Роден през 1953 г. Завършил е Великотърновския университет “Кирил и Методий”, специалност история, д-р по философия. Бил е първи секретар на комсомола в Гулянци, Плевенска област, а след това е работил като организатор на ЦК на ДКМС. Сега е политически сътрудник на Висшия съвет на БСП, работи в направление “Парламентарна дейност и подпомагане на народните представители”. Експерт на ПГ на Коалиция за България.
Въпросът за обстановката в парламента не може да се разглежда извън контекста на цялостното положение в страната. Обществените отношения на държавно ниво при нормална парламентарна демокрация се изграждат, като гражданското общество делегира права на някои граждани, за да го представляват при формулирането и декретирането на правилата. Предназначението на непряката демокрация е да защитава ефективно общите интересни и да не позволява да се подменя волята на суверена. Следователно обществото трябва да определи кои са значимите за него въпроси, как ще ги решава и да избира тези, които най-добре ще ги отстояват. Така е само на теория в България.
На практика обективните процеси, които протичат в нашата страна, не се оценяват. Те се преиначават целенасочено-спекулативно и се използват за лично и колективно-корпоративно обогатяване. Целта е за пореден път да бъде манипулиран избирателят, като се създава впечатление, че има реална пазарна икономика, ръст на БВП, несимволично нарастване на доходите, че българинът живее все по-добре.
Вместо след заклеймения тоталитаризъм народът да каже как иска да живее, марионетни политически сили предопределиха грабителската философия на прехода. Вместо референдум ние стартирахме демокрацията с “кръгла маса”. Въпреки значението, което има за мирния преход, тя легитимира порочното зачатие на политически субекти със съмнителна национална идентификация и представителност. Именно тук се крие разковничето на по-нататъшните ни беди – подкупни политици обявиха и наложиха вредни и дори пагубни за страната цели.
За тяхното изпълнение бяха необходими партии и кадри от нов тип. Те тепърва щяха да се изграждат в България, но в началото на прехода трябваше да се започне с тези, които предварително бяха съгласувани с външните фактори, а впоследствие да се включат и други.
Трябва дебело да се подчертае, че разрушителните идеи не са оригинални и не са български патент. Български принос е високата степен на политическа “сеизмичност” и изобретателността при безусловното изпълнение на чуждата воля, професионалната защита на интересите на външните фактори и удивителната способност всичко това да се представя успешно като грижа за хората. Готовността да се правят компромиси с хуманни и национални принципи се превърна в основно изискване за успешна политическа кариера. Чужденците не дават пари на кого да е без сигурни гаранции, че интересите им ще бъдат защитени.
Намирането на подобни кадри след 45 години социалистическо възпитание и мислене никак не е лесно. Те трябва да са подходящи за ролята на маши и в същото време да са приемливи за хората.
Как да стане така, че да те харесват тези, против които работиш?
Възможностите за успешно решаване на такъв абсурден казус не са много. Затова в ход беше пусната политическата спекула и лъжата бе превърната в поголовен политически прийом. Безпрецедентната омраза умело се насочваше към дискредитирането на всички, които можеха да се противопоставят на разрухата. Всеки, дръзнал да защити нещо построено преди демокрацията, тутакси биваше заклеймен като комунист. Кукловодите разбираха, че при силни партии техните шансове са минимални.
През 1990 г. такава бе единствено Комунистическата партия и всички усилия бяха насочени против нейната безкомпромисна членска маса, актива и симпатизантите й. Станахме свидетели на повсеместен, арогантен, брутален и дори престъпен външен (чуждестранно-български) натиск.
В съответствие с класическите прийоми за неглижиране, проваляне и маргинализиране особено внимание се отделяше и на ерозията от вътре. Разбира се, под булото на демократизацията и реформирането. Същият подход по-късно се прилагаше винаги, когато партиите имаха доверието на обществото и можеха, макар и хипотетично, да застрашат чуждите интереси. Нещо повече, те можеха да получат подкрепа само ако докажеха, че по-добре от всички други ще гарантират тенденцията за засилване на чуждото влияние у нас.
Точно това бе потвърдено от развитието на обстановката в сраната. До ден-днешен всяко партийно правителство се сменя от компромисни мнозинства.
Или ако не се спазарят – от служебен кабинет. Извън всякакво съмнение – това не е полезно за страната. Разбира се, всички, които полагат усилия за радикална промяна на управлението, имат своята желязна логика. Всички плачат за хората.
Абстрактното мислене е подвластно изцяло само на сценаристите. Те не са свързани чувствено с България и затова съвсем хладнокръвно избират най-добрите актьори, правят ги свои фаворити, което у нас е сериозен успех. Суфлират им с ефектни реплики, за да ги превърнат в герои на деня. За по-сигурно на публиката се пускат специални бонуси или стряскащи прогнози и заплахи. Удивителна актуалност през всички тези години запази играта на “има и няма транш”, споразумение с МВФ и Световната банка, АЕЦ ( Козлодуй и Белене), членство в НАТО и ЕС, военни бази – американски и на НАТО, квоти, изисквания и много други. Заедно с усърдието на някои медии, политолози, социолози, професионални актьори, с участието на представители на целия национален елит и дори на никому неизвестни ентусиасти (от Биг Брадър) прякото сценично и задкулисно въздействие работи безотказно в България.
Този съвършен механизъм се доказа за пореден път при натиска върху второто правителство на Андрей Луканов. По този начин дойде Димитър Попов. Реформите, за които първият искаше подкрепата на обществото, бяха последвани от призива на втория “За Бога, братя, не купувайте!“. Заслуженото признание, че не се допусна проливането на кръв, не отменя фактите за все по-мизерното съществуване на средния българин .
Една година, след като СДС взе властта “с малко, но завинаги”, дойде правителството на проф. Любен Беров. Постигнат бе тежък компромис, горчивите плодове на който берем и в момента. Стартирана бе практиката малцинството на ДПС да упражнява властта и да определя цялостната политика на държавата за дълъг период от време. На Ахмед Доган бяха приписани свръхкачества само за да се прикрива истината, че той провежда чужди интереси в България. Етническата карта, която другите партии много внимателно, дори боязливо използваха, бе превърната в монопол на ДПС. Авторството на етническия мир бе приписвано изцяло на Доган, за да се приглушат справедливите гласове за противоконституционността на етническата му партия.
Самосвалянето на правителството на Филип Димитров трябва да се анализира задълбочено, за да се извлекат поуки за днешната политическа конфигурация. Тогава мнозинството не стигна и ДПС реализира мандат. Сега мнозинството стигна, но Доган запази “своето правителство, коетоСимеон оглавява”, както сполучливо се изразиха някои наблюдатели . Угрозата този път не е самият лидер на ДПС. Той лично е натрупал толкова много от най-благодатния (политическия) бизнес в България, че трудно може да се купи вече. Заплахата идва от непосилната за културата на неговите хора степен на овластяване. Съгласно народната мъдрост, след като са вкусили сладостта на финансовите мащаби на властта, остава да им видим акъла. И за да не се подлагаме взаимно на излишни рискове, е време да използваме конституционните императиви в полза на българските граждани.
Това на първо място означава край на келепира. Всичко друго се свежда до безпринципни пазарлъци, което е пагубно за страната.
Друг съществен момент при анализа на правителствената криза на СДС са ролята и отговорността на мнозинствата. Емоционалната ми оценка е, че България никога не е имала по-вреден министър-председател. Той и неговите негативно мотивирани и некомпетентни министри и съветници създадоха условията за последвалия разпад на държавата. Предостатъчно е да припомним, че започна поголовното ликвидиране на селското стопанство и на военнопромишления комплекс, който масажистът Боздуганов докара до такова състояние, че никога повече няма да се реанимира.
Същественият въпрос е за ролята на нормалните членове и симпатизанти на националната партия СДС. Едно е еуфорията да премахнеш несъществувалият никога комунизъм, а съвсем друго са очакванията на хората за по-добър живот. Въпреки странностите на Филип Димитров, не допускам да не е знаел и да не е отчитал очакванията на своите. Защо не е изпълнил поетите пред тях ангажименти? Тогава СДС нямаше много голям избор, беше направил достатъчно, за да удовлетвори най-лумпенизираните си привърженици и неговото правителство щеше да бъде принудено да предприеме и позитивни стъпки с национално значение. Очевидно точно на това не бяха способни Втори адвокатски колектив и неговият водач. Или може би задачите са му били други?!
Опитвам да се абстрахирам от лявата си политическа ориентация и да търся причините не само в неспособността на десния водач. Може би за него са имали значение съмненията за служебна победа на СДС? Тогава защо изобщо се съгласиха да правят правителство? Едва ли причините са морално-етични? Както е известно Желю Желев бе избран за президент от ВНС и с гласовете на БСП, след като бе постигната договореност, в целесъобразността на която Андрей Луканов убеди депутатите. Но последвалите събития не я потвърдиха.
Във всички кризисни ситуации аргументите на управляващи и опозиция са идентични. Властимащите винаги твърдят, че на страната й трябва стабилност и че ако преждевременно бъдат свалени, ще пострадат евроатлантическите интеграционни процеси, тъй като именно те са поели ангажименти, които трябва да изпълнят в срок. Напротив, опозицията иска незабавно да се преустанови пагубното за страната управление и да се отнеме от управляващите възможността да грабят като за последно.
Това ли са истинските аргументи? Еднозначният отговор е невъзможен, но с голяма степен на достоверност може да се твърди, че външноикономическите условия имат приоритет. И всеки, който макар и малко се отклонява, тутакси получава наказание. Не като при Саддам – ултиматум и военна интервенция. Принудата при нас е мирна!
При Виденов окупационните стачки и блокирането на улици, пътища и магистрали бяха съвсем мирни. Никой не загина. Какво толкова се случи при Жан Виденов, та толкова го възневидяха? Нали той издигна лозунга “Да спрем разрухата, да възродим България“. Нали започна с намерението да ревизира периода на служебния кабинет на Ренета Инджова, нали бе издадена черна книга за престъпленията, извършени до този момент? Подобрени бяха условията за бизнеса, почувства се сериозно оживление в края на 1995-а и началото на 1996-а. Партийното правителство следваше своята предизборна платформа и постепенно постигна намаляване на темповете на обедняване. Българският народ ли не искаше да се подобри неговото положение?
Не, нормализирането на обстановката в страната не беше изгодна за марионетната част на българската политическа класа. Господарите й не бяха доволни. Човек с характера, енергичността и даже българския инат на Виденов не ги устройваше. Жан трябваше да си отиде, подобно на Филип Димитров по-рано и на Костов – по-късно.
Въпреки това целта преди всичко беше не само да се детронират лидерите, а да се неглижират националните партии.
Защото лидерите идват и си отиват, а партиите остават. В партийния живот динамиката на процесите е ниска, но се съхранява потенциалната готовност за реакция. Тя невинаги е навременна и адекватна, както при кризите през 1990 (Луканов), 1992 (Ф. Димитров), 1996-1997 (Ж.Виденов), при изборите през 2001 (за Костов). Но съществува възможността да надделее патриотичната доминанта и тя да бъде императив за действията на ръководствата на националните партии. Това е основната причина да се неглижират БСП и СДС, ДСБ, земеделските партии и Народен съюз, а има реална опасност и за тяхното маргинализиране.
Съвсем различни са лидерските партии. Те се раждат и умират заедно със своя водач. Има ли някакво съмнение кой решава в НДСВ? Не е ли много по-лесно да се преговаря с лидер, който се ръководи само от собствените си интереси, разбирания и морал! Безусловно въпросът е с висока степен на риторичност и няма познавателна стойност. Неговата цел е да предизвика рациото и морала на българския национален елит или поне на тази негова лява част, която, убеден съм, е контрапункт на политическото гешефтарство, особено когато то е за сметка на нацията.
Но да се върнем на 1996 година. Актьорите отново бяха свикани под знамената. Костов отиде до Щатите за сценария и за обмяната на опит как се работи против собствената държава, без да подозира, че следващия път такава мисия ще има Симеон. Започна се с житната криза в София (където Софиянски заработваше служебното си премиерство и въобще своето бъдеще), с протестите и блокирането на улици, с щурма на парламента и се приключи с връщането на мандата. Да си спомним кой какво получи. Важно е, защото имаме възможност да анализираме какво се реализира от гръмогласно обещаваното тогава благо, да видим какво постигна “нежната революция”от 1996 -1997 година?
1. Софиянски стана служебен премиер, депозира документите за членство в НАТО и сега, ако не е най-богатият българин, то със сигурност не е сред бедняците. Трябва да припомним, че той бе уволнен от министър-председателя Любен Беров от поста шеф на Комитета по пощи и далекосъобщения за съмнения или дори нещо повече – за нелоялност във връзка с преговорите за първия GSM-оператор.
2. Костов стана министър-председател, отдаде въздушното ни пространство за атаки срещу съседна Югославия, не можа да обогати всички съпартийци и затова по-късно си плати. Но пък направи достатъчно за бившия партиен секретар и настояща негова съпруга – тя работеше за “Бъдеще(то) за (на) България” и затова бе богато възнаградена от своя другар в живота.
3. Краус, Бакърджиев, Бонев, Шиляшки, Михайлова и други Костови министри се стратифицираха в други (не по-ниски) финансово-икономически нива.
4. Вестниците, които интензивно отразяваха грижите и болките на хората (от властта), станаха фаворити на българския пазар, а главните им редактори са уважавани както у нас, така и по света. Появиха се (и отпаднаха) усърдни водещи на телевизионни и радиопредавания. Някои социолози и политолози направиха престижни агенции, институти и фондации. Спечелиха си изключителното право да казват какво ще се случи и не съвсем скромно да си калкулират икономическите дивиденти, без значение дали прогнозите им се сбъдват или не.
5. Виденов се върна в пловдивската си панелка, премина през житейските дебри на падналия от власт в България и отслабна с десетина килограма. Тук е мястото да посоча, че високо ценя достойното поведение на човека Виденов да подаде оставка, за да не товари с натрупаните от него негативи създаването на второто социалистическо правителство. Тази ремарка се налага заради поуката и няма оценъчен характер.
6. Луканов и Добрев не са между живите. Лека им пръст!
7. Желев се сдоби с полагащата му се по закон държавна субсидия, екип, офис и автомобил. Сега почетно председателства Либералния съюз и общо взето не е за мислене. Изглежда, и както сам признава, се чувства добре.
8. Петър Стоянов цели два месеца чете лекции на американците. Както твърдят запознати, те са му се отблагодарили прещедро даже за техните представи, защото са си платили не само за просвещението, но и за нещо друго, което малко, и то само високопоставени, хора знаят. Очевидно превръщането на настоящето в история също ще бъде интересно, въпреки гласността на демокрацията.
9. Бившият монарх стана министър-председател. И в днешно време даваме нещо на света.
10. Първанов стана президент.
11. Армията ни се модернизира и минимизира до 45 000. Унищожихме ракетните комплекси СС-20 и подготвихме 4 или дори 5 контингента за демократизацията на Ирак.
12. Индустрията, транспортът и съобщенията също добиха демократичен вид и мащаби. Гигантоманията остана в миналото. Тъй като настоящото изброяване има за цел неизчерпателно да илюстрира и да онагледи направените изводи, искам да предизвикам продуктивни асоциации у читателите, като ги провокирам с твърдението, че всичко, което съм пропуснал да засегна в настоящия материал, е съвсем изчерпателно, сериозно и дори драматично засегнато през годините на прехода.
13. Тази точка специално исках да е номер 13. В нея бих искал да посоча ползите за масовия българин, който също е пряк участник в театъра на абсурда. Ние сме членове на НАТО, затворихме всички преговорни глави за членството ни в ЕС. Част сме от световната демократична общност. Вярно, че Георги Лазов и Ивайло Кепов бяха обезглавени само защото са българи, че медицинските ни сестри ги грози либийско бесило по същата, не съвсем гордо звучаща причина. Че пенсионери и социално слаби мизерстват и буквално се борят за своето съществуване, че здравните услуги и лекарствата са скъпоструваща стока, че основните ни конституционни права се погазват поголовно. Специално искам да подчертая, че най-сериозно бяха подведени преките участници в протестите – младите хора и особено студентите.
Но нали политиците, без изключение, декларират, че са загрижени именно за тези от точка 13. Признавам, че съм безсилен да намеря разумно обяснение как е възможно да словоблудстваш пред цяла България и да не ти мигне окото. Ето защо ще използвам констатираното от Николо Макиавели още в началото на ХVI век: „Народът никога не може да проникне в мрачните лабиринти на дворцовите интриги и винаги ще му бъде трудно да открие низостта, която е маскирана с елегантни маниери, изтънчен вкус и изящен език. Но да опразниш общественото портмоне и да продадеш услугите на държавата, се изискват умения, за които злодеите само могат да мечтаят…”.
Вроденият ми оптимизъм се опитва да се противопостави. Все пак сега живеем в информационния ХХI век. Как ще се скрият? Затова отново се връщам към анализа на фактите и детайлите. Нека да припомним как бързо се променя обстановката, когато се създаде мирна „революционна” ситуация. Като пряк участник в парламентарните събития през 1996-1997 г. най-силно ме впечатли бързината, с която протекоха процесите и завидното спокойствие и самообладание на някои от нашите водещи активисти и политици. Някои така се радваха, че Жан е подал оставка и от двата поста! Конгресът в края на декември 1996 г. само дето не се разпадна, защото наближаваше Коледа и това имаше по-голямо значение за част от делегатите. А ние от апарата на ВС на БСП и депутатите от 37-ото НС преживявахме случващото се със свити сърца и справедлив гняв. Тогава не бях чел Макиавели и си мислех, че рутината и професионализмът във всяка професия предопределят спокойното отношение и дори безразличието. Сега знам със сигурност, че в политиката можеш да бъдеш спокоен само когато знаеш какво ще се случи, когато си преценил, че предстоящото няма да засегне твоите интереси. Или когато случващото се не се отнася за тебе и ти е съвсем безразлично.
Именно това обяснява неадекватното поведение, а не професионалното отношение. В политиката професионализмът е функция на хуманизма. А тя, любовта към хората, те “принуждава” да се вълнуваш, особено когато те страдат. Че младите от съвсем Новото време и останалите в НДСВ не са достигнали до онзи праг на политическо познание, който да им позволи да разберат, че нищо не знаят, е ясно. Че повечето от Догановите побратими никога няма да го достигнат – също. Но старите кримки знаят защо се борят. И знаят, че манипулируемите партийни електорати пак ще преглътнат тяхната шутовщина.
Класическата музика звучи престижно във Виена. В долната част на Дунав върлува чалгата. Политикът е длъжен да бъде реалист. Когато се накърняват личните му интереси, ще реагира болезнено и ще се пазари. Когато ще иде реч за общото, няма да се кахъри.
Причините се интерпретират многостранно, но истината е, че има криза на представителството, която се вписва сполучливо в геополитическите процеси. Ние като че ли го разбираме на 16-ата година от българската трагикомедия, че прекрасната риторика, патетика и крясъците прикриват пазарлъците на политическата класа. Разбираме, че лелеяният национален консенсус всъщност е консенсус на елита за самия елит. Трябва да е ясно, че чуждите интереси, които предопределят нашето развитие, се провеждат от българския елит .
На първо място – политическата класа, но и медии, социолози, научни общности, художествено-творческа интелигенция и всички, които имат някакво формално основание да се наредят на държавната трапеза. Обяснението е просто – в България заплащането на труда е мизерно и обидно ниско. В това число и за елита, който навсякъде по-света би получавал многократно повече. Не е ли естествено Велчев, Василев и другите великденчета да смятат, че са ощетени, като от заплати за хиляди евро на Запад са паднали до неколкостотин лева само за да ни служат? И не е ли нормално, след като са се жертвали заради нас, ние да сме по-толерантни, когато те се компенсират с по някоя сделка или комисионни.
Същото се отнася и за тези, които никога не са ни изоставяли и през всичките тези години са носели голямата отговорност да бъдат на ветровитите властови висини. Единствено заради нас те са пропуснали описаните по-горе ползи. Да не би да са по-прости, защо да не получат и те нещо? Още повече, че сега им се е паднало, защо да не се спазарят, кога – ако не сега, къде – ако не тук? Все пак Ганьо, въпреки че е Балкански, е преди всичко българин. И да не се правим на по католици от папата. Какво като отиваме към Европа, там не крадат ли? Има свободна пазарна икономика, конкуренция, който плаща – той поръчва музиката. Плащат чужденците и естествено най-способните ни хора ще работят за тях.
Пряко следствие на описаните процеси и на съвсем прагматичната мотивация на българските политици е днешната обстановка в страната и парламента.
Преди избори нашите политици са „толкова загрижени за имиджа си, че на моменти човек започва да се пита дали имат някакви конкретни намерения, или всичко е въпрос на преекспониране на имиджа. В подобно поведение хората със сигурност ще открият признаци на слабост, ще станат подозрителни и това ще се окаже фатално…”
Можем ли от позицията на днешния ден да кажем кой предопредели събитията през демократичния преход и какво донесоха те на хората? Ако съдим по жизнения стандарт и осигуряването на основните конституционни права на българина, положителният отговор е неверен. Не можем да се съпоставим и с другите държави от бившия социалистически лагер, които с малки изключения са далеч напред.
Да се опитаме да анализираме три факта от най-новата ни история.
1. Една реплика “Танковете да дойдат” свали Петър Младенов. Това действие осигури бъдещето на Евгени Михайлов в Киноцентъра, но какво даде на българите? Да не повдигаме въпроса за отсъствието на доказателства за автентичност на повдигнатото обвинение.
2. Изчезването на малкия Петърчо изкара на улиците толкова хора, че правителството на Костов едва не падна. Но предоставянето на въздушното пространство за атаките срещу съседна Югославия не бе предотвратено, въпреки че по данни на НЦИОМ над 70% от българските граждани бяхме против.
3. По официални данни на полицията през целия период от декември 1996 до февруари 1997 г. в страната са протестирали 31 000 души. Те парализираха държавата, доларът скочи от 270-280 до 3100 лева. Протестите финансираха шепа приближени до елита, които в замяна издължиха с жълти стотинки кредити за милиони долари. Непосилната цена на поредното социално безумие фактически платиха милионите български граждани, чиито спестявания бяха ограбени.
Подборът на посочените събития налага извода, който горещо искам да подкрепя и да препоръчам на вниманието на загрижените за хората политици и на препатилото българско общество – илюзорната атрактивност на манипулацията. Нещата рядко са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Не всичко, което звучи добре, е вярно. Изстреляният фойерверк изгаря бързо, но има силен естетически и психологически ефект. Обществената аналогия е подобна – колкото по-ярки са лъжите, толкова по-силно въздействат. Докато масите разберат какво се случва, керванът не само си върви, но безвъзвратно отминава.
Очевидно работата на Народното сърание се неглижира от страна на НДСВ, предопределя се от изпълнителната власт и тази политика се провежда от председателството на парламента под личното ръководство на г-н Огнян Герджиков. Отговорът на въпроса, защо се прави това, само ще потвърди и с днешна дата посочените по-горе констатации. Приносът на сегашните е, че вече официално признават, че съзнателно се пречи на работата на най-висшата българска институция. Дали признанието ще намали наполовина вината им, няма особено значение, важното е парламентът да заработи за българските граждани.
Това е потенциалната ниша на БСП. Единствено с нейните коалиции могат да се асоциират добри парламентарни традиции. Колкото и да е предизборен поводът за атаката срещу Герджиков и за вота на недоверие, трябва да стане ясно на всички, че причините са повече от обезпокоителни. Създаването на прецедент за фактическо неутрализиране на контролната функция на парламента, означава узаконяване на практиката управляващите да са безконтролни и да не носят отговорност.
Лошото е, че обединяването на опозицията не се възприема като истинска загриженост за принципите и хората трудно ще повярват. Такова отношение колкото и да е емоционално, оправдано и подсилено от наглед незначителните нарушения на правилника за организацията и дейността на Народното събрание, трябва да се променя, защото фактите са красноречиви и никак не са маловажни.
Само за периода декември 2004 – януари 2005 г. след поименни проверки 4 заседания на НС са прекратени поради отсъствието на кворум, а на 28.01.2005 г. заседание изобщо не е проведено пак по същата причина. Неполучилите отговор актуални въпроси и питания към 28.01.2005 г. са 192. И без задълбочен анализ е ясно, че необходимата степен на държавническа отговорност на мнозинството и управляващите не е достигната, но от изявленията става ясно, че тя дори не се осъзнава.
Проблемът за недобросъвестното ръководство и неефективната работа на парламента не е от днес. Тези въпроси са повдигани и от други парламентарни групи, в т.ч. искането за оставка от страна на ОДС в началото на 2003 г. Тогава парламентарната група на Коалиция за България(ПГКБ) не подкрепи оставката, въпреки че споделяше основанията. Ръководството на ПГКБ проведе среща с председателя на Народното събрание и той пое ангажименти: да съдейства за получаването на предварителна информация за законопроектите, които ще се разглеждат в Народното събрание през следващата седмица по предложение на НДСВ; настоятелно да изисква ресорните министри да присъстват в пленарната зала по време на обсъждания на “техни” законопроекти; да се подобри организацията на гласуването, за да могат народните представители да планират по-рационално своите ангажименти; по парламентарния контрол – да прецизира отношението си към актуални въпроси и питания на народните представители и да не препятства отговорите на министрите.
Към края на 2004 г. се видя, че поетите ангажименти не се изпълняват. Напротив Огнян Герджиков преиграва с гласуванията, проверките, ироничните подмятания и “духовитости”, но винаги в ущърб на опозицията. Към управляващите е по-скоро невинно толерантен. Прави недопустими за юрист компромиси. Това наложи промяна на позицията и ПГКБ прие решение за оставка на г-н Герджиков. Мотивите бяха: системно превишава предоставените му от Правилника за организацията и дейността на НС и конституцията правомощия; многократно и необосновано връща актуални въпроси и питания, отправени към министър-председателя и министрите; налага необосновани наказания на народните представители от опозицията; лишава народни представители от възможността да правят реплики и дуплики от парламентарната трибуна; провежда заседанията на Народното събрание политически пристрастно, при липса на кворум и гласувания в грубо нарушение на конституцията и ПОДНС.
Връх на погазването на парламентаризма и на политическата безотговорност е поведението на мнозинството и фактическото бягство на министрите и на председателя на Народното събрание.
Ако резюмираме, сегашната политическа криза може съвсем закономерно да се добави в безславната част на новата ни история. Само два дни, след като отбелязахме 132-рата годишнина от обесването на В. Левски, се видя, че промените не са за “чиста и свята република”. Какво като вместо Шулева, Абрашев и Дикме мандатът ще завършат Ковачев, Чилова и Севлиевски. Нали пак си имаме цар и неговото запазване бе целта на политическата криза за част от нейните инициатори и организатори. За останалите очевидно няма трагедия, ако се съди по доброто настроение, което цари сред националния ни елит. Затруднявам се да преценя какво добро донесе кризата на поданиците, но при такива царедворци запазването на богатия вече Симеон е може би по-малкото зло.
В заключение отново бих искал да подчертая, че парламентът трябва да изразява интересите на българските граждани. Политическата криза не е следствие от развитието на обстановката в страната. Тя започна и завърши единствено като предизборно мероприятие и не реши нито един от проблемите на хората. Остава надеждата истинската промяна да настъпи на 25 юни 2005 г.
