икономики. Нито едно национално трудово законодателство не може да бъде социално и ефективно, когато капиталът може за броени дни да се прехвърли на друго място, където му е по-изгодно.

Лявото днес започна да осъзнава, че то не може да се реализира, ако остане в национални рамки,

ако на глобализацията на капитала не противопостави глобализацията на солидарността.

Затова съвременното ляво “предполага глобална правна среда за глобалния капитал” – израз от Манифеста, подложен на “унищожителна” критика от някои. В смисъла на такава глобална среда водещи интелектуалци на световното ляво предлагат (и се борят!) за данъчно облагане на международните финансови операции, за регионално и международно данъчно облагане, за преструктуриране на международните финансови институции, за създаване на международно трудово законодателство, за съставяне на кодекси за международните инвестиции и пр. и пр.

В този дух е и текстът, че е необходимо “съчетаване на икономическата, информационната и медийната глобализация с моралните и социалните императиви”. Естествено, всеки има свой морал – и този, който кара своите шивачки да работят по 16 часа на ден за петдесет лева. Откъснато от контекст, понятието “морал” не говори много – това просто е съвкупност от правила, които действат без да са институционализирани. Когато го съчетаем обаче със “социални императиви”, нещата са ясни. Социалните императиви не обслужват свръхбогатия. Те обслужват обществото, а в него относително бедните винаги са мнозинство.

Не е социален императив да приватизираш монопол в енерго-разпределението и след това да обясняваш как ще докладваш на Световната банка, че ще премахнеш до 2007 г. защитното стъпало до 75 квтч по-евтин ток. Не е социален императив да дадеш на концесия монополистите ВиК и да вдигаш рамене, когато те започнат да вдигат цените на водата с мъгляви обяснения.

В световен мащаб е същото. Социален императив е да направиш така, че “Сименс” да не може да изнудва германските работници да приемат увеличаване на работната седмица от 35 на 40 часа при същото заплащане със заплахата, че ще си премести производството в Унгария.

Разбира се, не е сериозно да обясняваме своите национални провали само с неолибералната глобализация и с чуждите на националните ни интереси ултиматуми на външни политически и финансови институции. Твърдя обаче, че Новата левица прави сериозна програмна крачка с възприемането на разбирането, че националното ляво не може да бъде пълноценно, без да се саморазбира като елемент от световното ляво.

Друг е въпросът дали този дух на документа е устойчив, разбран и приет в неговата дълбочина. И дали ще бъде способен да открои нови елементи в практическата политика. Това обаче е друга тема. И не е проблем на проекта за Политически манифест.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук