Професор, доктор на науките, философ, антрополог, поет, публицист, политик, общественик, член на БКП, обявил се против нейната политика преди 10 ноември 1989, изключен от партията. Съучредител на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, съосновател на АСО и по-късно на АСП. Председател на АСП. Депутат в 36-то обикновено НС, вицепремиер и министър на науката и образованието в първото правителство на СДС. Автор е на десетки книги и стотици статии и стихотворения.
I.
Какво представлява интелектуалецът? Кои са основните индикатори за наличието на адекватно на въпросния термин съдържание? Какви са социалните функции и каква е съдбата на интелектуалците?
Ще се опитам не толкова да формулирам съответни отговори, колкото да поразсъждавам върху част от въпросите. Не претендирам да съм вестител на истини от последна инстанция. Тук ще защитя някои от своите разбирания, съзнавайки отлично тяхната ограниченост и предвкусвайки с удоволствие евентуалната бъдеща дискусия, в чийто ход, надявам се, тази ограниченост би могла да бъде до голяма степен преодоляна.
Ако се вярва на професионалните медиатори (журналисти, политолози, социолози, политически говорители, PR-занаятчии и др.), из нашенско гъмжи от интелектуалци, които пъплят със стотици, с хиляди по разните ни просветни и безпросветни учреждения; пъплят, пъплят, пък току спретнат някоя подписка за нещо или против нещо. Ако речете да повярвате на моята теза, ще се съгласите с мен, че в България има десетина-петнадесет интелектуалци.
Преди време Атанас Свиленов се противопостави на това твърдение. На прима виста, писа съвсем не на прима виста той, бих могъл да изброя имената на….. И ги изброи. Бяха седем-осем имена. Оттогава до днес имаше близо две петилетки за размисъл, но се съмнявам дали би могъл днес да увеличи съществено отчайващата бройка на покриващите собствените му (по условие занижени) критерии лица.
Ясно е, че концептуалното разминаване твърде често е пряк резултат от понятийното размиване, от влагането на различни смисли в една и съща лингвистична фигура, от заплитането на очевидно безплодния спор в лабиринта на някакви странни категориални кръстословици.
В опитите за разчистване на възникналите трудности от техническо естество би трябвало да помним, че терминологичните спонтанни фриволности или целенасочени злоупотреби не са патент на определени лица, професии, общества. Тяхната универсалност и неизтребимост произтичат пряко от универсалността и неизтребимостта на човешките слабости и социалните пороци.
Единствената фриволност, която все пак бих си позволил тук, е да опитам да избегна поне в самото начало задължителното за всяка теоретизация прецизно дефиниране на основните понятия, в случая понятията “интелигент” и “интелектуалец”. Макар латинските им корени да са изключително близки, първото от тях исторически е уплътнявало автентичното си значение в източноевропейската научна традиция, докато второто е сравнително по-късно привнесено от наследниците на европейската мисловна класика и адаптирано към атмосферата на постепенно зараждащото се духовно противо-поставяне на тоталитарните режими.
Предпочитам да не концентрирам вниманието си върху първото понятие и да маркирам носителите му (т. е. субектното му битие) единствено като своеобразно субординирана спрямо смисъла на второто негова социална база и плодородна почва. Без да внушавам каквито и да било елитаристки претенции, ще си позволя да характеризирам (да представя образно) интелигенцията като основата на пирамидата на духовната активност на всяко общество, а интелектуалците – като нейния връх.
II.
И така, първият критерий. Интелектуалецът е човек, който има универсални познания. Разбира се, относително универсални (доколкото изобщо може да се говори в нашия век за някаква панепистемологична познавателна конструкция, за някакъв вид енциклопедизъм), но все пак достатъчно универсални познания. Т. е. при този критерий става дума за познания, надхвърлящи както хоризонта на професионалната му област, така и елементарното равнище на задължителната за средностатистическия интелигент обща култура.
Второ, интелектуалецът задължително е преодолял едноаспектната визия; надхвърлил е хоризонта на фрагментарното битие и частните случаи. Той трябва да има цялостно виждане върху развитието на обществото, но не само на обществото като абстракция, а и конкретно на обществото, в което живее. Да има концептуален поглед върху неговото минало, настояще и бъдеще. Да може да обяснява миналото и да прогнозира бъдещето последователно и логично.
Трето, интелектуалецът трябва да има натрупан житейски опит, житейска мъдрост. Той, ако направим (макар и повърхностна) аналогия с примитивните общества, често бива асоцииран с прегърбения мъдрец, побелелия старейшина, владеещия магии и тайнства шаман на съответната социална общност. Това неминуемо налага и ограниченията на своеобразен “възрастов ценз”. Нито един вундеркинд, нито един рано проявил се гений не могат да претендират за почетното “звание” “интелектуалец”.
Четвърто, интелектуалецът трябва да е със свободен, независим дух. Не може да има поръчков интелектуалец. Не може да засечете интелектуалец, опънат върху сергията, с изрязани нокти и панделчица през темето – като стока на пазара на духовните стойности. Не може да е интелектуалец този, на когото са платили (разбира се, не само с пари, а и с власт, слава, привилегии, социални благодарности и т. н.), за да защитава определени ценности. Дори да е бил, той вече не е интелектуалец, срива се, отива за скрап.
Пето, интелектуалецът е човек с висок морал. Той е осъден да бъде морален коректив на обществото. Това понякога го поставя в досадната поза на морализатор, но няма как да се избегне, просто е задължително. Синхронът между знание и морал при интелигентния човек е въпрос на случайност, разгънат е в диапазона от спорадично наличие до пълно отсъствие. При интелектуалеца съвпадението между знание и морал е закон.
Не би било лошо да посегна и към първите конкретни илюстрации. Никога не съм се притеснявал да давам примери – да цитирам определени текстове и да соча определени персони. Това неминуемо ми е носило големи, средни и дребни неприятности и фактически е укрепвало личния състав на армията мои неприятели и недоброжелатели.
Ето, Николай Райнов е интелектуалец с непокътната нравственост. Като поредното доказателство за липсата на пряка генетична изводимост на формиращите личността гносеологически и аксиологически компоненти, Богомил Райнов, един безспорно талантлив автор, е участвал активно в идеологическите екзекуции на Александър Жендов и маса други творци, небрежно или по-скоро фанатично забърсвайки междувременно и собствения си баща. В “Тютюневият човек” по-късно той му поиска прошка. Прошка, която бащата му бе дал отдавна. Бащите винаги прощават на децата си. И обратно, когато се е налагало. С изключение на ония червени талибани от фамилията Морозови.
Иван Славов – учен с език и стил, автор на популярни произведения, интересен и увлекателен лектор. Противоречива фигура: редактор на книгата на Желю Желев “Фашизмът”, който след това драпа за индулгенция, опитвайки да заплати изкуплението си с панегирици за непрежалими комунистически ценности. Не са малко и колегите му, получавали изблиците на анонимната му жлъч или подочували от различни източници за насочените срещу тях доноси.
Или, както обикновено завършвам горчивите си разсъждения по подобни поводи, из родната земя българска: таланти – много, характери – малко.
Шесто, интелектуалецът е човек, който винаги заема и отстоява активна гражданска позиция. Дори когато е опасно, дори когато критичната гражданска функция носи известен риск за кариерата, здравето, пък и живота му, той не може да си позволи да седи като източен мъдрец в колибата си и да размишлява отвлечено върху въпросите на битието. Не може да си позволи ролята на отшелник, дистанциран от болките и радостите на своето време. Интелектуалецът трябва да реагира на всеки важен проблем, трябва непрекъснато да бие камбаната на обществената съвест.
Не е задължително (пък и едва ли е технически възможно) винаги да е прав, винаги да е подсказал правилната алтернатива, винаги да е анализирал верния вариант. Но е задължително (и е много важно) винаги да защитава собствените си възгледи; важно е това, което говори, да е автентично негово убеждение, да не му е внушено, да не му е наложено със заплаха; защитата на съответната позиция да не е заплатена.
III.
Погрешната употреба на понятието (понякога – себелюбиво целенасочена, друг път – резултат от недоразбиране) съвсем закономерно довежда до неговото досадно и дори опасно за духовната атмосфера масовизиране. Обществото бива удавено от цунами интелектуалци; медиите преливат от подписки за това, подкрепа за онова. 100 интелектуалци канят Симеон да се върне и да спаси България. 300 интелектуалци искат забрана на филма “На всеки километър” или поне прекратяване на излъчването му точно в градинката на о бозе разрушения мавзолей. 500 интелектуалци подкрепят стачкуващото национално радио. 250 интелектуалци не подкрепят стачкуващото национално радио и т. н.
И се точат безкрайните чаршафи с имената на Стефка Костадинова, Богдана Карадочева, Людмила Филипова (май беше съпругата на бившия министър-председател Георги Атанасов), Цветана Манева, Чочо и Лили Иванова, Ася (предполагам, от отдавна спряното телевизионно шоу “Невада”?), Невена Коканова и дъщеря й, Коста Цонев, Милена, Юлия Берберян, Дони и Момчил, Васил Найденов, Цеко Барчовски, Стефка Берова и стотици други. Които може да са прекрасни актьори и актриси, обичани естрадни певци и певици, популярни обществени фигури, талантливи и свестни хора. Възможно е. Но със сигурност не са интелектуалци.
Разбира се, почетното “звание” “интелектуалец” не се предава по наследство (както при аристократичната разновидност на расизма – монархическата институция), нито пък бива присъждано веднъж завинаги. Тук няма пожизнена привилегия. Тук има пожизнена отговорност. Интелектуалецът трябва непрекъснато да доказва принадлежността си към определена (независимо дали конституирана или не) общност.
Той може изведнъж да предаде дотогавашната си гражданска позиция, да се срине в очите на социалното обкръжение до позорното равнище на излишно надценявана или закономерно преоценена стока. По време на стачката на радиожурналистите против натрапения им генерален директор Иван Бориславов преди няколко години ролята на платен “интелектуалец” изигра Ивайло Петров. Заради партийните си пристрастия, началническите привилегии и министерската заплата в НСРТ (Националния съвет за радио и телевизия) той защити сивотата и партийността в националното радио и загуби правото да бъде възприеман като интелектуалец. Поне според споменатите дотук критерии.
Ош-беш с всички власти бе Йордан Радичков (лека му пръст!); вървеше с тях, мазнеше им се, пушкаше кеклици до ловния си другар Тато, получаваше ордени и медали отвсякъде. На закуската с Митеран го игра посочен от Политбюро на ЦК на БКП “дисидент”; на давания през същия ден от Тодор Живков вечерен коктейл – правителствен хрантутник. За да бъде посочен от френския президент при завръщането му във Франция като един от парадоксите, с които се е сблъскал у нас. Сутринта – против режима, вечерта – твърдо “за”! Както май бе обяснил поетът: “През деня неуморно изграждам, през нощта безпощадно руша.”
След смъртта на Людмила Живкова (1981 г.) написа в траурната книга: “Дете, дете, ти пак ни изпревари.” С което угоднически обяви, че дъщерята на диктатора винаги е летяла (като ангел с тюрбан, предполагам!) пред тях, пред българските хора на изкуството, творци, мъдреци, интелектуалци, във всичко ги е предвождала, напътствала, изпреварвала, а сега ги била изпреварила и в смъртта. Погнусяващо ест!
На специалното тържество в Народния театър по време на посещението на папа Йоан – Павел Втори Радичков безпардонно унизи себе си и нацията като изхленчи: “Ние, малките народи, сме като малките деца, радва ни всеки жест на внимание.” С което демонстрира липса на елементарно човешко достойнство. И си позволи да говори от името на всички българи и даже от мое име, без да се съобрази с обстоятелството, че лично аз не смятам себе си за малко дете и изобщо не съм умрял за жестовете на внимание от страна на “големите”.
Не оспорвам художествено-критическите оценки. Ивайло Петров и Йордан Радичков може да са много добри писатели, може и да са “живи класици” на българската литература, но не са интелектуалци.
Защото интелектуалецът непрекъснато трябва да бъде критик на идиотизмите на властта. Той може да подкрепя, разбира се, някаква политическа линия, да е верен на някакъв партизиран идеал, да поддържа някакви нормални човешки контакти с когото си иска от управляващите, но когато животът го изправи пред нещо нередно, незаконно, неморално, е длъжен да го разобличи, да го заклейми, да го каже, да го направи публично достояние. Това е неговата еволюционна функция, неговата социална отговорност. И ако не го прави или, по-лошо, ако не го прави заради привилегии, пари, вещи, власт, тогава категорично престава да бъде интелектуалец.
Едва ли общите загуби се изчерпват с даваните примери. Мога да добавя впрочем двама от създателите на световната класика, отпаднали по сходни причини от неофициализирания списък на достойните интелектуалци – Джон Стайнбек, възхвалил (не помня точно, някъде през 60-те години) подвизите и цивилизаторското историческо предназначение на американските войски във Виетнам, и Габриел Гарсиа Маркес, около четвърт век по-късно идеализирал с помощта на гениалното си перо режима на Кастро в Куба.
IV.
Страданието е седмият белег, чрез който можем да идентифицираме интелектуалеца.
В Библията Еклесиаст, цар юдейски, предупреждава: който трупа знания, трупа печал.
Доколкото тук иде реч за една от съществените характеристики на интелектуалеца и доколкото изследователският му потенциал не се изчерпва единствено с професионалното (и социално неутрално) добиване на информация, дотолкова нещата стават много по-сериозни. Знанието, мъдростта, още повече опитът да защитиш справедливостта в едно общество, носят удари, болка, тъга.
Налага ли се, за да докажа твърдението си, да припомням съдбата на онзи интелектуалец, обещал ни, че “човешкият живот ще бъде един непрестанен възход нагоре, нагоре!” и от когото намериха само полуразтопеното в пещта на Държавната безопасност стъклено око!
Налага ли се да изброявам стотиците други ликвидирани физически или смазани психически, гонени, репресирани!
Такава е жестоката истина. Интелектуалецът почти винаги пада жертва. В отношенията към критиците си обществата са едни и същи, няма голяма разлика между тоталитарното и демократичното общество. Властниците винаги (и в тоталитарно общество, и в демократично общество) са мразили интелектуалците (и са предпочитали да ги награждават посмъртно).
Интелектуалецът често е изолиран от обществото, в много случаи е жестоко наказван, отблъскван, игнориран, презиран, мачкан, запращан към дъното на социалната йерархия като неудачник, непрокопсаник, отблъскващ ненормалник, нещастен аутсайдер. За предпочитане пред психическите репресии, разбира се, винаги е било физическото унищожение (още Сократ е принуден да изпие чашата с бучиниш).
Да страдаш, но да защитиш справедливостта, да поемеш плашещия риск, но да критикуваш силния на деня – това също е част от образа на интелектуалеца.
Седем индикатора. Седем белега. Универсални познания, концептуална визия, житейски опит, независим дух, неопетнена нравственост, гражданска позиция, печат на страданието (ударен върху книгата на живота му).
Не фанатизирам тезата си. Възможно е да има и други, неосновни критерии; възможно е образът на интелектуалеца да е променял своите измерения през вековете; възможно е реалният му “портрет” да е поотдалечен от илюзията на идеализирането му; възможно е наличието на някои от тези критерии да не е фатално необходимо във всеки един момент от разгръщането на съзидателната му енергия или да е конкретно степенувано според различния интензитет.
Неприсъща и неуютна ми е, освен това, привидно поеманата роля на някакъв (по дефиниция безгрешен) съдник, който сочи с праведния си показалец и наставлява: “Този ми прилича на интелектуалец!”, “Онзи очевидно не е интелектуалец!” Стремежът към убедителност на хипотетичните конструкции чрез използването на конкретни нестандартни илюстрации няма нищо общо с навличането на черната тога, но има нещо общо с крайното внушение, че да бъдеш интелектуалец, не е благинка, не е привилегия, не е награда, а е присъда. Окончателна. Без право на обжалване.
V.
Какво са направили през последните десетилетия интелектуалците в България?
Много често недоволството от провалите на псевдодемокрацията се насочва именно към тях. “Каква я мислехме (т. е. каква я мислехте), каква стана?” “Такива ли бяха действителните цели на промяната?” “За това ли студувахме по митингите?” “Пак ни е калпав националният интелект!” и пр.
Въпросът “Какво си направил?” е абсолютно некоректен. В едно гигантско колективно дело индивидуалните възможности са силно стеснени. Разбира се, че твърде малко работи са зависели пряко от теб. Затова коректният въпрос би трябвало да гласи: “Какво си можел да направиш и не си направил?”
Какво е можело да направи малцинството, отчайващото малцинство?
Във всяка държава умните хора са приблизително 5 % от населението, но нелицеприятната специфика се състои в това, че в другите държави именно тези 5 % управляват.
Малцинството на умните и почтените (свестните, честните, нетърпими към корупцията, към кретенизмите на политиците и държавниците, към грешките на управлението, дори ако е управление на тяхната партия) е наложено от българския избирател – той ги изхвърля, прави ги “аутсайдери”, “политически трупове”, “непрокопсаници”. И избира партийната номенклатура, партийната бюрокрация, сред тях наситено от корумпирани, мошеници, тъпанари. После величавият български гласоподавател тича наляво-надясно и се оплаква – пак не случил на управление, кога най-накрая сме щели да вкараме в затвора ония, които ограбили народа и пр.
Сред забележителните държавници и пълководци по принцип не се срещат интелектуалци. Интелектуалците не стават за емоционални водачи на тълпите, за обожествявани политически лидери, за официализирани началници на важни социални структури. Те са по-скоро неформални лидери, неформални авторитети, които могат да влияят донякъде върху общественото мнение, да внушават на другите хора своите идеи.
В началото тези идеи като правило биват квалифицирани като еретични, революционни, порочни; авторите и поддръжниците им неминуемо заплащат съответната цена. По-нататък, също като правило, от еретични те се превръщат в канон – в задължителни за спазване изисквания и задължителни за цитиране умозаключения. За да се превърнат в мотивационен двигател и тактически ориентир на обществените промени обаче, стратегическите идеи трябва да бъдат операционализирани и адаптирани към съществуващите реалности. Покрай изискванията на еволюционната технология протича всекидневна диференциация и идентификация на личностите, които създават, от личностите, които операционализират, и накрая от онези, които пряко реализират идеите за промените и развитието на обществото. Тук персонифицираното триединство се оказва илюзия.
Могат ли и трябва ли интелектуалците (терминологично отъждествявани някога с приблизително аналогичните им, но не и абсолютно равнопоставени конкретно-исторически разновидности – мъдреци, философи и пр.) да участват пряко в управлението на държавата? Този въпрос, без да е заслужил все още своя задълбочен теоретичен анализ, е намирал своя невинаги убедително аргументиран отговор в размишленията на класически интелектуалци върху много по-сериозни световни проблеми.
Към единия край на диапазона от възможни интерпретации ни привлича Платон, според когото именно мъдреците, философите трябва да управляват идеалната държава. В другия се е разположил Кант, внушаващ ни, че не намира нито за особено удачно, нито за особено желателно философи да царуват или царе да философстват. Някъде в златната среда, в “консенсусното” равновесие между двете крайности, в потърсения баланс на математически възможните решения са разгърнати практически реализираните модели на участието (но не пряко, а опосредствено) на интелектуалците във властта.
Класическа илюстрация на последния вариант (не с интелектуалци, вярно, но с личности със значителен умствен потенциал) са изключително успешните президентски мандати на Роналд Рейгън – с биография на снимал се в скучни каубойски екшъни празноглав актьор, възторжено-повърхностен политически аджамия, постигнал пълноценна реализация на природно ограничения си обем интелект, тъй като не само привлече в екипа си умни и опитни хора, но и се вслушваше в тях и използваше до възможната степен управленския им капацитет и оперативните им качества.
Интелектуалците не бива (те и не могат, в интерес на истината) да управляват. Би било достатъчно и безспорно добре за удовлетворяващото националните интереси функционално равнище на властта управляващите да се вслушват в тях. Особено ако близките контакти помежду им и историческата повеля доведат до образуването на нещо като Съвет на старейшините, който да се събира редовно и да разсъждава върху основните проблеми на развитието ни. Този специфичен мозъчен тръст би представлявал авторитетна неформална структура, различаваща се от десетките други центрове за анализи и прогнози не само и не толкова според по-високата степен на церебрална концентрация, но и поради априорно гарантираната независимост и обективност на изследванията, поради изпълнението (образно казано) на непоръчана и незаплатена от спонсори и партийни далавераджии музика.
Не принадлежността към подобни неформални или формализирани структури, разбира се, а тежестта на социалната отговорност би поставила съответните личности в особено отношение към т. нар. елит на обществото. “Така наречен” по света, два пъти по “така наречен” в съвременна България, в която и три кавички са му малко – богати бизнесмени (главно сенчести), разбогатели чрез злоупотреба със служебното си положение държавници и политици, богати спортни шефове, тихи мафиоти, самовеличаещи се журналисти и самозабравили се журналистки, манекенки, победителки на конкурси “Мис Свят” и “Мис Ямбол”, абонати на приеми и коктейли, анонимни членове на ротариански клубове и масонски ложи и т. н.
Интелектуалецът очевидно не може да бъде част от този “елит”, макар че “елитът” много обича да държи на верижка около себе си някой пропаднал мераклия за “интелектуалец”, да свети с отразената светлина на неговата преходна слава, да поема част от неговото лъчение, после да го върже за ритуала на поредната консумация на спонсорската “ясла”, а той да продължи с мерцедеса към изпълнението на грандиозните си социални ангажименти за вечната слава на отечеството.
VI.
Интелектуалците не са вечна опозиция. Интелектуалецът е вечна опозиция само на онова, което смята за неправилно, за престъпно. Такова нещо той не би трябвало да прости никога и никому, дори на близките си хора, дори на своята партия (ако членува в партия), дори на собствената си професионална общност.
Но интелектуалецът не е и не бива да бъде критикар изобщо. Напротив, може да подкрепи дадена политическа линия, дадена икономическа политика, но там, където нещата напускат рамките на нормалното, той трябва категорично да ги критикува – да критикува аргументирано, сериозно, без лични нападки, без подигравки с опонента, без далечни планове за това каква евентуална изгода би могъл да извлече от критиката.
На България й липсва стабилна интелектуална общност (неформална група на интелектуалци и близки до тях хора). Нямам предвид предложения малко по-горе Съвет на старейшините, но мотивацията за конституиране и обективните резултати от функционирането биха били сходни. Духовната близост и разумната солидарност неминуемо биха подпомогнали преодоляването на различията в политическите пристрастия (докато съществуването им затруднява, както е в изостанали страни като нашата, намирането на общ език) и формулирането на някои общи рецепти за развитието и усъвършенстването на обществото.
По времето на Брежнев в Русия съществуваше такава интелектуална общност (нейните авторитети далеч не се изчерпваха с имената на Сахаров, Солженицин, Ростропович, Медведев) и тя изигра огромна роля за формиране на антитоталитарно обществено мнение, за сплотяване и засилване на съпротивата срещу режима.
У нас имаше възможност за създаване и постепенно укрепване на такава общност, но тази възможност бе недообмислено пропиляна. Роденият на 3 ноември 1988 г. Клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България сам по себе си (като автентичен замисъл и първоначални цели) не покриваше въпросната представа за интелектуална общност, но без никакво съмнение имаше заряда, притежаваше потенциала да бъде нейно ядро, нейна основа, нейна първична структура.
Никога дотогава и никога след това Христо Радевски и Алексей Шелудко, Стефан Продев и Блага Димитрова, Йордан Василев и Радой Ралин, Марко Ганчев и Георги Мишев, Георги Величков и Чавдар Кюранов не са били и нямаше да бъдат обединени от никаква обща кауза. Необременената от партийни страсти и котерийни боричкания тревога за съдбата на отечеството сплоти около стотина от най-известните творци на духовни ценности – измамно идеологизираните в партийните централи идеи за неговото спасяване ги пръснаха неспасяемо по целия политически спектър.
Водените тогава (и преди началото на промените, и на първото ни свободно събиране след 10 ноември 1989 г.) “диспути” паднаха под стандартното морално равнище. Защитаваната от мен теза за запазване на дискусионния характер и теоретичната същност на клуба като уникален зародиш на бъдещата интелектуална общност биваше интерпретирана (открито или завоалирано) като проява на страх от репресии. Тезата за политизирането му – като храбро захвърлена в лицето на режима ръкавица.
Желю Желев и поддръжниците му политизираха клуба, забравяйки, че свалянето на тоталитарния режим е само една от стъпките към демократизиране и просперитет на страната ни, че след това идват още много и съвсем не маловажни стъпки, че интелектуалната общност ще е необходима на България и по-нататък, че наложената на уникалното обединение роля на “политически юмрук” може да е изгодна в осигуряването на партийната им кариера, може да е полезна от гледна точка на конюнктурната тактика, но е абсолютно неприемлива и направо тъпа от стратегическа гледна точка.
Недообмислената и егоистична (макар и с героично-саможертвен привкус) позиция спечели мнозинството. Победителите направиха от клуба (който беше и можеше да остане единствен по състав и функции) просто една от многото, една от наплодилите се вече близо 330 партийки. Разсипаха го, фрагментираха го, ликвидираха го. Това впрочем е и една от причините вече 15 години да се влачим едвам-едвам по пътя към демократизиране на страната и утвърждаването на средна класа (т. е. фундаментът на гражданското общество), работеща пазарна икономика и т. н. И най-важното – точно поради тази причина боледува българският патриотичен дух, точно поради тази причина гасне искрицата на българщината, точно поради тази причина българската нация постепенно изчезва.
VII.
Отново се връщам на въпроса защо философът (не в конкретния случай с някои български президенти, когато аргументите са различни, а изобщо – тогава, когато понятията “философ” или “мъдрец” съвпадат с понятието “интелектуалец”) не трябва да бъде допускан до кормилото на държавата?
В своето научно творчество всеки сериозен философ неизбежно достига до илюзията, че оздравяването на болното общество може да бъде осъществено само чрез приложението на неговата концептуална “рецепта”. Не само поради поддаване на тази заблуда, разбира се, но и поради естеството на самото философстване задълбоченият мислител задължително създава модел на идеалното държавно устройство, “чертае” макет на съвършения хуманизъм и пр. Примери колкото искате – идеалната държава на Платон, комунистическото общество на Маркс, либералната демокрация на Фукуяма и т. н.
Оттук, за съжаление, започва трагедията.
Първо, прогнозирането, теоретичното обосноваване и практическото реализиране на общественото преустройство не бива да бъде отъждествявано (както фактически се получава) със замислянето, проектирането и сглобяването на някаква машина (колкото и сложна да е тя). Създаването на ново общество по някакъв “общ чертеж” с обозначени и оразмерени фрагменти, по някаква обща абстрактна схема, включваща всички детайли, е невъзможно.
Второ, “идеалното” състояние на обществото може да бъде достигнато само по пътя на тоталното преустройство, радикалната промяна на всички негови сфери и параметри. Това тотално преустройство изисква продължително време, но обикновено бива зададено като сравнително краткосрочна (лозунгово съкращавана) социална перспектива; то среща множество препятствия и жертва милиони човешки съдби, но обществото не разбира всичко това или го разбира, но не го иска – десетилетия втълпявана ни идеологическа илюзия е готовността на хората да жертват себе си, крепени от благата мисъл, че след време внуците им щели да живеят по-добре; наистина хората правят много жертви за децата и внуците си, но категорично искат и те самите да живеят добре, тук и сега.
Естествено пораждащата се съпротива неминуемо бива смазвана с насилие. При това с насилие, което бива обосновавано като особен вид хуманизъм и позволява на поръчителите и изпълнителите на масовите репресии да спят спокойно – ние знаем какви са вашите коренни интереси, вие не знаете; вярно е, че падат жертви, но ние го правим за ваше добро (така, както лекарят често дава на болния горчиво лекарство или не му спестява болката от операцията, но само в името на неговото здраве, на неговия живот). Приказката за “съзнателния авангард” на иначе прогресивната, но явно недотам разумяваща повеленията на времето работническа класа е опасна приказка. В пелените на добрите намерения бива повиван и расне с ужасяващи темпове тоталитаризмът.
Философът мисли глобално – и с това често е опасен.
Затова социалните му концепции, разсъжденията му, “рецептите” му, съветите му трябва да бъдат редуцирани и редактирани (възприемани, но възприемани не едно към едно, а адаптирани, омекотени) от други интелектуалци и от съобразяващите се с тях умни управници.
VIII.
Безкрайно мъдри и именно поради това прагматично неприспособими, много тъжни и малко смешни, интелектуалците винаги са били и продължават (не толкова по традиция, колкото по инерция) да бъдат своеобразен мозъчен тръст и будна съвест на обществото.
Днес обаче, ако държим да не се заблуждаваме наивно, втората функция е предмет единствено на глобалната демагогия; първата е безвъзвратно чезнеща – и то не защото хората не се нуждаят вече от знания, а защото знанията, от които се нуждаят, са от друго естество. Технологичната цивилизация преориентира вниманието на своите възторжени модерни бюргери от психологията на интимното познавателно съпреживяване и субектно преоткриване на фундаменталните антропологически ценности към механиката на утилитарната практическа реализация на поразяващите въображението частнонаучни постижения и от смисъла на човешкия живот към неговата пазарна цена (във възможно най-стабилния валутен еквивалент).
След радикалните промени в страните от т. нар. социалистически лагер светът вече не е същият. Но не защото империята на доброто победи империята на злото и възцари вечната правда върху планетата, а защото стана безпощадно ясно, че световното зло далеч не е живяло на един единствен адрес.
С рухването на сталинисткия социален експеримент западната либерална демокрация загуби завинаги автоматично действащите аргументи на своята отблъскваща алтернатива, загуби мрачния фон, на който изпъкваха главно или даже единствено достойнствата й, загуби безспорното сравнение в нейна полза, при което пороците й силно избледняваха или се губеха въобще. Така добре известното от историята на идеологическото противопоставяне утешение, че засега не било измислено нищо по-добро от нея, постепенно би трябвало да престане да ни утешава.
Всички ние (осъзнаващи или все още неосъзнаващи това) сме изправени пред необходимостта да измислим нещо по-добро от скърцащата либерална демокрация, да направим крачката към следващия етап в развитието и усъвършенстването на земната цивилизация.
Това е предизвикателството пред човешкия разум, това е неговият шанс.
Идва великото време на интелектуалците.
